Дуел

12.

Тод Кренбърн натисна бутона до волана и се усмихна, когато покривът на любимото му „Ферари Маринело“, струвало му четиристотин хиляди долара, се вдигна назад и позволи на яркото слънце в долина Санта Инес да облее колата.

Денят беше великолепен и слънцето го огряваше и в буквален, и в преносен смисъл. Снощи адвокатът му се обади с новината, че съпротивата на местните жители срещу покупката на земята в Бюелтън най-после бе сломена. Слава Богу! С индианските си партньори сега можеше да започне строежа на евтините блокове, които го бяха направили богат. Може би дори още следващия месец. Господ да благослови индианците!

Той лениво се зачуди колко ли пари бяха похарчили противниците му досега. Триста-четиристотин хиляди долара? Надяваше се да се задавят с тях. Всеки един от проклетите тъпи протестанти от средната класа.

Но чудесното му настроение се дължеше не само на сделката с имотите. Тод възлагаше страхотни надежди на днешната среща в Хайуд.

Очевидно основният му интерес към ранчото, както и на всичките му съперници, бе петролът. Но освен това очакваше с нетърпение да надхитри арогантния Боби Камерън. Благодарение на сделките си в провинциална Калифорния Тод вече знаеше малко за каубойския манталитет: смахнатата им гордост от архаичната им култура, романтичните им фикс идеи за фермерството и земята. Знаеше, че ще е грешка да се втурне напред с празен чек и въодушевен поглед, още по-голяма грешка щеше да е да прояви и минимален интерес към петрола в Хайуд.

Ханк Камерън беше тъп и упорит като муле. От малкото, което знаеше за Боби, Тод си представяше, че и той ще е същият, ако не и по-лош, когато се стигнеше до делови преговори. Трябваше да използва арогантността му в своя полза. Също като шампион по джудо, трябваше да обърне силата на врага срещу самия него.

Каубойски коне. Те щяха да са примамката. Хлапето се нуждаеше от реструктуриране на дълга, за да измъкне имота си от настоящия финансов кошмар. Но в действителност искаше да построи училище за обучение на коне. Младежът, когото Тод помнеше, бе разглезен, арогантен и бунтовен тип, готов да сложи желанията пред нуждите си. Всъщност, да сложи желанията си преди всичко друго.

Тод прекара последните два дни в проучване на каубойските коне и сега се чувстваше достатъчно уверен да говори за мускулите, бързината и гъвкавостта им, които им помагаха да се отличат във всичко — от надбягванията до родеото.

Ироничното бе, че дори това ограничено проучване го бе убедило във възможностите да спечелиш сериозни пари от смахнатия спорт на западняците. Ако изиграеше картите си правилно, можеше да се възползва от него, докато чакаше шанса си да сложи ръка върху петрола. Приятна странична придобивка. Важното бе да си осигури собственост поне върху част от имота. И днес щеше да го направи.

Реши да стигне до ранчото през Лос Оливос и Солванг, вместо по пътя край Бюелтън. Така щеше да си запази удоволствието да огледа новата си покупка на път за вкъщи.

Спря пред портата на Хайуд и погледна бележките за последен път, за да си припомни семейната история на Камерън и имената на важните играчи.

— Уайът Макдоналд — промърмори Тод, като подкара колата по дългия частен път. — Не Уили. Уайът. Като Уайът Ърп.

Паркира точно пред голямата къща, като се увери, че лъскавият кабриолет е колкото се може по-далеч от мърлявите трактори и пикапи. Изтупа прахта от панталона си и тръгна към вратата. Нямаше звънец, само старо медено чукало, което той удари енергично три пъти.

— Вътре няма никой — обади се глас зад гърба му.

Тод се извърна и видя усмихнато двадесетгодишно момиче, облечено в гащеризон. Лицето и ръцете му бяха омазани с нещо черно, което приличаше на катран. Очевидно бе дъщеря на някой от работниците.

— Боби или Уайът търсите?

— И двамата — лаконично отговори той. — Аз съм Тод Кренбърн. Имам среща с Боби в дванадесет.

— Тара Макдоналд — представи се момичето, като избърса мръсната си ръка в гащеризона и му я подаде.

По дяволите. Дъщерята на Макдоналд. Тод се наруга наум заради прибързаността си, усмихна се чаровно и разтърси ръката й, като се опита да не потръпне от вида на черните й нокти.

