Дуел

4.

Джаспър Локуд Гроувс трепереше толкова силно на седлото си, че се уплаши да не повърне. Възседнал енергичната кобила на Маркъс О’Райли, Мариголд, той усещаше колко е нервен и се потеше обилно под яркото юнско слънце, докато обикаляше за последен път заграденото място до хиподрума в Епсъм.

Около него се мотаеха посетители на надбягването от двата пола и си бъбреха весело. Някои бяха приковали очи в състезателните си карти и се стрелкаха напред-назад между гишетата на букмейкърите. Други, които явно не се интересуваха от залаганията, се бяха съсредоточили върху купонджийската атмосфера — пиене, флиртове и забавления.

Почти всички бяха подходящо издокарани за случая. Жените на най-евтините места се бяха възползвали от горещото време, за да облекат най-късите поли и най-изрязаните блузки, които човек можеше да види извън квартала с червените фенери в Кингс Крос. На скъпите места също се виждаха къси поли и високи токчета, но примесени с костюми от туид, ниски обувки и скромно покритите задници на възрастни матрони, които се потяха под саката си. Ложата на кралицата се открояваше с пъстри шапки и пера.

Мъжете също бяха положили усилия. Високопоставени корпоративни служители, пристигнали тази сутрин в безукорни костюми, сега бяха навили ръкавите на ризите си и разхлабили вратовръзките, докато се наслаждаваха на петата или шестата си бира и обсъждаха успехите си при залаганията. Провинциални джентълмени, фермери с плоски каскети, дори банди татуирани хлапета от Ийст Енд се мотаеха из Епсъм с доволни усмивки.

Изпотеният Джаспър не се чувстваше спокоен и безгрижен като тях. В момента основната му тревога не бе надбягването, което бездруго нямаше шанс да спечели, а мисълта за това как зачервеното му лице контрастираше грозно с костюма в розово и лилаво, означаващ, че язди за Маркъс. Защо ли проклетият ирландец не бе избрал по-нормални цветове? Например като тъмнозеленото и кафявото, в които шибаният Роби Пембъртън изглеждаше страшно елегантен, докато си бъбреше небрежно със собственика и треньора си.

Рейчъл се появи, както бе обещала. Изглеждаше още по-сексапилна от онзи ден в Нюуелс, издокарана в яркорозова къса рокля с огромни черни копчета отпред, високи до коляното ботуши от „Джими Чу“ и сложна украса на главата с черни пера, несъмнено изработена от Филип Трийси или някой подобен кошмарно скъп дизайнер. Вършеше работа, разбира се. Рейчъл сякаш заявяваше на света, че красотата и сексапилът й позволяват да носи каквото си иска. Джаспър усети началото на ерекция, която не можеше да си позволи преди състезанието. След седмици, прекарани в нетърпеливо очакване, тази вечер просто трябваше да я изчука, иначе топките му щяха да експлодират.

Стори му се готова да се позабавлява, когато се видяха по-рано. Играеше си с косата си, кикотеше се и притискаше гърдите си към него. Но това бе преди той да облече гнусните копринени одежди. И преди онова копеле Пембъртън да се заразхожда наоколо нагло, сякаш бе собственик на хиподрума.

Всяка жена в света, изглежда, си падаше по Роби и вероятно и Рейчъл не бе изключение. Дори смотаната малка сестричка на Джаспър, която притежаваше сексапила на амеба, също бе влюбена в копелето. Лично той никога не бе разбрал защо жените вдигаха толкова шум. Е, засега Пембъртън бе най-преуспелият от новото поколение жокеи, но все пак си оставаше мазно дребно джудже.

Необичайно нисък дори за жокей, с миниатюрно чипо носле и гъста черна коса, според Джаспър той приличаше на издънка на лепрекон и мазна келнерка от цигански произход. Определено не беше Брад Пит.

Джаспър, благословен с хубост, но слаб като жокей, вечно завиждаше на съперниците си. Негодуваше срещу успехите на Роби и в ездата, и с жените.

Като дете Джаспър бе мечтал да стане прочут. За съжаление от рано стана ясно, че може да е компетентен жокей, но му липсваше необходимият талант, за да стигне до върха на спорта, в който го бе набутал баща му. Мили, която инстинктивно се сприятеляваше с конете и притежаваше дива решителност да побеждава на всяка цена, бе неоспоримата звезда в семейството.

Ако не беше злополуката, Джаспър вероятно щеше да се откаже от състезанията. Но след като сестра му бе вън от играта, а любящата му майка бе готова да осигурява не само пари, но и първокласните коне на Сесил, както и безценните му връзки по хиподрумите, за да подкрепи кариерата на синчето си, Джаспър реши да си опита късмета. А и единствените му други възможности бяха армията или съсипващ труд като коневъд. За разлика от Мили, интересът на Джаспър към разплода се отнасяше само до хората, и по-точно до самия него. Сексуалните игрички на конете го отегчаваха до смърт.

