Дуел

15.

За Мили това бе най-ужасната Коледа в живота й.

Потънала в нечовешка мъка заради загубата на баща си, когото обожаваше, тя копнееше да се обърне към някого за утеха. Но Сесил бе лепилото, което бе споявало семейството й. Без него тя, Линда и Джаспър се мотаеха из Нюуелс като части от повредена машина. И нямаха какво да си кажат.

Погребението се оказа най-леката част. Боби долетя за него, за да я подкрепи и да не се чувства прекалено самотна. Линда успя да сдържи собствената си мъка, като се хвърли в организирането на церемонията. Но веднага след като погребението приключи и последните гости си отидоха, в щастливия навремето дом се възцари зловеща тишина.

— Трябва да остана тук поне до Нова година — каза Мили на Боби на път към летището два дни след погребението.

Разтреперана от студ в зеления си пуловер и прекалено големите за нея джинси, тя изглеждаше измършавяла и измъчена от стреса. Разправяше се непрестанно с конете и купчините съболезнователни писма, които Линда нямаше сили да прегледа. През последните три дни едва бе хапнала нещо и вече започваше да й личи.

— Остани толкова време, колкото ти е нужно — нежно отговори Боби. — Истинският състезателен сезон започва чак през пролетта. Няма да изпуснеш много.

Искаше й се да му каже и да го попита безброй неща. Все пак бяха изминали само шест месеца откак самият Боби бе загубил баща си. Вероятно би могъл да я разбере по-добре от всеки друг.

Но думите замираха на устните й. Дълбоко в себе си все още се чувстваше близка с него, особено сега, след смъртта на баща й. Но ужасната официалност, която се бе настанила между тях, отказваше да изчезне. Всичко, което се опитваше да му каже, звучеше фалшиво. Насилено. Грешно.

Искаше й се Боби да не заминава.

— Обади ми се — каза накрая, когато той извади куфара си от багажника и пъхна глава в колата, за да се сбогуват. — И пожелай на всички у дома весела Коледа. Особено на Дилън.

— Ще го направя — обеща той и я целуна по главата, която ухаеше на шампоан и конска грива. — А ти се опитай да не позволиш на Рейчъл да те дразни. Става дума за теб и семейството ти, а не за нея.

— Да, знам — въздъхна Мили. — Ще опитам.

Но бе много по-лесно да се каже, отколкото да си изпълни.

Веднага щом се върна от Калифорния, Мили видя, че Рейчъл успешно я бе заместила в Нюуелс. Баща й бе единственият, който не се бе поддал на гнусните й маневри. Но него вече го нямаше, а Линда бе по-уязвима от обикновено и Рейчъл не бе губила време да се възползва от слабостта й. Беше се настанила в дома им с тихата безмилостност на отровен паяк.

Под претекст, че иска да помогне: „Не се измъчвай, госпожо Локуд Гроувс. Остави аз да се оправя с кредиторите. Ние с Джаспър ще се погрижим за банката от твое име. Не, наистина не е проблем“, тя бе превзела не само крехкото сърце на майка й, но и финансовите й дела.

Това определено тревожеше Мили. Но колкото и да се опитваше да предупреди Линда, само я отчуждаваше от себе си.

— Честно, момичето ми, знам, че винаги си ревнувала от Рейчъл — каза Линда последния път, когато Мили повдигна въпроса. — Но опитай да положиш усилия да превъзмогнеш чувствата си. Заради мен. Ако не беше помощта на Рейчъл през последните няколко дни — продължи тя, като извади носна кърпичка и попи сълзите си, — нямаше да мога да се справя. Наистина нямаше да успея. А и тя помага страшно много на горкия Джаспър.

Накрая Мили не можеше да направи нищо друго, освен да седи и да гледа как Рейчъл превзе това, което трябваше да е тиха и кротка семейна Коледа. Най-лошото бе, че мръсницата го правеше адски умело и прикрито и се държеше лицемерно мило с Мили. Вбесяващо.