— Татко е в офиса ей там — посочи тя към малка къщичка с червен покрив.

Тод се зачуди дали постройката бе оригинална. Тези стари къщи струваха цяло състояние в наши дни.

— Мисля, че Боби е още на хълма.

— На хълма?

— Да — кимна момичето. — Трябваше да върнат няколко заблудени добичета от хълма.

Добичета? Да ги върнат от хълма? Господи, тези хора наистина живееха в миналото.

— Добре тогава — усмихна се Тод. — Май е по-добре да отида да се видя с баща ви. Ще му съобщите ли, че съм тук?

— Разбира се — отговори Тара, която вече вървеше към офиса. — Последвайте ме.

Междувременно горе на хълма Мили едва успяваше да се задържи на седлото, докато конят й се препъваше по камъните и се мъчеше да се изкачи до върха на кошмарно стръмния склон. Винаги се бе смятала за безстрашна и самоуверена ездачка, но никога преди не бе правила нещо подобно и трябваше да си признае, че бе ужасно уплашена.

Намираха се в дивата северна част на ранчото. Тя, Боби и шестима работници, включително Дилън, макар той да бе от другата страна на билото. Няколко упорити говеда се бяха отклонили по време на паша миналата седмица и Боби мислеше, че за Мили ще е полезно да помогне при залавянето им.

И тя вероятно щеше да се справи по-добре, ако бе поспала поне малко миналата нощ. Но след вечеря бе лежала будна в продължение на часове, като мислеше за всички духовити реплики, които можеше да отправи към Съмър, ако се бе сетила по-рано.

В два часа, изтощена и отчаяна, тя изскочи в коридора, за да вземе приспивателно от чантата си. В тъмнината се сблъска с Боби.

— Господи! — извика стреснато. — Уплаши ме. Какво правиш?

— Съжалявам — извини се той.

Боби забеляза, че Мили беше боса и облечена в стара нощница с кученце отпред. И ако това не бе достатъчно да подчертае, че е още дете, носеше и вехто меченце в ръка.

Мили забеляза погледа му и се изчерви.

— Господин Тед — усмихна се тя смутено. — Знам, че е глупаво, но спи с мен откакто бях съвсем малка.

Късметлия е господин Тед, помисли си Боби и преглътна с мъка. Господи, Мили беше прекрасна. Прекрасна, но не по-готова за сексуална връзка от шестокласничка.

— Много сладко — промърмори той.

Сърцето на Мили се сви. Защо изобщо бе донесла тъпото мече със себе си? Не искаше да е „сладка“. Искаше да е сексапилна, изискана и неустоима. Нищо чудно, че Боби се отнасяше с нея като с дете, щом тя се държеше като такова.

— И ти ли не можеш да заспиш? — попита, като скри мечето зад гърба си и направи опит да си придаде съблазнителен вид.

— Не — призна младият мъж с предрезгавял от желание глас, който Мили сбърка с болно гърло. — Предполагам, че е заради умората от пътуването.

— С мен е същото — въздъхна тя. — Дойдох да си взема хапчетата — и размаха шишенцето, като се помъчи да не гледа втренчено голите му гърди.

Пижамата на Боби се състоеше само от чифт бели боксерки. Той се облегна на стената в коридора и й заприлича на модел на бельо за Калвин Клайн.

Всъщност причината за безсънието му не бе преумората от пътуването, а изкушението и чувството за безпомощност при мисълта, че Мили спеше сама близо до него. Измъчван от фантазиите си, Боби бе станал да се поразходи, да прочисти главата си, но вместо това се бе натъкнал на топлото й полуголо тяло в коридора. Мамка му, искаше я толкова силно, че бе готов да закрещи.

И нямаше да е трудно да осъществи фантазиите си. Мили не бе достатъчно опитна, за да види желанието му, но нямаше начин да не видиш нейното. Понякога, също като тази вечер, копнежът й по него бе толкова силен, че той едва ли не можеше да го помирише. Знаеше, че ако я придърпа към себе си, тя незабавно щеше да отговори на ласките му.

Но не беше редно. Не и с Мили.

Имаше достатъчно други момичета, с които можеше да си направи удоволствието. С нея щеше да е все едно да откраднеш шоколадчето на дете. Не можеше да го направи.

— Е, добре — прокашля се той нервно. — Аз… ще те оставя да се върнеш в леглото. Лека нощ.

— Лека нощ.

