Дуел

26.

Беше най-горещият и влажен юни, който Манхатън бе виждал през последните десетина години.

Изморени, раздразнителни шофьори подаваха глави през прозорците на колите в отчаяно желание да усетят лек полъх на вятър в зловещата жега на задръстванията. Майки влачеха децата си по магазините само за да се порадват на климатиците за няколко минути. По обяд Сентрал Парк се изпълваше с бизнесмени, които сваляха саката, вратовръзките и дори обувките и чорапите си, преди нагорещеният като във фурна въздух да ги прогони оттам.

Ейми Прайс беше една от малкото, които се наслаждаваха на времето. Като всички други от състезателния свят, семейството й прекарваше седмицата преди надбягването в „Белмонт“ в Ню Йорк. Предишните години бе негодувала срещу това. Не обичаше да я влачат по купони, където щеше да е единствената дебелана. Знаеше, че Джими няма да се поколебае да прикрие срама си от нея с подхвърляне на жестоки шеги.

Но тази година всичко бе различно. За първи път в живота си Ейми бе слаба. Не кльощава, разбира се, но поне можеше да облече къса пола в горещината, без хората да се вторачат в нея. Вчера дори успя да се измъкне от гувернантските си задължения и да отиде до „Виктория сикрет“, където си купи нов секси сутиен и миниатюрни бикини. Преди няколко месеца не би повярвала, че това някога ще се случи.

Промяната започна след гнусния поглед на Гарт, когато го хвана на местопрестъплението с Кенди. Вече не само искаше да свали килограмите, но и се нуждаеше от това. Трябваше да докаже на всички Гартовци по света, а най-вече на себе си, че може да го направи. И след като взе решението, изпълнението се оказа не чак толкова трудно. Първите двадесет килограма се стопиха веднага, щом се отказа от сладкишите. След това се зае с тежка работа — физическите упражнения определено й досаждаха. Но резултатите бяха чудесни. А след известно време дори се пристрасти към тренировките.

Промени се не само физически. Проявената воля й даде сили и в други отношения. Започна отново да пише. Реши, че няма да позволи на някакъв си циничен нюйоркски издател да смаже надеждите й. Научи се да следва собствените си преценки и да не разчита на другите, за да получи самочувствие. Отначало, когато Мили я заряза, за да се мотае из града с Тод, Ейми се почувства страхотно наранена. Но с течение на времето осъзна, че проблемът бе на Мили, а не неин.

Слава Богу, отношенията им отново бяха чудесни. Най-после Мили заряза Тод миналия месец. Все още не бе споделила с Ейми защо го бе направила, но на кого му пукаше? Важното бе, че се бе освободила от лекето. Мили се нанесе в един от апартаментите над конюшните в Палос Вердес. Първото, което направи, бе да отиде при Ейми и да й се извини.

— Беше права — каза тя, като настани кльощавия си задник на леглото на Ейми, както правеше в миналото. — Бях ужасна егоистка. И сляпа. Тод наистина е задник, нали?

— Гнусен задник — поправи я Ейми.

— Знам, че се държах като идиотка и не те заслужавам, но наистина имам нужда от приятелка.

От дълго време Мили бе лишена от близък човек, с когото да сподели неприятностите си, и сега просто не можеше да се спре.

— Нали разбираш, имам проблеми не само с него — обясни тя. — Спонсорите ме тормозят денонощно заради теглото и резултатите ми. Още не съм спестила достатъчно, за да си върна Нюуелс, а малкото, което имам, се опитвам да дам на Боби, за да се бори срещу Тод. Заради петрола, нали знаеш. Но той пък упорито отказва да вземе пари…

— Мили…

— А сега баща ти подхвърля, че Рейчъл ще се състезава за него. Господи! Няма начин да спонсорира и двете ни, нали? Знам, че трябва да се стегна преди надбягването в Руидосо, но ми е адски трудно да се съсредоточа заради всичкия този стрес. Казах ли ти, че Рейчъл отново обяви Нюуелс за продан?

