Дуел

21.

Рейчъл Дилейни седеше в банята на апартамента на баща си в Найтсбридж, чакаше яркорозовият й лак да изсъхне и преглеждаше новото издание на „Плейбой“.

— Мамка му — изруга тя и прехапа ядно долната си устна, когато прелисти страниците и видя, че цели четири бяха посветени на Мили, наречена Английската каубойка. — Как, по дяволите, се е уредила там?

Едно от най-вбесяващите неща у Мили Локуд Гроувс, а те бяха много, бе начинът, по който вечно изскачаше на върха, независимо колко пъти си я размазал. Приличаше на онова проклето момиче от „Остин Пауърс“, което не умря дори след като го хвърлиха от висока сграда и го надупчиха с куршуми. В един чудесен миг бе заминала за Америка с оня кретен Боби Камерън и се очакваше да прекара целия си живот в мятане на ласо или какъвто друг смотан каубойски спорт си бе избрала. А в следващата минута се появяваше из цялата американска преса — прочута ездачка, придружена от готиния си приятел милионер, а кльощавото й тяло бе проснато в „Плейбой“.

Абсурдна история. Можеше да има нова прически и да се цупи съблазнително, но все пак си беше Мили Локуд Гроувс. И нямаше цици.

Ако спонсорството на Джими Прайс можеше да ти осигури подобно нещо, крайно време бе и Рейчъл да се запознае с него. Дез Лийч трябваше да й уреди няколко срещи в Америка.

Рейчъл се наведе, за да духне ноктите на краката си, и си помисли, че бездруго бе отегчена до смърт от Англия. Летният й сезон бе добър, всъщност най-добрият досега и бе спечелила женското състезание в Аскът. Вече бе достатъчно прочута, за да види снимката си в „Хийт“, върховното постижение за английските знаменитости. Но все още я снимаха прекалено често заедно с Джаспър, дори и ги наричаха „ездаческият отговор на Пош и Бекс“, което я вбесяваше. Какво бе направил смотаният Джаспър да заслужи вниманието, с изключение на това, че го свързваха с нея?

Но въпреки успеха й, твърде много от времето и парите й потъваха в Нюуелс и това започваше да я потиска. Мислеше си, че е сключила страхотна сделка, когато купи проклетата ферма от Линда. Но да се занимаваш с коневъдство се оказа много по-трудно, отколкото изглеждаше, и Нюуелс унищожаваше парите й с плашеща скорост.

Преди няколко седмици най-после бе наела срещу зашеметяваща сума опитен управител, който да се занимава с фермата. Той й каза откровено, че е допуснала ужасна грешка, като е продала толкова много от жребците на Сесил, а това определено не оправи настроението й. Бе наранила Мили, но си бе платила за това, а сметките непрестанно нарастваха.

Прекалено горда, за да поиска помощ от баща си, тя едва не се обърна към Джаспър. Предполагаше, че дори идиот като него е понаучил нещичко за управлението на коневъдна ферма, след като бе израснал в Нюуелс. Но напоследък той напълно бе откачил. Пръскаше пари като луд. Вероятно ги изстискваше от Линда, но дори за щедрата му майка това бяха огромни суми. При това повечето от мангизите отиваха директно в носа му.

Мислите й бяха прекъснати от упоритото звънене долу.

— Мамка му — промърмори тя, като метна списанието настрани и размаза лака на малкия си пръст, бързайки да се добере до домофона. — Добре, добре, идвам.

Черно-белият монитор й показа само изгърбена мъжка фигура, увита в шлифер и с нахлупена над лицето шапка.

— Кой е? — попита грубо. — Ако продаваш кърпи, нямам нужда от нищо, така че, разкарай се.

— Аз съм — извика Джаспър задъхано. — Отвори вратата, за Бога.

Рейчъл натисна бутона, после отвори вратата на апартамента, за да може Джаспър да влезе, а тя се върна в банята, за да оправи съсипания си нокът. Джаспър застана до вратата на банята след минута и тя получи най-страхотния шок в живота си.

