Дуел

5.

Погребението на Ханк Камерън беше най-величествената гледка, която някой бе виждал в Солванг от повече от четиридесет години.

Каубои от целия щат пристигнаха да поднесат съболезнованията си и да почетат смъртта на починалата калифорнийска легенда. Репутацията на стареца бе нараствала с годините, въпреки уединения му начин на живот. Образът на Ханк Камерън, последния от истинските каубои, очевидно бе вкоренен дълбоко в съзнанието на хората.

Веднъж майката на Боби в рядък пристъп на мъдрост му бе казала, че хората са превърнали в идол Ханк, защото се нуждаят да вярват в нещо. Имаха потребност от герой, който да ги подкрепя, докато гледат как традиционната им западняшка култура неизбежно изчезваше. В наши дни, когато ставаше дума за каубои, всички си представяха холивудската версия — Клинт Истууд, Джон Уейн или мъжа от рекламата на „Марлборо“. Някои обичаха да се понесат към северната част на щата в джиповете си, настанили прехранените си деца на задната седалка, и да прекарат уикенда в туристическо ранчо, където западняшката култура им бе поднасяна на табла, придружена от каубойска шапка и порция ребра. Но истинските каубойски традиции, които някога бяха сърцето на долина Санта Инес, вече бяха почти мъртви. Ханк Камерън и ранчото му Хайуд бяха последните бастиони на обичания, но изчезващ свят.

Скован в официалния черен костюм и вратовръзка Боби не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова неудобно. И сякаш жегата и дразнещите дрехи не бяха достатъчни, та бе непрестанно измъчван от чувството, че всички го наблюдават внимателно и го чакат да излее скръбта си.

Какво искаха от него, за Бога? Всички знаеха, че не се бе разбирал с баща си. Но все пак Боби се страхуваше, че се проявява като безсърдечен, тъй като виждаше как абсолютно непознати хора бършат насълзените си очи, докато самият той не можеше да изстиска и една сълза.

Не защото нямаше чувства. Но просто тези чувства бяха прекалено объркани — смесица от мъка и облекчение, гняв и съжаление пулсираха в главата му. На всичкото отгоре Боби бе истински син на баща си и не бе свикнал да показва какво става в душата му.

— Не бъди толкова суров към себе си — каза му Маги Макдоналд, като го хвана под ръка, докато се връщаха към ранчото след разотиването и на последните опечалени. — Всеки проявява мъката си по различен начин. Не е задължително да плачеш.

Боби й се усмихна с благодарност. Маги отдавна се бе превърнала в нещо като майка за него. Той все още обичаше Даяна, тъй като притежаваше същия бунтарски неспокоен дух като нея, а и двамата се бяха сближили през последните години, но бе хубаво да си има и втора майка, която му осигуряваше стабилността и мъдростта, които липсваха на първата.

— Ръководенето на ранчото ще бъде достатъчно предизвикателство за теб и без да се тревожиш какво говорят хората — настоя тя. — Пък и хората разбират, Боби. Повече, отколкото си мислиш.

— Предполагам, че е така — отвърна той със съмнение в гласа.

Вероятно заради факта, че през по-голямата част от живота си бе самотник и аутсайдер, той не споделяше вярата на Маги в хората. Ала все пак тя бе права за едно — Хайуд щеше да е страхотно предизвикателство. Заради подготовката за погребението не бе имал време да погледне счетоводните книги, нито да обмисли стратегия за подобряване на западащото ранчо.

Но вече не можеше да отлага. Трябваше да измисли нещо. И да го направи колкото се може по-скоро.

На следващия ден следобед той и Уайът оседлаха конете си за дълга обиколка на имота. Боби слушаше мълчаливо възрастния мъж, който му обясняваше някои от проблемите, свързани с финансите на Хайуд.

— Положението е лошо — заяви откровено Уайът, докато яздеха към ливадите откъм далечната страна на потока, който се виеше из долината зад старите къщи за служителите и хамбара. — Наистина лошо. Но предполагам, че вече го знаеш, нали?

— Имам представа от общата картина — отговори Боби, като се смъкна от коня, за да отчупи изгнило парче от оградата, което опасно стърчеше напред и можеше да нарани някое от говедата. — Но ти познаваше татко. Никога не обичаше да говори за сметки. Поне не с мен.

Уайът се засмя.

— Не го приемай лично, синко. Работих с баща ти през по-голямата част от живота си и никога не успях да го накарам да седне и да прегледа сметките, без преди това да вдигна страхотен шум. Там навън — размаха ръка той към тучните пасбища, които ги заобикаляха, — там Ханк бе гений. Не мога да го отрека. Но там долу — посочи към офиса на ранчото — баща ти вършеше не повече работа от воден пистолет при стихиен пожар.