— Мили! — седнала на леглото до нея, Ейми я прегърна здраво и потръпна, когато усети колко зловещо бе окльощавяла. — Млъкни, за Бога.

Но усмивката й подсказа на Мили, че й е простено, и скоро двете момичета започнаха да се смеят и да си споделят тайни като в добрите стари времена.

Ейми не спираше да се тревожи за приятелката си. Изглеждаше й жестоко, че след като нейният собствен живот потегли в нова посока с надежди за бъдещето, Мили бе толкова отчаяно нещастна. Твърдеше, че е превъзмогнала чувствата си към Тод. Но Ейми усещаше, че е ужасно самотна, а каквото и да й бе направило гнусното копеле, бе я наранило силно. Миналата седмица Мили засия, когато получи писмо от Хайуд. За съжаление, когато го отвори, видя вътре само чека си, върнат без никаква бележка към него. А това я хвърли в още по-дълбоко отчаяние и мъка. Нищо чудно, че ездата й страдаше.

Все пак не трябва да си губя скъпоценната седмица в Ню Йорк в непрестанни тревоги по Мили, помисли си Ейми. Джими й бе обяснил, че стига да държи Чейс и Чанс далеч от майка им, е свободна да прави каквото си иска, а това означаваше великолепни дни, прекарани в галерии, музеи и поезия. Ейми твърдо възнамеряваше да им се наслади.

Днес потегли към „Гагосян“, галерия, която искаше да разгледа от години. След дълга борба, за да вкара двойната количка през въртящата се врата, Ейми най-после влезе във фоайето и студеният въздух от климатика охлади потното й лице.

За щастие близнаците бяха изпаднали в предизвикан от жегата ступор и бяха прекалено изтощени да правят друго, освен да смучат близалките си летаргично и да спят. Въпреки шума, който вдигна, докато ги прекара през вратата, и двамата спяха дълбоко. Надяваше се да не се събудят скоро, за да може да разгледа поне част от изложбата на спокойствие.

— Днес откриват нова експозиция — уведоми я момичето на рецепцията. — Млади художници от Запада. Безплатна е — добави тя, като подаде на Ейми брошура с имената на художниците. — Но ако искате да направите дарение, до асансьора има кутия.

— Благодаря.

Ейми разсеяно прегледа списъка и за нейно учудване, веднага позна едно от имената — Дилън Макдоналд.

Може и да не е същият Дилън, разбира се. Мургавият, хубав каубой със страст към портретите, за когото й бе разказвала Мили. Най-добрият приятел на Боби. Но в брошурата пишеше, че е от Санта Инес и вероятно наистина бе той.

Ейми забута количката по коридора, пъхна пет долара в кутията за дарения и влезе в асансьора. Няколко души вече бяха вътре и въздъхнаха недоволно, когато им се наложи да направят място за количката.

Една от жените дори възкликна:

— Деца на тази възраст? Ужасно неподходящо.

След няколко секунди Ейми излезе на втория етаж, отправи се към пейката в далечния ъгъл на залата и седна. Реши да си почине малко и тогава да потърси творбите на Дилън.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

Стресната, тя вдигна глава и видя усмихнатото лице на божество. Е, или беше божество, или халюцинация — истинските мъже не бяха толкова секси. Имаше великолепна фигура. Не беше висок, но имаше яки и мускулести гърди и рамена. Косата му бе приказна, гъста и къдрава, а веселите му сини очи проблясваха, когато се усмихнеше. И явно го правеше често, ако се съдеше по леките бръчици в ъгълчетата на очите. Гърлото на Ейми пресъхна.

— Не… — заекна тя. — Моля. Седнете. Аз просто…

Мъжът бе толкова зашеметяващ, че тя не успя да довърши изречението.

— Решихте да си починете? — помогна й той.

— Ха-ха-ха — нервно се засмя тя, после осъзна, че нямаше нищо смешно, изчерви се и промърмори: — Точно така. Да.

Мамка му!

Не очакваше да се запознае с никого днес, затова тича по целия път дотук от хотела, убедена, че така ще свали поне още два килограма. Но сега, по закона на Мърфи, се натъкна на най-прекрасния мъж в света, а сигурно вонеше на пот. Защо, по дяволите! Защо винаги й се случваха подобни неща?