Баща му би се зарадвал страхотно, ако Джаспър се включеше в семейния бизнес. Но той бе прекалено мързелив и да го накараш да влезе в помещението за разплод бе все едно да се опитваш да изстискаш вода от камък. Не помагаше и фактът, че Линда подкрепяше сина си безрезервно.

— Той е просто млад, скъпи — настоя тя миналото лято, след като Сесил научи за трите бона, които Джаспър бе пръснал по момичета и купони. — Има предостатъчно време да овладее тънкостите на семейния бизнес. Не трябва да го лишаваме от малко забавления или от възможността да се възползва от таланта си. Труди се усърдно, за да стане добър ездач.

— Талант? Какъв талант, по дяволите? — изсумтя бесният Сесил.

Но Линда се направи, че не чува. Никакви доказателства не можеха да я убедят, че красивото й момченце не бе най-добрият жокей в Англия. През годините тя упорито хвърляше вината за слабите му изяви върху лоши коне или некадърни треньори. И суетният Джаспър лесно повярва, че майка му е права. Може би пък наистина бе по-талантлив, отколкото останалите смятаха. Момичетата от Йорк до Епсъм подсилваха убеждението му с това, че се нахвърляха върху него, зашеметени от чара и вида му. Самочувствието му бързо се повиши и стигна до точка, от която нямаше връщане.

— Хубав кон.

Роби неочаквано бе изникнал до Джаспър. Сигурен, че ще спечели надбягването, той можеше да си позволи да се държи приятелски и да не се притеснява като останалите жокей, за които Оукс бе върхът в кариерите им.

— Тая дърта кранта? — злобно отвърна Джаспър. — Шегуваш се, нали? Тя има нужда от патерици.

Жокеите смятаха за страхотен грях да злословиш срещу собствения си кон, но Джаспър вечно го правеше. Знаеше, че това вреди на репутацията му, но иначе трябваше да обвини себе си за слабото си изпълнение, а самочувствието му никога не би позволило подобно нещо.

— Видях те да си бъбриш със сладката госпожица Дилейни — подхвърли Роби, като промени темата с дружелюбно намигване, което Джаспър незабавно сбърка със снизхождение. — Решил си да си опиташ късмета, а?

— И какво, ако съм решил? — настръхна Джаспър. — Нямаш монопол върху всички красиви момичета.

— Добре, добре. Няма защо да се обиждаш — отвърна Роби изненадано и усмивката му се стопи. Сесил Локуд Гроувс бе свестен човек, но синът му очевидно бе задник. — Просто водех приятелски разговор — довърши той.

— Кретен — промърмори Джаспър, когато Роби се отдалечи.

Просто разговор, а? Очевидно и той си падаше по Рейчъл, но не бе достатъчно мъж, за да го признае. Е, майната му. Мазното копеле нямаше да спечели и това надбягване, не и ако той самият успееше да направи нещо по въпроса.

Сърцето му се сви, когато видя майка си да говори оживено със семейство Дилейни. Линда беше ужасен сноб и вечно се мъчеше да се залепи за някоя титулувана особа. Сър Майкъл Дилейни бе роден в Барнсли и бе спечелил титлата си благодарение на текстилната си империя, но все пак притежаваше титла, а по наследство и дъщеря му. Линда винаги бе смятала омразата между Мили и Рейчъл за пубертетска дивотия и не възнамеряваше подобно нещо да я лиши от компанията на семейство Дилейни.

Линда махна ентусиазирано на Джаспър и окуражи лейди Дилейни да направи същото, преди да се отправи обратно към ложата на кралицата. Господи, изглеждаше невероятно. Дори от това разстояние Джаспър не можеше да не забележи лимоненозеления й костюм и подходящата шапка. За съжаление любовта на Линда към сина й бе едностранна. Той бе наясно, че трябва да е мил с нея, особено ако искаше да запази издръжката си, но винаги бе намирал публичните й изяви на обич ужасно засрамващи.

Какво, по дяволите, правеше тя тук? Не трябваше ли да е в Лондон, където да подрежда цветя или нещо друго за тъпия бал на Мили?

Джаспър стисна зъби и й махна, като се молеше наум майка му да не извърши някоя дивотия, която да провали свалката с Рейчъл.

Слава Богу, скоро бе разсеян от тревожните си мисли от гласа на стюарда.

— Заемете местата си, моля!