Вечерта на двадесет и шести декември Мили седеше в стаята си и се опитваше отчаяно да вкара в ред сметките на фермата за последния месец. Математиката никога не е била най-силната й страна, а объркващата купчина документи, договори, чекове, разписки и фактури, която лежеше на леглото й, дори да бе написана на китайски, нямаше да е по-неразбираема.

— Мога ли да вляза? — Линда почука колебливо на вратата й, преди да надникне в стаята.

— Разбира се — насилено се усмихна Мили и разчисти хартиите, за да направи място на майка си. — Не се справям много добре. Господ знае как татко е успявал без помощта на счетоводител.

Линда приглади полата си от туид — откак бе забелязала любовта на Джулия Дилейни към този плат, се опитваше да вкара провинциална тема и в собствения си гардероб — и седна на леглото. После, за ужас на Мили, заплака.

— О, мамо — извика Мили, като събори документите на пода и прегърна майка си. — Престани. Недей. Знаеш, че татко не обичаше да те вижда разстроена.

— Знам — подсмръкна Линда. — Права си. Но е толкова трудно. Всичко ми напомня за него. Всичко.

Тя се наведе и взе снимка, на която бяха те двете и Сесил по време на последното състезание на Мили преди злополуката. Момичето стискаше купата и се хилеше широко като баща си. Линда изглеждаше неудобно и не на място в лъскавото си синьо-зелено сако и шапка, прекалено издокарана за събитието.

— Трябва да се махна оттук — каза Линда, а очите й отново се напълниха със сълзи.

Мили нежно взе снимката от ръката й и я остави на шкафчето. За първи път от смъртта на баща й, майка й се отпускаше пред нея. И макар да се мразеше за това, не можеше да не изпита облекчение, че Линда се бе обърнала към нея, а не към любимата си Рейчъл.

— Мисля, че това е чудесна идея, мамо — усмихна се тя. — Една промяна ще ти помогне.

— Наистина ли мислиш така, скъпа? — попита Линда, видимо зарадвана. — Е, трябва да кажа, че съм адски облекчена. Смятах, че няма да ме разбереш. Имам предвид, че това е родният ти дом, напълно естествено е да го обичаш…

Мозъкът на Мили бе толкова задръстен от сметките, че й бяха нужни няколко секунди да осъзнае значението на думите на майка си. А когато това най-после стана, тя затрепери неудържимо. Положи страхотни усилия да запази гласа си спокоен.

— За какво говориш?

— За Нюуелс — объркано отговори Линда. — За какво мислеше, че говоря? Просто тук има прекалено много спомени за мен, скъпа — въздъхна тя. — Трябва да продължа живота си, а това не може да стане тук.

— Не си… — прошепна Мили задавено. — Не мислиш сериозно да продадеш фермата, нали?

— Честно, момичето ми, не виждам друга възможност — промърмори Линда, като си придаде засрамен вид.

— Защо не?

Подозрението в гласа на Мили бързо се замени с негодувание. Каква тъпачка бе да вярва, че двете с майка й внезапно са се сближили.

— Застраховката на татко ще ти осигури охолен живот. Нюуелс принадлежи на семейството от поколения.

— Само три поколения — възрази Линда, ядосана, че дъщеря й вечно проявяваше трудния си характер. — Не е аристократично имение. Знаеш, че нямам представа от бизнеса. Никога няма да успея да го поддържам.

— Но, мамо, това е абсолютна дивотия! — възмути го Мили и скочи от леглото. — Аз познавам бизнеса. Мога да остана тук и да го ръководя.

Линда се засмя презрително.

— Не ставай глупава, скъпа. Ще навършиш осемнадесет чак следващия месец — каза тя и погледна многозначително разпилените по леглото сметки. — Знам, че обичаш конете на татко, но нямаш представа как се ръководи бизнес.

Това си бе абсолютната истина и Мили не възрази.

— Ами наеми управител в такъв случай — предложи. — Не е трудно да го направиш.