Смазана от разочарование, Мили се върна в стаята си и се пъхна в леглото. Боби дори не я беше целунал по бузата за лека нощ. Беше избягал като уплашен паяк, сякаш нямаше търпение да се отдалечи от нея.

Какво, по дяволите, й имаше?

Е, не беше супермоделът Хайди Клум. Но наистина ли беше толкова невидима и лишена от сексапил, че да я пренебрегва човек, който през едно лято в Нюмаркет бе преспал с повече момичета, отколкото рапъра Пи Диди за цяла година?

Прекалено изморена, за да заплаче, Мили глътна хапчето си и най-после се унесе в сън около три часа. Но в шест бе събудена от Боби, който тропаше по вратата й. След половин час вече яздеха нагоре по хълма. Все още замаяна от приспивателното, Мили почти не можеше да говори, камо ли да язди.

— Проста работа е — обясни й Дилън, когато тръгнаха. — Отиваме до хълма, правим голям кръг и заобикаляме говедата. После ги подкарваме към обора.

Но не й спомена, че хълмовете бяха по-скоро скали, покрити с камъчета, по които дори най-опитните коне едва се задържаха. Освен това имаше и бодливи храсти, гъсти и високи колкото човешки ръст, които издраха зловещо ръцете и лицето й, докато се опитваше да се задържи на седлото. А заобикалянето на говедата не бе по-лесно от хващането на хлъзгав сапун в бурно море. В мига, когато Мили се доближеше на около стотина метра до някоя крава, проклетото добиче се втурваше да бяга по неравния терен. При това го правеше с лекота, сякаш тичаше по състезателните писти в Нюмаркет.

След четири часа малкият отбор каубои не бе открил и половината липсващи животни. Мили си помисли, че е изгубила половината от теглото си в потене от усилия и страхове.

— Ела горе! — извика Боби, кацнал на билото на около двадесет метра над нея.

Макар да бяха в същия екип и да яздеха на метри един от друг, той й бе казал не повече от две-три думи цяла сутрин. При това повечето бяха команди. Нямаше начин да не се почувства обезкуражена.

— Опитай се да минеш вляво — продължи Боби. — Земята там е по-твърда.

Да бе, каза си Мили горчиво. Сякаш изобщо мога да мръдна нанякъде. Надяваше се само кончето й, както Боби упорито наричаше огромния жребец, който й бе дал, да има по-добра представа от нея какво да прави, както и инстинкт за самосъхранение, за да стигнат до върха на хълма, без да се сгромолясат в зловещата пропаст.

Най-после Мили изкачи върха и се приближи към Боби. Беше напълно изтощена.

— Добре ли си? — лаконично попита той.

Добре ли?! Искаше й се да закрещи. Не, не съм добре, мамка му. Погледни ме, за Бога. Имам чувството, че съм преживяла война.

— Добре, благодаря — излъга тя бързо. — Но можеше да ме предупредиш. Наклонът е смъртоносен капан. Някой може да умре тук.

— Случвало се е — небрежно отвърна той.

— Да умрат? — ужаси се Мили.

— Разбира се — спокойно отговори Боби. — Но не и опитни ездачи като теб. Не бих те довел тук, ако смятах, че не можеш да се справиш.

Мили предположи, че това е комплимент, но не му се зарадва много.

— Колкото повече работиш с коня си и го контролираш на подобен терен, толкова по-добра ще си на пистата. Повярвай ми — додаде Боби. — Всичко е част от процеса.

Мили изстена. Вече знаеше, че Боби си пада страхотно по „учебните процеси“. Още първия път, когато я видя да язди в Нюуелс, й бе заговорил колко е важно да познаваш животното добре и да разбираш действията му. В желанието си да му достави удоволствие, тя се бе съгласила с него, но все още не можеше да проумее как преследването на тъпа крава по хълмовете щеше да я превърне в по-добра ездачка.

Единствената й надежда бе, че скоро щеше да започне да тренира истински, вместо да преследва говеда. Да, каубойските номера определено изглеждаха по-лесни по телевизията.

Боби си погледна часовника.

— Трябва да се върна в ранчото след минута — съобщи той. — Имам среща. Но ти остани тук и иди до онзи обор там. Виждаш ли го? Над кедрите?

Тя кимна изморено.

— Дилън ще е там след около двадесет минути. Той ще ти покаже накъде да отидеш след това. Междувременно, ако се натъкнеш на други говеда, просто стой на север от тях. Ясно ли е? Не им позволявай да минат покрай теб.