За щастие, за разлика от деветдесет процента от хубавите мъже, които Ейми познаваше, този изглеждаше не само красив, но и учтив и мил. Галантно се престори, че не забелязва вторачения й поглед, а това бе адски любезно.

— Художничка ли сте или просто обичате изкуството? — попита той.

Помощ! Той искаше да поведе разговор с нея. Ако поне спреше да се усмихва, тя щеше да успее да си поеме дъх.

Хайде, Ейми, стегни се. Кажи нещо.

— Ъъъ… не. Не съм художничка. Всъщност съм поетеса. Нещо такова — промърмори тя, като се изчерви страхотно, когато чу собствените си думи.

— Наистина ли?

Изглеждаше истински заинтересуван, дори впечатлен.

Не, не наистина, помисли си тя отчаяно. Защо, за Бога, бе издрънкала това? Никога не бе публикувала абсолютно нищо, а твърдеше, че е поетеса.

По-разумно бе да смени темата, преди да й зададе друг въпрос.

— Интересувам се от един от художниците тук — обясни тя. — Дилън Макдоналд. Познавате ли творбите му?

— Би трябвало — засмя се красавецът, като отметна тъмните си къдри и разкри равните си, снежнобели зъби.

Ейми се паникьоса. Дали не бе издрънкала нещо още по-тъпо?

— Това съм аз.

— Вие сте Дилън Макдоналд? — ахна тя.

— Последния път, когато проверих, бях — усмихна се той. — Но мисля, че сигурно ме бъркате с някого. Това е първата ми изложба. Не съм професионален художник, нали разбирате? Поне не още. Сериозно се съмнявам, че сте чувала за работата ми.

— Не, не, чувала съм — развълнувано отговори Ейми. — Мили… Вие сте… ранчото. Познавам Боби… Палос Вердес.

Дилън кимна бавно. Не беше лесно да осмисли накъсаните й думи, но започваше да добива представа.

— Как се казвате? — попита той.

— Аз ли? — ухили се тя като идиот. — А, разбирам. Ейми. Името ми е Ейми.

— Ейми?… — въпросително повдигна вежди той.

— А? О, съжалявам — заекна тя, когато най-после се досети какво я питаше. — Прайс. Ейми Прайс. Вероятно сте чувал и за баща ми, Джими.

Дилън се шашна. Боби му бе описал дъщерята на Джими като ужасно дебела. Но това момиче бе, наистина не точно слабо, но приятно закръглено. С гладката си бяла кожа и свенливи очи тя му напомняше за новородено теленце: колебливо, срамежливо, но истински красиво.

— Значи вие? Джими? Уха — избъбри той учудено.

Прекараха около петнадесет минути в изясняване на нещата: какво правеха в Ню Йорк, какво бе довело Ейми в галерията, колко дълго щяха да останат тук, преди разговорът неизбежно да се насочи към Мили.

— Как е тя? — попита накрая Дилън.

За разлика от Съмър и Боби той никога не бе обвинявал Мили за кошмарното положение в Хайуд, което се дължеше на „Комарко“. Можеше да я всякаква, но не бе проклета, нито коварна и не би причинила зло на приятелите си. Кренбърн сигурно я бе излъгал по същия начин, по който измами Боби. Двамата очевидно имаха много повече общи неща, отколкото искаха да си признаят.

— Не е добре — отговори Ейми. — Чувства се ужасно заради случилото се в Хайуд.

— То все още се случва — тъжно поклати глава Дилън. — Делото не е приключило, а онези задници налетяха в ранчото като лешояди. Това е една от причините да съм тук. Реших, че ако успея да продам няколко картини, може да помогна малко за съдебните разноски. Ако изгубим делото, семейството ми ще бъде лишено от дома си и прехраната си. От всичко.

Нямаше представа защо й разказва всичко това. Едва се бяха запознали. Но нещо у Ейми го караше да се разкрие.