— Скъпа, иска ми се да ме слушаш повече — рязко я прекъсна Линда, която нямаше желание да продължава разправията. — Не желая управител. Искам нов живот. Шанс да се махна от… — тя преглътна мъчително в опит да прогони тъгата, която заплашваше да я погълне. — Шанс да се махна от всичко. Никога не съм харесвала коневъдството. Честно казано, дори не си падам особено по конете.

Най-после си го призна, помисли си Мили горчиво. По-добре късно, отколкото никога.

— Ще се чувствам много по-добре в малка хубава къща. Нюуелс трябва да принадлежи на човек, който обича конете като баща ти. Човек, който ще продължи чудесната му работа.

За втори път от десет минути Мили изпита неприятно предчувствие.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че вече си продала къщата? — прошепна тя тихо.

— Скъпа, колкото по-скоро човек изпълни неприятните си задължения, толкова по-лесно е за всички. Баща ти би искал да е така.

— На кого?

Линда се вторачи във венчалния си пръстен и нервно започна да го върти на пръста си.

— На кого? — повтори Мили, този път по-високо. — На кого я продаде, мамо?

— На мен.

Рейчъл, усмихната нагло, застана до вратата, придружена от Джаспър. Гледката нямаше да е по-неприятна, ако кучката бе издокарана с черна мантия и носеше коса в ръка.

— Майка ти реши да ми продаде къщата и фермата — усмихна се тя доволно. — Така е най-добре.

— Откога пък имаш такива пари? — попита Мили с надеждата, че това щеше да окаже жестока шега.

— Е — отвърна Рейчъл, като отметна назад русата си грива, — не съм сигурна, че това е твоя работа. Но след като питаш, ще получа парите от тръста си на осемнадесети. Все още ще ми се налага да договарям важните покупки с гарантите, разбира се. Но всички смятат, че Нюуелс е чудесна инвестиция — обясни тя, като погледна ноктите си, сякаш бе отегчена от разговора, а после добави гадничко: — Макар че горкият ти баща бе оставил нещата да се влошат тази година…

За Мили това бе краят. В миг годините враждебност и безпомощност експлодираха. Тя се хвърли към Рейчъл с вик и я събори на земята. Възседна я, прикова ръцете й и започна да удря главата й в пода.

— Мръсна кучка! — изкрещя, като при всяка сричка блъскаше главата на Рейчъл. — Шибана, долна, проклета кучка!

— Престани! — изскимтя Линда истерично, размахала безпомощно ръце. — Мили, за Бога!

Но Мили нямаше намерение да спира. Накрая се наложи Джаспър да се намеси и да я издърпа от приятелката си. Когато най-после успя, лицето на Рейчъл бе насинено и окървавено. Мили, която се бореше в ръцете на брат си като подивяло животно, отказа да се успокои.

— Кълна се в Бога — извика тя. — Това не е краят, чуваш ли ме? Ще си върна Нюуелс и ще те накарам да си платиш за всичко, което причини на семейството ми. Дори това да е последното нещо, което ще направя в живота си.

— Престани, Мили — скара й се Джаспър. — Държиш се абсурдно. Рейчъл просто купи къщата. Не е отровила никого.

— Не е вярно! — изкрещя Мили. Знаеше, че звучи като откачена истеричка, но не можеше да се спре. — Тя отрови всички ви. Но вие двамата сте прекалено слепи, за да го видите.

— Мили! — възмутено извика Линда. — Вземи си думите обратно.

— Няма проблеми, госпожо Локуд Гроувс — изрече Рейчъл с окървавена уста. Сега, след като ръцете на Мили бяха извити зад гърба й, се чувстваше в безопасност. — Не се обиждам, а и вие не трябва да се обиждате. Трябва да я разберем. Съсипана е от мъка.

Линда изгледа Рейчъл с насълзени очи, сякаш искаше да й благодари за щедростта. Мили, ококорена от омраза, едва не се запени при проявата на лицемерното съчувствие.

Рейчъл бе разигравала сцената безброй пъти в мечтите си. Но действителността се оказа много по-интересна и по-чудесна от всичко, което си бе представяла.

Нараненото й лице щеше да заздравее. Но отнетото от Мили, дупката, която бе пробила в живота й, никога нямаше да се оправи. И двете го знаеха.