И как ли точно си мисли, че ще ги спра, запита се Мили. Всички крави, които бе виждала досега, не й обръщаха повече внимание, отколкото на листата по пътя си.

За щастие, няколко минути по-късно Дилън й се притече на помощ.

— Къде е Боби? — попита той с жизнерадостен глас, който пооправи настроението й. — Не те е изоставил вече, нали?

— Страхувам се, че ме изостави — отговори тя, като подкара коня си към него. — Очевидно има някаква среща.

Дилън я погледна и се ухили. Косата й стърчеше във всички посоки, изскочила от розовия ластик. По ръцете и лицето й имаше драскотини. Тениската й бе пропита от пот, а носът и челото й бяха изгорели от слънцето. Връхчетата на ушите й бяха червени като малини.

— Казах ти да си сложиш шапка — закачи я той. — С този нос можеш да си осигуриш работа като светофар.

— Я се разкарай — тросна се тя, засрамена, но и усмихната, като бързо покри носа си с ръка.

Сутринта Боби й предложи каубойска шапка, но тя отказа, защото се страхуваше да не изглежда смешна. Искаше да е сексапилна, когато той е наоколо, ала планът й се провали.

— Какво стана? — попита Дилън. — Да не си се сбила с някой трън?

— Нещо такова — усмихна се момичето, като неохотно откри носа си. — Нямах представа, че ще е толкова трудно. Едва се задържах на седлото. Боби непрестанно ми повтаряше да не оставя нито една крава да мине покрай мен, но е безнадеждно. Цяла сутрин се мотах нагоре-надолу по хълмовете като идиот, а можех да си остана в леглото.

— Разбирам как се чувстваш — каза Дилън, като се възхити крадешком на гърдите й, които се повдигаха под тениската. — Но мога да те утеша, че и ние не се справихме много добре, а аз се занимавам с това много по-дълго от теб. Някои дни е лесно, други — много по-трудно. Това е фермерството.

Мили въздъхна.

— Боби твърди, че всичко това ще ми помогне, когато започна да се състезавам, но не разбирам как.

— Е — усмихна се Дилън. — Не съм сигурен, че и аз разбирам. Но Боби си знае работата, когато става дума за коне.

— Така е — бързо потвърди Мили. — Затова съм тук. Той е невероятен.

Нямаше начин да не доловиш обожанието в гласа й. Дилън бе чувал същото от безброй други момичета. Боби може и да не забелязваше колко красива е ученичката му, но тя определено бе лудо влюбена в него.

— Не бих се косил, ако бях на твое място — посъветва я нежно. — Боби има среща с инвеститор от Ел Ей. Ако извадим късмет, ще тренираш състезателни коне след няколко седмици и каубойската ти кариера ще приключи. Иска ми се и аз да бях такъв късметлия.

Мили повдигна вежди.

— Мислех си, че обичаш фермерството. Боби вечно ми разправя колко си страхотен и как ранчото е целия ти живот.

— Да, това е целия ми живот — сви рамене Дилън. — Но не означава, че го обичам.

— Какво искаш да правиш? — удиви се Мили.

— Искам да рисувам — отговори той с копнеж в гласа. — Но няма да стане.

— Никога не знаеш — възрази тя. — Преди няколко седмици мислех, че никога вече няма да яздя или да се състезавам. Но сега съм тук.

— Да, тук си — ухили се младежът.

Мили беше адски готино момиче. Дори издрана и наранена след тежката сутрин чарът й бе неустоим. Дилън осъзна, че лесно можеше да се влюби в нея. Но нямаше смисъл. Тя искаше Боби, не него.

Винаги ставаше така с момичетата. В сравнение с Боби той сякаш не съществуваше.

Уайът пресрещна Боби в двора.

— Къде е човекът? — попита младият мъж, като се смъкна от коня.

— В офиса е — отговори Уайът и сложи ръка на рамото му. — Слушай, бъди внимателен. В този тип има нещо, на което не се доверявам.

— Какво?

— Не знам — намръщи се Уайът. — Трудно ми е да го опиша. Просто е… мазен.

— Мога да се справя с това — небрежно отвърна Боби.

— Може и така да е — търпеливо се съгласи Уайът. — Но не бързай. Опознай го, преди да се обвържеш с нещо. Понякога си склонен да прибързваш.