— Мили наистина не знаеше — увери го Ейми. — Имам предвид, че не знаеше за „Комарко“ и гнусните планове на Тод. И ужасно иска да оправи нещата. Смяташ ли, че Боби…

Дилън поклати глава.

— Не още. Не забравяй, че преди дивотиите с „Комарко“ Мили се прочу като Английската каубойка, а също и с голите си снимки — изчерви се той. — Това наистина нарани Боби. Той реши, че Мили се подиграва с начина ни на живот, наследството ни и ги експлоатира по ужасен начин. Предполагам, че е трудно да разбереш това, ако не си от каубойско семейство.

— Не съвсем — отговори Ейми. — Разбирам. Понякога Мили може да е доста нетактична.

— Да — усмихна се Дилън. — Боби също.

Замълчаха за момент. И на двамата им се искаше да удължат случайната среща, но не се сещаха какво да кажат. Накрая Чанс им взе думата, като се разхленчи, че иска да пие нещо.

— Май трябва да се прибирам — въздъхна Ейми.

— О! — натъжи се Дилън. — Наистина ли?

— Страхувам се, че да — отговори тя, като погледна ококорените си братя, очевидно посъживени от хладния въздух в галерията.

— Не е зле да поддържаме връзка, нали? — предложи Дилън, като надраска имейла си на гърба на визитната картичка на Каръл Бентли и й я подаде. — Бих искал да прочета стиховете ти някой ден.

— Разбира се — доволно се ухили Ейми.

За първи път в живота й мъж й даваше номера си, без да го моли за това. При това великолепен мъж като Дилън.

— На всяка цена — добави тя.

След десет минути Ейми подскачаше из Гринич Вилидж, без да обръща внимание на лигавщините на близнаците, притиснала визитната картичка на Каръл до гърдите си. Изпитваше диво щастие, което не можеше да опише, камо ли да контролира. Пренебрегвайки учудените погледи на минувачите, тя откри, че се смее на глас и прави пируети из улицата.

— Трябва да поддържаме връзка! — повтаряше на глас. — Аз съм Дилън Макдоналд. Трябва да поддържаме връзка!

За първи път бе лудо влюбена. Бе полудяла по Гарт, разбира се, но това беше различно. Сега чувстваше неща, които никога не бе изпитвала с него.

— Моля те — отправи тя гореща молба към Господ. — Моля те, моля те, Боже! Ще направя всичко, което искаш. Ще се държа мило с Кенди и момчетата, ще ходя на църква. Каквото и да е. Моля те, накарай го да ме хареса.

Денят на прочутото надбягване в „Белмонт“ беше великолепен. Грееше ярко слънце и подухваше лек вятър, който разлюляваше листата по дърветата в Елмонт.

В средата на сутринта стотици хиляди хора щяха да се струпат в сънливото малко градче, прочуто само с великолепния си хиподрум „Белмонт“, за да изгледат последното и най-вълнуващото състезание от „Тройната корона“. Тази година първите две бяха спечелени от два различни коня, така че напрежението бе поспаднало. От друга страна обаче, имаше широко поле за изява, което даваше възможности на новодошли жокеи като Рейчъл.

Ако искаше да направи впечатление на Джими Прайс, това бе шансът й.

Слава Богу, снощи спа чудесно. Една от причините бе, че по време на вечерята бе отегчена до смърт от съпругата на Ранди Кравиц, която настоя да й разкаже подробно историята на „Тройната корона“.

— Малцина го знаят, но когато Огъст Белмонт създал състезанието, то се провеждало в Бронкс — съобщи й тя. — В Бронкс! Можеш ли да си представиш? През 1860 година.

Рейчъл се прозя. Не можеше да си представи.

В края на вечерята знаеше повече статистически данни за „Белмонт“, отколкото някой би искал да узнае. Хиподрумът се простирал на 430 акра, събирал най-много запалянковци и имал най-голямата писта в света. Госпожа Кравиц й напомни поне шест пъти, че го наричали „великолепното бижу на американските конни надбягвания“.

Ама че шибана досадница. Изобщо не й пукаше как са го наричали.

