Дуел

25.

Месец след като Съмър затвори телефона на Мили, Рейчъл седеше във фоайето на „Мондриан“ на булевард „Сънсет“, ровеше нервно из купата соленки пред нея и чакаше Джими Прайс да се появи.

Не обичаше оризови соленки. Вечно ти полепваха по зъбите. Но беше толкова нервна, че не можеше да спре да яде.

Дез, Господ да го благослови, бе успял някак си да й уреди среща с Прайс, както и участието в „Белмонт“ следващия месец. Моментът бе идеален. С включването й в „Белмонт“, където щеше да язди прочутия Никога по-добър за Ранди Кравиц, имаше повече козове пред Джими. Той бе прочут като опасен съперник и би се зарадвал да „открадне“ новата жокейка от конкурента си. Поне Рейчъл се надяваше да е така. По-трудно щеше да е да прекъсне връзките му с Мили.

Тя извади сребърно огледалце от чантата си и провери дали по зъбите й има залепнали парченца от соленките. За щастие всичко беше наред. Дори бледото й червило, грижливо нанесено сутринта, за да й придаде естествен, чувствен вид, все още си беше на мястото. Изглеждаше страхотно. Надяваше се Прайс да оцени усилията, които бе положила не само да изглежда добре, но и да долети чак дотук от Флорида за някаква си мизерна среща.

— Ще се види с теб, но трябва да е в Ел Ей — обясни й Дез търпеливо, когато тя започна да мрънка. — Не може да напусне Калифорния, защото е адски зает с бизнеса си и началото на каубойския сезон.

— Сигурен ли си, че наистина се интересува? — настоя Рейчъл. — Имам предвид, не искам да се влача дотам за нищо. Ами ако реши да си остане с Мили?

— Няма да го направи — увери я Дез. — Няма да е с нея още дълго. Мили се проваля зловещо от края на миналия сезон. Изложи се страхотно на „Рейнбоу“ и „Дерби“.

Рейчъл го изгледа тъпо. Имената на състезанията с каубойски коне не означаваха нищо за нея.

— Освен това — добави Дез, връщайки се на позната територия — Мили започна да разочарова и рекламните си спонсори. Носи се слух, че „Т-Мобил“ започват сериозно да й се ядосват, а на Джими вече му е писнало от дивотиите й. Ако не се представи зашеметяващо на националното състезание, с нея е свършено. Довери ми се. Никога няма да имаш по-добър шанс да я изтикаш вън от играта.

— Чудесно — усмихна се Рейчъл доволно. — Надявам се да си прав. Джими може да се мисли за голяма работа, но искам да осъзнае, че не обичам да ми губят времето.

Сега обаче, след като вече бе тук, цялата й агресивност се изпари. Дългите двадесет минути, прекарани в неудобно очакване, я накараха да се паникьоса, че Джими изобщо няма да се появи. Но най-после Рейчъл забеляза разсеян дебелак, който се понесе към нея, протегнал ръка.

— Рейчъл — усмихна й се той делово. — Съжалявам, че закъснях. Ще обядваме ли?

Прайс държеше на спокойствието си и в пресата почти нямаше негови снимки. Рейчъл трябваше да разчита на описанието на Дез, за да го познае. За щастие Дез го обрисува съвсем точно. Но все пак тя си бе представяла Джими като по-едър и властен, като човек, чиято външност отразяваше огромната му мощ в медиите и състезателните кръгове. Но мрачното рижаво джудже пред нея бе ужасно разочарование.

Снежнобелият, обзаведен минималистично ресторант беше пълен, най-вече с около тридесетгодишни типове от развлекателната индустрия. Всички огледаха Рейчъл одобрително, когато мина покрай тях в тъмнокафявата си тясна пола и кремава копринена блуза. Жените в Ел Ей бяха красиви, но малко от тях си правеха труда да свалят розовите си анцузи и да облекат нещо по-елегантно за обяд. Дори в луксозен ресторант като този. Добре облечена жена в Ел Ей бе рядка гледка и Рейчъл привличаше вниманието.