Продължиха да яздят, а Уайът започна да му обяснява основните проблеми, пред които ранчото бе изправено. Цената на говеждото бе паднала почти наполовина през последните три години и всички местни фермери страдаха от това. А тъй като Ханк настояваше да отглеждат традиционните породи вместо по-обикновените и доходоносни британски говеда, Хайуд бе пострадал повече от останалите. Категоричният му отказ да разнообрази бизнеса също го бе съсипал финансово.

— Честно казано, ако не бяха твоите печалби от обучението на коне през последните две години, наистина не знам дали щяхме да успеем да платим лихвите по заемите — призна старецът. — Наистина се съмнявам.

— Господи! — поклати глава Боби безпомощно.

Винаги бе уважавал страхотно бащата на Дилън и винаги щеше да го уважава. Но как бе позволил на Ханк да провали бизнеса на ранчото по този начин?

— Защо не ми каза всичко това по-рано? Може би щях да направя нещо, за да помогна.

Уайът го погледна сериозно.

— Боби Камерън — нежно каза той, — знаеш отговора на този въпрос. Нямах право да върша подобни неща. Баща ти беше шефът.

Беше прав, разбира се. Ханк не би си и помислил да сподели с някого финансовите си проблеми, а най-малко със сина си. Гордостта му нямаше да го допусне.

— Сега ти разказвам, защото вече ти си шеф — добави Уайът.

Да бе, всички не спират да ми го повтарят, помисли си Боби.

Колко иронично, че печалбите му от тренирането на коне бяха подпомагали Хайуд през цялото време. Старецът никога не бе одобрявал кариерата му, особено когато заради нея се налагаше да напуска Калифорния. Наричаше клиентите му „тълпата от Кентъки с лъскави панталони“, а презрението му бе насочено към всички — от дребните местни коневъди с един или два състезателни коня до шейх Мохамед. Ако някой го беше попитал, вероятно щеше да опише и английската кралица като „собственичка от Кентъки с лъскави панталони“.

Боби се наведе назад на седлото и отпусна юздите. Бяха стигнали почти до най-високата точка в имението. Минаваше пет часа, но слънцето все още грееше силно. Боби заоглежда малкото райско кътче през трептящата мараня. В далечината, отвъд границите на ранчото, земята изглеждаше суха и прашна, доказателство за дългите месеци без капка дъжд. Но Хайуд с грижливо поливаните си пасбища, пълни с говеда, блестеше в зелено като Изумрудения град.

Той погледна надолу и едва ли не се задави от любов към ранчото. За момент му се стори, че сълзите, които не бе успял да пролее за баща си, щяха да потекат сега.

— Няма да загубя ранчото, Уайът — прошепна той. — Няма да позволя да фалираме.

— Радвам се да го чуя — отвърна старецът, като спря коня си до него. — Нито за миг не ми е минавало през ума, че ще позволиш, сине.

Уайът обичаше Боби почти като собствен син. Макар винаги да бе гледал с неодобрение на бунтарството му, напълно разбираше причините за него. Ханк не беше добър баща, а Даяна бе все още дете, когато момчето се роди. Нищо чудно, че Боби се бе научил да живее според собствените си правила.

Но въпреки борбата срещу всеки с авторитет, особено баща му, момчето явно се чувстваше отговорно не само за Хайуд, но и за каубойските традиции, които семейство Камерън бе поддържало в продължение на седем поколения. Ханк винаги бе гледал на треньорската кариера на сина си като на изоставяне на корените и предателство към фамилното име, но грешеше. Ако можеше да види сина си сега, изпълнен с любов към ранчото, щеше да осъзнае, че момчето винаги щеше да си остане каубой по сърце.

За съжаление, Уайът не можеше да каже същото за собствения си син.

— Според мен — заговори Боби, като се помъчи да сдържи емоциите си, — имаме два избора. Или да продължим по същия начин, като се опитваме да подобрим бизнеса с говеда…

— И да фалираме — довърши Уайът вместо него.

— И да фалираме — съгласи се младият мъж. — Или да опитаме нещо ново.

— Хм — реши да го подкачи Уайът. — Това ново нещо да не е свързано с обучението на чистокръвни коне?

— Почти улучи — ухили се Боби. — Но не съвсем.

— Така ли? — изненада се Уайът.

— Състезателни коне — обясни Боби.

— И какво ще направим?

