Дуел

13.

Мили седеше на вехтото кожено канапе във всекидневната на семейство Макдоналд, завита с грубо одеяло и отворила местния вестник пред себе си, и мърдаше пръстите на краката си доволно. Беше неделя през ноември и първият следобед от два месеца насам, в който не работеше. И твърдо възнамеряваше да му се наслади.

От момента, когато Боби подписа сделката с Тод, бизнесът със състезателните коне потръгна с шеметна скорост и тя скоро започна да тренира по цял ден. Ездата отново се превърна в удоволствие, но трябваше да помага и в ранчото и комбинацията бе изтощителна.

Емоционалният стрес също не бе за пренебрегване. Отношенията й с Боби бяха далеч от идеалните. Засега не бе избухвал така, както в онзи ден с Тод Кренбърн, но близостта, на която се радваха в Англия, се изпари. На нейно място се появи колегиално приятелство, което беше учтиво, но кошмарно отчуждено.

В някои моменти фасадата се пропукваше. Когато Мили спечели първото състезание, незначително местно надбягване, спонсорирано от земеделския колеж в Санта Инес, Боби се втурна и я прегърна здраво. А от начина, по който я гледаше, си личеше, че наистина се гордее с нея. Но това бе само искрица от топлината, с която я бе засипвал навремето. Сега вече беше само неин шеф и треньор. И макар непрестанно да си фантазираше за него, Мили започна да се отказва от надеждата, че ще имат романтична връзка.

Истината бе, че дори и да бяха по-близки, и двамата бяха толкова изморени и съсредоточени върху бъдещето си, че нямаха много време за връзки. Всяка секунда от деня на Мили бе плътно заета. А Боби бе още по-претрупан. Опитваше се да се раздели на три между обучението на Мили, ръководенето на ранчото и изграждането на новия бизнес.

Независимо от трудностите, той постигна страхотен напредък. Дори Уайът трябваше да го признае. Блестящите конюшни и великолепното училище бяха издигнати за седмици, с бързина и деловитост, каквито не бяха виждани преди в Хайуд. Тара бе натоварена с отпечатването на лъскави брошури за привличане на собственици и синдикати от по-известните училища в Бонсал и Ромоланд. Тод Кренбърн, макар че Уайът още му нямаше доверие, засега се проявяваше отлично и вливаше безкрайни суми в ранчото. На всичкото отгоре бе изготвил и план за реконструкция на дълга, който най-после бе спрял банката да им диша във врата.

Нещата определено изглеждаха добре.

— Пак ли четеш това?

Съмър, завърнала се от мача си по хокей, се просна в креслото в другия край на стаята. Разбира се, за нея не беше достатъчно да е зашеметяващо красива и адски умна. Държеше да се проявява и като страхотна спортистка.

— Не попи ли всички похвали досега? Беше само дребно местно състезание, за Бога. А не надбягването в Лос Аламитос.

Мили сдържа гнева си и остави вестника настрани. В спортната страница имаше статия за представянето й в Санта Инес. Журналистът я бе описал като „британска каубойка“ и тя тайно се наслаждаваше на определението. Дилън й показа вестника тази сутрин и я похвали мило, както винаги. А пък Съмър, типично за нея, не можа да устои да не я подразни.

— Не че е твоя работа — отвърна Мили, която отдавна се бе отказала от опитите да се държи любезно със Съмър, — но всъщност четях статията за родеото в Балард. Боби ме записа да участвам в две състезания там следващия уикенд.

Съмър се прозя отегчено.

— Чух! Родеото в Балард. Голяма работа.

— Да, наистина е голяма — изтъкна Мили. — Тази година ще участват доста известни състезатели.

— О, да, сигурно — саркастично изсумтя Съмър. — Това е поканата ти за голямата игра. Следваща спирка Руидосо Доунс. Холивуд! Целият свят!

— Майната ти — изруга Мили и взе вестника, решила да не обръща повече внимание на проклетата кучка.

