Дуел

2.

Мили Локуд Гроувс се вторачи отчаяно в отражението си в огледалото.

Намираше се в спалнята си в Нюмаркет, издокарана в гротескна розова бална рокля с рюшове, допълнена с бели ръкавици, перлите на баба й и диамантена диадема върху сложната фризура, в която бяха вдигнати кестенявите й къдрици.

— Моля те, мамо, не — изстена тя. — Ужасно е. Приличам на торта.

Макар самата да не го осъзнаваше, Мили всъщност бе изключително красиво момиче, нещо, което дори чудовищната рокля не можеше да скрие. Висока метър и шестдесет, тя имаше идеалната фигура на жокей: слаба и момчешка, макар че през последната година бе развила доста голям бюст, който я притесняваше и подскачаше, когато тичаше, дори и със сутиен.

Тя насочи вниманието си от роклята към лицето си и се намръщи. Мразеше луничките по носа си и пълните съблазнителни устни, които пречеха на конярите на баща й да заспят, а според нея бяха прекалено грозни и големи за лицето й.

Единственото нещо, което Мили харесваше у себе си, бе косата й. В редки случаи я пускаше и по гърба й се разстилаха гъсти лъскави кестеняви вълни, които напомняха на грижливо вчесаната опашка на породисто пони. Но днес дори косата й не можеше да помогне, тъй като майка й бе настояла да я вдигне в сложна прическа под абсурдната диадема. Мили се чувстваше като балерина от евтина музикална кутийка.

— Торта? Глупости, скъпа — отвърна Линда Локуд Гроувс, като пристъпи напред и приглади внимателно гънките по полата на дъщеря си. — Изглеждаш великолепно. Нали, Сесил?

Бащата на Мили, който неразумно бе надникнал в стаята на път към конюшнята, хвърли бърз поглед на отчаяното лице на дъщеря си и решителната усмивка на съпругата си и реши да не се намесва.

— Аха — изсумтя той неутрално, като си погледна часовника многозначително. — Съжалявам, момичета, не мога да остана при вас. След половин час Майкъл Дилейни ще доведе новата си кобила да се запознае с Лесна победа. Трябва да се уверя, че старчето ще може да изпълни задачата си.

— Да я изпълни? Лесна работа — заяви Мили с негодувание в гласа. — Разбира се, че ще може. Той е звезда. Тъпата кобила на Дилейни е късметлийка да е около него. Обзалагам се, че тя е някакво древно чудовище.

— Съвсем не — засмя се Сесил. — Става дума за Звездата на Витлеем.

Мили ококори очи. Звездата на Витлеем бе потомка на световноизвестни родители. Майка й бе трета в дербито в Кентъки преди пет години, а баща й — Звездна светлина — бе победител в Гудууд.

— Не знаех, че Дилейни я е купил. Кога стана това? Рейчъл яздила ли я е вече?

Рейчъл Дилейни беше заклет враг на Мили. И двете бяха деца на най-прочутите коневъдски семейства в Нюмаркет. Бащата на Рейчъл, сър Майкъл Дилейни, беше богат собственик на коне. Сесил Локуд Гроувс ръководеше Нюуелс, една от най-уважаваните и преуспяващи коневъдни ферми в страната. Момичетата се мразеха още от детската градина. По някакви причини, известни само на Рейчъл, тя винаги бе обичала да тормози горката Мили, чието единствено престъпление като малко момиченце бе, че яздеше по-добре от съперницата си, макар да бе една година по-малка.

Дори след като Мили бе принудена да се откаже от ездата на петнадесетгодишна възраст — Сесил й забрани да язди след травма на врата, която едва не я уби, Рейчъл продължи да демонстрира ненавистта си. Сега, две години по-късно, отношенията между момичетата се бяха влошили още повече. Дори само споменаването на името на Рейчъл подлудяваше Мили, а мисълта, че неприятелката й язди прочут кон като Звездата на Витлеем, накара кръвта й да закипи.

— Скъпа, стой кротко — сгълча я Линда. — Пак ще си измачкаш роклята.