— Господи — ахна Рейчъл. — Какво е станало?

Лицето му бе размазано от бой и почти неузнаваемо. Огромни лилаво-сини петна покриваха бузите и челюстите му. Под ноздрите и сцепената му долна устна бе засъхнала кръв, която приличаше на лош актьорски грим. Плътта около дясното му око бе подута и самото око бе не повече от тясна цепнатина, лявото се оглеждаше нервно наоколо, сякаш очакваше нападателят му да изскочи от огледалното шкафче в банята.

— Имам нужда от бренди — каза той с разтреперан глас, като метна сака си на пода. — Имаш ли?

— В бюфета с напитки във всекидневната — отговори тя и го хвана за ръката.

Чувстваше се по-благосклонна към него от обикновено, тъй като миналата седмица я бе завел на изненадваща почивка в Сен Тропе. Докато наблюдаваше загорялото му мускулесто тяло, когато Джаспър се разхождаше по наетата яхта, ангажирайки по телефона места в суперскъпи заведения, където винаги той плащаше сметката, Рейчъл бе изпитала за първи път истинска обич към него. Безспорно парите подсилваха сексапила на мъжа и му вдъхваха самоувереност.

В момента обаче Джаспър не изглеждаше ни най-малко самоуверен. Трепереше като оцелял от „Титаник“ и едва успя да седне на канапето. Рейчъл бързо отиде да му донесе питие. Баща й бе свършил брендито, но тя реши, че всякакъв алкохол ще свърши работа, и му сипа четири пръста от любимия коняк на майка си.

Джаспър отпи огромна глътка и се закашля от силния концентрат, после се отпусна изморено на канапето. Топлината на коняка започна да върши вълшебната си работа.

— Трябва да те заведа в болница — най-после каза Рейчъл.

Лицето на Джаспър изглеждаше още по-страшно в светлата всекидневна, отколкото в банята.

— Не — раздразнено отвърна той. — Не мога да отида в болница.

— Защо?

Джаспър заразказва бавно историята. Отивал към гара „Кингс Крос“, за да хване влака за Нюмаркет, когато огромен тип се приближил към него и му се представил за приятел на Али Дактуб. Преди Джаспър да успее да му отговори, онзи го набутал в паркиран ван, където седели още двама бандити, бял и черен, които започнали да го бият. В даден момент явно бил загубил съзнание, защото внезапно се събудил сред купчина кашони до някакъв склад в Източен Лондон. Това станало преди около два часа. Събрал всичките си сили и едва се довлякъл до апартамента на Рейчъл.

— Бих се с тях, разбира се — увери я той, като отпи от успокояващия алкохол. — Накарах ги да се потрудят за парите си.

Всъщност бе скимтял като бебе и се бе молил за милост още от мига, когато го набутаха във вана. Но Рейчъл нямаше нужда да го знае.

— Проблемът бе, че те бяха трима, а аз сам. Нямах шанс.

— Но… не разбирам — бавно промълви Рейчъл. — Защо ще те бият приятели на Али Дактуб? Няма логика.

Джаспър вдигна очи, забеляза обезобразеното си лице в огледалото над камината и изстена. Беше достатъчно суетен, за да се тревожи повече за външността си, отколкото за кошмарната болка в лицето и ребрата му. Синините щяха да заздравеят, но носът му изглеждаше счупен. Ами ако никога не възстановеше хубавия си нос? Щеше да прилича на пребит боксьор. Мили Боже, дори не можеше да понесе мисълта за това.

Опита се да се нацупи, но устните му бяха прекалено подути, затова само изохка.

— Е — твърдо каза Рейчъл, — можеш да обясниш всичко в полицейския участък. Ако не искаш да отидеш в болница, поне трябва да съобщиш за инцидента в полицията.

— Не разбираш, Рейч — поклати глава той. — Не мога да отида в полицията.

Пресуши остатъка от коняка за кураж и реши да й разкаже всичко. Беше се забъркал в страхотна каша и трябваше да поговори с някого.

