Дуел

14.

Ноември в Кембриджшир беше сив и мрачен както винаги. Дебелите облаци не бяха успели да смекчат хапливия сибирски вятър, който виеше в оградите и превръщаше дъждовните капки в остри иглички. Хората трепереха под якетата и шапките си и мечтаеха за пролет или поне за леко затопляне.

Рейчъл беше свикнала с това. Яздеше при всички климатични условия, но лошото време все пак я потискаше. Днес, когато блестящото зимно слънце най-после склони да се появи и облаците изчезнаха от бледосиньото небе, тя се събуди в необичайно добро настроение.

Пусна радиото в новия безумно скъп мерцедес кабриолет, който родителите й бяха подарили за осемнадесетия рожден ден, и се отправи към Нюуелс. Напоследък прекарваше там все повече време. Но снощи й писна и реши, че има нужда от почивка от Джаспър и вечното му хленчене. След провала в Епсъм кариерата му бе тръгнала надолу със същата скорост, с която нейната се издигаше към висините. В резултат на това самочувствието му, което си бе крехко и в най-добрите моменти, сега се нуждаеше от вечно внимание. По принцип я биваше да слуша търпеливо и без да се смее на абсурдните му теории за конспирации, които обясняваха защо не го търсеха за повече надбягвания. Тя дори го хвалеше прилежно всеки път, когато правеха секс. А и бе здраво залепена за него винаги, когато се появяваха в обществото. Но понякога дори тя се нуждаеше от спокойно място, където да отиде да покрещи.

Но си струваше, помисли си, присвила очи заради яркото слънце. Отначало, когато Сесил реши да позволи на Мили да отиде да се състезава в Америка, Рейчъл побесня. Едва не заряза Джаспър още тогава. Ходеше с него само за да дразни Мили. И защо да си прави труда да продължава, щом Мили нямаше да е в страната?

Но след един-два дни си промени решението. Отсъствието на Мили не беше пречка, а възможност. И тази възможност й позволяваше да спечели смотаната Линда, която несъмнено щеше да търси заместител на дъщеря си. Адски вбесяващо бе, че позволиха на малкото леке да се състезава, но все пак съперничката й бе ограничена в някакъв тъп каубойски спорт на другия край на света. А това означаваше, че вече няма да е заплаха за амбициите на Рейчъл да стане най-известната ездачка в Англия.

Докато Мили се върнеше от Америка, ако изобщо го направеше, титлата й щеше да бъде напълно узурпирана.

Междувременно, колкото и досаден да беше Джаспър, от ходенето с него имаше полза. Рейчъл бързо осъзна, че се бе превърнала в любимка на медиите отчасти заради връзката си с него. Въпреки неуспехите в кариерата, Джаспър все още бе желан в светските кръгове. А и сексът не бе за пренебрегване. През повечето време Джаспър бе жалък, суетен и тъп орангутан, но дори Рейчъл трябваше да признае, че е много по-добър в чукането, отколкото в надбягванията. Откак бяха заедно, той бе научил какво й харесваше и сега успяваше да я докара до оргазъм два или три пъти, когато се чукаха, а го правеха всеки ден.

— Рейчъл, скъпа!

Линда, издокарана в градинарските си одежди: безукорно изгладен панталон от зелено рипсено кадифе, зелени ботуши и пуловер с избродирани гребла и лопати, изскочи от къщата да я посрещне.

— Е, не ме дръж в напрежение. Каква е чудесната новина?

Рейчъл изстена наум. Проклетата й майка. Сигурно бе грабнала телефона в мига, когато тя излезе от къщата. Един от основните недостатъци на преструвката й, че харесва семейството на Мили, бе това, че родителите й бяха последвали примера й и бяха приели Сесил и Линда за новите си най-добри приятели.

— Здравей — усмихна се тя фалшиво и целуна Линда по двете бузи. — Не е нещо кой знае какво.

— Какво не е? — намеси се Джаспър, застанал до кухненската врата, все още облечен в долнището на пижамата си и тънък, прилепнал по гърдите му кашмирен пуловер.