Но дори Рейчъл трябваше да признае, че мястото излъчваше енергия, каквато не бе срещала досега, дори в Англия. За всички, които се занимаваха сериозно с чистокръвни коне — собственици, треньори и жокеи — тукашните надбягвания бяха върхът на годината. Собствениците си фантазираха как жокеите им ще вдигнат сребърната купа със статуетката на Финиън, един от ранните белмонтски шампиони. Жокеите си мечтаеха как се превръщат в следващия Еди Аркаро или Бил Шумейкър, легенди, които бяха печелили по пет или шест пъти престижните състезания.

— Разбира се, важното за теб е да победиш Джули Краун — каза й госпожа Кравиц по време на кафето. — Ранди познаваше Джули много добре. Тя беше първата жена, която спечели надбягването. Мисля, че беше през 1993 година.

Но Рейчъл вече не чуваше думите й. Знаеше кого точно трябваше да победи. И това не бе Джули Краун.

За разлика от Рейчъл Боби изкара ужасна нощ.

Отседна в евтин мотел в покрайнините на градчето, за да спести малко пари, но скоро съжали за това. Леглото беше кошмарно твърдо, а чаршафите от противна изкуствена материя го караха да се поти непрестанно. Един от крановете в банята капеше упорито като китайско мъчение с вода и не спря дори след като Боби старателно го запуши с една от кърпите. На разсъмване очите му бяха зачервени като на анимационен герой, прошарени с кървавочервени линии, които сякаш щяха да се пръснат. И ако изобщо бе възможно, чувстваше се още по-зле, отколкото изглеждаше.

Отпивайки от двойното кафе на път към хиподрума, Боби се замисли за пореден път колко важно бе днешното надбягване. Ако Тъндърбърд се справеше добре, поне нямаше да изпитва вина задето бе рискувал с покупката му. Ами ако не го направеше? Е, не възнамеряваше да мисли за това.

Всеки цент, който печелеше, отиваше за съдебните дела срещу Тод и „Комарко“. За бизнеса с говедата не оставаше нищо и ранчото бе на ръба на пълен провал. Преди няколко седмици дори му се наложи да освободи двама от работниците, които бяха израснали в Хайуд и чиито родителите бяха работили за семейство Камерън повече от три поколения. Това му разби сърцето.

Уайът му предложи да им съобщи лошата новина вместо него, но Боби не се съгласи и настоя да долети у дома, за да им я каже лично.

— Може да не съм добър шеф — добави той, обзет от чувство за вина. — Но поне не искам друг да ми върши мръсната работа. Наречи ме глупак, ако искаш, но не съм страхливец.

С Хайуд на ръба на пропастта, участието му в тричленен синдикат с Барти Луелин за покупката на жребец, когото никога не бе виждал, бе доста рисковано. Но инстинктите на Боби му казаха, че си заслужава да рискува. Барти не си падаше по мелодраматични изблици, но когато заговореше за Тъндърбърд, очите му блестяха като на дете на Коледа.

— Довери ми се — каза му Барти по телефона преди шест месеца, точно след появата на „Комарко“. — Ако не хванеш първия самолет до Кентъки, за да видиш коня още днес, ще съжаляваш до края на живота си.

Боби още тогава знаеше, че сивият жребец ще е нещо специално. И точно така се оказа. Темпераментен, непредвидим, но бърз като светкавица, когато беше в настроение. Съжаляваше единствено, че Барти стана треньор на коня. Не че Луелин не беше един от най-добрите в бизнеса, но на Боби ужасно му се искаше да прекара повече време с жребеца. Но нямаше начин. Графикът му бе претрупан с треньорска работа, с която плащаше хонорарите на адвокатите, а и пътуваше непрекъснато. Трябваше да се задоволи, че ще чува за постиженията на Тъндърбърд от втора ръка. Но дори и така, след всеки телефонен разговор с Барти, който му докладваше за поредния успех, настроението му се оправяше. Тъжно бе да го признае, но в момента Тъндърбърд бе единствената надежда в живота му.