— Купил я в Кийниленд миналия сезон за повече от милион — каза Сесил, отговаряйки на първия въпрос на дъщеря си, но не и на последния. — Ала никога не я е пускал по състезания. Великолепен кон е. Все още е девица, така че може да е доста нервна с Лесна победа. Трябва да съм там, в случай че играта загрубее.

— Съмнявам се, че ще стане така — подхвърли Мили небрежно. — Ако кобилата е като останалите жени от семейство Дилейни, ще си разтвори краката, преди да успееш да кажеш „разглезена кучка“.

Сесил се засмя, а Линда погледна ужасено дъщеря си.

— Мили! — строго я укори тя, тъй като не можеше да търпи грубия, неподходящ за дама език. — Не трябва да говориш така. А сега остави баща си на мира. Той има доста работа, а също и ние.

Сесил се възползва от забележката й, за да изчезне, и остави дъщеря си на произвола на съдбата.

— Наистина ли трябва да съм облечена така? — запита момичето мрачно, като се протегна и отвратено докосна панделката на гърба си. — Тя прави задника ми да изглежда гигантски.

И защо, по дяволите, изобщо трябваше да ходи на тъпия дебютантски бал? Всички тези приготовления я влудяваха. Майка й, макар и изпълнена с добри чувства, бе патологичен катерач в обществото и дебютантският бал на Мили бе последният й и най-вбесяващ план да уреди дъщеря си с „добър“ приятел. В този случай „добър“ означаваше титулуван, образован в „Итън“ и бъдещ наследник на три четвърти от Шотландия: атрибути, които означаваха всичко за Линда, но абсолютно нищо за Мили.

— Ами синята? — попита Мили с надежда.

— Онази, която носеше на празненството в Жокейския клуб миналото лято? — изненадано извика Линда. — Но тя е от миналия сезон, скъпа. Пък и каза, че я мразиш, защото те правела безцветна.

— Да, така е — съгласи се Мили, като се измъкна от розовата рокля и нахлузи бричовете си въпреки протестите на майка си. — Но е по-малката от двете злини.

Макар да не можеше вече да язди, Мили прекарваше колкото се може повече време в конюшните, тъй като отчаяно искаше да е близо до любимите си коне, и никога не се бе отказала от навика да носи любимия си костюм за езда.

Тя посочи купчината розови рюшове на пода и се намръщи.

— Наистина, мамо — потръпна Мили, — ако смисълът на този пазар на стада е да накараш едно от смотаните момчета без брадички да ме хареса, голяма глупост е да ме изпратиш там в проклетата рокля.

— За последен път, скъпа, това не е пазар на стада — отвърна Линда отчаяно.

Самата тя произхождаше от скромно семейство. Беше израснала в малка къщичка в покрайнините на Кеймбридж — факт, който криеше с всички сили от останалите съпруги от обществото в Нюмаркет, макар че те, разбира се, знаеха за това от години. Линда се трудеше като роб, за да се увери, че Мили никога няма да бъде лишена от светските възможности, с които тя самата не бе разполагала като момиче. И заслужаваше поне малко ентусиазъм и благодарност за усилията си.

— Говорим за дебютантски бал — въздъхна тя. — И ако оставиш настрана предубежденията си, може дори да ти хареса. Когато бях на твоята възраст, бих убила, за да присъствам на подобно събитие. Да, бих убила.

— Когато си била на моята възраст, вероятно е имало някакъв смисъл — заяви Мили нетактично. — Кралицата щеше да е там, а сега ние трябва да правим реверанси пред някаква проклета торта. Ще приличам на пълен идиот.

Намръщена, Мили обу ботушите си за езда и грабна мърляв зелен пуловер, покрит с котешка козина, тъй като древният котарак на Локуд Гроувс, Лутър, бе спал върху него. Осъзна, че все още диадемата е на главата й, когато се опита да нахлузи пуловера.