Враждебността на Съмър все още я озадачаваше, но се бе отказала от опитите да я проумее. Щом момичето искаше война, щеше да я получи. След цял живот, прекаран с гнусната Рейчъл Дилейни, Съмър Макдоналд бе шега работа.

— Здравейте, момичета — извика Тара, жизнерадостна както винаги, като влезе в стаята с пакет за Мили.

От самото начало тя отказа да бъде въвлечена в битките между Съмър и Мили и сега се престори, че не забелязва напрежението във въздуха.

— Това пристигна в офиса — съобщи, като подаде пакета на Мили. — Изглежда е от родителите ти.

Мили засия и съдра опаковъчната хартия. Изпитваше известна вина задето не се обаждаше у дома по-често, най-вече защото баща й все още не се бе оправил напълно. Но бе толкова заета с тренировките и състезанията, че не й оставаше време да изпадне в носталгия. Пък и когато приключеше работата си за деня, в Англия вече бе полунощ и прекалено късно да звъни по телефона.

Каквото и да бе съдържанието на колета, опаковката му бе невероятно здрава. Мили се опита да откъсне лепенката със зъби. Струваше й се, че вътре има списания и се надяваше да види последните екземпляри на „Рейсинг Поуст“, за които бе помолила Сесил преди две седмици. Най-после разкъса кафявата хартия и разочаровано видя вътре тъпия „Татлър“, към който бе прикрепена кратка бележка от майка й.

Мили усети как кръвното й се покачва. Първо, защо майка й имаше нужда от грижи? Другите майки не се нуждаеха. Представяше си как гнусната Рейчъл се подмазваше, за да си осигури обичта на Линда. Никога нямаше да забрави фалшивата загриженост на кучката в нощта, когато Сесил пострада. Нито пък как се бе натрапила в семейството й.

Но очевидно онази нощ бе само върхът на айсберга.

— Готин тип — отбеляза Съмър, като се приближи до канапето и надникна над рамото на Мили към тридесет и четвърта страница. — Познаваш ли го? Някое гадже?

Всяко гадже на Мили бе добре дошло, стига да не бе Боби.

— В никакъв случай — ледено я сряза Мили. — Това е брат ми. А курвата до него — забучи пръст тя в образа на Рейчъл — е приятелката му. Кофти късмет.

Снимката показваше как Джаспър и Рейчъл се забавляват на елегантен бал — мечтата на майка й. И двамата изглеждаха противно привлекателни с блестящите си бели зъби и правилни черти. Текстът под снимката гласеше:

— Мисля, че е много красива — искрено се възхити Съмър.

— Да, убедена съм, че го мислиш — процеди Мили.

Въпреки нежеланието си тя откри, че чете статията под снимката. В нея се разказваше за последните успехи на Рейчъл в типичния помпозен стил на „Татлър“. Но дори ако човек пренебрегнеше дивотиите, личеше си, че Рейчъл се справя добре. Откак Мили бе заминала, беше спечелила две надбягвания в Бат и две в Йорк. Изглежда и връзката й с фотогеничния Джаспър й бе помогнала да се превърне в любимка на медиите. Според репортера, Рейчъл очакваше два чудесни спонсорски договора — един за „Хакет“ и друг за нова марка луксозно бельо. Какво ли щеше да е следващото? Да я изберат за спортната звезда на годината?

Внезапно собствените й успехи на състезанията в Санта Инес се сториха на Мили незначителни и мизерни.

И точно когато и последните остатъци от доброто й настроение се изпариха, Боби надникна в стаята с притеснен и разсеян вид.

— Някой виждал ли е куфара ми? — попита той. — Зеленият, с кожените ремъци?

Трите момичета вдигнаха глави от списанието.

— На тавана в голямата къща — отговори Тара.

— Сигурна ли си? — прокара ръка през косата си той. — Вече търсих и там, но не го видях.