Всъщност днес Боби трябваше да е в Ирландия, течеше отлично платеният му двуседмичен треньорски ангажимент. Но не може да пропусне първото надбягване на Тъндърбърд на хиподрума в „Белмонт“. Някои неща си заслужаваха да проявиш безотговорност.

Боби паркира взетия под наем шевролет в едно от резервираните за треньорите места и тръгна по тревата, без да обръща внимание на високите дъбове, кипариси и двете езера, които прославяха хиподрума с красотата му.

— Ето те най-после — нетърпеливо извика обикновено спокойният Барти. — Мислех, че ще се появиш преди десет. Деймиън вече отиде в залата за теглене.

— Съжалявам — отвърна Боби, като потърка очи от умора и от смайване пред сакото на лилави и розови райета, което носеше съдружникът му. — Изкарах тежка нощ. Страхотно сако.

— Благодаря — кимна Барти сериозно. — Носи ми късмет. Платнен еквивалент на фън шуй.

Боби не отговори. Тоалетите на Барти винаги бяха впечатляващи и пистите в Америка щяха да са доста по-скучни без тях.

Точно в този момент брюнетка в прилепнал бял брич и лъскави черни ботуши мина покрай тях и му се усмихна през рамо, когато улови погледа му.

— Господи, никога ли не се спираш? — поклати глава Бари. — Сега не е време да се фокусираш върху члена си, хлапе.

— Знам — отвърна Боби лаконично и осъзна, че умората го кара да се държи рязко.

Всъщност либидото му бе потънало в зимен сън толкова отдавна, та се изненада, че изобщо забеляза момичето. По принцип треньорската работа му позволяваше да чука колкото си иска. Често само мисълта за момичетата правеше отсъствието му от Хайуд поносимо. Но този път просто нямаше енергия за това. Не знаеше дали причината е, че момичетата не бяха толкова красиви като преди или финансовият стрес го изтощаваше, или го тормозеха мислите за Мили, които не успяваше да прогони, колкото и да се опитваше. Но каквото и да бе, напоследък просто не се интересуваше от флиртове.

— Слушай, съжалявам — извини се той, защото не искаше да си разваля отношенията с Барти, особено днес. — Спах отвратително снощи. Мисля, че просто съм прекалено напрегнат.

Барти кимна. Той самият не бе спал много предишната нощ.

— Защо не отидеш да го видиш? Ей там е — кимна той към сребристото ремарке, пред което стоеше Тъндърбърд под грижите на двама коняри. — Струва ми се напълно спокоен и щастлив.

Боби се ухили и тръгна към жребеца, като по пътя едва не бе съборен на земята от някакво момиче в жокейска униформа.

— Гледай къде ходиш, мамка ти — изсъска момичето, въпреки че тя блъсна Боби, а не обратното.

Британският акцент незабавно прикова вниманието му.

— Рейчъл? — изненада се той.

Беше чел някои от интервютата й, изпълнени с нападки срещу Мили, и знаеше, че язди за Кравиц, но нямаше представа, че ще участва в днешното надбягване.

— А, това си ти — промърмори тя без ентусиазъм.

Също като Боби, Рейчъл никога не забравяше обидите. Той я бе отхвърлил преди цели две години, но споменът бе запечатан в паметта й завинаги.

— Какво правиш тук? — заядливо попита тя. — Не трябва ли да препускаш след стадата или да поправяш огради… или каквото друго правиш?

Уха. Беше забравил какъв отровен език има проклетницата.

— Всъщност един от конете ми ще се състезава днес. Тъндърбърд. Деймиън Фарли язди за нас.

— Не го познавам — каза тя презрително, сякаш всички върховни жокеи в Щатите й бяха лични приятели, а непознатите явно бяха незначителни. — Както и да е — ухили се злобно, — изненадана съм, че напоследък имаш време за надбягвания.

— Какво имаш предвид?

— Е, може и да греша — невинно примигна тя. — Но дочух, че си загубил семейната ферма, нещо от този род. Сигурна съм, че го чух.

— Не съм загубил нищо — отвърна Боби през стиснати зъби.