— Внимавай! — изпищя Линда, като видя как дъщеря й задърпа грубо крехкия накит. — Ако я счупиш, няма да се приближиш до конюшните през следващите стотина години. Остави ме аз да я сваля.

Заплахата да бъде отдалечена от конете бе единствената, която дъщеря й приемаше сериозно. Докато Мили беше дете, можеха да я принудят да си напише домашното или да си разтреби стаята само с обещание за вечерна езда или позволение да придружи баща си, когато отива да купува коне. Сега беше на седемнадесет години, но някои неща не се бяха променили.

Пренебрегвайки протестите на дъщеря си — проклетото дете можеше да спечели олимпиада по цупене, ако решеше, Линда внимателно откачи диадемата и я постави нежно в подплатената й кутия.

— Мога ли вече да вървя? — попита Мили мрачно. — Татко може да има нужда от помощ. А и искам да видя Звездата на Витлеем преди Лесна победа да я опъне.

— Е, добре — отвърна Линда примирено.

Искаше й се Мили да положи известни усилия да прикрие безсрамния си интерес към неприличните подробности в развъждането на коне. Но откак й се бе наложило да се откаже от ездата, момичето бе откачило на тема коневъдство. Никой не обичаше да слуша единствената си дъщеря да говори за качеството на конската сперма или предимствата и недостатъците на изкуствените вагини. Достатъчно лошо бе, когато Сесил го правеше.

— Но не бъди досадна — извика тя на гърба на Мили, която се отдалечаваше бързо. — И ако ти се наложи да се справяш с конете, моля те, внимавай да не се насиниш някъде, където ще се вижда. Не искам да приличаш на слугиня на бала. Мили? Чуваш ли ме? Мили!

Беше прекалено късно. Неудържимо привлечена от конюшните, Мили вече бе изчезнала.

Навън валеше упорито. Конър, най-новият коняр, метеше мократа кал с твърда метла.

— Добро утро — поздрави го Мили жизнерадостно.

Той се изчерви и промърмори нещо като „здрасти“. Конър също бе на седемнадесет години и страхотно си падаше по дъщерята на боса. Не че Мили някога го бе забелязала. Родена мъжкарана, тя все още не бе започнала да проявява интерес към момчетата, за разочарование на майка си. С изключение на Франки Детори и последния сексапилен жокей Роби Пембъртън, чиито плакати висяха над леглото й, единствените мъжкари, от които Мили се интересуваше, бяха четирикраки и споделяха страстта й към ментови бонбони и бучки захар.

— Точно навреме — поздрави я приятелски Нанси Макинтош, главната ветеринарка на Нюуелс. — О, между другото, имам лоша новина. Рейчъл е тук с баща си.

— Шегуваш се! — извика Мили свирепо. — Откога тая крава идва на опложданията?

— Не знам — сви рамене Нанси. — Но сега е тук и се разхожда наоколо като кралица.

Зад Нанси стояха Пабло, конярят на Аржентина, и Дейви Дънлоп, носител на титлата „мияч на пениси“. И двамата се ухилиха, когато видяха Мили. Целият персонал на Нюуелс харесваше дъщерята на шефа. За разлика от брат си Джаспър, Мили никога не беше груба и арогантна и знаеше достатъчно за конете, за да е полезна в конюшните.

От деня, когато порасна достатъчно, за да успее да се изкатери на седлото, макар и с помощта на столче, тя бе луда на тема коне. Израснала в престижна ферма — клиентите на баща й идваха от целия свят, от Дъблин до Дубай и от Кентъки до Кемптън — мечтаеше един ден лично да печели състезания.

Но това беше преди злополуката да промени всичко.

Мили не помнеше нищо от онзи съдбовен ден преди две години — падането й с главата надолу, шестте минути, в които лекарите трескаво, но безплодно се бяха мъчили да я върнат в съзнание, баща й, седнал в линейката с посивяло лице и хванал ръката й. Струваше й се, че всичко това се е случило на друг човек, а не на самата нея.