— Кой го казва? — настръхна Боби. — Баща ми ли? — едва сдържаше раздразнението си. — Благодаря за загрижеността. Но вече не съм дете, Уайът. Мога да се справя с този тип. Знам какво искам.

Възрастният човек кимна почтително и му направи път. Нямаше смисъл да настоява повече. Ироничното бе, че Боби приличаше на Ханк много повече, отколкото осъзнаваше — бе упорит като муле. Ханк никога не бе приемал съвети и това доведе до влошаването на положението в Хайуд. Боби бе същият, но към упоритостта му бе прибавена и младежка самоувереност, която го правеше още по-неконтролируем. Уайът се молеше шестото му чувство относно Тод Кренбърн да го е подвело. Но докато гледаше как младежът влиза енергично в офиса, изпита същото усещане за обреченост, както когато наблюдаваше как агнетата отиват на заколение.

— Боби? — скочи на крака Тод Кренбърн и протегна ръка приятелски.

Беше забравил, че момчето приличаше на манекен и бе доста високо. По-неуверен човек от Тод би се притеснил от физическото несъответствие между тях двамата, но той не страдаше от липса на самочувствие.

— Как си? — попита любезно. — Не знам дали си спомняш, но преди няколко години се запознахме във Флорида.

Боби раздруса ръката му и седна на бюрото, без да си направи труда да покани и госта си да се настани удобно.

— Страхувам се, че не помня — нетактично подхвърли. — Но управителят на ранчото ми съобщи, че на времето си преговарял с баща ми.

Нагло малко лайно, помисли си Тод, но усмивката остана здраво залепена на лицето му.

— Точно така. Е, преговори не е съвсем точно казано. Както знаеш, аз се занимавам с недвижими имоти. Винаги съм се интересувал от земята на баща ти, но бе очевидно, че той няма да ми продаде нищо.

Тод бръкна в джоба си, извади инхалатор и вдъхна дълбоко. Въздухът в малкото помещение миришеше на коне, кучета и говеда и той усети как гърдите му се стягат, а очите му се зачервяват въпреки огромното количество антихистамин, което бе погълнал сутринта. Как някой можеше да предпочете да живее в тая дивотия бе напълно непонятно за него.

— Съжалявам — извини се той. — Алергия.

— Защо се интересуваш от Хайуд? — попита Боби агресивно, без да обърне внимание на неудобството на госта си.

Изкара тежка сутрин след безсънната нощ, а предупреждението на Уайът влоши бездруго мрачното му настроение. Бе решил твърдо да покаже на всички, че е способен да води трудни преговори.

— Предполагам, че заради петрола, нали? — добави той.

— Ни най-малко — излъга Тод бързо. — Първо, ранчото никога не е било внимателно проучено. Знам, че се говори как дядо ти бил открил петрол тук, но никой не знае дали става дума за богат залеж и дали изобщо има смисъл да се правят сондажи.

Боби се заслуша, като се опита да прикрие изненадата си. Никога преди не беше чувал тази теория. Бе израснал, вярвайки, че петролът в Хайуд е факт. Отчасти благословия, отчасти проклятие, но неоспорим факт. Замисли се дълбоко и си припомни разказа на баща си, че земята е била проучена преди десетки години. Но дали спомените не го лъжеха? Може пък Тод да беше прав.

— Пък и не се занимавам с петрол — продължи Тод, като кихна отново. — Правя си парите с бизнес, който върви чудесно. Също като стареца ти.

Боби кимна.

— Разбирам. Е, звучи логично.

Уайът можеше да е притеснителен като старица от време на време. Кренбърн изглеждаше открит и почтен човек.

— От какво всъщност се интересуваш? — попита Боби.

— От каубойски състезателни коне — спокойно отговори Тод.

— Наистина ли? — младежът изгледа скептично безукорно скроения му костюм и маникюрирани ръце и си помисли, че Тод определено не приличаше на типичния каубойски ентусиаст.

— Не ме разбирай погрешно — обясни Тод, като оправи възела на копринената си вратовръзка „Ермес“. — Нямам желание да се занимавам с подробностите по обучението на коне. Абсолютно никакво. Те са твоята област. Гледам на това като на чиста инвестиция.

През следващите десет минути Тод плавно издрънка всичко, което бе научил за света на надбягванията. И както бе очаквал, Боби попи всяка дума.

Първото правило на добрата търговия: кажи на хората онова, което искат да чуят.