— Така ли? Аз пък си мислех, че приятелят на Мили, е, бившият й приятел, нали знаеш, онзи хубавият, ти е измъкнал ранчото изпод носа. Това сигурно е било ужасно за теб. Имам предвид факта, че Мили спи с врага.

Рейчъл се засмя звънливо. Ако не беше жена, Боби определено щеше да я фрасне здраво.

— Това ми напомня за нещо, което веднъж ми спомена. Бяхме на пиесата на Мили. Помниш ли? — попита тя.

Боби я изгледа тъпо.

— Каза ми, че харесваш само жени, на които можеш да се довериш. Не беше ли така?

Всяка дума се заби като стрела в сърцето му, но никога не би доставил на Рейчъл удоволствието да й го покаже.

— Изглежда обаче си избрал погрешното момиче, поне що се отнася до доверието. Не мислиш ли така? — продължи да го дразни тя.

— Бих казал само, че Мили бе права — отговори той. — Наистина си кучка. И си обзета от истинска мания по Мили. Защо така?

Рейчъл, която не притежаваше самоконтрола на Боби, избухна.

— Не съм обзета от мания! На нея й се иска да е така.

— О, я стига — ухили се Боби, който започваше да се забавлява. — Не ми казвай, че стана гадже на оня тъпак Джаспър, защото наистина го харесваш. Дори ти имаш повече вкус.

Рейчъл побесня, но не можеше да му възрази.

— Направи го само за да дразниш Мили — каза Боби. — Затова купи и Нюуелс.

— Да, ама сега го продавам — отвърна Рейчъл тъпо.

— Започна и тази отегчителна война в пресата — продължи Боби, без да й обърне внимание. — И това ако не е мания, не знам как да го нарека.

Нямаше представа защо се застъпва за Мили. И то след като го бе разочаровала по този начин, а после му бе изпратила някакъв проклет чек. Дали наистина вярваше, че той някога би докоснал шибаните пари от рекламите на „Т-Мобил“? Но самодоволното гнусно заяждане на Рейчъл просто му дойде прекалено много.

— За щастие — изтъкна Рейчъл, като успя да се посъвземе, — твоето мнение е без значение за мен. А сега, ако ме извиниш — завъртя се тя на пети, — закъснявам за претеглянето.

Два часа по-късно Кенди Прайс седеше в ложата, вторачена в съпруга си, и се чудеше колко ли още щеше да изтърпи да споделя леглото му.

— Хайде, Гарт, мързеливо копеле! — изрева Джими. — Мръдни си шибания задник!

Кенди се усмихна. Спомни си как бе казала почти същото на Гарт на пистата миналата година. Господи, изглеждаше толкова отдавна. Не можеше да си обясни какво изобщо бе видяла в оня малоумен паун Мейвърс. Е, с изключение на това, че не бе Джими, разбира се.

Загледа как лицето на съпруга й се зачервяваше все повече с всяка изминала минута. Грозните лилави вени на слепоочията му запулсираха. Кенди си помисли обнадеждено, че може и да получи инфаркт. Все пак беше дала на Джими най-хубавите години от живота си. Прекалено много ли бе да иска в отплата един масивен фатален инфаркт?

Всъщност Кенди реши, че намира брака си непоносим едва откак започна да се вижда с Тод. Обикновено нямаше проблеми да затвори очи и да мисли за наследството си, когато Джими я опипваше или чукаше, но сега вече не. И преди беше имала любовници, разбира се. И то много. Но никога не бе копняла за никого от тях така, както за Тод. Знаеше, че е глупаво от нейна страна, но не й пукаше. От тийнейджърските си години не се бе чувствала толкова безнадеждно увлечена. Искаше го непрестанно, а Тод я караше да мисли, че чувството е взаимно.

Скоро обаче Джими сигурно щеше да започне да подозира. Само преди няколко дни я хвана да плаче след обаждане до Ел Ей. Тод й липсваше толкова много, че направо агонизираше. Слава Богу, успя да се стегне и излъга Джими, че близнаците й липсват, и той явно й повярва. За съжаление, реши да я „утеши“ по същия начин, по който всички мъже искаха да я утешат още откак навърши четиринадесет години и гърдите й пораснаха. Вниманието на Джими й се стори нетърпимо, затова го излъга, че има мигрена, и го отблъсна.

