Дуел

29.

— Всички да станат!

Съдията докуцука обратно до стола си и всички се надигнаха изморено. С червената си церемониална роба и къдравата бяла перука, съдия Кармайкъл напомняше на Мили за Дядо Коледа с обръсната брада и лишен от жизнерадост. Изглеждаше още по-сериозен и мрачен днес следобед. Мили се надяваше, че това не е лош знак за Джаспър.

— О, Господи — прошепна Линда и я стисна за ръката. — Какво ще стане сега?

— Всичко ще е наред — опита се да я успокои Мили. — Каквото и да стане, Джаспър ще се справи. Ще преживеем и това.

Нервите на Линда бяха толкова опънати, че Мили не бе сигурна дали майка й ще успее да стигне до съда тази сутрин. Откакто се прибра у дома, ако ужасната къща на майка й изобщо можеше да бъде наречена дом с грозните си завеси, овехтял мокет и безбройни полилеи, Линда бе психическа развалина. Страдаше от всеки възможен симптом на стреса — от гадене и зловещи главоболия до треска, паника и дори припадъци. В момента седеше сковано до дъщеря си и тръпнеше от страх.

Мили кръстоса крака отново — проклетите дървени пейки бяха ужасно неудобни — и мислите й се върнаха към промените през последните шест седмици. Връщането в Англия след толкова дълго време й се струваше странно. Всичко й се виждаше много по-малко: от улиците, къщите и колите до кексчетата с боровинки в „Старбъкс“, които бяха на половината на онези в Калифорния. Но най-странно от всичко бе, че не живееше в Нюуелс.

Очевидно агентите бяха получили оферта за фермата, но Мили не знаеше от кого, въпреки безбройните опити да ги разпита по телефона, използвайки псевдоними и чужд акцент, за да се представи за купувачка чужденка. Засега обаче никой не живееше във фермата. Около седмица след като се прибра, Мили отиде до Нюуелс, за да види какво се бе случило със семейния й дом след смъртта на баща й.

Знаеше, че ще изглежда различно, разбира се. Но нищо не можа да я подготви емоционално за шока от изоставения и безлюден вид на дома й. Конюшните я накараха да се разплаче. Сесил винаги ги поддържаше блестящи и безукорно чисти. Те бяха неговата гордост и радост. А сега вратите висяха изкривени на пантите си, парчета от стари седла и стремена ръждясваха в отводнителните канали, а до стените бяха струпани гигантски купчини пожълтели листа.

Мили оправи една от вратите, вдигна глава и видя мърлява дървена табелка, закована над нея. Избърса я с ръкав и очите й се изпълниха със сълзи, когато видя името: Лесна победа.

Заля я вълна от спомени, едновременно щастливи и болезнени. Припомни си деня, в който Сесил купи Лесна победа. Жребчето бе мършаво и дребно, но още тогава се бе влюбила в него. После се сети за последната си езда с него, преди злополуката да провали всичко и да я задържи далеч от седлото за повече от две години. Спомни си как гнусната Рейчъл бе флиртувала с брат й в деня, когато Лесна победа оплоди кобилата й. Разбира се, арестът на Джаспър сложи край на фалшивата им връзка. Това бе единственото хубаво нещо в цялата зловеща история. Е, и прибирането й у дома, разбира се.

Но най-добре си спомняше нощта, когато Лесна победа почина. Силната си мъка и как Боби я утешаваше нежно.

Копнееше той да е тук сега, за да я утеши отново.

Вечерта тя подкара обратно към Нюмаркет, изпълнена с твърда решителност. Все още възнамеряваше да си върне Нюуелс някак си. Но междувременно щеше да се заеме да оправи щетите, нанесени от Рейчъл.

— Ужасно си слаба, скъпа — настоя Линда, като сипа огромно количество овчарски пай в чинията й, докато Мили се опитваше да й опише плана си за действие.

Тъкмо се канеше да протестира, но великолепното ухание на пържен лук и месо подразни апетита й и тя осъзна, че умира от глад.