— Е — поде Джими, като се настани и незабавно поръча салати „Каприз“ и за двамата. — Чух, че имаш потвърждение за „Белмонт“. Сигурно си адски доволна.

Значи вече бе чул, а? Това определено беше добър старт.

— Доволна съм — кимна тя. — Това е чест за мен. А и Никога по-добър е невероятен кон.

— Ранди сигурно има страхотно доверие в теб.

— Да — отвърна тя. — Предполагам, че има. Също както ти в Мили.

Джими се усмихна. Знаеше, че Рейчъл се опитва да го закачи на въдицата, но нямаше нищо против. Все пак не беше тайна, че е разочарован от британското си протеже. В противен случай не би говорил с Рейчъл.

— Моето мнение — каза той, като натъпка огромен залък хляб в устата си, — което Мили знае много добре, е, че никой не е по-добър от последното си състезание. Предполагам, че и Ранди разсъждава по същия начин. Дава ти шанс в „Белмонт“, но ако се провалиш, съмнявам се, че и за в бъдеще ще имаш неговата подкрепа.

Рейчъл сви рамене.

— Няма проблеми — дръзко заяви тя. — Няма да се проваля.

— Кажи ми — ухили се Джими. — Защо мразиш Мили толкова много?

Вече бе заинтригуван от самоувереното сексапилно момиче и съперничеството й с Мили. Странно, самочувствието на Рейчъл му напомняше за старата Мили — хлапето, което го бе впечатлило страхотно преди шеметните си провали през последните месеци. Наистина беше тъжно, но Джими не бе благотворително дружество. Обичаше конете му да побеждават.

Преди Рейчъл да успее да отговори, салатите им пристигнаха. Джими заля своята със зехтин, а Рейчъл подправи нейната със съвсем малко оцет. Беше качила няколко килограма след пристигането си в Америка, благодарение на комбинация от добър апетит и огромни порции, но се опитваше да ги свали.

— Не бих казала, че я мразя — усмихна се тя.

Джими набоде парче сирене и го задъвка шумно, очаквайки подробно обяснение.

— Просто си имаме история — добави тя.

— Да, това го прочетох по вестниците. Слушай, ще бъда откровен с теб. Искам да протежирам голяма звезда. Жена с амбиции, твърдо решена да продължи да печели. Мислех, че съм я намерил в лицето на Мили. Но през последните месеци… — той сви рамене. — Вече не съм толкова сигурен.

Очите на Рейчъл засияха. Точно от това се нуждаеше.

— Господин Прайс, ако искате амбиция и решителност, аз съм вашият човек.

Тя се наведе бавно и притисна лактите си към тялото, за да му даде възможност да огледа добре съблазнителното й деколте. Обикновено това бе печеливша тактика с всеки мъж.

С Джими обаче се оказа грешка.

— Да си изясним нещо, млада госпожице — каза той, без да си направи труда да сниши глас. — Аз съм щастливо женен човек. Имунизиран съм срещу дивотии, така че изобщо не се опитвай. Ясно ли е?

Рейчъл се изчерви силно и се уплаши, че бузите й ще пламнат. Никой, освен Боби Камерън, не бе отблъсквал авансите й по този начин, а каубоят поне бе красив. Но да получи шамар в лицето от този тлъст дребосък бе ужасно.

— В момента Мили очаква присъдата си — продължи Джими, без да обърне внимание на червенината й. — Все още може да се съвземе и да успее. Но междувременно, нямам нищо против да проуча възможностите с теб.

Рейчъл преглътна гордостта си и попита:

— Какви възможности?

— Още не знам — откровено призна Джими. — Да видим как ще се представиш в „Белмонт“. После ще поговорим отново.

— Не знам — кисело каза тя. — След „Белмонт“ може да получа интересни предложения. Или да реша да остана с Кравиц.

— Твоя си работа — небрежно подметна Джими.

Рейчъл почти не бе докоснала салатата си. Джими довърши своята и махна на келнера за сметката, без да се интересува, че тя не бе приключила обяда си.

— Агентът ти има телефона ми. Ако има смисъл да се срещнем през юни, тогава може да ми се обади. Ще бъда в Ню Йорк през цялата седмица.