— Ще ги обучаваме. Но не чистокръвни коне. Каубойски състезателни коне. Те са отговорът.

— На какво? — попита Уайът. — Престани да ми задаваш гатанки. Прекалено стар съм за тях.

Боби му метна юздите и скочи на земята. Заразхожда се напред-назад, като размахваше развълнувано ръце, докато говореше.

— Мислих много по въпроса. Още откакто чух новината във Франция… за татко — добави, като отметна косата от очите си и погледна Уайът решително. — И осъзнах нещо. Имам нужда да обучавам коне. Нуждая се от това, Уайът. Както се нуждая от въздух и вода. Това не е само професията ми. Това съм аз.

— Знам го — нежно отвърна Уайът. — Всички го разбираме, момчето ми.

— Е, татко не го проумя. Никога не ме разбра. И не одобряваше избора ми. А това е проблем.

— Какво имаш предвид?

— Мога да отворя конюшня за чистокръвни коне още утре — обясни Боби. — Но знам, че татко ще се обърне в гроба.

Уайът се засмя.

— Говоря сериозно — каза Боби. — Никога не бих могъл да оскверня паметта му по този начин. Независимо какво си мислят за мен хората, просто не бих могъл да го направя.

Уайът замълча. Боби беше по-добър син, отколкото Ханк се бе проявил като баща, това бе съвсем сигурно. Лоялността му, дори след смъртта, към човек, който никога не се бе държал мило с него, беше трогателна.

— Затова се спрях на каубойските състезателни коне — продължи Боби. — Вярно, не са говеда. Но надбягванията са каубойски спорт, нали? Никой, дори татко, не може да каже, че забравям корените си или излагам семейството си, ако тренирам състезателни коне. А в този бизнес има сериозни пари.

— Сигурен съм, че е така — кимна Уайът. — Но не забравяш ли нещо важно?

Боби го изгледа с недоумение.

— Парите — подсказа му Уайът. — Бездруго сме ей толкова близо до фалит — вдигна палеца и показалеца един до друг, за да покаже миниатюрното разстояние между сегашното им положение и банкрута. — Откъде планираш да вземеш пари, за да започнеш нов бизнес? А като изключим разкопаване на ранчото за търсене на петрол…

Боби го погледна ужасено.

— Само през трупа ми!

— И през моя — усмихна се Уайът. — И през моя. Но за нов бизнес имаш нужда от пари, Боби. Не си обмислил проблема внимателно.

— Разбира се, че съм — изтъкна Боби арогантно, като хвана юздите, изкатери се на седлото и потупа коня нежно по врата.

Уайът си помисли, че Боби вече бе мъж, но около конете все още приличаше на влюбено десетгодишно хлапе.

— Ще приключа с ангажиментите си до края на годината и ще спестя малко пари. Предстои ми работа във Флорида, после осем седмици в Англия. Някакъв лорд ми предложи цяло състояние, за да поработя с две от жребчетата му.

— Това е чудесно — каза Уайът, като се опитваше да прозвучи ентусиазирано. — Но все пак смятам, че не можеш да събереш необходимата сума. Шестмесечна заплата не може да купи коневъдна ферма. А и бездруго дължим на банката сумите, които ще спечелиш. Точно това се опитвам да ти обясня.

— Добре, тогава ще си намерим партньор — отвърна Боби спокойно. — Инвеститор. Някои от собствениците, за които съм работил, имат повече пари от Господ. Все някой от тях ще ме подкрепи. Лесна работа.

Уайът се опита да потисне тревогата си. Самоувереността на младите бе хубаво нещо, но не можеше да замести опита. Очевидно фантазията на Боби за обучаване на състезателни коне в Хайуд се бе настанила трайно в главата му като идеалното разрешение на проблема и му позволяваше да следва мечтите си, като същевременно остане верен на традициите на семейство Камерън. Но да включиш непознат в бизнеса бе сериозна стъпка.

— Слушай — предупреди го Уайът. — Не съм против идеята. А и, както казах, вече ти си шеф. Но мисля, че трябва да обсъдим въпроса по-сериозно. Вкарването на инвеститор в Хайуд ще те изложи на доста рискове. Партньорствата често са опасни, Боби. Нещата се объркват понякога.

— Нещата вече са се объркали — отбеляза Боби. — Фалирали сме.

Уайът въздъхна. За съжаление, не можеше да спори с това.

— Успокой се — ухили се младежът. — Може да не съм каубойска легенда като баща си, но познавам конете. И знам как да се възползвам от това. Довери ми се.

— Не става дума за доверие — започна Уайът.