Винаги когато бе възможно, Джаспър обичаше да ходи полугол, за да покаже яките си бицепси и широките обезкосмени гърди, но дори той не смееше да го направи в този студ. Прилепналият пуловер трябваше да свърши работата.

— Джулия се обади преди няколко минути — обясни Линда въодушевено. — Явно Рейчъл има страхотии новина. Но е ужасно скромна.

Момичето я изгледа презрително. Линда беше като малко дете или кученце, желаещо да достави удоволствие на господаря си. Нищо чудно, че Джаспър се срамуваше от нея.

Истината бе, че имаше новина, която намираше за адски вълнуваща. Но нещо й подсказваше, че Джаспър надали щеше да се въодушеви. Ето защо се нуждаеше от време, за да реши как най-добре да му я поднесе, но сега проклетата Линда я бе принудила да го направи прибързано.

— Не се правя на скромна — каза тя, като прегърна Джаспър през кръста, докато влизаха вътре. — Честно казано, не е нещо зашеметяващо. Чували ли сте за едно списание, наречено „Заредени“?

Линда я изгледа тъпо. Джаспър се отдръпна от Рейчъл, сякаш бе ужилен от оса.

— Ловно списание ли е? — попита Линда колебливо.

От години се мъчеше да накара Сесил да отиде на лов, като мислеше, че това ще им помогне да се сближат с местната аристокрация, но той никога не бе проявил и най-слаб интерес. В резултат на това Линда не бе наясно с ловните и рибарските списания. Надяваше се да не е издала невежеството си пред Рейчъл.

— Не — отговори Рейчъл, като се опита да си придаде небрежен вид, въпреки очевидната ярост на Джаспър. — Стилно списание за мъже.

— Аха — кимна Линда, без да схваща точно за какво ставаше дума. — Разбирам.

— Това е меко порно, по дяволите! — избухна Джаспър. — Няма да го направиш.

— Не ставай глупав, скъпи — подхвърли Рейчъл, като запали цигара, за да успокои нервите си. — Дез смята, че ще е чудесно за имиджа ми. Нали разбираш, жена ездачка, която преуспява в мъжкия жокейски свят?

— Кой е Дез? — попита Линда.

— Агентът ми — гордо отговори Рейчъл, която се чувстваше като филмова звезда, когато споменеше, че си има агент.

— Дез не е с всичкия си — излая Джаспър. — Достатъчно лошо е, че се мотаеш по бельо за „Райски аромат“.

„Райски аромат“ бе фирмата за бельо, която наскоро бе наела Рейчъл като модел.

— Но приятелката ми няма да се съблича за някакво гнусно списание и да се кисне в пяна или каквато друга простотия ще те карат да правиш.

Рейчъл се нацупи и се помъчи да се насълзи. В никакъв случай нямаше да се откаже от трите страници в „Заредени“ само защото господинът с комплекси ревнуваше. Но в същото време не можеше да си позволи да го загуби. Не още.

— О, стига, не плачи — обви ръка около рамената й Линда и изгледа сина си намръщено.

Мразеше скандалите им. Откак бяха станали гаджета, бе прекарала безброй щастливи часове в мечти за великолепна светска сватба, отразена в „Хелоу“. Представяше си Джаспър, красив и елегантен пред олтара, и себе си, майката на младоженеца… в какво? Може би в костюм на Джон Галиано? Или нещо по-консервативно, например „Стела Макартни“?

Но мечтата й нямаше да се осъществи, ако Джаспър продължаваше да се налага и да разстройва момичето.

— Джаспър, скъпи, мисля, че трябва да се извиниш — каза тя строго. — Виж как разстрои Рейчъл.

— Но, мамо — извика той вбесено. — Това е порно!

— Какво е порно? О, здравей, Рейчъл.

Сесил, завърнал се от първата си сутрешна обиколка из конюшните, влезе в кухнята в търсене на чаша горещ чай. Все още бе адски слаб, помисли си Рейчъл небрежно. А Линда й бе доверила, че след инсулта енергията му бе намаляла ужасно. С изключение на няколко нервни клиенти, които го бяха напуснали уплашено, коневъдната ферма се бе съвзела напълно след проблемите с конския грип. Сесил имаше доста работа и усещаше тежко липсата на Мили и безценната й помощ из двора. Очевидно бе, че управлението на Нюуелс го изморяваше много повече от преди.