Вълнение обзе всички в претъпкания хиподрум чак до хълма, където семейства, местни ентусиасти и купища ухилени ирландци си бяха купили най-евтините билети. Джаспър се опита да потисне нервното ръмжене на червата си и се отправи към старта с останалите девет жокеи. Някои от конете вече се бяха запенили от възбуда. Други, като Мариголд, стояха спокойно и изглеждаха незаинтересовани като кралицата на вариететно представление.

Шибан ирландски боклук, изруга Джаспър мрачно. Няма да е лошо да се раздвижи най-после.

Внезапно вратите се отвориха и конете се понесоха напред. Джаспър едва чуваше крясъците на тълпата, които се опитваха да заглушат тропота на копита.

За съжаление неочакваната бързина на Мариголд го завари абсолютно неподготвен.

— Мамка му! — изкрещя Джаспър, когато левият му крак се изплъзна от стремето и той се наклони опасно на седлото. Едва не падна от кобилата, но все пак успя да си възстанови равновесието. — Мамка му! — повтори той вбесен.

Докато си поеме дъх, вече бе загубил важни секунди. Усещайки загубата на концентрация и контрол у ездача си, Мариголд започна да препуска по-спокойно. След няколко секунди Джаспър видя как сивата кобила на Роби го подмина отляво и се присъедини към водачите, докато той и Мариголд изостанаха към последните.

— Хайде, кучко! — изрева и плесна животното с камшика.

По-чувствителен и добър жокей би успял да намери начин да накара коня да запрепуска по-бързо, но дивите крясъци на Джаспър, придружени от непрестанното плющене на камшика, имаха обратен ефект. Преди да се осъзнае, вече бяха изминали първата миля от пистата. Докато стигнат до последната дължина, бе останал на девето място.

Замаян от безсилие и разочарование, Джаспър спря кобилата навреме, за да чуе как обявяват Роби Пембъртън за победител с дължина и половина.

Заля го вълна от дива завист, докато гледаше как съперникът му се отправя бавно към мястото на победителя, като отговаряше едносрично на въпросите на репортерите. Роби не си падаше по емоционални изблици. Беше жокей от старата школа — силен и мълчалив, обичан и от жените, и от собствениците на коне.

А сега, след като две от кобилите му вече имаха по три корони, сигурно съвсем се бе надул, помисли си Джаспър ревниво. Мазното копеле!

Джаспър се върна мрачно в конюшнята, където скоро бе приклещен в ъгъла от отчаяния Маркъс О’Райли и Доминик Бийл, треньора на Мариголд.

— Кофти късмет — каза Маркъс разочаровано, като потупа Мариголд по врата. — Е, направи най-доброто, което можа, синко.

Дебел, весел ирландец, който притежаваше състезателни коне просто защото ги обичаше и гледаше на победите в надбягванията като на глазурата на тортата, Маркъс нямаше навика да се нахвърля върху жокеите си, независимо колко зле се бяха представили. Пък и три от най-добрите му жребци бяха дадени за разплод на Сесил Локуд Гроувс и той не искаше да си създава проблеми със сина му.

— Късметът няма нищо общо с това.

Дом Бийл, който бе наблюдавал надбягването, стиснал глава с ръце, бе побеснял, докато гледаше как месеци усилена работа отиват по дяволите заради този смотан жокей и определено не беше склонен да прости лесно като шефа си. За разлика от Маркъс, той тренираше състезателни коне, защото обичаше да печели и често се караше с много по-опитни от Джаспър жокеи, ако изпълнението им не бе на висота.

А представянето на Джаспър бе кошмарно.

— И ти се наричаш жокей? Сляпата ми баба щеше да язди по-добре от теб — изсумтя Дом. — Не си вече в детския ездачески клуб, моето момче. Това е шибаният Епсъм. Ти си пълна трагедия. И в случай че се чудиш, просто забрави за шибания Сейнт Леджър — добави той, като поклати глава отвратено. — Мили Боже!

— Е, стига, Дом, успокой се — каза Маркъс. — Сигурен съм, че момчето направи каквото можа.

Джаспър бе яркочервен от гняв, срам и умора. Забеляза, че Рейчъл се приближава към него. Острите токчета на ботушите й потъваха в тревата при всяка крачка. Сърцето му се сви. Последното, което искаше, бе Рейчъл да види как Дом Бийл му се кара като на дете, направило беля.

За щастие, тя бе спряна от някакъв репортер, който искаше да чуе мнението й за надбягването и изпълнението на Пембъртън. Макар да не бе яздила днес, Рейчъл вече си бе създала репутация на сериозен състезател и спортните журналисти я цитираха често. Разбира се, всички я обожаваха, отчасти заради красотата й и отчасти защото бе дъщеря на сър Майкъл Дилейни.