Рейчъл побесня. Какво грубо, проклето дребно лайно! Ако беше някой друг, а не Джими Прайс, щеше да му каже да върви на майната си.

Но тя се овладя и не каза нищо. Все пак, това бе Джими, човекът, който държеше бъдещето на Мили Локуд Гроувс в ръцете си. Ако за да го открадне от Мили, трябваше да спечели надбягването в „Белмонт“, щеше да положи всички усилия.

— Добре — кимна тя, като се надигна и раздруса тлъстата му ръка. — Ще поговорим тогава.

Кенди Прайс изстена гърлено.

— О, Господи, това е страхотно — изохка тя. — Не спирай, бебчо. Моля те, не спирай.

Тод проникна още по-дълбоко в нея и се усмихна. Не възнамеряваше да спира. Чакаше този момент от дълго време.

Още откакто посети Палос Вердес за първи път в компанията на Боби, си падаше по Кенди. Но чак преди няколко седмици осъзна, че чувството е взаимно.

Бе дошъл да се види с Джими заради сделката в Орландо, но когато пристигна в къщата, разбра, че той е по работа в Сан Франциско и няма да се прибере през следващите няколко часа. Кенди настоя Тод да остане за вечеря. Той, разбира се, не се нуждаеше от дълго убеждаване. Ядоха сами до басейна, където тя флиртуваше безобразно с него. В един момент дори се наведе към него, издокарана само в миниатюрни златни бикини и чехли с високи токове, и започна да го храни със сладолед. Никога нямаше да забрави този образ.

Ако зависеше от него, щяха да се изчукат още тогава. Но Кенди беше нервна и се страхуваше, че някой от слугите може да ги види или, не дай си Боже, Джими да се прибере по-рано от очакваното.

— Изненадваш ме, госпожо Прайс — каза й тогава Тод, като притисна нежно устни към ухото й. — Смятах, че обичаш опасностите.

— О, повярвай ми — провлечено отговори Кенди. — Обичам ги. Но тези неща са по-сладки, когато трябва да почакаш за тях известно време. Не мислиш ли така?

Тод подкара към дома си обзет от безпомощна ярост. Бе готов да удуши някого, но вместо това изчука Мили. Ала обещаните от Кенди удоволствия не излизаха от ума му. Минаха няколко седмици и тя не му се обади. Той започна да си мисли, че се е уплашила и е променила решението си. Но снощи, съвсем неочаквано, му звънна и му съобщи, че Джими е зает със събрания цял ден и тя ще успее да измисли логично извинение, за да се видят с Тод.

— Трябва само да се отървеш от Мили — допълни тя.

— Не е проблем — отвърна Тод, като едва сдържа възбудата си. — Тя ще се състезава утре сутрин, а следобед ще снима нова реклама в Долината. Няма да се прибере до късно вечерта.

И тъкмо когато му се струваше, че не би могъл да желае Кенди повече, тя се появи пред вратата му в десет сутринта, облечена в яркочервено манто, високи ботуши и миниатюрни бикини от „Ла Перла“. Не го разочарова и в леглото. Не само имаше великолепно тяло, но и знаеше какво да прави с него. Чудесна промяна от невинността на Мили.

— Ммм — изстена Кенди, като затвори очи от удоволствие. — Толкова си голям.

— Казваш най-милите неща — промърмори той и зарови лице в идеално закръглените й гърди.

Сваляше шапка на пластичния й хирург. Някой от тези типове бяха истински касапи, но тялото на Кенди бе произведение на изкуството.

И двамата подскочиха, когато мобифонът й иззвъня.

— Остави го — нареди й Тод, като прикова ръцете й към леглото, когато тя се опита да вземе чантата си изпод леглото.

— Чакай малко — измъкна се тя от хватката му. — Ще го изключа.

Извади малкия си телефон, видя, че Джими се обаждаше, и ухилено показа екранчето на Тод.

— Сигурен ли си, че не искаш да отговоря? — подразни го.

Тод грабна телефона, изключи го и го метна на пода.

— Излъжи го, че си била заета — каза той, като разтвори краката й и отново потъна в нея. — Сигурен съм, че ще те разбере.