Но Боби не го слушаше. Вече бе сръгал коня си в ребрата и галопираше надолу по стръмния хълм с шеметна скорост, оставяйки управителя на ранчото да си говори с прахта зад него.

В Хайуд кипеше оживен труд. Работниците тичаха напред-назад като мравки от оборите до хамбара, конюшните и офиса, като се опитваха да свършат колкото се може повече, преди да се стъмни.

Тара, по-голямата от дъщерите на Макдоналд, отговаряше за телефона в претъпкания бивш хамбар, който служеше за офис на ранчото. Проклетият телефон бе звънял упорито цял следобед. Обаждаха се най-вече ядосани или разтревожени кредитори, които искаха да говорят с Уайът, или корпоративни инвеститори, молещи за среща с Боби. Семейство Камерън може да се бе зарекло никога да не експлоатира нефтените запаси на Хайуд, но останалата част от света не бе готова да се откаже лесно от борбата. Прочутият инат на Ханк бе пропъждал всички, освен най-упоритите компании. Но смъртта на стареца бе отворила нова страница и сега всеки инвеститор в нефтения бизнес от Канада до Тексас се опитваше да е първият, направил на новия собственик на Хайуд неустоимо предложение.

Тара се усмихна изморено, когато видя Боби и му махна да седне и да я изчака да се отърве от поредния досадник.

— Ще му предам, господин Махони. Обещавам ви. Не, не мисля, че има смисъл да се обаждате по-късно. Не го очакваме да се прибере до късно през нощта. Да, ще му предам да ви се обади утре сутрин. Да. Обещавам ви.

Тя остави слушалката, облегна се на стола и прокара пръсти през косата си.

— Господи, Боби — поклати глава младата жена. — Няма да повярваш каква лудница е днес. Телефонът направо откачи.

— Представям си — усмихна се той.

Тара беше две години по-малка от него и Дилън, но винаги я бе чувствал като по-голямата си сестра. Не толкова красива като Съмър и по-набита от нея, Тара бе разумната в семейството. Нежна и мила, тя бе оптимист като брат си и бе наследила най-добрите качества на родителите си — хладнокръвието на Маги и спокойствието на Уайът, като бе добавила към тях собственото си чувство за хумор. Може да не беше най-сексапилното момиче в света, но бе невероятно забавна и никога не й липсваха гаджета. Също като всички останали в Хайуд, Боби я обожаваше.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

Тара поклати глава и му подаде напечатан лист със заглавие „Съобщения“.

— Записах най-важните. Човекът от „Уелс Фарго“ търси татко два пъти.

Боби потръпна. Уайът тъкмо му бе обяснил как банката тропа на вратите на ранчото още от деня, когато съобщиха за погребението. Ако търсеха поредната вноска, нямаха късмет. Поне докато Боби не си получеше парите от работата за Паскал Бремо.

— Кажи им, че отсега нататък ще трябва да говорят с мен — каза Боби, като се настани на стола и качи крака на бюрото.

Въпреки всички проблеми, пред които бяха изправени, започваше да осъзнава, че да си шеф си има и положителна страна.

— А после им кажи, че съм заминал. За неопределено време — добави. — Нещо друго?

— Всъщност, не — отвърна Тара, като разтърка уморените си очи. — Пасмина адвокати, купчина нефтени компании.

Боби размаха ръка нетърпеливо, сякаш отпъждаше досадна муха.

— А, обади се и човекът от родеото. Става дума за онзи бик.

— Мамка му, съвсем забравих — изруга Боби.

Повечето бикове приключваха живота си като нискокачествено месо, но от време на време Хайуд пенсионираше най-агресивния си и здрав мъжкар и го продаваше на местното родео, където някой лунатик рискуваше живота и здравето си в опити да го язди.

— Изпратиха ли човек да го вземе?

— Дилън е там — ухили се Тара. — Двамата с Уили опитваха да го приберат в обора цял следобед и сега бикът е бесен.

Боби схвана намека, излезе навън и тръгна към обора, където малка тълпа се бе събрала да гледа как Дилън се мъчеше да вкара един тон разгневени говежди мускули в ремаркето за добитък.

Човекът, който се опиташе да язди този бик, щеше да си има страхотни проблеми. Дилън, смръщил съсредоточено вежди, танцуваше на коня си около вбесения бик и се опитваше да го насочи към тясното заградено пространство, което щеше да го отведе в чакащото ремарке. Засега обаче нямаше успех.

— Хайде, едри приятелю — ухили се той, когато бикът разшири ноздри зловещо и сведе глава, за да нападне. — Маниерите ти са ужасни.