— Там е — спокойно потвърди Тара. — Ще отида да проверя, ако искаш.

— Защо ти е куфар? — обади се Мили. — Заминаваш ли някъде?

Не искаше да демонстрира интереса си към плановете на Боби, но не можа да се въздържи.

— Отивам в Ел Ей — обясни той. — За десетина дни. Тод ще ме запознае с потенциални клиенти.

— Десет дни? — извика Мили и изпусна списанието на пода. — Но това означава, че няма да си тук следващия уикенд. Ами състезанието в Балард? Каза, че ще дойдеш там.

Боби въздъхна. Не му беше приятно да я разочарова, но нямаше начин. Клиентите нямаше да паднат от небето, а Кренбърн възнамеряваше да го запознае с доста хора.

Последният месец бе тежък и за него. Знаеше, че наранява Мили, като се държи на разстояние от нея, но не знаеше какво друго да направи. Абсолютно мъчение бе да работи по цял ден с нея и да живеят сами в къщата. Струваше му се, че е бивш алкохолик, принуден да работи във фабрика за спиртни напитки. Единствената му надежда да се справи с положението бе да не й обръща внимание.

За съжаление беше много по-лесно да имитира незаинтересованост, отколкото наистина да я изпитва. Гордееше се страхотно с постиженията на Мили като ездачка, но не си бе дал сметка колко стресиращо ще е да я предпазва от другата страна на състезателния свят. Останалите жокеи бяха мъже в по-голямата си част и минимум пет години по-възрастни от нея. Повечето бяха каубои или работници, които обичаха да се забавляват здраво, както и работеха.

Мили бе вълнуваща новост за тях. След всяко надбягване орди мъже я канеха на жокейските купони. А Боби знаеше от собствен опит, че тези купони доста напомняха оргии. След състезанията той се чувстваше като надзирател на Мили, а не треньор. Отблъскваше обожателите й решително и я отвеждаше у дома, преди нещата да излязат извън контрол.

И колкото повече се правеше на родител, толкова повече Мили влизаше в ролята на намусен тийнейджър. Преди няколко седмици, изпълнен с отчаяно желание да се разкара от Хайуд за няколко часа, Боби прие поканата за рождения ден на един жокей, Дани Марън. Празненството щеше да се състои в конюшните на един от близките му съседи.

— Защо не мога и аз да дойда? — захленчи Мили, докато той се приготвяше. — Познавам Дани.

— Виждала си го само веднъж — отсече Боби. — Не го познаваш. А и не си поканена.

Това всъщност бе лъжа. Но Дани бе прочут купонджия и Боби по никакъв начин не би пуснал Мили на някоя от сбирките му. Бе все едно да хвърлиш зайче в стая със змии.

— Не съм дете — извика тя вбесено. — Нямаш право да ми забраняваш да се забавлявам.

— Докато живееш с мен, имам право — категорично заяви Боби, като нахлузи ботушите си. — Няма да дойдеш и това е.

Очевидно за една нощ се бе превърнал от приятел и баща и от треньор в затворнически надзирател. Ролята не му харесваше повече, отколкото на Мили.

— Дилън ще те заведе в Балард — каза той сега, като се вгледа в разочарованото й лице. — Ще можеш да се надбягваш. Но аз трябва да замина, сладурче. Става дума за бизнес.

Тайничко Боби се надяваше, че ще може и да се позабавлява в Ел Ей. Шон О’Фланегън все още бе в града, тъй като не бе напуснал оня кретен Джими Прайс, и бе обещал да го заведе в Холивуд, за да полудуват.

— Въздържанието е сериозен риск — настоя Шон, когато Боби му разказа историята с Мили. — На времето познавах един тип в Ирландия. Не беше чукал толкова дълго, че накрая ритна камбаната. Отравяне от тестостерон.

Боби се засмя, но разговорът с Шон го накара да осъзнае на какъв стрес бе подложен. Кратко забавление с хубава мадама можеше да е идеалното лекарство.