Добрите жокеи не се срещаха често. А красивите бяха като самородно злато.

Докато Рейчъл бе заета с репортера, Линда, която приличаше на захаросан бонбон в лимоненозеления си костюм, си проправи път към Джаспър.

— Скъпи — каза тя, като го погледна със съчувствие и обич. — Какъв лош късмет.

За първи път Джаспър се зарадва да види майка си. Дори на Бийл щеше да се наложи да потисне гнева си в присъствието на дама.

— Сигурно си абсолютно скапан — добави тя.

— Здравей, мамо — поздрави я той, като се смъкна от седлото и обърна гръб на треньора, за да я целуне. — Не очаквах да те видя тук. Не трябваше ли да си в Лондон, където да подготвяш нещата за вечерта?

— Да, всъщност трябваше да съм там — отвърна тя, като го погледна изпод бретона си с обожание.

Все още привлекателна, макар и не в първа младост, Линда бе слаба и благословена с естествена младежка кожа. За съжаление бе склонна да съсипва дареното й от природата с тежък грим и с грешката да вярва, че името на известен дизайнер може да оправдае ярък и вулгарен костюм като чудовищното творение на Джин Мюр, с което се бе издокарала днес.

— Но не можех да пропусна първата ти класическа езда, нали? — нежно добави тя. — Баща ти трябваше да остане във фермата с някакъв ужасен клиент, но семейство Дилейни любезно ме поканиха да се присъединя към тях. О, здравей, Маркъс. Как си, скъпи?

Обръщайки се към Маркъс, Линда ловко, макар и несъзнателно, успя да изтика разгневения Доминик още по-настрани. Най-после той се отдалечи, тъй като не можеше да изтърпи любезностите и въздушните целувки. Джаспър въздъхна облекчено.

След миг Рейчъл се присъедини към малката групичка и обви ръце около Джаспър обичливо като загубено кученце, завърнало се при господаря си. Очевидно Джаспър не трябваше да се тревожи. Кошмарните му копринени одежди и ужасното му изпълнение не бяха отблъснали Рейчъл.

— Добре ли си? — попита тя, като го стисна за ръката. — Сигурно си ужасно разочарован.

— Да, бях — отвърна той, като сниши глас, за да не бъде чут от Маркъс. — Проклетата кобила си сложи спирачка още в самото начало. Не можех да направя абсолютно нищо.

Ако Рейчъл не бе съгласна с мнението му, не го показа. Джаспър я придърпа към себе си и се ухили многозначително.

— Започвам да се чувствам по-добре. Много по-добре.

Той потърка вътрешната част на китката й и усети как пулсът й се ускорява от желание. Е, лесно щеше да се справи с нея.

— Искаш ли да се разкараме оттук? — прошепна в ухото й, като плъзна ръка под роклята.

— Разбира се — засмя се тя. — Започвах да си мисля, че никога няма да ме попиташ.

Час по-късно Джаспър лежеше по гръб на пода в ремаркето на Мариголд. Голата Рейчъл седеше върху него, отметнала глава назад, и стенеше от сексуален екстаз.

— Ооо, да! — изохка тя и стисна мускули около члена му. — О, Господи, да!

— Кажи името ми — изстена Джаспър. — Кажи, че съм най-добрият, с когото си била.

— О, Джаспър — промълви тя задъхано. — Не спирай! Ти си най-добрият. Най-добрият, с когото съм била!

Той стисна закръгленото й дупе, проникна още по-дълбоко в нея и свърши с триумфален стон. Да, беше го направил. Официално беше заковал най-страхотното маце в жокейските кръгове.

Роби Пембъртън може да бе любимец на тълпите, но когато ставаше дума за жени, определено бе по-назад от Джаспър. Рейчъл можеше да притежава всеки мъж, когото си поискаше, но бе избрала него.

Не Роби, а него.

Рейчъл се изплъзна от бързо омекващия пенис на Джаспър и взе шепа слама да се избърше. Сексът не бе лош. Не великолепен, но приличен, а и членът на Джаспър не бе малък.

Но важното бе, че бе изпълнила задачата си: успешно бе съблазнила брата на Мили. Мисълта я накара да се усмихне доволно.

Като приятелка на Джаспър, тя щеше да има неограничени възможности да дразни Мили. Можеше да се мотае из конюшните на семейство Гроувс и да язди конете на Нюуелс, забранени на съперницата й. А пък сближаването с простата майка на Джаспър и Мили, устремена към върховете на обществото, щеше да е проста работа.

След начина, по който Мили бе изпъквала пред нея, когато бяха деца, побеждавайки я с лекота при всяко надбягване, да не споменаваме и факта, че бе заела нейното място в младежкия отбор, отмъщението щеше да е сладко.