След като превъзмогна началния си страх, скоро откри, че задържането на коне бе учудващо лесно. За съжаление, когато доходите му нараснаха, същото стана и с разходите му. Жените бяха скъп навик, а също и кокаинът. Скоро алчността победи разума и той започна да залага за своя сметка. Али строго му бе забранил да го прави, тъй като залозите му привличаха нежелано внимание към мошеническия им план. Вероятно щеше да му прости, ако бе сгрешил един-два пъти, но последните залози на Джаспър бяха огромни. И те бяха причината за днешното „лично предупреждение“.

За момент Рейчъл остана зашеметена. Не само защото бе пропуснала да забележи какво става, но и че Джаспър изобщо бе посмял да опита нещо такова.

— Вероятно задавам тъп въпрос — най-после каза тя, — но това е незаконно, нали?

— Отвличането на хора и побоят? — изръмжа Джаспър. — Да, разбира се, че са незаконни. Мислиш ли, че ще могат да оправят носа ми? — намръщи се той на отражението си.

— Не, не това — раздразнено отвърна Рейчъл. — Имам предвид залагането.

— Е, да, технически — промърмори Джаспър. — Но е адски трудно да се докаже. А и ако не си шубе, в това има адски много пари. Как мислиш, че плащах за всички почивки, поршето и рубиненото колие, което ти подарих?

Мозъкът на Рейчъл заработи с пълна сила. Истината бе, че никога досега не се бе интересувала с какви пари Джаспър плащаше за всичко, макар да не можеше да си обясни защо кариерата му отива надолу, а парите му се умножават. Новият смел и богат Джаспър, който се бе замесил с опасни престъпници, определено бе много по-интересен и вълнуващ приятел от стария смотан и мързелив загубеняк. Но тя трябваше да внимава. Едно бе да се ползва от мангизите му, но не можеше да си позволи да съсипе имиджа си, ако го хванеха.

— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Мислиш ли… имам предвид… дали Али ще иска да продължиш да работиш за него?

— Вероятно — кимна Джаспър, като потръпна неволно. — Прекалено съм затънал, за да се върна назад.

Това си беше вярно. А дори да не беше, не виждаше друга възможност, освен да се изправи пред липсата си на талант като жокей и да се върне у дома при Линда.

— Аз мога ли да направя нещо? — промърмори Рейчъл, потънала във фантазии, в които се виждаше като красивата приятелка на гангстер и наблюдаваше трепетно как Джаспър се бори с бандитите от Ийст Енд, за да я отрупва с кожи и бижута.

— Преди всичко — въздъхна той, облекчен, че Рейчъл прие всичко така добре — имам нужда от прилична лъжа за пред майка ми. Нещо, което да я разсее и да й попречи да задава прекалено много въпроси.

Очите на Рейчъл проблеснаха доволно. Тя се втурна обратно в банята, донесе списанието и го подаде на Джаспър.

— Страница двадесет и втора — съобщи му триумфално. — Това със сигурност ще разсее майка ти.

— Господи! — извика Джаспър, забравил за момент нараненото си лице и вторачен смаяно в снимките на сестра си.

Последният път, когато я видя, бе точно след погребението на баща им. И сега едва я позна. Не само защото беше гола. Независимо дали Рейчъл искаше да го признае, Мили изглеждаше страхотно. Наистина страхотно.

— И то след целия шум, който вдигна заради моите снимки в „Заредени“ — нацупи се Рейчъл. — Какво мислиш?

— Мисля — отвърна той бавно, все още неспособен да отмести очи от страницата, — че за първи път в живота си малката ми сестричка ми е направила услуга. Мама ще изкукурига. А ти — целуна я и се намръщи от болката в устните си — си гений.

В Ню Йорк, на обичайното си пътешествие в края на лятото, Джими Прайс бе в отвратително настроение.

Градът се беше събудил за прекрасна септемврийска сутрин. Ярки слънчеви лъчи огряваха малки облачета, а цветовете по храстите и дърветата пред „Четири сезона“ блестяха в яркорозово и бяло, сякаш не искаха да си признаят, че дългото горещо лято най-после бе свършило.