Рейчъл имаше кариера. Имаше си и Джаспър и Линда. А сега вече бе собственичка и на Нюуелс.

А Мили? Мили имаше обратен билет до Калифорния.

И колкото по-скоро се възползваше от него, толкова по-добре.

Коледата на Съмър, макар и не толкова ужасна като тази на Мили, също мина зле.

Знаеше, че е лошо да се чувства щастлива заради нечия смърт, и се опитваше да не мисли за бащата на Мили. Но не можеше да не изпита облекчение задето тя нямаше да прекара празниците в Хайуд, където несъмнено Боби и Дилън щяха да се въртят около нея.

Облекчението й обаче скоро се изпари, тъй като Боби прекарваше дните си в мрачно мотаене из ранчото, отчужден и мълчалив или нетърпелив и разгневен. Настроенията му се променяха всяка минута, но не към по-добро.

— Опитай се да не го приемаш лично, скъпа — посъветва я Уайът на Бъдни вечер, като я дръпна настрани, след като Боби се нахвърли върху нея заради някаква тъпа шега. — Мозъкът на момчето е претрупан с мисли, но те не са свързани с теб. Не забравяй, че това е първата Коледа, откак шефът почина.

Всъщност смъртта на Ханк не бе причината за лошото настроение на Боби. Ако изобщо се сетеше за баща си, представяше си смръщеното му с неодобрение лице, всекидневно напомнящо му за грешките, които бе допуснал в Хайуд.

Вече си признаваше, че бе грешка да стане съдружник на Тод. Дори новите великолепни конюшни не можеха да компенсират факта, че сега трябваше да иска нечие разрешение, преди да свърши каквото и да било в собственото си ранчо. Отначало Тод си кротуваше, но с течение на времето все повече се месеше в бизнеса. Посещаваше имота често и се налагаше нагло. Всички в ранчото го мразеха. Беше съсобственик на Хайуд и не възнамеряваше да остави Боби или някой друг да забравят това.

Разбира се, Боби би могъл да се обърне към Уайът. Да си признае, че е допуснал грешка, и да потърсят начин да я поправят заедно. Но младежът беше прекалено горд и упорит, за да го направи. Ханк никога не би проявил подобна слабост. Е, и той нямаше да я прояви. Беше се накиснал в противна каша и щеше да се измъкне от нея. Сам.

Но самотата беше потискащо нещо. Нямаше с кого да сподели проблемите си. Не смееше да говори и с Дилън, защото знаеше, че той ще се раздрънка пред баща си. А пък Мили, дори и да не беше в Англия, си имаше предостатъчно собствени проблеми. Боби започна да се чувства все по-изолиран. В продължение на години, всъщност цял живот, бе мечтал за деня, когато щеше да наследи Хайуд. Но сега откри, че е по-нещастен и стресиран от когато и да било преди.

А силният копнеж по Мили също не му даваше мира. Следващия месец тя щеше да навърши осемнадесет, което бе чудесно, но все още бе адски млада. Сега, след смъртта на Сесил, обещанието да се грижи за дъщеря му изглеждаше още по-свято. Все едно, че изпълняваше желанието на умиращ човек. Това правеше Мили още по-недостъпна, мисъл, която определено влошаваше настроението му.

На Нова година Боби изпита диво желание да се освободи от лошото си настроение и се съгласи да отиде на купон в съседно ранчо заедно с Дилън и момичетата.

Очакваше, че ще прекара адски тъпо, но след няколко бири откри с изненада, че се отпуска и дори започва да се забавлява.

— Искаш ли да танцуваме? — попита пухкава червенокоса хубавица в адски тесен панталон, като се приближи до него и го хвана за ръката.

— Разбира се — ухили се той. — Защо не?