А цялата работа бе толкова проста. Не можеше да разбере защо не се бе сетила за това още преди години. Дори бе успяла да убеди суетния Джаспър, че идеята е изцяло негова. Очевидно той се смяташе за страхотен донжуан. Е, ако искаше да се заблуждава, че тя е невинно агънце, безпомощно пред животинския му магнетизъм, това не бе проблем. Най-важното бе да си отмъсти на Мили.

Вечерта, седнала в таксито до майка си, Мили бе готова да застреля някого, най-вече себе си. Когато Линда се върна в апартамента в Пимлико, развълнувана от победата на Роби Пембъртън и въоръжена с вечните си оправдания за скапаните изпълнения на Джаспър — Мили не можеше да си обясни защо сериозен собственик като Маркъс бе избрал кретен като брат й да язди в такова престижно надбягване — момичето вече бе на края на силите си. Изпускането на състезанието и отиването на проклетия бал бяха достатъчно ужасни, но на всичко отгоре бе принудена да прекара целия следобед в изтърпяване на маникюр, педикюр, сушене и кола маски, които я накараха да се почувства като добре изскубано пиле.

Какво, по дяволите, караше жените да се подлагат на тези изтезания, помисли си Мили горчиво, когато сладкото, но тъпо момиченце, на което майка й бе платила цяло състояние да дойде да я фризира, започна поредната си лекция относно състоянието на косата й.

— Чувала ли си изобщо за балсами? — попита фризьорката, като се помъчи да среше рошавата грива на Мили. — Трябва да се подстригваш по-често. И редовно да си правиш маски с горещо олио.

По-скоро ще се сваря в горещо олио, отколкото отново да мина през всичко това, помисли си Мили презрително, но се опита да се държи любезно. Единственото й избухване бе, когато Карън, надутата гримьорка, се опита да я убеди, че всичките й проблеми в живота се дължат на факта, че не носи достатъчно лилаво.

— Ако смесиш лилавото с розово върху горните си клепачи, ето така, ще се получи чудесен фин ефект.

— Фин! Да не си сляпа? — побесня Мили. — Вече бездруго приличам на Барбара Картланд2 в проклетата рокля. А сега искаш да ме превърнеш в лейди Една?

Всъщност въпреки намръщената й гримаса, Мили изглеждаше чудесно. Спечелила битката с майка си за синята рокля — дълго, прилепнало творение от тафта, Мили имаше адски изискан вид, поне когато седнеше. Украсените с диаманти обувки „Маноло Бланик“ бяха невероятно красиви, но тя едва успяваше да стои в тях, да не говорим за ходене. Фалшивият тен, срещу който се бе борила следобед, направи чудеса за кожата й и леденосинята рокля вече не я лишаваше от цвят. Благодарение на косата, която се спускаше на гъсти вълни по гърба й, лъскава и блестяща, изкусно гримираните й очи и финия бронзов руж по бузите изглеждаше по-възрастна, елегантна и, макар самата тя да не го съзнаваше, страхотно сексапилна.

— Знаех си, че той ще се провали — заговори тя отново за смотания си брат. — Конете усещат кога жокеят няма представа какво прави.

— Не говори така, Мили — сгълча я майка й. — Кобилата беше прекалено изтощена от тренировки. Всеки глупак можеше да го забележи.

— Глупости — възрази Мили категорично. — Обзалагам се, че аз щях да се справя с нея. Мариголд се представи чудесно в Ирландия тази година. Проблемът е Джаспър.

— Скъпа, знам, че ти е трудно да наблюдаваш професионалната езда на брат си, но наистина няма смисъл вечно да го оплюваш.

— Професионална ли каза? — заекна Мили възмутено. — Джаспър? Това е шега! О’Райли го избра само защото иска да се подмаже на татко. Пък и не го оплювам, само казвам истината.

— Не беше там, скъпа — напомни й Линда.

— Да, и това бе адски несправедливо — отвърна момичето. — Проклетата Рейчъл Дилейни язди из цялата страна, а аз дори не мога да отида да гледам как брат ми се излага като кифладжия на едно от най-важните надбягвания.

Линда въздъхна. Беше й писнало от безсмисления отегчителен разговор.

— Хайде да не повтаряме всичко отново, скъпа — каза тя изморено. — Не и тази вечер. Знаеш защо не ти позволяваме да яздиш. А какво прави Рейчъл, не е наша работа. Всъщност аз седях с нея и родителите й в кралската ложа днес и трябва да призная, че я намирам за очарователна.

Мили завъртя очи. Как можеше майка й да е толкова сляпа?