— Напомни ми отново — каза Боби, когато Шон взе поредния завой с шеметна скорост. — Как, по дяволите, ме убеди в това?

Беше четвъртък вечер и отиваха да прекарат уикенда в имението на Джими Прайс в Палос Вердес.

— Ами — отвърна Шон, като стисна здраво волана на любимото си синьо порше, — ти каза, че трябва да се свържеш с хора, които се занимават с каубойски коне. И аз ти обясних, че в такъв случай трябва да говориш с Джими. Освен това каза…

— Че по-скоро бих си отрязал топките с ръждясал нож — довърши Боби вместо него.

— Да, нещо такова — призна Шон. — Но аз, като истински добър приятел, те посъветвах да си извадиш главата от задника и да не бъдеш такова тъпо и упорито копеле.

— А пък аз бях толкова пиян, че те послушах.

Последните три дни в Ел Ей бяха страхотни. Веселбите с Шон — откачени както винаги. А и бизнесът процъфтяваше. За новак в света на каубойските коне Тод Кренбърн имаше невероятни връзки. Вече бе запознал Боби с доста собственици, много от които бяха склонни да преместят конете си в Хайуд, ако получеха добра цена. И въпреки че Тод не бе човек, когото би си избрал за приятел — беше прекалено мазно гражданче, а и имаше нещо адски прикрито у него, макар Боби да не би го признал пред Уайът, все пак като партньор бе чудесен.

Единственото, което все още го тормозеше, бе, че Тод настояваше да участва в бизнеса. Когато подписаха сделката, Боби прие, че ще има мълчалив партньор, който просто връчва чековете и си чака печалбата. Но Тод се оказа съвършено различен. Проявяваше интерес не само към новите конюшни и площадки, но и към всички финансови и практични дела в ранчото.

А когато Боби му спомена за възможността да се видят с Джими Прайс, прие идеята с изненадващ ентусиазъм.

— Не мога да повярвам, че дори го обмисляш — каза той. — Разбира се, че ще отидем. Джими разбира от каубойски коне така, както султанът на Бруней от чистокръвни. Знаеш го.

Възраженията на Боби, че Джими е и гаден мръсник, зарязал жена си по най-долен начин, бяха отхвърлени.

Ако Шон можеше да им уреди покана, щяха да отидат.

И така, след час и половина в поршето на Шон, което се опитваше да счупи всички рекорди по бързина, двамата стигнала до електрическия портал на имението на Прайс.

Вратите бяха метални и невероятно дебели, сякаш човек влизаше в банков сейф, а не в нечий дом.

— Какво е това? — попита Боби. — Форт Нокс?

Шон го изгледа ухилено.

— Охраната е по-солидна, отколкото във Форт Нокс. Работя тук от почти две години и още не знам кода за конюшните. Джими е фанатик на тема охрана и безопасност.

Докато пътуваха към къщата, Боби разбра защо. Беше посещавал много красиви домове из целия свят покрай работата си, но къщата на Прайс бе нещо друго.

Първото, което забеляза, бе десетметров фонтан в центъра на огромния преден двор. От двете му страни се простираха идеално оформени градини, които стигаха до хоризонта. Къщата бе построена отчасти на хълм и се издигаше над тях на върха на дълго каменно стълбище. Беше от избледнял жълтеникав камък, който й придаваше вид на стара европейска вила. Античната атмосфера бе подсилена от бръшляна и глицинията, които се виеха около високите прозорци.

Определено не приличаше на вулгарните тузарски домове в Ел Ей, които бе посетил миналата седмица с Тод. Джими Прайс може и да беше задник, но имаше вкус или поне достатъчно разум да си наеме добър архитект.

— Какво мислиш? — попита Шон, като се протегна към задната седалка и взе куфара на Боби. — Смяташ ли, че богатият ти партньор ще бъде впечатлен?