Купонът се провеждаше в гигантски хамбар, половината от който бе превърната в дансинг. Имате дори огромна сребриста диско топка, донесена от единствения диджей в Санта Инес. Мястото беше претъпкано. Двойки се натискаха под звуците на „Лилав дъжд“ на Принс, самотниците стояха до бара, изграден от бали сено, покрити с мушама, до които бяха подредени щайги с бира. Всички се надяваха да си намерят някого в пияната тълпа, с когото да си отидат у дома, или поне да целунат в полунощ.

— Не ме помниш, нали? — попита момичето, като се притисна към Боби.

— Не — отговори той, прегърна я през кръста, а после погали стегнатия й мускулест задник. — Трябва ли да те помня?

— Ами да — засмя се тя. — Трябва! Но винаги си бил арогантно копеле. Бях един клас пред теб в гимназията в Солванг. Саманта Бейкър.

— Сами, виж ти — усмихна се той. — Сестрата на Антъни, нали?

— Точно така — потвърди червенокосата. — Помниш брат ми, а не помниш мен?

Тя го погледна в очите, наклони глава и плъзна лявата си ръка между телата им, за да погали члена му през джинсите.

Боби се изкашля.

— Брат ти и приятелите му обичаха да ме бият — каза той, като я стисна за задника и усети, че започва да се възбужда. — Това не може да се забрави. Но и теб няма да те забравя отново, Сами.

— Адски си прав — ухили се тя, като разкопча ципа му и пъхна ръка в панталона. — Боби.

От другата страна на хамбара Съмър ги наблюдаваше с омраза и хапеше долната си устна толкова силно, че я разкървави.

— Ох, мамка му — извика тя, като извади кърпичка от чантата си и попи кръвта.

— Добре ли си? — попита Тара, която стоеше до нея и пиеше бира.

— Да — отговори Съмър неубедително. — Добре съм.

— Не го оставяй да ти разваля настроението — посъветва я Тара, която бе проследила погледа й към Боби, но го бе изтълкувала погрешно като сестринско възмущение. — Знам, че се държа ужасно по празниците. Но татко е прав, Боби не е ядосан на теб. Нещата ще се оправят.

— Погледни тая курва Сами Бейкър — отвратено изсъска Съмър. — Още малко и ще го глътне.

Тара сви рамене.

— Кой знае? Може пък Боби да има нужда точно от това. Поне най-после се усмихва.

— Не се нуждае от това! — рязко възрази Съмър, после се завъртя на пети и обърна гръб на Тара, която остана да се чуди с какво, по дяволите, бе разстроила сестра си.

Три часа по-късно Боби се надигна в леглото и изстена. Голата Сами, обвила дългите си крака около кръста му, изви гръб и стисна мускулите на влагалището си около члена му.

— Хайде, шибаняк — изохка тя. — Направи го. Просто го направи.

Стиснал задника й здраво, той проникна още по-дълбоко в нея. За миг му се стори, че ще види члена си как изскача от гърба й.

— Господи! — засмя се Саманта, когато и двамата свършиха и се отпуснаха доволно на леглото. — Да не си излязъл току-що от затвора? Чукаш така, сякаш не си бил с жена от години.

Боби се облегна на възглавницата до нея и се вторачи в тавана. Зачуди се дали някога щеше да избяга от затвора на любовта си към Мили. Но после погледна Сами и си заповяда твърдо да спре с лигавщините. Сега не беше подходящ момент да се самосъжалява.

— Невероятна си — промърмори той, като погали гладкия й плосък корем. — Това беше… наистина хубаво.

— Смешен си — отвърна тя, като зарови в чантата си за цигари. — Наистина хубаво? Това ли е най-доброто, което успя да измислиш?

Боби я погледна засрамено и червенокосата отново се засмя.

— Не се тревожи, шегувам се. Бездруго не съм с теб заради богатия ти речник. Да кажем просто, че и двамата изкарахме чудесна Нова година.

Внезапно Боби чу шум долу, сякаш някой се мъчеше да отвори врата.

— Какво беше това?

— Какво? — озадачи се Сами, като издиша дима от цигарата си. — Не чух нищо.

— Ето пак — каза Боби, скочи от леглото и грабна тежката лампа от тоалетката, когато шумът се повтори, този път по-силен и продължителен.