— „Заредени“ — поясни Джаспър горчиво. — Рейчъл си въобразява, че ако си покаже циците пред всички в страната, това ще помогне на кариерата й.

Линда ахна и прошепна ужасено:

— Не би… искам да кажа… не е наистина… порнография… Нали, Рейчъл?

— Не, не — небрежно каза Сесил. — Разбира се, че не е. Престани, Джаспър. Ти самият четеш „Заредени“. Не е „Пентхаус“ все пак.

— Вероятно — промълви Рейчъл тихо, все още в ролята на дълбоко наранена — вероятно бихме могли да го направим заедно. Нещо като любимата двойка на медиите?

— Е — изсумтя Джаспър. — Това ще помогне, предполагам.

Пипнах те, помисли си Рейчъл. Честно казано, ако не беше толкова жалко, щеше да е смешно. Джаспър не можеше да понесе мисълта, че тя ще е в светлините на прожекторите. Но веднага щом му намекна, че и той може да участва, промени мнението си.

— Както и да е — подсмръкна тя, — не сме длъжни да вземем решение веднага.

Джаспър я дръпна в скута си и Линда въздъхна облекчено. Заминаването на Мили за Америка бе нанесло сериозен удар на светските й домогвания. Но сега ударът бе смекчен от процъфтяващата любов между двамата красиви младежи.

— Е — каза тя жизнерадостно, — трябва да се захвана с градинарството. Оставям ви да си поговорите на спокойствие. Хайде, Сесил.

— Ама още не съм си изпил чая — възрази съпругът й тъжно.

— Няма значение — твърдо отсече тя, като го хвана под ръка и го дръпна навън.

Няколко дни по-късно в Калифорния бе слънчево и красиво за откриването на родеото в Балард.

Въпреки заядливите реплики на Съмър, Балард всъщност беше голямо и нетърпеливо очаквано събитие в местния календар. Нещо като смесица между панаир и сериозно надбягване. В продължение на три дни в края на ноември малкото градче, състоящо се от няколко викториански къщи от двете страни на тясно шосе, старо училище от червени тухли и две порутени, но добре посещавани църкви, се превръщаше в оживен център на търговия, хазарт и диво забавление.

В девет сутринта пикапи и ремаркета за коне задръстваха пътя и вече бяха запълнили трите огромни полета, които местните фермери даваха под наем всяка година. Търговци от Лос Оливос и Санта Инес, дори от Санта Барбара и Окснард, бяха пристигнали часове по-рано, готови да продават всичко — от пресни плодове и зеленчуци до свещи, сапун, мебели, дрехи и земеделско оборудване — на стотиците семейства, които се стичаха в града. Някои от тях бяха сериозни запалянковци по надбягванията. Други се интересуваха повече от традиционните каубойски състезания като мятане на ласо и надбягвания в бъчви или от по-веселите конкурси като печене на кексове и отглеждане на зеленчуци. За майките и бащите бяха издигнати безброй будки за бира. Децата се забавляваха с разнообразни игри. Разбира се, имаше и хиляди будки за залози, за да бъде сигурно, че всички ще се забавляват и най-вече ще харчат пари.

Мили пристигна в девет и петнадесет с Дилън и се зашемети от гледката.

— Мили Боже — подсвирна тя нервно, когато Дилън паркира ремаркето в запазеното им място до пистата. — Никога не съм виждала толкова много хора накуп. Мислех си, че това е само дребно местно състезание.

— Такова е — потвърди той, като изключи двигателя и разкопча предпазния колан. — Но в каубойските среди „местно“ е широко понятие. Миналата година тук имаше дванадесет хиляди души. Според мен днес са повече.

— Мислиш ли, че са дошли да видят Бен Девино? — попита Мили.

Победител в Лос Аламитос, Девино бе местно момче, потеглило към върха, несъмнено изгряваща звезда на небосклона на състезанията с каубойски коне, но само защото бе страхотен жокей. Освен умения, Девино имаше и чудесен външен вид — приличаше на младия Робърт Редфорд.