До онзи момент ездата бе нейният живот, а бъдещето й — надбягванията. Любимото момиче на татко, тя бе постоянната сянка на Сесил и вечно молеше да го придружава в командировките му. Не че той се нуждаеше от дълго убеждаване. Обожаваше дъщеря си и обичаше да я гледа как безстрашно язди огромни коне и се носи щастливо из полята на Нюуелс, крещейки от удоволствие.

От ранна възраст бе ясно, че Мили е изключително талантлива ездачка. След като взе първите места във всички местни състезания, Мили започна да участва на районно и дори национално ниво, задминавайки категорично останалите млади ездачи от Нюмаркет, включително и Рейчъл Дилейни. Най-големият й триумф бе наградата „Най-обещаващ млад ездач“, когато бе едва на четиринадесет години. Титлата вгорчи живота на Рейчъл много повече, отколкото Мили можеше да се надява.

Сесил я бе подтикнал да участва в тридневното състезание. Мили не беше съгласна отначало, тъй като това означаваше да пропусне страхотно надбягване в Нюмаркет. Но баща й я бе убедил, че е разумно да обогати способностите си. И тя, винаги щастлива да го зарадва, го бе послушала.

Всичко, за което Сесил можеше да мисли на път към болницата, докато животът на любимата му дъщеря се държеше на косъм, бе, че ако тя умре, той щеше да е виновен. И когато лекарите му съобщиха, че Мили ще се оправи, той се зарадва безумно. Стори му се, че му дават втори шанс. Шанс да я защитава и предпазва като добър баща. А това означаваше никаква езда вече. Никога.

Мили, разбира се, имаше други идеи.

— Но лекарите твърдят, че съм добре, татко — изхлипа тя отчаяно, когато Сесил й съобщи решението си в колата на път към къщи. — Всичките ми праш… преш…

— Прешлени — поправи я Линда автоматично.

— Добре са си. След шест месеца ще са точно такива, каквито бяха преди. Доктор Стафърд го каза. И ми обеща, че мога да се върна на седлото. Моля те, татко, не ми забранявай да яздя. Не можеш да ме спреш! Не можеш!

— Не ми пука какво е казал доктор Стафърд! — изрева ядосано любимият й баща, когото винаги бе обожавала. — Можеше да умреш, по дяволите. Мили, разбираш ли ме? Няма да яздиш вече. Нито след шест месеца, нито след шест години. Не и докато живееш под покрива ми. За твое собствено добро е. И не искам да чувам и дума повече по въпроса.

Разбира се, за негово огромно съжаление, чу още безброй думи. Инатът му бе наследен от дъщеря му и през двете години след разговора им в колата Мили така и не спря да го убеждава да си промени решението. Вярваше, че ако му досажда достатъчно дълго, той накрая ще се предаде.

Но засега това още не бе станало. Междувременно тя бе принудена да наблюдава безутешно как Рейчъл и Джаспър — Джаспър, който имаше ездаческите способности на парализиран бръмбар — започнаха професионалната си кариера като жокеи и заживяха онова, което трябваше да е нейния живот.

Едва изтърпял кошмарно скъпото частно училище, братът на Мили го напусна на шестнадесет години, без да постигне нищо повече от тройка по дърводелство. Планът му бе да се мотае безгрижно, без да върши нищо, но Сесил не бе на същото мнение. Той заяви категорично на сина си, че му предоставя два избора: или да постъпи в армията, където, ако извади късмет и се възползва от връзките си, можеше да влезе в стария полк на дядо си, или да започне да си изкарва хляба като чирак и да стане професионален жокей.

И двете възможности звучаха зловещо на Джаспър, но накрая той избра втората, просто защото мразеше вида на кръв, особено собствената му, а като жокей имаше повече шанс да оцелее, отколкото като войник. Осем години по-късно, навършил двадесет и четири, Джаспър откри, че всъщност работата му не беше толкова лоша. Въпреки липсата на талант, треньорите все още му предоставяха конете си от лоялност към баща му. И макар заплатата да не бе голяма, възможностите да сваля безброй момичета я компенсираха.