Мили отби на частния път в Бел Еър, набра кода на охранителната система и потегли напред. Чувстваше се в по-добро настроение, отколкото от месеци насам.

След няколко поредни разочарования, най-после се представи чудесно в надбягването на панаира в област Хумболт и победи доста известни жокеи, включително Рамон Естевес, който яздеше прочутия Принц. Първото място не бе достатъчно да я измъкне от бъркотията, но все пак бе начало. За първи път тя и Кали се проявиха като добър екип, а това също си беше постижение. Жребецът наистина го биваше. Не беше виновен, че не е Демон.

След състезанието денят й тръгна още по-добре. Брад се обади и й съобщи, че режисьорът на рекламата се разболял и трябва да отменят снимките. За първи път от пет месеца Мили щеше да има свободен следобед.

Беше хубав слънчев ден и когато портите се отвориха, тя видя великолепната панорама на „Сенчъри сити“, разпростряна пред нея като футуристичен мираж. Странно как човек можеше да вижда същата зашеметяваща гледка всеки ден и почти да не й обръща внимание. Но Мили наистина се чувстваше така, сякаш я виждаше за първи път.

Изненада се, когато видя и двете коли на Тод, тъмносиньото ферари и новия сребрист астън мартин, който му бяха доставили миналата седмица. Обикновено той отиваше на фитнес по това време, но явно днес бе решил да помързелува. Може би най-после щяха да прекарат малко време заедно.

Мили извади ключа си и влезе в къщата. Долният етаж бе празен.

— Тод? — извика тя.

Никакъв отговор. Мили метна чантата си на пода и надникна в кабинета, но и там нямаше никой. Дали Тод беше горе?

Тръгна нагоре по стълбите и внезапно усети колко бе изморена. Крайниците я боляха. Господи, щеше да е чудесно да изключи мобифона, да се просне на леглото и да спи колкото си иска.

— Бебчо? — извика отново.

Приближи се към вратата на спалнята и забави крачка.

Дали наистина бе чула гласове?

Отначало шумът бе съвсем тих. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-ясен ставаше. Да, бяха гласове. Мъжки и женски.

И нямаше съмнение на кого принадлежаха.

Би познала провлечения южняшки говор навсякъде.

— Аах!

Тод, зачервен и изпотен, гол, с изключение на чифт бели чорапи, чукаше Кенди Прайс страстно и нямаше представа, че е бил заловен на местопрестъплението.

Кенди също не я забеляза отначало, заета да мята главата си наляво-надясно. Русата й грива напомни на Мили за афганската хрътка на име Лъки, която бе имала като дете. Лъки беше чудесно куче, но имаше навика да си мята главата раздразнено, когато я нападнеха бълхи.

Шокирана и без да знае как да постъпи, Мили се изкашля високо.

Кенди вдигна очи първа. Видя Мили, изпищя, измъкна се от члена на Тод и се мушна под чаршафа като мишка, уплашена от змия.

Тод обаче не се стресна.

— Какво правиш тук? — попита той, като обу боксерките си и приглади разрошената си коса. — Мислех, че снимаш реклама в Долината.

— Отмениха я — тъпо отговори Мили. Минаха няколко секунди, преди главата й да се проясни и да се ядоса. — А и защо питаш какво правя тук? Живея тук. Какво прави тук тя, по дяволите?

И посочи към бялата издутина под чаршафа.

— Бих казал, че е очевидно — спокойно отвърна Тод. — Не мислиш ли така?

Сърцето на Мили заби лудо. От дълго време подозираше, че Тод й изневерява, така че не бе безкрайно изненадана. Но все пак я заболя.

Осъзна, че никога не я бе обичал. И го бе знаела през цялото време, макар да не искаше да си го признае. Но дори в най-ужасните си кошмари не си бе представяла, че ще бъде заменена от Кенди. Как можеше да е толкова тъпа и сляпа?

— Откога… — заекна тя. — Имам предвид, откога вие двамата… О, за Бога, излез оттам — извика тя на Кенди. — Изглеждаш абсурдно.

Кенди се показа изпод завивката. Беше се изчервила като ученичка, но това вероятно се дължеше на секса.