— Не твърдя, че съм експерт — завърши той скромно, — но прегледах постиженията ти като треньор на чистокръвни коне. Трябва да призная, че съм развълнуван от възможността тук. Имаш нужда от инвеститор. Аз пък имам нужда от партньор, който разбира от коне и обучението им. Съвсем просто е.

— Хайде да се поразходим — предложи Боби, като отвори вратата и в офиса нахлу горещ въздух.

Тод го последва навън.

— Беше честен с мен, Кренбърн — каза Боби, — затова и аз ще говоря откровено с теб. Определено се интересувам.

— Добре — кимна Тод небрежно. — Надявах се, че ще е така.

— Но трябва да си изясним нещо от самото начало — продължи Боби. — Хайуд ми бе завещан от баща ми като традиционно ранчо с каубойски традиции в развъждането на стада.

Почна се, помисли си Тод. Носталгичните каубойски дивотии.

— Доста хора и семействата им зависят от мен. Трябва да запазя мястото като ранчо и да оправя финансовото му положение. Конете са страстта ми и съм убеден, че в тях е бъдещето на Хайуд. Но не мога просто да размахам вълшебна пръчка и да превърна ранчото в тренировъчна площадка като „Осем дъба“ за една нощ.

— Да, знам — кимна Тод.

„Осем дъба“ бе най-прочутата ферма за развъждане на чистокръвни коне и мечтата на всеки собственик в Кентъки.

— Първо трябва да разчистиш боклука от терена, за да можеш да строиш на него, нали?

— Точно така — потвърди Боби.

— Е, какво ще кажеш за това? — подхвърли небрежно Тод, сякаш идеята току-що му беше хрумнала. — Ще поема дълга ти, целия дълг, в замяна на партньорство в ранчото.

— А, не знам… — промърмори Боби със съмнение в гласа.

Чу предупредителните думи на Уайът от вчера вечерта: „Ако започне да ти иска партньорство, изчезвай колкото се може по-бързо.“

— Изслушай ме — настоя Тод. — В добавка ще ти осигуря сто процента от капитала, за да изградиш тренировъчните помещения и площадки.

— Сто процента?

Тод кимна.

— Точно така. До стотинка.

Образът на великолепните конюшни, които можеше да построи с неограничен капитал, се завъртя съблазнително пред очите на Боби. Господи! Можеше да осъществи мечтата си за Хайуд и да изплати дълга към банката. И то само след няколко седмици.

Внезапно самоувереността му се завърна. Уайът беше чудесен управител на ранчо, но не разбираше от бизнес, а още по-малко от обучение на коне и страхотните мангизи, които можеха да се изкарат от него.

— Бизнесът със стадата ще си остане само твой — продължи Тод. — Печалбите от конете ще делим осемдесет на двадесет в моя полза.

— Шестдесет на четиридесет — контрира Боби.

— Седемдесет и пет на тридесет и пет — ухили се Тод. — Ти няма да вложиш и цент, забрави ли?

— Да, но влагам уменията си — изтъкна Боби. — И времето си. Аз ще ръководя бизнеса.

— Седемдесет на тридесет — склони Тод, като му протегна ръка.

— Готово.

Горкото хлапе. Усмихваше се доволно, сякаш го бе победило и сключило страхотна сделка. Всъщност само за неколкостотин хиляди Тод току-що си бе осигурил собственост в струващ няколко милиона имот и бе направил първата важна стъпка към контрола върху петрола на Камерън.

Хлапето беше изключително наивно и самоуверено. Дори не осъзнаваше какво бе станало. И макар още да нямаше нищо на хартия, Тод знаеше, че каубоите от старата школа по-скоро биха умрели, отколкото да престъпят думата си в сделка, за която си бяха стиснали ръцете.

Работата беше свършена, мисията — изпълнена.

Прикрил триумфа си, докато Боби го изпращаше до колата му, Тод внезапно забеляза някаква фигура, която от изтощение едва-едва се влачеше към тях. Когато горкото създание се приближи на няколко метра, той осъзна, че това не е старец, а момиче. Много младо момиче.

Имаше рошава, мокра от пот коса, зачервено лице и дрехи за езда, толкова съдрани и мърляви, сякаш ги носеше от седмици. Но бе невероятно красива, а зелените очи и пълните устни й придаваха съблазнителен вид, който дори умората и мръсотията не можеха да прикрият. Внезапно Тод изпита желание да остане по-дълго в ранчото. Винаги намираше време за красиви момичета.