Но за горката Мили кариерата на брат й бе като наливане на киселина в отворена рана. А още по-ужасно бе това, че след като вече не се състезаваше, майка й бе решила да се възползва и да си я върне от Сесил, като запълни неочаквано свободното й време с неща, които й се струваха по-женствени — любителски театър и неспирни досадни празненства и балове.

— Няма смисъл да се мотаеш мрачно из конюшните по цял ден и нощ и да приличаш на плашило — настояваше Линда. — Трябва да излизаш повече.

— Честно, мамо — отговаряше Мили възмутено, — караш ме да се държа като пациентка на лудницата.

Линда, разбира се, не й обръщаше внимание. След като в главата й влезеше някаква идея, тя действаше упорито с решителността на танк. Съдбата на Мили бе неизбежна.

Работещите в Нюуелс бяха като семейство и след като бяха свидетели на блажено безгрижното й детство, сега им бе адски трудно да наблюдават мизерните й тийнейджърски години. Не само любовта на живота й — ездата — й бе отнета, но и родителите й изглеждаха твърдо решени да я измъчат докрай, като я превърнат в нещо, което тя не искаше да стане. Влачеха я по безкрайни танци, пиеси и готварски курсове, които момичето мразеше.

Часовете, които Мили прекарваше с Нанси, Пабло и останалите, скоро станаха спасителния й пояс. Те правеха живота й у дома поне отчасти поносим.

Тя се приближи до Лесна победа и се отърка обичливо в рамото му.

— Ще го оставя на мира, ако съм на твое място — посъветва я Пабло. — Тази сутрин е много възбуден. Нали, момче?

Лесна победа, упорит както винаги, реши да докаже, че конярят греши, като замръзна неподвижно и кротко. Но един поглед към „деловия му край“, както го наричаха ветеринарите, го издаде.

— Мили Боже! — засмя се Мили, като погледна забележително издутия му член. — Вижте това нещо.

— Забелязах — кимна Нанси. — А още дори не е видял кобилата. Тя е заключена с дразнител вече от петнадесет минути.

Дразнителите бяха евтини коне, използвани, за да създадат нужното настроение на кобилите, преди истинският им любовник да се появи. Никой не искаше Лесна победа да влезе в помещението за разплод, без да е добре дошъл. Особено когато ставаше дума за партньорка като Звездата на Витлеем.

— Надявам се да не го карат да чака дълго — каза Мили, като си погледна часовника. — Вижте го. Готов е да се развихри.

— Добро утро.

Всички въздъхнаха едновременно, когато Джаспър влезе в конюшнята. Изключително хубав и елегантен, висок и мургав, по-големият брат на Мили бе ужасно суетен, да не споменаваме и колко мързелив и разглезен. Любящата му майка изпълняваше всичките му желания от ранна детска възраст — той винаги бе любимото дете на Линда — и вроденият му егоизъм бе придобил ужасяващи размери, граничещи с мегаломания.

— Какво искаш? — намръщи се Мили.

Беше очаквала с нетърпение да помогне при сутрешното чифтосване и последното, което искаше, бе Джаспър да се мотае наоколо и да създава неприятности.

— Ама че очарователно посрещане — нацупи се той.

Джаспър внезапно забеляза отражението си в мърлявото огледало до таблото за съобщения и отдели няколко минути да приглади косата си и да измъкне загнездило се между зъбите парченце спанак.

— Реших да се отбия да ви помогна — обясни той. — Това е всичко. Няма нужда да се дразниш и да изхвърляш играчките си от люлката.

— Глупости — изсумтя Мили, изразявайки мнението и на останалите, които знаеха добре, че Джаспър никога не се бе интересувал от разплода, нито пък бе готов да помогне безвъзмездно. — Тук си, за да видиш Рейчъл, нали?

— Рейчъл? И тя ли е тук?

Престорената му изненада бе абсолютно неубедителна. Също като по-голямата част от мъжкото население на Нюмаркет, Джаспър мислеше Рейчъл Дилейни за великолепна. Е, не толкова красива като самия него, но достатъчно, за да го предизвика да флиртува с нея.