— Сигурен съм, че някои от тях са дошли заради него — усмихна се Дилън. — А други са тук, за да видят Мили Локуд Гроувс — единствената английска каубойка.

— Да бе — засмя се Мили. — Не мисля така.

Но изпита силна благодарност заради подкрепата. Тъй като Съмър се държеше отвратително с нея, а Боби бе в Ел Ей в големия й ден, беше хубаво да има поне един приятел наоколо.

Знаеше, че е дребнаво и глупаво, но откак бе видяла снимката на Джаспър и Рейчъл в „Татлър“, бе обзета от комплекс за малоценност. За една нощ радостта, че се надбягваше отново, и гордостта от напредъка й в нов и напълно различен спорт се бяха стопили и сега се чувстваше потисната, сякаш се бе провалила. Рейчъл имаше спонсорски сделки, за Бога. Яздеше прочути коне на писти, за които всички бяха чували. А Санта Инес звучеше като Марс за хората у дома. Това бе потискащо.

Когато Боби говореше за каубойските коне, всичко изглеждаше вълнуващо. Телевизионни репортажи, награди за милиони, бързина, каквато не можеше да се види на другите надбягвания. Но досега Мили не бе видяла нищо подобно. Дори в днешното състезание, където щеше да се надбягва с поне двама национално известни ездачи, наградата бе само десет хиляди долара. А единствените телевизионни екипи, които забеляза, бяха местни.

— Да видим как е нашият красавец — предложи Дилън, като отвори новото алуминиево ремарке.

Купено с парите на Тод, то бе елегантно и ултрамодерно. Огромен инициал — Хайуд, бе изрисуван с черно отстрани. Майтапът бе, че сега конете пътуваха по-удобно и луксозно от хората.

— Здрасти, готин — засия Мили, като се втурни и погали Дани, един от най-новите жребци в Хайуд и вече неин любимец.

Бръкна в джоба си, извади един от бързо намаляващите бонбони „Поло“ и го поднесе към сухите устни на коня. Ужаси се, когато научи, че в Америка не продават „Поло“, и бе много пестелива със запасите си. Но сега се ухили доволно, когато видя как Дани омете подаръка си.

— Това е за енергия — каза тя сериозно, като треньор, даващ наставления на най-добрия си играч. — Днес искам сто и десет процента от теб, момче. Да покажем на Боби какво изпуска.

Както и при другите надбягвания тук, в които бе участвала, атмосферата в Балард бе много по-спокойна и небрежна от всички подобни събития в Англия. Състезателите и зрителите се мотаеха заедно наоколо. Виждаха се много хора на коне и бе трудно да определиш кой се състезава и кой не. За щастие Дилън бе до нея, за да й помогне.

Той поведе нея и Дани към дългата редица маси, където група мъже отбелязваха имената в списъците и раздаваха хартиени лигавници с номерата на ездачите.

— Имам чувството, че съм на училищно състезание — отбеляза Мили, когато й закачиха зелен лигавник с номер 4.

Всички жокеи носеха джинси и тениски и само няколко от тях, включително Мили, бяха решили, че е нужно да си сложат каска.

— Не изглежда много професионално, нали?

— Разбира се, че е професионално — възрази Дилън. — Професионално означава, че ще ти платят, нали? Ако спечелиш, ще вземеш десет хиляди долара. А аз ще получа петстотин.

— Така ли? — обърка се тя.

— Разбира се. Залагам на теб — гордо каза той. — Десет кинта в залог петдесет към едно.

— Петдесет към едно? — възмути се Мили. — Петдесет към едно? За пълно лайно ли ме смятат? Има само дванадесет състезатели, за Бога. Как може залогът да е петдесет към едно?

Дилън не й обърна внимание, а прегледа отново важната информация.

— Зеленият лигавник означава, че ще се надбягваш в третото състезание — обясни й той. — То е след петнадесет минути.

— Мамка му — изруга момичето, като бързо се отърси от възмущението си. — Петнадесет минути? Значи трябва да отидем на заграденото място, нали?