За момче, чиято амбиция в живота бе да стане художник, Дилън бе прокълнат с брилянтни умения във фермерството. Ако Боби бе гений в успокояването на трудни коне, Дилън притежаваше същата дарба с говедата. Абсолютно безстрашен, той бе впечатляващо талантлив, спокоен и бърз. В дните за жигосване успяваше да се справи с две телета за минута, като ги завързваше ловко и сръчно ги жигосваше със знака на Хайуд — ХД.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — извика Боби и си спечели светкавично показване на среден пръст от Дилън.

Двете момчета, които се обичаха като братя, вечно се съревноваваха във всичко. Сега присъствието на Боби подейства като допълнителен стимулатор за Дилън.

Конят на Дилън, застаряваща кобила на име Хелън, знаеше какво да прави, когато ставаше дума за насочване на упорити добичета. Дилън я смушка и поведе към задницата на бика и най-после успя да вкара упоритото животно в заграденото пространство, където Уили, дребен и енергичен четиридесетгодишен тип, чакаше да затвори вратичката. След няколко секунди бикът бе принуден да влезе в ремаркето, откъдето ги изгледа със заплашителен поглед, който сякаш искаше да им покаже какво точно възнамеряваше да направи с тях, ако му се удадеше възможност.

Дилън се завъртя триумфално към Боби.

— Та, какво казваше?

— Добре, добре, признавам — ухили се Боби. — Добър си.

— Добър? — подигравателно повтори Дилън. — Какво ще кажеш за гениален?

— Е, не бих отишъл толкова надалеч — отвърна Боби. — Хелън беше гениална.

Той бръкна в джоба си и извади няколко от любимите на кобилата бонбони, после й ги поднесе нежно, докато Дилън слизаше от седлото.

— Ти просто й помогна да си свърши работата — добави.

— Да бе, давай — завъртя очи Дилън. — Похвали само коня.

Беше чудесно да се посмеят, а още по-хубаво бе най-после да измъкне крака от стремената с мисълта, че дългият ден бе приключил. Откак Ханк почина, баща му бе толкова зает, че работата на Дилън се бе удвоила, а това му оставяше още по-малко време от обикновено за любимото му рисуване. Не би имал нищо против, но подозираше, че когато Боби замине да тренира поредния кон, нещата щяха да се влошат още повече. Уайът щеше да затъне до гуша във финансовите проблеми, а това означаваше, че всекидневното управление на ранчото щеше да се стовари почти изцяло върху раменете на Дилън.

— Дълъг ден, а? — подметна Боби, забелязал торбичките под очите на приятеля си.

— Дълъг? Е, разбира се — сви рамене Дилън, като се опита да скрие обзелата го тъга. — Не е ли винаги така?

— Искаш ли да поговорим?

Въпреки смелата физиономия, която Дилън си бе наложил, Боби го познаваше добре и можеше да чете по лицето му като по книга. Знаеше, че приятелят му се чувства заклещен в ранчото, тъй като не можеше да се занимава с изкуството си. Съчувстваше му силно, макар че нямаше как да му помогне. В крайна сметка единствено лоялността към Уайът задържаше Дилън в ранчото, а никой не можеше да отхвърли с лека ръка лоялността, най-малко Боби.

— Не — отговори Дилън. — Няма за какво, нали? Както и да е — усмихна се той, — достатъчно за мен. Как мина твоят ден?

— Добре — отговори Боби. — Поговорих си с баща ти.

Двамата млади мъже свалиха шапките си и тръгнаха към къщата на Макдоналд. Боби си имаше стая в голямата къща от другата страна на ранчото, но тя бе толкова огромна и празна, особено след смъртта на баща му, че обикновено вечеряше у семейство Макдоналд. Макар облечени еднакво в джинси и ботуши с шпори, младежите изглеждаха абсолютно различни: Боби — с дълги крака, пружинираща походка и светлоруса коса, а Дилън — як, набит и тъмнокос, трябваше да ускори крачка, за да върви до приятеля си.

— Ако отвориш няколко бири, ще ти разкажа всичко — каза Боби.

— Звучи добре — прозя се Дилън.

Надяваше се, че разговорът на Боби с баща му бе помогнал за изграждането на определен план. Защото в момента, колкото и да мразеше фермерството, то хранеше цялото му семейство. Ако Хайуд фалираше, родителите му щяха да изгубят дома си и пенсиите си, да не говорим за парите за колежа на Съмър.

Бъдещето на всички тях сега бе в ръцете на Боби.