Но Джими дори не забелязваше красотата, която го заобикаляше.

Благодарение на неочакваното повишение на лихвите вчера откри, че цената на акциите му бе спаднала с пет процента през нощта, и прекара първите два часа след събуждането си на телефона, опитвайки се да успокои разтревожените си инвеститори. Наистина трябваше да отлети обратно за Калифорния и да оправи нещата лично. Но очакваше пътуването до Ню Йорк от месеци и по никакъв начин нямаше да пропусне състезанието днес.

— Мога ли да ви донеса нещо, господине? Още препечени филийки?

Келнерът беше учтив и незабележим, олицетворение на идеалното обслужване, а това караше Джими да отсяда в „Четири сезона“, въпреки че лесно можеше да си купи и обзаведе луксозна къща в града. Кенди вечно го тормозеше да се сдобият с жилище в Ню Йорк. Ала Джими обичаше хотелите. Бяха делови и безлични, също като него.

— Не, благодаря — отговори той, без да вдигне очи от спортната страница на „Ню Йорк Таймс“. — Само прясно кафе. Много горещо.

Още откак купи първия си кон преди повече от десет години, Джими се пристрасти лудо към надбягванията — до такава степен, че някои от членовете на борда му се оплакваха често заради времето, което прекарваше по пистите. Не можеше да определи какво точно му харесваше най-много. Разбира се, вълнението от победата винаги го радваше, но освен това обичаше и светската страна на тези събития, и похвалите, получени от обществото на тузари със стари пари, които иначе не биха обърнали внимание на милиардер от пресата. Притежанието на състезателни коне легитимираше богатството му. Придаваше му изисканост. А и му осигуряваше уникална почивка от проблемите в живота.

След като първата му съпруга се самоуби, Джими започна да посещава пистите, за да забрави и потисне вината си. Вля цялата си емоционална енергия в конете — отначало чистокръвни, а после и каубойски. С течение на годините кошмарният му първи брак избледня в спомените му, но той продължи да ходи на хиподрума. Сега най-силната тръпка идваше от това, че му завиждаха. Влизаше на стадиона или на някой купон, хванал под ръка зашеметяващо красивата Кенди, и знаеше, че всички други собственици на коне я желаят, а това бе невероятен кеф.

Ако не беше Ейми, вероятно щеше да забрави за миналото напълно. Но всеки път, когато погледнеше дебелото нещастно лице на дъщеря си, виждаше майка й, вторачена мрачно в него. Съществуването на Ейми бе всекидневно напомняне за всички грешки, които бе допуснал и вече никога не можеше да оправи. В някои дни едва успяваше да си наложи да я погледне.

Не би я повлякъл с тях в Ню Йорк, ако Кенди не настояваше, че имат нужда от помощта й заради близнаците. Поредната гувернантка ги бе напуснала преди няколко дни — петдесетата за тази година — и ако искаха да вземат момчетата със себе си, трябваше да доведат и Ейми.

Ех, поне малко да приличаше на Мили. Дисциплинирана, съсредоточена и амбициозна, Мили положи страхотни усилия да свали излишните килограми и вече доказа, че е напълно посветена на тренировките и на изграждането на имиджа си. Би се радвал на такава дъщеря.

Макар че не отговаряха на собствения му вкус, снимките в „Плейбой“ се оказаха страхотни за кариерата й. Джими се гордееше с нея, въпреки че всъщност трябваше да благодари на Тод Кренбърн.

Тод също се бе оказал приятна изненада. Повечето типове, които се занимаваха с недвижими имоти, напомняха на прекалено надути балони, но Кренбърн вече му бе направил две много интересни предложения. Едното бе да построят няколко блока в Орландо и Джими сериозно мислеше да финансира начинанието изцяло.

За съжаление печалбите от сделките с недвижими имоти бяха дребна риба в сравнение с мрачните прогнози за „Медия Прайс“. Шибани банкови лихви! Защо икономистите не ги бяха предвидили? За какво, мамка му, изобщо плащаше на тия клоуни?