— Държа се много мило и с Джаспър — продължи Линда. — Не мислиш ли, че дългогодишната ви вражда вече е приключила? Защото аз не забелязах подобно нещо от страна на Рейчъл. Дори ме разпита за теб. Искаше да чуе всичко за роклята ти…

Но Мили не слушаше. Милото отношение на Рейчъл към Джаспър означаваше само едно.

— А, значи е душила около Джаспър, така ли? — поклати глава тя. — Каква изненада. А той е толкова суетен, че сигурно веднага се е хванал на въдицата. Нали?

— Нямам представа за какво говориш, Мили — отвърна Линда сковано. — Брат ти не е суетен.

— Ха! Хич не е суетен! — саркастично каза Мили. — Аз ли съм единствената, която вижда как Рейчъл го използва?

— Използва го? — обърка се Линда.

— За да се добере до мен — поясни Мили раздразнено. — Господи, мамо, тя е успяла да убеди дори теб, че е забравила за враждата ни. Собствената ми майка!

— Това е абсурдно — заяви Линда решително, като пусна пудриерата си в чантичката и я закопча нервно, за да покаже, че разговорът е приключил. — Хайде да се съсредоточим върху вечерта, която ни предстои. Опитай се да се усмихваш повече, скъпа. Никой няма да иска да танцува с теб, ако се цупиш като тригодишна.

Мили се загледа през прозореца. Кога родителите й най-после щяха да разберат? Ако баща й можеше да превъзмогне страховете си и й дадеше шанс да язди, всичко щеше да се промени. Но не. Майка й вече бе планирала всичко. Жокейска кариера и тлъсто наследство за Джаспър, а за Мили — женитба и отегчение в някое тъпо имение. А пък Сесил щеше да си седи кротко и да позволи всичко това да се случи.

Отгоре на всичко сега проклетата Рейчъл Дилейни бе решила да настрои собственото й семейство срещу нея. Не й ли беше достатъчно, че бе заела мястото й на състезателка?

Е, очевидно не.

— Слушай, скъпа — поде Линда, доловила мрачното настроение на дъщеря си. — Знам, че си разочарована задето изпусна надбягването днес. Но поне се опитай да се забавляваш тази вечер. Това е дебютантският ти бал, за Бога. Има свят и извън конните надбягвания. Не разбирам защо толкова държиш да се ограничаваш.

Естествено, че не ме разбираш, помисли си Мили ядосано, като се вторачи в сребристото отражение на луната в тъмните води на Темза. Наближаваха Уестминстър и вече виждаше познатия ярко осветен циферблат на Биг Бен. Знам, че не ме разбираш. Но причината е, че никога не ме слушаш. Нито ти, нито татко.

Никой никога не ме слуша.

Майка й бе смахната на тема точност и обикновено се появяваше първа на празненствата, затова Мили изпита облекчение, когато пристигнаха в хотел „Гросвенър Хауз“ с прилично закъснение. Платиха на таксиджията и тръгнаха към балната зала — Линда с елегантна походка, а Мили се олюляваше зад нея на високите си токчета като малко жирафче на кокили.

Група смотани момчета, ненавършили двадесет и една, стояха в ъгъла до бара и се смееха високо на собствените си шеги. Повечето изглеждаха като издокарани в смокингите на бащите си. Един-двама се бяха опитали да се откроят от тълпата и бяха нахлузили пъстри елечета, покрити с отпечатъци от устни или ярки герои от анимационни филми.

Сърцето на Мили се сви. Каква идиотска купчина от тъпи пуберчета. Какво, по дяволите, правеше тя тук?

— Виж, скъпа, това е Хари Лайън — извика Линда ентусиазирано, като посочи едно от най-ниските и пъпчиви момчета в групата.

Хлапето бе издокарано в карирано шотландско елече, явно за да напомни на всички за аристократичния си шотландски произход.

— Познаваш Хари, нали? — продължи Линда. — Игра ролята на Алджернън в аматьорския театър миналата Коледа. Не помниш ли?

Мили поклати глава. Беше положила сериозни усилия да заличи от паметта си бандата загубеняци от театралната трупа в Нюмаркет, с които бе принудена да прекара безчетни уикенди, вместо да се забавлява на пистата, където се подвизаваше тъпият й брат.

Линда решително пренебрегна клатенето на главата й и отегчения й поглед.

— Хари беше в „Итън“ миналата година — усмихна се тя широко, сякаш това бе адски важно. — Мисля, че сега е в „Сандхърст“ и ще тръгне по петите на баща си в кариерата на военен. Хей! Хари!

Тя махна жизнерадостно на смотаняка, който моментално бе подигран от другарчетата си. След секунда Линда повлече ужасената Мили към момчето.