Мили изскърца със зъби. Не стига, че проклетата кучка беше тук, но сега трябваше да търпи и любовчийското настроение на брат си.

— Просто стой настрани и не пречи — изсъска тя. — Кобилата е девица, така че работата може да се обърка.

Девствените кобили бяха прочути с това, че нападаха и ритаха нетърпеливите си любовници. Мили бе виждала не един пострадал от неохотна кобила жребец, при това толкова лошо, че се налагаше да бъде приспан завинаги.

— Стой спокойно — отвърна Джаспър. — Както казах, тук съм, за да помогна. Ще бъда безценен.

— Джей? — възкликна Сесил при влизането си в помещението и погледна учудено сина си, който стоеше пред огледалото с вид на изгубен статист, някак си озовал се на погрешната снимачна площадка. — Какво правиш тук?

— Господи, не и ти — промърмори Джаспър, като отметна назад красивата си глава и си придаде обиден вид. — Вечно ме караш да проявявам повече интерес към оплождането. А когато го правя, почваш да се оплакваш. Не мога да ти угодя.

Сесил се намръщи. Драматизмът на сина му го изнервяше безкрайно. Но Линда винаги бе прекалено мека с момчето.

— Добре, добре — кимна той. — Просто стой настрани, ясно ли е? Това е важна работа. Не искам някой да я прецака.

Джаспър се нацупи.

— Да бе, сякаш бих го направил!

Мили се извърна към баща си и смени темата.

— Как е кобилата? — попита тя загрижено.

— Мисля, че е добре — отговори Сесил. — Нервна е, но я инжектирахме с дормоседан, за да я успокоим. Не смятам, че ще създаде проблеми.

Джаспър присви очи. Мисълта, че всички в конюшнята, включително и баща му, се отнасяха към Мили с уважение, докато самия него третираха като досаден ученик, го подлудяваше. За коя, по дяволите, се мислеше сестра му?

— Знаеш, че Рейчъл е там, нали? — прошепна Сесил на Мили, когато тръгнаха към помещението за разплод.

— Чух.

— Дръж се любезно, моля те.

— Хм — изсумтя Мили. — Ще се опитам.

— Не се опитвай — твърдо каза Сесил. — Направи го. Това е бизнес, Мили. Не искам да вбесиш най-големия собственик на коне заради глупава детинска вендета. Ясно ли е?

— Да, да, добре — кимна тя мрачно. — Ясно е. Ще си държа устата затворена.

— Не се тревожи — прошепна Пабло, когато баща й се отдалечи. — Рейчъл Дилейни е проклета кучка. Всички я мразим.

Мили се ухили.

— Благодаря. Приятно е да знам, че не съм единствената, която я мрази. Джаспър я гледа с оплезен език и дори мама май вярва, че слънцето изгрява от задника й.

— Така ли? — попита Пабло, като повдигна вежди скептично. — Е, ще ти кажа нещо — сниши глас той още повече. — Задникът й е достатъчно голям, за да накара планетите да се въртят около него.

Мили се засмя.

— О, Пабло — извика тя, прегърна го и го целуна по бузата. — Обичам те.

Въпреки неласкателните думи на Пабло за задника й, тази сутрин Рейчъл изглеждаше още по-хубава от обикновено. Застанала до баща си в прилепнал бял клин и високи ботуши, с вталено черно сако за езда, което подчертаваше тънката й талия и гигантски гърди, тя приличаше на Джесика Рабит1, готова за лов.

Мили никога не бе успяла да си обясни омразата на Рейчъл към нея, а тя бе съвсем проста. Мили беше досадното насекомо на предното стъкло на колата, зрънцето пясък в мидата, дребната, незначителна, но вбесяваща пречка в живота й. Рейчъл вече бе най-богатото, красиво и гледано със завист момиче в Нюмаркет. Но това, което желаеше повече от всичко и смяташе за свое право по рождение, бе да стане най-великата ездачка в страната. Мили Локуд Гроувс бе направила това невъзможно.