Той лапна последната хапка пържени яйца с бекон, погледна през прозореца и се намръщи.

Спадането на цената на акциите не бе единственото, развалило настроението му тази сутрин. Снощи по най-притесняващ начин бе загубил ерекцията си, докато правеше любов с Кенди. Тя не се разтревожи и просто се обърна и заспа, сякаш нищо не се бе случило. Но Джими се надяваше силно това да не означава наближаването на края на мъжките му способности. Знаеше, че повечето му връстници разчитат на виаграта, за да задоволят вторите или третите си съпруги. Но заради наследственото си сърдечно заболяване, той не можеше да се обърне към вълшебното синьо хапче. И това го тревожеше.

Най-лошото, което можеше да си представи, бе да загуби жена си. По-лошо дори, отколкото да изгуби компанията си или, не дай си Боже, конете си. В неговите очи Кенди бе върхът на женствеността. Женитбата с нея бе най-страхотното му постижение, отплата за всички момичета, които го бяха отблъсквали в колежа, когато бе само смотано рижаво хлапе без два долара в джоба си.

Бъфи, първата му съпруга, го обичаше тогава. В далечното минало, когато Джими нямаше нищо. Но никога не го бе карала да се чувства така уверен, триумфиращ и възбуден както Кенди.

Тя сигурно вече бе станала и се къпеше. Мисълта за голото мокро тяло на жена му го накара да се надърви.

— Чудесно — промърмори той горчиво, като махна на келнера да му донесе сметката. — Чудесно, приятелче. Страхотна работа ще ми свършиш сега.

Всъщност под душа бе Ейми.

Близнаците й бяха взели здравето от сутринта. Крещяха като луди, настояваха да видят майка си и създаваха пълен хаос. Любимият им номер бе да търчат дивашки сред безценните японски вази и скулптури в президентския апартамент, несъмнено обзаведен от бездетен гей дизайнер, който би се ужасил, ако видеше как използват произведенията на изкуството в ролята на футболни топки.

Кенди, както винаги, не помагаше. Беше прекарала час и половина в банята, оправяйки безукорния си грим. Искаше да изглежда идеално, когато се появят на пистата, тъй като знаеше, че всички погледи щяха да са приковани в нея.

Ейми копнееше да започне да се приготвя. Днес най-после щеше да види Гарт отново, за първи път от почти цяла година. Цяла нощ не бе мигнала заради това. За съжаление, дори Гъбата Боб с квадратни панталони не успя да усмири момчетата тази сутрин и й се наложи да чака да се изтощят и заспят на канапето, преди да се втурне към банята.

Седна на каменната пейка под душа и се опита да се отпусне под горещите струи, да отмие болката в мускулите си заедно със сапуна. Беше адски изморена и й се искаше само да легне и да заспи.

Вчера бе ужасен ден. Дългоочакваната й среща с издателите се оказа страхотно разочарование. Похвалиха стиховете й, но скоро стана ясно, че искат от нея да напише някаква история за баща си.

— Как се почувства, когато загуби майка си в тийнейджърските си години, и то по такъв жесток начин? — попита я кльощавата проклетия от издателството, като сложи мършавата си ръка на коляното на Ейми в опит да покаже съчувствие.

За каква ли, по дяволите, я мислеха?

Никога не би предала баща си по този начин. Никога.

Ейми грабна гъбата и започна да търка ожесточено задника и бедрата си. Бе чела някъде, че търкането подобрява кръвообращението и намалява целулита. Постепенно по тялото й се появиха огромни червени петна. За своя собствена изненада Ейми заплака.

Понякога й се искаше да изтърка тлъстината, страха и провалите си и да започне отначало.

Сигурно не бе с всичкия си, за да си мисли, че някой би искал да купи стиховете й. Защо ли да искат? А пък идеята да накара Гарт да я заобича отново, ако изобщо някога я бе обичал, бе още по-налудничава. С тяло като нейното не можеше да привлече никой мъж, камо ли красив и талантлив като него.