— Мамка му — разтревожи се Сами и издърпа чаршафите до брадичката си. — Мислиш ли, че някой се опитва да влезе с взлом? Тая къща е адски зловеща — потрепери тя.

— Ако се опитват да влязат — заяви Боби, като нави шнура на лампата около ръката си и отвори вратата на спалнята, — ще съжаляват горчиво.

Вдигна лампата над главата си, изрева заплашително и се втурна надолу по стълбите, гол и ужасяващ като воин от племето зулу.

Дребна фигурка, застанала в сянката на коридора с огромна чанта до нея, го видя и изпищя, като в същото време се протегна към ключа за осветлението и го натисна.

— Мили!

— Боби!

Тя притисна ръце към очите си. Боби внезапно осъзна, че е гол, и бързо сложи ръце пред члена си.

— Какво… какво правиш тук? — заекна той. — Помислих, че е крадец. Трябваше да си у дома.

Грабна бързо ленената покривка от масичката в коридора и я уви около кръста си.

— Всичко е наред — каза. — Вече можеш да погледнеш.

Мили колебливо свали ръце от лицето си. Боби веднага забеляза, че е плакала.

— Вече нямам дом — отговори тя с треперещ глас. — Мама продаде фермата.

— О, скъпа — извика той изненадано и пристъпи към нея, за да я утеши, но тя не бе свършила.

— На Рейчъл — изхлипа и не успя да сдържи сълзите си. — Продаде Нюуелс на проклетата кучка и не можех… — ужасено поклати глава и се опита да си поеме дъх. — Не можех да остана там повече. Имах нужда да си поговоря с някого.

Погледна го отчаяно. Надяваше се да я разбере, да разруши отчуждеността помежду им, да я прегърне и да я успокои, че всичко ще се оправи.

— Имах нужда от теб.

О, Господи! Не можеше да понесе повече. Не му пукаше, че е толкова млада. Не му пукаше за обещанието му. Не му пукаше за нищо. Трябваше да я прегърне и да я има. Пристъпи към нея с протегнати ръце. Лицето му, изпълнено с любовта, която бе крил дълго време, внезапно замръзна.

Сънлив женски глас отекна по стълбището зад него.

— Боби? Наред ли е всичко? Ще се върнеш ли в леглото?

Мили вдигна очи и видя поредното голо тяло. Но това бе женско, при това зашеметяващо. Мадамата имаше вид на модел на бельо и очевидно не се свенеше да покаже голотата си. Сигурно бе поне на пет метра от тях, но миризмата на секс зашемети Мили, накара стомаха й да се свие.

— А — възкликна червенокосата, по-скоро развеселена, отколкото изненадана. — Здравей. Ти коя си?

— Това е Мили — представи я Боби притеснено. — Тя живее тук.

— Така ли? — усмихна се Саманта, която очевидни намираше ситуацията за адски смешна. — Е, предполагам, че това те прави лошо момче, господин Камерън. Нали така?

— Не сме заедно… — заекна Мили.

— Нищо такова — рязко добави Боби, който внезапно намрази Сами. — Мили се обучава тук. Баща й е… беше мой приятел.

— Хей — невинно вдигна ръце червенокосата. — Не е моя работа. Просто се опитвах да поспя — намигна тя на Боби. — Изкарах уморителна нощ.

— Аз също трябва да си легна — каза Мили, като положи зверски усилия да запази хладнокръвие. — Пътуването беше адски дълго.

Боби сложи ръка на рамото й, но тя отскочи назад, сякаш я бе ударил ток.

— Съжалявам — извини се той, като кимна нагоре към спалнята, където се бе оттеглила Сами. — Нова година е, нали разбираш. Ще поговорим утре сутрин. За Рейчъл и всичко друго.

— Разбира се — кимна Мили и се усмихна измъчено, но Боби осъзна, че я бе загубил. — Връщай се в леглото.

След няколко минути тя се пъхна в собственото си легло. Изчака вратата на спалнята му да се затвори и къщата да притихне.

После приглуши риданията си с възглавницата и заплака горчиво.