Фактът, че Мили никога не се бе съревновавала с нея и яздеше просто защото обичаше това, вбесяваше Рейчъл още повече. За нея пренебрежението на Мили към омразата и яростта й бяха обида. Когато се случи злополуката с Мили, ненавистта й към нея вече бе толкова силна, че нищо не би могло да я намали. Мили беше и винаги щеше да бъде най-големия й враг.

— Виж, татко, той идва — изписка Рейчъл, когато Лесна победа влезе царствено.

Едно от нещата, които Мили най-много мразеше у Рейчъл, бе гласът й. Лигаво, високо пищене на малко момиченце, което звучеше сякаш бе вдишала хелий за балони. Разбира се, мъжете го обожаваха.

— Мили Боже, той не е първа младост. На колко години е този кон?

— На петнадесет и е в отлично състояние — отвърна Мили.

Сесил я изгледа предупредително, но тя не му обърна внимание.

— Всичките му сперматозоиди са олимпийски плувци, нали така, момче? — не можа да устои тя.

— А, здравей, Мили — каза Рейчъл с тона на херцогиня, поздравяваща слугинята си. — Не те забелязах. Да видиш кобилата ми ли дойде?

Моята кобила? Я стига, помисли си Мили.

— Истинска кукла — обади се Джаспър, като целуна Рейчъл по двете бузи. — Сигурно си адски развълнувана.

— Така е. Тя ми е подарък от татко — усмихна се Рейчъл.

Разбира се, горчиво си помисли Мили. Сър Майкъл Дилейни беше чудесен човек, но абсолютно сляп, когато ставаше сума за дъщеря му. Какъвто и дребен успех да беше постигнала Рейчъл като младши жокей, това се дължеше изцяло на факта, че баща й беше похарчил милиони, за да й осигури не само най-добрите коне, но и великолепни тренировъчни условия, ремаркета за коне и екипировка, за каквато другите ездачи дори не можеха да си мечтаят.

— Сър Майкъл, надявам се да нямате нищо против въпроса ми — каза Мили, без дори да обърне внимание на Рейчъл, — но защо никога не сте я пускали да се надбягва?

— Знаеш ли, Мили, май не мога да ти отговоря съвсем точно — отвърна Дилейни, като потърка замислено големия си корем. — След като я купих, не се чувстваше много добре. Ветеринарите смятаха, че са овладели положението, но ми се струва, че още не е съвсем на себе си. Предполагам, че просто не съм искал да рискувам.

Мили се зачуди за пореден път как свестен и симпатичен човек като него бе създал подобно чудовище, каквото бе дъщеря му. Малко собственици били похарчили цял милион за състезателен кон, без после да посмеят да „рискуват“. Очевидно бащата на Рейчъл наистина обичаше животните си.

— Аз винаги съм възнамерявала да я използвам за развъждане — важно се намеси Рейчъл. — Нали така, татко?

Тъпа крава.

— Е, добре — обади се Сесил, доловил нарастващото напрежение между двете момичета. — Да започваме, а?

Лесна победа, който чакаше нетърпеливо с разширени ноздри и въртеше очи от желание, възбуден от миризмата на кобилата, бе бутнат безцеремонно напред от Пабло. Жребецът изцвили диво и се стовари върху гърба на Звездата на Витлеем. Дейви се втурна напред в точния момент, сграбчи основата на пениса на коня и го насочи да проникне в кобилата. После му помогна да се задържи на място, докато си свърши работата, което се случи след около двадесет секунди.

Петдесет хиляди лири за двадесет секунди, помисли си Мили. Добре платена работа.

Дори и тя трябваше да признае, че кобилата се държа чудесно. Не риташе и не се дърпаше. Дормоседанът бе направил чудеса. За момент изпита завист, когато си помисли, че красивата кобила, а скоро и бебето й, принадлежаха на Рейчъл. Понякога имаше чувството, че проклетата кучка се бе появила на тази земя само за да я тормози.

— Ще се видим ли в Епсъм на четвърти?