Поне Мили да беше тук. Тя вечно й повтаряше, че е чудесна и струва колкото милион Гартовци, а ако хората не можеха да видят друго, освен теглото й, това си бе техен проблем.

Е, лесно бе да кажеш такова нещо, когато собственото ти тяло бе достатъчно хубаво за „Плейбой“.

Ейми избърса сълзите си и направи усилие да се стегне. Мили й беше приятелка. Не трябваше да й завижда. Беше гадно от нейна страна.

Просто трябваше да направи всичко възможно да се издокара, преди близнаците да се събудят. А после, каквото и да станеше с Гарт, бе в ръцете на Бога.

Пристигнаха със закъснение в „Акведукт“, което вбеси Джими още повече, и се настаниха в семейната ложа. Той не спираше да мрънка за ужасните задръствания в Куинс.

— Скъпи, имаш ли нещо против да отида до тоалетната? — попита Кенди, прекъсвайки ругатните му.

Издокарана в скромна бяла пола от „Армани“ и ухаеща на „Рив Гош“ и розово масло, Кенди изглеждаше великолепно. Тя се наведе към Джими и копринената й руса коса погали бузата му. Мамка му, наистина бе невероятно красива.

— Разбира се, че не — усмихна й се той нежно. — Но не се бави. Следващото надбягване ще е чудесно. А и знаеш, че обичам да се фукам с теб.

— О, бебчо — усмихна се тя, като се надигна и го целуна по грижливо изсушената му и лакирана рижава коса. — Моят малък Джими Щурчето. Разбира се, че няма да се бавя.

Пфу, помисли си Ейми. Няма ли кой да ми даде кофа, в която да повърна.

Чейс и Чанс най-после бяха спрели да плачат и ядяха сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр, възбудени, че ще гледат конете. Беше й отнело страшно много време да ги приготви и почти не й остана време да се оправи. Накрая грабна първото, което й попадна: безформена рокля от кремав лен и ниски обувки. Русата й коса висеше влажна по раменете, а спиралата и ружът, които бе нанесла набързо, не успяваха да скрият следите от умора по лицето й.

— Това ли е най-доброто, което успя да направиш? — злобно попита Джими, когато момичето се качи в лимузината. — Можеше поне да си изсушиш косата. Срамна работа.

Ейми преглътна сълзите си и усети как и последните остатъци от самочувствието й се изпариха. Защо баща й трябваше да е толкова жесток?

— Знаеш ли, татко — каза тя, като стана от мястото си няколко минути след Кенди, — аз също трябва да отида до тоалетната.

Знаеше, че не е разумно, но планираше да се поразходи към конюшните с надеждата да види Гарт. Представяше си как случайно се сблъсква с него и му подхвърля каква чудесна изненада е да се видят преди надбягването.

— Сега ли? — раздразнено попита Джими. — Ами момчетата?

— О, тъкмо са се укротили — настоя тя. — Бездруго трябва да се изпишкам. Няма да се бавя.

Преди баща й да възрази отново, тя се измъкна от ложата и забърза към конюшните. За съжаление никъде не видя Гарт. Мамка му! След състезанието той щеше да е заобиколен с безброй хора и нямаше да й се удаде възможност да поговори с него насаме.

Огледа се наоколо и забеляза калния район, който служеше за паркинг на конските ремаркета. Беше затворен за публиката, ограден с въже и пазен от няколко охранители. Но всички знаеха, че Ейми е дъщеря на Джими Прайс, и й махнаха дружелюбно, разрешавайки й да влезе.

Тя повдигна роклята си, за да не я изцапа в калта, и си проправи път сред ремаркетата, пренебрегвайки любопитните погледи и усмивките на жокеите и треньорите. Ако някой я спреше, щеше да каже, че се е загубила и търси дамската тоалетна. Никой не трябваше да се досети, че търси Гарт.