Всъщност нямаше заградено място, а само малко пространство с груба трева до късата писта, където жокеите си бъбреха небрежно, сякаш нямаха и една грижа. Някои дори пиеха бира. Всичко бе абсолютно различно от атмосферата в Нюмаркет. Ранният студ бе заменен от ярко слънце, достатъчно силно, за да накара хората да предпочетат студените напитки, а конете да се изпотят от вълнение.

Мили си пожела за миг Боби да е тук, за да й каже няколко окуражителни думи, но после се стегна. Не беше дете. Нямаше нужда някой да й държи ръката.

Можеше да успее. И щеше да го направи сама.

— В колко часа каза, че ще се надбягва тя? — попита Боби Съмър, докато отчаяно си търсеше ключовете за колата, които бе оставил на масата преди секунда.

— Господи, Боби. Не знам, ясно ли е? — сопна се тя раздразнено.

Изненадата и радостта й от появата на Боби преди пет минути, ден по-рано от очакваното, бързо се превърнаха в негодувание, когато осъзна, че бе бързал заради Мили.

— Май Дилън спомена единадесет, но не съм сигурна. Знам само, че тръгнаха преди час, а задръстванията в Балард винаги са кошмарни. Просто забрави и ме остави да ти приготвя нещо за ядене. Няма начин да успееш навреме.

— Не съм гладен — рязко отказа той и събори вестниците на пода в търсене на ключовете. — Мамка му! Къде са?

Посещението в имението на Джими Прайс бе пълен провал. След вечерята в четвъртък Боби се нахвърли върху Тод заради Мили. Очакваше, че партньорът му ще си вземе думите назад, но той упорито поддържаше мнението си.

— Не е хубаво да задържаш кариерата на момичето — настоя Тод. — Някой ден Хайуд ще стане прекалено малък за нея, а когато това се случи, ще има нужда от човек, който да я подкрепи.

— Аз ще я подкрепя — вбесено извика Боби. — Това няма нищо общо с теб.

— Разбира се, че има — възрази Тод. — Подписа с мен сделка за тренировъчни конюшни, забрави ли? Не искам да летиш из цялата страна и да си губиш времето с ръководене на кариерата на хлапето, само защото си падаш по нея.

— Не си падам по нея!

— Освен това — продължи Тод спокойно — наистина ли смяташ, че можеш да й осигуриш подкрепата, която човек като Джими може да й предложи? Този тип създава кариери. Създава хора от нищото. Хвърля стотици хиляди долари, а понякога и повече, за да подкрепи ездачите си. Не можеш да направиш същото за Мили.

Разговорът притесни Боби толкова много, че той почти не мигна цяла нощ. Наистина ли дърпаше Мили назад? Неизбежно ли бе тя да го остави и да се издигне към по-големи и хубави неща?

В резултат на безсънната нощ целия петък бе в лошо настроение. Малкото желание, което имаше да се възползва от познанството си с Джими, се изпари напълно. А перспективата да си бъбри безсмислено с тези хора още четиридесет и осем часа му се стори непоносима.

На вечеря съобщи, че има спешен случай в семейството, заради който трябва да се върне в Хайуд. Лъжата бе очевидна, но никой не започна да го разпитва. Преди изгрев тази сутрин хвана такси до летището в Ел Ей, където бе оставил пикапа си, и в седем половина вече се носеше на север по сравнително празната магистрала.

Докато пътуваше, потъна в тежки, тревожни мисли. Когато Тод му надрънка всички онези неща за Мили, искаше да му заповяда да млъкне и да му обясни, че може да ръководи кариерата й и сам, и изобщо не е негова работа да се меси в живота им. Но сега осъзна, че всъщност Тод имаше право да се меси. Партньорството означаваше не само да разкараш банката да не ти диша във врата или да тренираш коне. То бе и загуба на свобода и контрол.

Боби бе толкова нетърпелив да започне бизнеса си и да докаже на всички, че може да се справи с управата на Хайуд по-добре от Ханк, че бе продал дял в живота си и земята, която обичаше, на човек, когото едва познаваше. Човек, който все по-малко му харесваше.