За неин ужас Мили видя, че Рейчъл не само бе задала въпроса си на Джаспър, но и го гледаше кокетно и отмяташе съблазнително назад дългата си руса коса.

О, Господи, моля те, не! Не му позволявай да си падне по нея.

Доскоро Рейчъл участваше само в юношеските надбягвания и рядко пътищата й се кръстосваха с тези на Джаспър. Но докато на брат й бяха нужни цели шест години да се превърне в жокей, нейната съперница правеше светкавична кариера. Вече бе навършила осемнадесет и участваше в същите надбягвания като него. Доколкото Мили знаеше, не бяха нищо повече от познати. Но сега я осени кошмарната мисъл, че отношенията им може и да са по-близки.

— Разбира се — усмихна се Джаспър. — Получих потвърждение за Оукс. Не бях сигурен дали знаеш.

Мили побесня, когато забеляза как брат й плъзна ръка по облечения в бяло задник на Рейчъл и го стисна нежно.

— Не знаех — възхитено отвърна Рейчъл. — Страхотно е. Сигурно се вълнуваш заради брат си — обърна се тя със злобна усмивка към Мили.

Всъщност Епсъм се бе превърнал в сериозен проблем в семейство Локуд Гроувс по няколко причини. Първата бе, че Джаспър, по някакво чудо, бе избран да язди в Оукс — Маркъс О’Райли, преуспяващ собственик на коне от Ирландия и един от клиентите на Сесил, се бе лишил от любимия си жокей, пострадал по време на надбягване, и бе убедил треньора си да позволи на Джаспър да язди великолепната му тригодишна кобила Мариголд. По-ужасното бе, че Мили бе принудена да пропусне събитието. Четвърти юни бе нощта на гнусния дебютантски бал и Линда бе настояла да прекарат целия ден в Лондон, за да се „подготвят“.

— Мили няма да присъства — каза Джаспър, решил да натрие носа на сестра си. — Но за мен ще е чудесно да знам, че ти си там, Рейчъл, и викаш за мен.

— Разбира се, че ще бъда!

Отново противното гласче, което звучеше като плоча, пуснати на бързи обороти. Ръцете на Мили потръпнаха неволно. Прииска й се да има възглавница, която да притисне върху лицето й. Надали някой щеше да я обвинява, ако удушеше проклетата вещица.

— Е, Мили, с какво си заета на четвърти? — попита Рейчъл със снизходителен тон. — С една от малките си пиеси ли?

— Не — отговори Сесил, очевидно без да осъзнае, че Рейчъл цели да уязви дъщеря му. — Всъщност Мили ще бъде на дебютантския си бал.

Сърцето на Мили се сви. Защо, по дяволите, баща й не можеше да си държи устата затворена?

— Наистина ли, скъпа? — изкикоти се Рейчъл.

Мили реши, че ако гласът й се повиши още малко, ще го чуват само прилепите.

— Колко мило. Трябва да накараш майка си да направи снимки. Не мога да си те представя в дебютантска рокля обаче. Нали, татко?

— Хм. А, да, предполагам, че си права.

Погледът на сър Майкъл бе все още прикован в кобилата и той определено не слушаше дъщеря си.

— Ще изглежда великолепно — усмихна се Сесил гордо, като прегърна нежно Мили.

— Сигурна съм, че ще е така — отвърна Рейчъл с победоносно светнал поглед. — И също така съм уверена, че Джаспър ще ни накара да се гордеем с него в Оукс.

Мили се уплаши, че ще повърне. И Сесил, и сър Майкъл не забелязваха дребната сценка, която се разиграваше пред тях. Но Нанси, която бе видяла всичко, се усмихна на Мили съчувствено.

Горкото хлапе. Сякаш животът й не бе достатъчно лош.

Не искаше да ходи на проклетия бал и бе съсипана, задето щеше да пропусне надбягването в Оукс, макар че в него щеше да участва лигавият й брат, а не тя. Но пък връзка между Рейчъл и Джаспър? Е, това наистина щеше да е гадно.