— Можеш да го попиташ след минута — отговори Боби, забелязал тъмносиньото ферари с номер ТК1, паркирано отпред. — Вече е тук.

Той последва Шон по каменните стъпала и подаде шапката си на униформената камериерка, която ги въведе в къщата. Едва успя да огледа богатия наситеносин купол на тавана, когато две пищящи двегодишни хлапета се понесоха на колелата си към тях по излъскания мраморен под.

— Мамка му! — изкрещя от болка Шон, когато едно от децата прегази крака му.

Хлапето не обърна внимание на агонията, което бе причинило, а само погледна небрежно през рамо, преди да продължи към официалната всекидневна.

— Чейс! Чанс! — извика изморено момиче с кошмарно наднормено тегло, задъхано и зачервено от гонитбата. — Видяхте ли децата някъде?

— Да — отговори Шон и посочи към коридора, където бяха изчезнали хлапетата. — Едно от тях ме обезобрази за цял живот — добави, като вдигна крака си. — Малкото лайно ме прегази най-нахално.

— Е, поне е прегазило само теб — усмихна се моминото, като се приближи към Шон и го целуна по бузата. — Обикновено наранява и истинските гости.

— О, много ти благодаря — ухили се Шон. — Това е моят приятел Боби, между другото. Той е истински гост. Боби, запознай се с Ейми, най-чудесното същество в това място.

Момичето погледна Боби и се зачерви като домат. Той се опита да си припомни последния път, когато някой бе изглеждал толкова смутен, но не успя и реши, че е било адски отдавна.

— Вие гувернантката ли сте? — попита той, като й се усмихна мило. — Изглежда, имате доста работа.

— Всъщност не съм гувернантка — задъхано отговори тя. — Аз съм сестра им. Явно изплащам страшно много грехове.

Преди да им обясни по-подробно, зашеметяваща блондинка изскочи от всекидневната. Беше облечена в дълга до земята рокля в телесен цвят и с цепка до чатала, която отдавна бе прекосила границата от секси към неприлична. Блондинката хвърли на Ейми мрачен поглед, от който кръвта ти можеше да застине.

— Децата са побеснели — излая тя. — Погрижи се за тях, преди баща ти да получи инфаркт.

— Те не ме слушат — изморено се оплака Ейми. — Опитвам се да ги сложа да си легнат от цял час.

— Опитай по-сериозно — рязко заповяда блондинката. — Ако не беше толкова дебела, нямаше да могат да тичат в кръг около теб. О! — внезапно тя осъзна присъствието на Шон и Боби и в миг намръщената гримаса се замени от широка, фалшива усмивка. — Не ви видях, момчета. Здравейте.

Акцентът й беше южняшки и провлечен.

— Аз съм Кенди Прайс — усмихна се тя съблазнително на Боби. — Съпругата на Джими.

Кенди напомняше на котка със зелените си очи и високи скули. По-висока, по-млада и по-развратна Мишел Пфайфър.

— А вие сте?

— Остави го на мира, Кенди — каза Шон, като я целуна по бузите.

Очевидно отношенията му със семейството на работодателя му бяха доста близки.

— Това е Боби Камерън, мой приятел.

— Аха — засмя се тя кокетно. — Каубоят. Тъкмо чух много неща за вас.

— Наистина ли? — учуди се Боби.

— Аха. От партньора ви. Радвам се да се запознаем, Боби.

— Аз също — отвърна той неубедително.

Размяната на реплики между Кенди и Ейми бе траяла само няколко секунди, но бе предостатъчна за Боби да реши на чия страна е. Втората госпожа Прайс очевидно бе проклета кучка.

— Не знаех, че Джими е женен повторно — изсъска той в ухото на Шон след минута, когато двамата последваха домакинята във всекидневната.

— Преди пет години — прошепна Шон. — Но е толкова потаен, че много хора не знаят. Дори и сега, когато имат деца.

— Това е странно — подхвърли Боби. — Не ми изглежда майчински тип.