Вече почти бе стигнала дотам да се надява, че Джими ще разбере за връзката й и всичко ще приключи. Почти, но не съвсем. Изгубването на частния самолет и луксовете, на които се радваше като госпожа Прайс, бяха доста висока цена. Трябваше да е не сто, а хиляда процента сигурна, че Тод ще оцени саможертвата й и ще й се отплати за нея. А все още не бе уверена в това.

Междувременно живееше в постоянен страх, че Мили ще разкаже за станалото на Ейми или Джими, или на някого друг в Палос Вердес. Засега обаче, по причини, които Кенди не разбираше, Мили не бе споменала и дума. Дали пък не се кефеше, че я кара да се поти по този начин? Или пък, както Тод подозираше, Мили имаше някакво странно чувство за почтеност или лоялност към Джими, което я въздържаше? Каквато и да бе причината, дори железните нерви на Кенди вече не издържаха на напрежението. Колкото по-скоро Джими се отървеше от Мили и се съсредоточеше върху друг проект, може би онова момиче, Рейчъл, толкова по-добре.

— Все още начело е Най-добър приятел, следван от Момчето на мама — съобщи коментаторът. — След тях са Тъндърбърд, Слава и Никога по-добър.

— Погледни това! — изврещя Джими, объркал жена си с човек, който се интересува от надбягвания. — Конят на Кравиц е пети и се доближава към първенците. Оная англичанка ще бие Гарт. Господ ми е свидетел, че трябва да уволня проклетия кретен.

— Защо тогава не го направиш? — попита Кенди, отегчена до смърт от състезанието. — Уволни него и Мили и наеми момичето на Кравиц. Очевидно тя е добра ездачка, а и е достатъчно красива за реклами.

— Знаеш ли какво? — усмихна й се Джими. — Права си, както обикновено.

Най-чудесното в Кенди бе, че не само имаше хубаво лице, а го разбираше така, както никоя друга жена преди нея. Джими също вече мислеше сериозно за наемането на Рейчъл. Странна работа.

— Мили Боже! — извика той и скочи на крака, когато Най-добър приятел, фаворитът в надбягването, изостана на около петдесет метра от финалната линия и бе задминат от четири коня.

— Момчето на мама излезе на първо място — съобщи коментаторът, а тълпата закрещя въодушевено. — Никога по-добър е зад него, а Тъндърбърд е по петите им. Господи, тримата са почти един до друг. Момчето на мама е първо на финала! Търстън Мортън с Момчето на мама печели купата!

— По дяволите! — изсумтя Джими и метна картата за залози на пода. — Гарт язди като аматьор от самото начало.

— За второто място трябва да проверим фотофиниша — добави коментаторът. — Оспорвано е между Никога по-добър, язден от госпожица Рейчъл Дилейни, и изненадващата звезда на сезона, Тъндърбърд. Великолепно представяне на Деймиън Фарли върху сивия жребец.

Джими изскърца със зъби. Писна му да го разочароват. Независимо дали ставаше дума за каубойски или чистокръвни коне, искаше да печели. А конете му не бяха печелили от доста време.

В продължение на месеци се надяваше, че Мили отново ще започне да се представя добре. Но всеки път, когато нещо лошо се случеше в личния й живот — първо бе смъртта на Демон, после раздялата й с Кренбърн — амбициите й сякаш се изпаряваха. Истинските звезди бяха по-твърди и безчувствени. Като Рейчъл.

— Казвам ти — обърна се той към жена си. — Ако Мили не стане победител в националното надбягване, приключвам с нея.

— И няма да е незаслужено, ако питаш мен — отвърна Кенди. — Прекалено си мек, Джими. Не трябва да оставяш хората да се възползват от теб.

Той се усмихна. Гарт загуби най-важното надбягване през сезона, но Джими имаше най-красивата, любяща и чудесна съпруга в света.