— Няма да кажеш на Джими и Ейми, нали? — помоли я тя с лигав глас. — Моля те, моля те, не казвай нищо. Това ще разбие сърцето на Джими, Мили. Той наистина ме обича.

Невероятно! Как бе възможно никой от двамата да няма никакъв срам?

— Знам, че те обича — грубо отвърна Мили. — Може би трябваше да се замислиш за това, преди да започнеш да си играеш на „скрий салама“ в леглото на гаджето ми.

Грубостта й беше защитен механизъм. Или трябваше да се държи по този начин, или да се хвърли на пода разплакана, а не възнамеряваше да им достави това удоволствие.

— Да поговорим като разумни хора — предложи Тод.

— О, майната ти — изруга Мили.

Дори сега, след като бе заловен на местопрестъплението, Тод искаше да контролира положението. Но вече й бе писнало да се отнася с нея снизходително.

— Няма за какво да говорим. Изчезвам оттук.

Почти бе стигнала до първия етаж, когато Тод я настигна.

— Къде ще отидеш? Нямаш къде да живееш — каза той, като я хвана за ръката.

— Много мило, че се тревожиш за мен — саркастично отвърна тя. — Но ще измисля нещо.

Всъщност, в думите му имаше логика. С изключение на Ейми, тя нямаше нито една приятелка в Ел Ей, а настаняването в Палос Вердес бе невъзможно, освен ако не искаше да се сблъска с Кенди на закуска утре сутрин. Щеше да й се наложи да се настани в хотел.

— Прави каквото искаш, стига да не се раздрънкаш пред Джими — каза Тод с тон, който не оставяше съмнение, че я заплашва.

— Така ли? — усмихна се Мили презрително, като отказа да се уплаши. — И какво те кара да мислиш, че няма да му се обадя в мига, когато изляза оттук?

— Направи го и ще съжаляваш — заплашително я увери той.

— Не и колкото теб — отвърна Мили. Въпреки силната болка и унижението се чувстваше добре задето най-после му се възпротиви. — Боби беше прав. Ти си долен използвач. Предаде него и мен, а сега и Джими. Какво ти е направил Джими?

— Не бих си хабил сълзите за Прайс — процеди Тод. — Ако случайно не си чула, носят се слухове, че се кани да те изрита. Знаеш ли с кого е обядвал днес?

Мили се вторачи в него безмълвно.

— С добрата ти приятелка, Рейчъл Дилейни.

— Глупости — възрази Мили. — Лъжеш.

Тод сви рамене.

— Попитай Кенди, ако не ми вярваш. Мога да те уверя, че лоялността ти към Джими е съвсем излишна. Но пък ти никога не си преценявала добре характера на хората. Нали така, скъпа?

Мили не го слушаше. Всяка дума, която излизаше от устата му, бе отрова. Вече го знаеше.

Тя грабна чантата си, изскочи навън и се метна в колата си. Подкара толкова бързо, че едва не удари скъпия астън мартин. Плачеше, но повече от гняв и срам, отколкото от мъка. Беше искала да преуспее. Не само за да си възвърне Нюуелс, но и заради самата себе си. Славата, парите и начинът на живот, който Тод й бе дал, бяха като дрога. И бяха наранили и нея, и хората, които обичаше.

Заради тях подложи Демон на толкова силен стрес, че го уби. Никога нямаше да си прости това. После идваше Боби и предателството на Тод, което тя бе прекалено сляпа да види и прекалено глупава да спре. Позволи на Тод да я откъсне от добри приятели като Ейми и да постъпва според желанията му само от страх да не го загуби — така направи снимките в „Плейбой“. Те наистина помогнаха на кариерата й, но бяха последният пирон в ковчега на отношенията със семейството й, а също и предателство към каубойската култура, в която Боби я въведе.

Мили излезе от имението, избърса сълзите си с ръкав и потегли към булевард „Сънсет“.

Припомни си думите на баща си: „Винаги е най-тъмно преди разсъмване.“

Надяваше се да е бил прав. Защото в момента нещата изглеждаха отчайващо мрачни.