Шон завъртя очи.

— Направо е ужасна — каза той. — Красива, но адски зла. И превръща живота на горката Ейми в истински ад.

Всекидневната на Прайс напомняше на огромен хамбар или катедрала. Или на нещо друго с гигантски размери. Ако не бяха всичките безценни антики и пухкавите канапета от „Ралф Лорън“, вътре сигурно щеше да има ехо.

Първото, което Боби забеляза, бе Джими, облегнат на рояла в далечния ъгъл на стаята, да пуши пура и да си бъбри с Тод, сякаш бяха стари приятели.

— А, ето ви! — извика той, като тръгна към Шон и Боби, усмихнат широко и стиснал между зъбите си пурата, също както първия път, когато се запозна с Боби във Флорида. — Любимият ми ветеринар. И Самотния рейнджър с него. Как си, хлапе? — плесна той Боби по гърба. — Тъкмо говорех с партньора ти за новия ви бизнес.

Боби се усмихна със стиснати зъби и заби нокти в дланите си, за да се въздържи и да не каже какво мисли за наглата дебела жаба, въпреки всичките му мангизи и власт.

— Здравейте, господин Прайс — каза той, след като се овладя.

Щом домакинът им насочи вниманието си към красивата си съпруга, Боби прошепна на ухото на Тод:

— Мислех, че имаш работа в Ел Ей. Не те очаквах до утре.

— Графикът ми се разтовари — отговори Тод, като сви рамене небрежно. — Реших да изпреваря задръстванията.

Истината бе, че и той си имаше причини да се сближи с Прайс, но те нямаха нищо общо с каубойските коне. Все още търсеше инвеститори за строежа на четири блока в центъра на Ел Ей. Знаеше, че Джими се занимава и с имоти, ако сделката го заинтригува, а банковата му сметка бе по-тлъста от тази на Крез. Покани за уикенда в Палос Вердес бяха по-редки от самородно злато и потенциално много по-ценни, ако човек знаеше как да се възползва от тях. А Тод определено знаеше.

— Запознахте ли се с момчетата ми? — попита Джими, хванал по едно хлапе във всяка ръка.

Хилеше се широко като рибар, горд с гигантския си улов. Погледнати отблизо, момчетата приличаха страхотно на баща си: същите дебели ръце и рижави коси. Имаха нужда само от по една пура в устата.

— Това е Чейс — посочи той ревящото хлапе вляво, което се различаваше от брат си само по сопола, който се спускаше от носа му. — А това е Чансълър — показа той чистото дете. — Наричаме го Чанс. Нали така, приятел?

Ощипа бузата на сина си гордо, а хлапето го изгледа мрачно.

Боби реши, че Чанс започваше да му харесва.

— Имат страхотна енергия — добави Джими, като остави децата на пода и завъртя очи, когато момчетата се понесоха с крясъци из стаята.

За разлика от жена си, той изглеждаше бащински настроен и затича след синовете си с усмивка.

— Хей — прошепна Тод, като сръга Боби в ребрата в мига, когато Джими се отдалечи. — Огледа ли вече жена му? Страхотно тяло, а?

Кенди отново се караше, този път на безпомощната камериерка, която изскочи от стаята като уплашена мишка.

— Не е мой тип — хладно отвърна Боби.

Тод настръхна. За кого, по дяволите, се мислеше това хлапе? За някой като Брад Пит? Кенди беше от жените, които се харесват на всеки мъж.

— Наистина ли? — саркастично попита той. — Да не би да предпочиташ дебеланата?

И посочи Ейми, която най-после бе успяла да хване братята си и се бореше с тях, за да ги заведе да се изкъпят.

— Престани — смъмри го Боби. — Тя изглежда много мило момиче.

— Господи, шегуваш ли се? — засмя се Тод гнусно. — Погледни я. Прилича на камион за боклук.