— Помниш Мили, нали? — попита тя весело, като бутна дъщеря си напред. — Тя не познава много хора тук. Чудя се дали би проявил любезност да се погрижиш за нея, преди другите момичета да пристигнат?

О, Господи, моля те, остави ме да умра, помисли си Мили, като едва успя да се усмихне на Хари и ококорените му приятели. Младежът й се усмихна в отговор. Изглеждаше не по-малко притеснен от нея. Очевидно и той не я помнеше от театъра. За момент застанаха неловко един срещу друг и запристъпваха от крак на крак, а Линда изчезна, за да се присъедини към майката на Хари от другата страна на дансинга. Останалите момчета, очевидно притеснени от присъствието на истинско, при това красиво момиче, побързаха да се изпарят и оставиха Хари на произвола на съдбата.

— Би ли… би ли искала да потанцуваме? — промърмори той най-после, като се опита да гледа Мили в очите, вместо да зяпа гърдите й, които напираха да изскочат от синята тафта.

Горкият. Изглеждаше абсолютно ужасен.

— Всъщност не — отговори тя. — Но бих убила за едно питие.

— В момента сервират само гнусен безалкохолен пунш — осведоми я Хари, като посочи огромната сребърна купа, пълна с подозрителна зелена течност, която изглеждаше като пристигнала току-що от Чернобил. — Мисля, че някои от майките се тревожат да не би да се напием преди церемонията. Миналата година Майло Сондърс се втрещил от пиене и се опитал да пъхне ръка под роклята на Рейчъл Дилейни тъкмо когато я представяли.

— Хм — изсумтя Мили. — Сигурно е бил адски пиян, за да се нахвърли на оная дърта скумрия.

Хари се ухили. Той също бе пострадал от суетата и проклетията на Рейчъл в миналото и определено не й беше почитател.

— Предполагам, че по-късно ще сервират бира, но не и през следващите един-два часа.

Мили изпита диво разочарование. Никога в краткия си живот не бе имала такава нужда от силно питие както тази вечер.

— Но имам няколко цигарки с трева — предложи младежът колебливо.

Хари очевидно се надяваше, че тя не е от онези смахнати фанатици, които биха се втурнали с писъци към майка си, за да го обвинят, че търгува с дрога. За негово облекчение Мили се ухили доволно.

Той извади сребърна табакера от джоба си и й показа три идеално свити цигари.

— Вижте как се е подготвил Хари — каза Мили с учителски тон.

— И е използвал двустранна лепенка за по-бързо! — довърши той любимата на даскалиците фраза.

Двамата се разсмяха весело. Внезапно му се стори, че Мили е симпатяга и с нея може да се говори.

— Значи пушиш, а? — попита.

— Е, тази вечер пуша — отвърна Мили, като завъртя очи към останалите дебютантки, които си бъбреха превъзбудено и сочеха момчетата, като че никога преди не бяха виждали представител на мъжкия пол. — Какъв шибан кошмар, а?

— Така си е — отвърна Хари съчувствено. — Майка ми ме принуди да дойда.

— Моята също — въздъхна Мили. — Мисля, че се опитва да ме продаде на онзи, който предложи най-много. Е, да вървим.

Тя хвана Хари за ръката и го повлече към противопожарната стълба. Момчето май щеше да се окаже нещо повече от пубер без брадичка.

— Взимай цигарките и да изчезваме оттук — добави тя решително.

Два часа по-късно Мили лежеше на плоския покрив в задната част на хотела, сгушена уютно в смокинга на Хари, вторачена в звездите. И двамата младежи бяха безнадеждно вкаменени.

— Мислиш ли, че някой вече е забелязал отсъствието ни? — попита Хари, като отхапа огромно парче от шоколада, който бе свил от магазина за сувенири, а после го предложи на Мили.

— Не знам — отговори тя, като задъвка шоколада благодарно. — Вероятно. Ох! — възкликна внезапно, сякаш си бе припомнила нещо изключително важно. — Мислиш ли, че изпуснахме реверансите пред тортата? Майка ми ще побеснее, ако сме ги пропуснали.

Хари се изкикоти диво.

— Реверанси пред торта! — изсмя се, после заповтаря думите упорито.

Накрая изразът звучеше толкова тъпо, че и двамата се загърчиха от смях.

— Споменах ли ти колко силно мразя Рейчъл Дилейни? — подхвърли Мили, след като си пое дъх. — Мразя я, мразя я, мразя я. МРАЗЯ Я!

— Спомена — кимна Хари бавно. — Два пъти. Или три… И ми каза, че преследвала брат ти…

— Когото също мразя.

— Когото също мразиш. Добави и че тя е скапана ездачка и единствената причина за съществуването й е да те тормози.

Мили му се ухили.