— Здрасти — усмихна се той. — Мисля, че не се познаваме. Аз съм Тод.

— О, здравей — разсеяно отговори момичето. — Казвам се Мили.

Първото, което Тод забеляза, бе английският акцент. Второто бе начинът, по който погледна направо през него, фокусирайки цялото си внимание върху Боби, чието тяло се напрегна, сякаш това го притесняваше.

Готов да се съревновава във всичко, особено когато ставаше дума за жени, Тод мразеше да го пренебрегнат. А вече за втори път момиче, по което си падаше, предпочиташе Камерън. Това го вбеси страхотно.

— Свършихме — каза Мили, като погледна Боби като римска робиня, влюбена в императора. — Мога ли да вляза да се изкъпя?

— Може — лаконично разреши Боби. — Но не се бави. Чака ни още много работа.

Тонът му беше толкова груб, че Тод се зачуди дали двамата не са се скарали. Или по-скоро дали грубостта на момчето не бе симптом на дълбоки чувства, които не искаше да разкрие. Във въздуха определено се долавяше силно сексуално напрежение.

— Боби и аз ще бъдем партньори. Ще създадем тренировъчни площадки за състезателни коне тук, в Хайуд — обади се Тод, като направи втори опит да прикове вниманието на Мили и успя.

— Наистина ли? — засия тя. — Това е великолепно! Кога ще започнете? Боби ме доведе тук, за да ме тренира. Аз съм жокей. Е — поправи се, — ще тренирам за жокей. Но съм по-добра на спринтове и Боби реши, че каубойските коне ще бъдат идеални за мен, защото…

— Мили, господин Кренбърн е зает човек — прекъсна я Боби.

Беше забелязал начина, по който Тод я гледаше, и той не му хареса. Искаше Мили да изчезне оттук.

— Няма време да слуша мечтите ти за жокейска кариера.

— Нищо подобно — възрази Тод, забелязал как усмивката на Мили се стопи при грубите думи на Боби. — Нямам нищо против. Англичанка, която язди каубойски коне. Интересно.

Мили му се усмихна благодарно и за първи път забеляза, че Тод всъщност бе хубав мъж. Е, хубав като за стар мъж. Не разбираше защо Боби се държи толкова гадно.

— Надявам се да поговорим повече следващия път, когато дойда тук — каза Тод, като пренебрегна неодобрителното смръщване на Боби. — Но сега наистина трябва да тръгвам — добави, като натисна бутона на дистанционното и отвори вратата на колата си. — Искам да се отбия в Бюелтън на път за вкъщи — обясни на Боби. — И да поговоря с адвоката си довечера за сделката ни. Да го помоля да изготви документацията.

— Звучи добре — усмихна се Боби и му подаде ръка през прозореца.

Двигателят на ферарито изръмжа и Тод потегли, вдигайки облак прах.

— Ще ти се обадя — извика той на Боби, после изпрати въздушна целувка на Мили.

— Защо го направи? — скара й се Боби, когато Тод се отдалечи.

Знаеше, че се държи като ревнив кретен, но не можеше да се спре.

— Какво съм направила? — изуми се Мили, като се опита да спре сълзите си.

— Флиртува с него.

— Какво? — ококори се тя.

Ако Боби не се държеше толкова грубо, щеше да е смешно.

— Не съм флиртувала с него! — горещо възрази тя. — Не ставай смешен. Той е стар. Никога не бих… никога…

Стресът и притеснението не й позволиха да довърши изречението си.

— Хм — изсумтя Боби. — Е, добре. Но запомни: той е делови партньор, а не приятел. Аз ще ръководя бизнеса, така че надали ще ти се наложи да го видиш отново.

— Добре.

Мили се втурна към къщата, за да не му позволи да види сълзите от срам и гняв, които се стичаха по лицето й.

Как можеше да я обвинява и да я унижава така пред непознат човек? Какво бе направила, за да заслужи подобно нещо?

Знаеше, че не може да очаква животът в Хайуд да е идеален, особено от първия ден. Беше наясно и с напрежението, на което бе подложен Боби. Но дори омразата на Рейчъл, жестокостта на Джаспър и вечното мрънкане на майка й не бяха толкова лоши като неговото отношение.

Грубостта му почти я накара да съжали, че не е останала в Нюмаркет.

А това говореше много.