Младежът се намръщи. Не беше светец по отношение на жените, но не беше и жесток. А не за първи път чуваше Тод да се държи гадно. През изминалата седмица партньорът му бе показал небрежна безмилостност, която го накара да се замисли. Не се бе случило нищо сериозно и не си бяха развалили отношенията, поне не открито. Но предупрежденията на Уайът да не се втурва в партньорство с човек, когото едва познава, непрестанно се въртяха из главата му като издраскана плоча. Тази вечер му бе особено трудно да не им обръща внимание.

Най-после гувернантката пристигна и освободи Ейми от досадните й братя. Шон незабавно й подаде чаша със силно питие и я настани на канапето да си побъбрят. Щяха да вечерят след няколко минути и той искаше да й даде възможност да се разтовари пред някого, преди да седнат до масата.

Междувременно, Джими си говореше за недвижими имоти с Тод, обвил едната си дебела ръка собственически около кръста на жена си. Боби се мотаеше на заден план и наблюдаваше останалите.

Кенди беше почти тридесет сантиметра по-висока от мъжа си със златните си остри токчета. Напомняше на сексапилна Снежанка, която гали най-дебелото рижаво джудже. Макар да бе няколко десетилетия по-млада от Джими, в начина, по който прокарваше пръсти през оредялата му коса, имаше нещо майчинско. Странна гледка. Същевременно, очевидно бе доволна да флиртува с Тод, също както бе постъпила с Боби в коридора преди няколко минути. Джими като че ли не забелязваше момичешкото й кикотене на шегите и комплиментите на Тод. Явно се чувстваше уверен в любовта на жена си. Според Боби увереността му не бе съвсем оправдана.

— Извинете, госпожо — каза камериерката тихо, като се приближи притеснено до господарката си. — Не искам да прекъсвам разговора ви, но вечерята е сервирана.

По време на вечерята говориха най-вече за коне и за безумните цени, на които се продаваха чистокръвните жребци на търговете в Кентъки.

— Мога да купя шест великолепни каубойски коня за цената на онази кобила, която Мание плати миналия месец — заяви Джими с пълна уста. — Името й беше Роза или нещо такова. Разбира се — преглътна той с помощта на щедра глътка червено вино, — и аз самият съм харчил не по-малки суми за чистокръвни коне.

— Я, стига бе — изсумтя Шон под нос.

— Но изкарвам повече пари от каубойските коне — продължи Джими. — Макар че много хора намират това трудно за вярване.

Боби, седнал от дясната страна на Ейми, я хвана да се прозява и се ухили.

— Не се ли интересуваш от коне?

— А, да, разбира се, че се интересувам — промърмори тя автоматично, като се изчерви смутено, но после, след като видя, че баща й не я слуша, призна откровено. — Не, всъщност не се интересувам. Чистокръвни коне, каубойски коне… Не правя никаква разлика. Дори не ги забелязвам. Но татко е луд на тема коне.

— Някои хора твърдят същото и за мен — каза Боби. — Имам предвид, че съм луд. Конете са страстта ми.

Ейми се засмя горчиво.

— Съмнявам се, че можеш да се сравниш с баща ми.

За първи път Боби я огледа внимателно. Вероятно беше само около година по-млада от мащехата си, но разликата между двете бе от небето до земята. Ейми носеше обикновена права рокля от черен лен, която приличаше на чувал. Краката й бяха обути в обувки с прекалено дебели токове, които подчертаваха тежестта на глезените й. Косата й беше рядка и руса, светла почти като на албинос. На всичкото отгоре бе наследила червеникавите мигли на баща си, както и проблема му с наднорменото тегло. Чертите й обаче сигурно бяха наследени от майка й — къс прав нос, дълбоки, нежни очи и идеални устни. Красотата й се губеше напълно в тлъстините, но си личеше, че ако свали около двадесет килограма, може да стане много хубаво момиче.