— Значи ме слушаш внимателно, а?

— Разбира се — усмихна се Хари. — Как мога да не слушам внимателно момиче, красиво като теб?

Тя се изчерви и внезапно се почувства неудобно. Хари беше адски сладък, но определено не си падаше по него, а бе прекалено неопитна, за да знае как да приеме комплимент, без да се почувства задължена. Честно казано, нямаше практика. Повечето момчета се плашеха от мъжкаранската й решителност и не смееха да й кажат нещо мило.

— Май няма да е зле да се връщаме — промърмори притеснено. — Нямам представа от колко време сме тук. Ти знаеш ли?

Хари поклати глава. Копнееше да се наведе и да я целуне, но нямаше кураж. А и бяха прекарали чудесна спокойна вечер. Мили беше впечатляващо момиче. Не искаше сега да провали всичко заради една прибързана целувка.

— Не знам — сви рамене той. — Но си права. Трябва да се връщаме.

Надигна се, изтупа прахта от вечерния си панталон и й протегна ръка кавалерски, за да я изправи на крака. Скоро неудобството им се изпари и двамата се закикотиха като малки дечица, докато се олюляваха по покрива. В един момент Мили се разсмя толкова силно, че се спъна в стъпалото на противопожарната стълба и си изкълчи глезена.

— Мамка му! — изруга тя. — Май счупих тока на една от тъпите обувки. А струваха цяло състояние.

— Няма значение — вметна Хари загрижено. — Ти добре ли си?

— О, да, добре съм — кимна тя.

През детските си години бе падала от коне безброй пъти и прагът на поносимостта й към болка бе доста висок.

— Но не съм сигурна дали ще мога да вървя. Може да се наложи да ми помогнеш.

След няколко минути влязоха в балната зала и ужасено откриха, че повече от половината дебютантки и кавалерите им си бяха тръгнали и купонът очевидно приключваше. Красивата четириетажна торта с бяла глазура вече бе нарязана на стотици парчета. Някои от майките ги поглъщаха енергично или ги увиваха в салфетки и ги прибираха в чантите си.

Ох, по дяволите! Майка й щеше да побеснее.

— Мили!

Линда се появи до тях, присвила очи и стиснала ядосано устни. Придружаваше я госпожа Лайън, майката на Хари, която ги гледаше не по-малко страшно.

— Къде, по дяволите, бяхте? Търсихме ви навсякъде. Ако не знаех, че си с Хари, щях да звънна в полицията.

— Аз съм виновен, госпожо Гроувс — благородно пое отговорност Хари.

Може и да беше войник в британската армия, но Мили се съмняваше, че някога е заставал пред по-ужасяващи врагове от намръщените им майки, и му беше адски благодарна за подкрепата.

— Седяхме на покрива и си говорихме. Сигурно не сме обърнали внимание как е минало времето.

— Не сте обърнали внимание? Пропуснахте целия бал! И след всичкия ми тежък труд! Как можа, Мили?

В очите на майка й проблеснаха сълзи и Мили учудено осъзна, че наистина е засегната. За първи път през деня изпита вина заради поведението си. Е, добре, беше пропуснала надбягването заради тъпия бал и имаше право да е ядосана. Но си даваше сметка, че майка й бе направила всичко от любов към нея. А също така знаеше, че бе положила страхотни усилия да организира вечерта.

— Съжалявам — каза Мили искрено.

За съжаление ефектът от извинението й се изпари, когато залитна заради счупения ток и се просна на пода, повличайки горкия Хари със себе си. Усукани като черва, и двамата избухнаха отново в див смях. Съзнаваше, че не е смешно, но бе толкова дрогирана, че не можеше да спре.

— Слизай долу и ме чакай в колата — нареди й Линда с леден тон.

Смехът на Мили след всички неприятности тази вечер бе последната капка.

— Погледни се само! — извика Линда, разтреперана от гняв. — Някога изобщо помисляла ли си за друг, освен себе си?

Мили не посмя да я погледне в очите. Улови погледа на Хари за момент и той й се усмихна приятелски. Но нямаше смисъл да търси подкрепа от него или от когото и да било друг. Нищо вече не можеше да я спаси.

— Баща ти ще научи за това, госпожице. Веднага щом се приберем у дома — изсъска Линда, после реши да нанесе смъртоносния си удар. — И можеш да забравиш за работата си в конюшните до края на лятото. Докато не се научиш как да се държиш прилично, няма да се доближиш до кон.

Мили се ококори ужасено. До края на лятото? Майка й не говореше сериозно, нали?

— Съвсем сериозна съм, Мили — заяви Линда с тон, от който кръвта на дъщеря й замръзна. — От утре конюшните са затворени за теб.