Беше прекалено горд да го признае, но Уайът се оказа прав.

Трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от съдружието с Тод. А междувременно, последните два дни се притесни и за Мили. Лешоядите вече кръжаха около нея. Трябваше да я държи под око отсега нататък.

— Аха! — извика той, забелязал проблясване на сребрист метал под купчината отворени пликове. — Ето.

Грабна ключовете и се втурна към вратата, но и същия момент телефонът звънна.

— Няма ли да вдигнеш? — кисело попита Съмър.

Боби сви рамене.

— Това не е моята къща.

Но след като видя, че Съмър няма намерение да се надигне, той неохотно се върна, изгледа я ядно и вдигна слушалката.

— Хайуд.

Съмър наблюдаваше безмълвно как раздразнението му се замени с шок, а после с нещо, което приличаше на паника. След няколко „разбира се“, той остави слушалката и се олюля. Кръвта се отцеди от лицето му.

— Боби? — втурна се тя към него. — Какво има? Какво е станало?

Той се вторачи в нея, без да я вижда.

— Трябва да отида в Балард — прошепна. — Веднага.

Петнадесетте минути, прекарани в очакване на състезанието, бяха най-дългите в живота на Мили. Разхождаше Дани в кръг и се опитваше да съсредоточи енергията си, както Боби я бе съветвал, и да не обръща внимание на каубоите, вторачени в нея, сякаш току-що бе слязла от НЛО. Но беше адски трудно.

За разлика от традиционните надбягвания, каубойските състезания бяха къси спринтове по прави отсечки, които свършваха за нула време. Въпреки това, двете кратки състезания преди основното й се сториха безкрайно дълги. С всяка изминала минута се изнервяше все повече и накрая едва успяваше да държи юздите и да диша.

Най-после лаконичен глас изгърмя по древните високоворители и помоли състезателите в третото и последно надбягване да се отправят към местата си на старта.

— Късмет — усмихна й се Дилън. — И за Бога, успокой се. Отиваш да се надбягваш, а не да те екзекутират.

Всички други изглеждаха спокойни, помисли си Мили. Каубоите лениво се отправиха към старта, като подаваха шапките и бирените бутилки на приятелите и семействата си.

Мили се наведе на седлото, потупа врата на Дани обичливо и се усмихна, когато той изцвили в отговор.

— Трябва да ми помогнеш, сладурче — прошепна тя в ухото му. — Ясно ли е? Да направим това да е последният път, когато някой залага за нас петдесет срещу едно.

Стартовата линия се оказа проста черта тебешир, надраскана на ръка по тревата. Мили погледна вляво и видя божествената фигура на Бен Девино, възседнал великолепния си жребец Домино. Странно как миналата година по същото време Мили бе луда по Роби Пембъртън. Сега й се струваше дребен като кукла, в сравнение с величествения Бен. Като повечето каубои, Девино можеше да глътне Роби Пембъртън за закуска и да му остане място за десерт.

— Здрасти — усмихна й се той, като докосна шапката си и превърна вътрешностите й в течност.

— Здравей — нервно му се усмихна тя.

Мамка му, беше страхотен. Достатъчно красив, за да съперничи на Боби. Почти.

Майната му на проклетия Боби. Знаеше, че разсъждава детински. Боби трябваше да работи. Но все пак й се искаше да държи на нея повече, за да уреди нещата си така, че да е до нея днес.

— По местата, момчета.

Реферът вдигна пистолета си и Мили инстинктивно се наведе да успокои Дани. В миг всички мисли за Девино, Боби и останалите мъже в света изчезнаха от главата й. Виждаше само петстотинте метра права писта, която се простираше пред нея.

Тълпата зрители притихна, сякаш всички си бяха поели дъх едновременно. Пистолетът изгърмя и надбягването започна.

Боби беше набил две важни правила в главата й през последните два месеца: да седне малко по-назад на седлото, за да има по-добро равновесие, и да не стяга юздите. Когато пистолетът изтрещя, тя забрави и двете. Наведе се толкова много напред, че усети как връхчетата на ушите на Дани се опират в корема й, и заби пети в корема му. В резултат изненаданият кон се изстреля напред като ракета. В миг Дани задмина фаворита Домино. Важното бе дали ще успее да задържи преднината.