— Нали разбираш, татко обича не само конете и победата — продължи тя тихо, за да не даде възможност на Джими да я чуе. — Пада си и по всички светски дивотии, свързани с това. Кенди е същата. А и майка ми беше такава, когато беше по-млада.

Боби се размърда неудобно на мястото си, притеснен от забележката за първата госпожа Прайс.

— О, не се тревожи — успокои го Ейми, усетила смущението му. — Няма проблеми. Вече мога да говоря за нея. Мина много време. Наистина.

— И моята майка беше купонджийка — каза Боби. — Всъщност, още си е такава.

— Ейми — изрева Джими гръмовно, — престани да досаждаш на Боби.

Момичето сведе глава и потъна в мълчание. Сърцето на Боби се сви от съчувствие. Струваше му се, че гледа как пръскат мравка с „Райд“. В един момент горкото същество бе оживено и весело, а в следващия — жестоко убито.

Да, не бе трудно да се разбере кои от децата си обичаше Джими. Нищо чудно, че Кенди се държеше толкова грубо с доведената си дъщеря. Очевидно следваше примера на мъжа си.

— Той иска да говори за коне, нали, хлапе? — продължи Джими.

Преди Боби да успее да отговори, Тод се намеси агресивно.

— Започваме на дребно в Хайуд, но репутацията на Боби като треньор е незаменима и имаме страхотни надежди. А по отношение на помещенията, никой в Калифорния не може да ни съперничи.

— Така ли? — удиви се Джими. — И вече тренирате там?

— Само моите коне — уточни Боби. — Довел съм едно младо момиче от Англия, много обещаваща жокейка, с която работя в момента.

Джими погледна Тод.

— Мили, нали? Сексапилното парче?

Боби впери убийствен поглед в съдружника си. Сексапилно парче? Така ли мислеше за нея?

— Тя е на седемнадесет години — ледено подчерта той. — Още е дете.

— Бих искал да се запознаем — усмихна се Джими, без да обърне внимание на враждебността му. — От години търся добър жокей, когото да издигна. Ако наистина е толкова добра и сексапилна, както твърди Тод, може да натрупа цяло състояние от сделки със спонсори. С подходящата помощ, разбира се…

Боби стисна зъби толкова силно, че го заболя. От идеята Джими да „помага“ на Мили или дори да се запознае с нея, му се доповръща. Колкото до интереса на Тод… щяха да си поговорят по-късно.

Опита се да увери себе си, че тези чувства бяха продиктувани от желанието да я защити, но дълбоко в сърцето си знаеше, че не е така. Страхуваше се да не я загуби. С всеки изминал ден невероятният й талант като жокей ставаше все по-очевиден. Колко ли време щеше да мине, преди Мили да поиска да разпери крила и да полети сама? Нямаше да е достатъчно дълго, това бе сигурно. Щеше да започне да пътува по състезания, наобиколена от акули като Прайс, че дори и по-лоши. А той нямаше да може да я предпазва винаги.

И от къде на къде, по дяволите, Тод я зяпаше като някакъв перверзник и подхвърляше в главата на Прайс идеи за кариерата й?

— Мили още не е готова за национална кариера — каза той по-грубо, отколкото бе възнамерявал. — А когато стане, аз ще съм нейният мениджър. Тя се интересува от ездата, а не от спонсорските сделки.

Джими се разсмя.

— Не се заблуждавай, Камерън — отвърна той, като запали отново пурата си, която пушеше дори когато ядеше. — Всички искат слава. Особено жените.

— Мили не иска — изръмжа Боби. — И не е жена. Все още е дете.

Тод не каза нищо и остави разговора да се върне в по-безопасни води. Но мислите му препускаха лудо.

Очевидно Боби си падаше по Мили, и то адски много. Интересно.

Още не бе решил как точно би могъл да се възползва от това. Но ако искаше да сложи ръка върху петрола някой ден, трябваше да започне да търси слаби звена в бронята на Камерън.

Може би в лицето на госпожица Мили Локуд Гроувс щеше да намери такова.