Тъкмо се канеше да се предаде и да се върне в ложата — Джими щеше да побеснее, ако оставеше близнаците сами за прекалено дълго време — когато внезапно се закова на място.

На не повече от три метра от нея бе Гарт.

Седеше в сгъваем стол зад едно от ремаркетата на баща й. Панталонът му бе смъкнат до глезените. Бе яхнат от ентусиазирано стенещата Кенди, чиято бяла пола бе вдигната до кръста й.

— О, Гарт! Гарт! — изстена тя страстно. — По-силно, бебчо! Хайде!

Ейми стоеше като закована. Единственото, което си помисли, бе, че мащехата й звучеше властно и нагло и по време на секс.

Ако партньорът й не беше Гарт, вероятно щеше да се разсмее. Цялата сцена бе абсурдна и невероятно смешна. Но това бе Гарт, нейният Гарт, който бе правил любов с нея миналото лято. Изражението му в момента бе зловещо познато.

Внезапно, без предупреждение, той отвори очи и я погледна право в очите. Стомахът на Ейми се сви.

Колената й се разтрепериха страшно. Надяваше се да не падне в калта, но й се зави свят. Болка, срам и шок я завладяха едновременно. Зрението й се замъгли и главата й запулсира.

Това не се случваше. Не бе вярно.

Кенди можеше да има всеки мъж, когото си поискаше. Защо, по дяволите, безсърдечната кучка бе избрала Гарт?

Ейми го погледна в очите и зачака на лицето му да се изпишат срам и вина. Все пак го бе хванала на местопрестъплението със съпругата на баща си. Това не можеше да не го разтревожи.

Но вместо това, без дори да спре да чука за секунда, той й се ухили.

Копелето се ухили!

Следващото, което Ейми осъзна, бе, че тичаше лудо, заслепена от сълзи. Втурна се в лабиринта от ремаркета и изскочи сред тълпите, които се канеха да заложат. Тя избърса очите си, пое си дълбоко дъх и се насили да се успокои.

Не можеше просто да припадне. Трябваше да се върне при децата.

— Къде, по дяволите, беше?

Ейми вдигна очи и видя баща си, който крещеше разярено, наведен над ръба на ложата.

— Това сигурно е най-дългото пикане в историята.

Няколко души около тях се захилиха, но Ейми не им обърна внимание. Върна се на мястото си кротко и седна. Чейс и Чанс, отегчени от дългото чакане, незабавно се покатериха по нея и покриха роклята й с лепкави петна от конфитюр. Преди половин час щеше да се ядоса за поредната съсипана рокля, но сега почти им се зарадва задето я разсеяха от мислите й.

— Видя ли Кенди там? — раздразнено попита Джими.

— Моля?

— Господи! Кенди. В шибаната тоалетна. Там ли беше?

— Не — отговори Ейми и се изчерви от лъжата. — Не беше. Предполагам, че е отишла в друга тоалетна. Сигурно е търсила по-малка опашка.

В същия миг вратата на ложата се отвори и Кенди влезе вътре.

Русата й грива бе вдигната в спретнат кок, а очите й бяха скрити зад огромни тъмни очила.

— Съжалявам, че се забавих толкова — провлече тя, като се настани на мястото си, без дори да погледне към Ейми.

Дали пък не знаеше, че бе хваната на местопрестъплението? Ейми бе решила, че Гарт щеше да й каже, но може би не го бе направил?

— Няма значение — усмихна й се Джими. — Сега си тук.

Той се протегна и я хвана за ръката — същата ръка, която преди малко бе стискала члена на Гарт — и я притисна към устните си.

Ейми усети как в гърлото й се надига горчилка.

— Съжалявам — извини се тя и стана. — Наистина не се чувствам добре. Имам нужда от малко въздух.

Джими се намръщи.

— Какво ти става, по дяволите?

— Кой знае? — небрежно вметна Кенди, като се притисна към него. — Болна е от любов. Знаеш как си пада по Гарт. Забрави за това.

— Не се тревожи — каза той, като собственически пъхна ръка под полата й. — Възнамерявам да забравя.