На подобна къса, права отсечка, където конете тичаха с шестдесет километра в час, нямаше време за тактическото планиране, което Мили бе учила в Англия. Само инстинктът бе важен. Тя нямаше представа какво правеше, но каквото и да беше, явно вършеше работа.

Дилън, който я наблюдаваше от мястото си на първия ред, поклати глава впечатлен. Беше я виждал да тренира в ранчото и на състезанията в Санта Инес, и знаеше, че е добра. Но днес му взе акъла. Яздеше като обзета от демони.

Той закрещя окуражително, когато малката групичка водачи се приближи. Първите четирима бяха много пред останалите, макар да се виждаха едва заради гъстата прах. Внезапно Дилън забеляза Боби, който си проправяше път към него, свел глава и с намръщено лице.

— Гледаш ли? — извика Дилън високо. — Мили е невероятна. Не трябва ли да си в Ел Ей, между другото?

— Няма значение. Трябва да поговорим — изкрещя Боби, но думите му бяха отнесени от виковете на тълпата, когато шестнадесет копита изтрещяха покрай тях към финала.

В суматохата Боби видя, че Мили е на второ място след Девино, но разстоянието между тях бе почти невидимо. Стилът й беше ужасен — бе прекалено наведена напред и едва контролираше коня. Но все пак бе успяла да подтикне Дани да напрегне силите си докрай. Жребецът изглеждаше великолепен със стегнатите си мускули и дълъг източен врат.

След секунда надбягването приключи. Мили изфуча през финала плътно до Бен Девино.

— Страхотно! — извика Дилън, като размаха юмрук, а после се завъртя към Боби. — Тя ли спечели? Ако е тя, значи съм изкарал доста мангизи.

— Не, не спечели — мрачно отговори Боби, който вече си проправяше път към тревата, където жокеите приемаха поздравленията или утешенията на семействата и приятелите си.

Дилън се втурна по петите му и осъзна, че наистина бе станало нещо сериозно.

— Хей, човече — сложи той ръка на рамото на приятеля си. — Какво има?

— Боби! — доволният писък на Мили можеше да бъде чут по цялата писта.

Тя скочи от седлото и се затича към тях щастливо, после се хвърли в ръцете на Боби.

— Все пак дойде! Не мога да повярвам, че дойде!

— Мили… — започна той, но вълнението й го накара да занемее.

— Видя ли всичко? Видя ли цялото състезание? — избърбори тя щастливо. — О, Господи, Дани беше страхотен! Невероятен! Бен Девино ни победи само с около двадесет сантиметра. Бен Девино! А залозите срещу нас бяха петдесет към едно. Можеш ли да повярваш на тази наглост? Петдесет срещу шибано едно? Извинявай — промърмори тя, разтълкувала погрешно каменното изражение на Боби. — Съжалявам за грубия език. Но, честно казано, не е ли абсурдно?

— Мили — повтори той тихо и този път тя го чу.

— Да? — попита с усмивка. — Какво? Изглеждаш ужасно сериозен.

— Имам лоша новина. Мисля, че трябва да седнеш.

Хвана я за ръка и я дръпна на празната пейка. Проряза я лошо предчувствие и тя стисна топлите му пръсти здраво. Беше странно да преминеш внезапно от дива радост към тревога — емоционалния еквивалент на това някой да пререже кабела на асансьора ти. Погледна Дилън с очакване, но той изглеждаше не по-малко объркан от самата нея.

— Какво? — повтори тя нетърпеливо.

— Баща ти — отговори Боби. — Майка ти се обади у дома преди час. Получил е нов инсулт. Масивен. Докато спял нощес.

Мили сложи ръка пред устата си, когато усети как закуската се надига в гърлото й.

— Отвели са го в болницата — продължи Боби, като стисна ръката й здраво. — Но мозъкът му бил толкова засегнат, че лекарите не успели да направят нищо. Ужасно съжалявам, скъпа. Починал е в единадесет и половина тази сутрин.