— Няма значение — отвърна, като се протегна към кетчупа и за ужас на Линда удави аромата на домашно приготвеното телешко в лепкава река от червен сос. — Искам да проучиш няколко конюшни вместо мен. Да видиш дали ще можеш да получиш добра цена от някой от старите приятели на татко.

Линда я изгледа тъпо.

— Бих го направила лично — продължи Мили, като си изгори езика от лакомия. — Но ще бъда ужасно заета с делото на Джаспър и издирването на Рейдър, Илайджа и останалите. Да не говорим и за транспортирането им дотук.

— Съжалявам — прекъсна я Линда. — Кого ще транспортираш? Къде?

— Слушай ме, мамо — раздразни се Мили. Понякога й се струваше, че се опитва да задържи вниманието на тригодишно дете, когато говореше с майка си. — Може да нямам достатъчно пари, за да откупя Нюуелс. Поне не още — добави тя мрачно. — Но имам спестявания от рекламите за „Т-Мобил“. Достатъчно, за да открия на кого онази крава е продала жребците на татко и да ги откупя.

— Но, Мили — запротестира Линда.

Никога не бе разбирала любовта на дъщеря си към конете. Не можеше да си обясни как можеше да се тревожи за старите жребци на Сесил, когато бъдещето на брат й бе в опасност, а семейството бе изправено пред обществен позор.

— Може да са къде ли не. Ами ако новите им собственици не искат да ги продадат?

— Разбира се, че ще искат — уверено изтъкна Мили. — Всеки е готов да продава, ако цената е подходяща.

Всъщност откриването на конете се оказа сериозна работа. Много от старите й любимци бяха откарани в чужбина, на места, където нямаше шанс да ги намери. Мили плака отчаяно в деня, когато научи, че Илайджа е бил изпратен в Саудитска Арабия, купен за нищожна сума от един от познатите на Джаспър. Сякаш семейство Дактуб не бе причинило достатъчно неприятности на Локуд Гроувс.

Но имаше и щастливи моменти. Рейдър се оказа на по-малко от тридесет километра от нея. Дъртата Ан Вос-Мензис не бе загубила интерес към него и бе подскочила при възможността да го купи, когато Рейчъл започна да разпродава активите на Нюуелс.

— Наистина не съм сигурна, че искам да се разделя с него — заяви тя, усетила отчаянието на Мили, която се появи при нея с чекова книжка в ръка. — Той тъкмо започна да се проявява този сезон.

Цената, която дъртата вещица й измъкна, бе умопомрачителна, но Мили дори не мигна. Видът на Рейдър, който наостри уши и зацвили радостно, когато я видя да тича към него, си струваше всички пари на света.

Искаше й се да може да прекарва цялото си време с любимите си коне. Но за съжаление нямаше начин. Някой трябваше да се погрижи за защитата на Джаспър. Линда беше прекалено слаба и нервна, за да се разправя с адвокати или да взима важни решения. А Джаспър, макар да го бяха изпратили в затвор с лек режим до Кеймбридж, бе обзет от ужас и самосъжаление и не можеше да помогне на никого, а най-малко на себе си.

Затова Мили трябваше да прекарва безкрайни часове в адвокатските кантори и да обсъжда стратегията на защитата му. Не виждаше как смотаният й брат може да се защити. Просто трябваше да се признае за виновен и да си придаде вид на дълбоко разкаян. Дори за Джаспър измамата с Дактуб бе зашеметяващо тъпо и рисковано нещо.

Хубавото на заетостта й бе, че не й позволяваше да размишлява върху бъркотията, която бе оставила в Калифорния. Шестте седмици, прекарани в Англия, вече й се виждаха като шест години. Самотно писмо от Ейми бе единствената й връзка със стария й живот.

Мили се усмихна, като си представи как Тод играе ролята на грижовен баща на Чейс и Чанс. А и как ли се справяше Кенди без Ейми? Сигурно нямаше да издържат дълго.

Скъпата Ейми й бе изпратила снимка на Рейчъл на някакъв благотворителен бал. Проклетата кучка вече имаше тройна брадичка. Вероятно бе снимана под лош ъгъл, но все пак снимка на проклетницата, представяща я грозна и дебела, трябваше да бъде запазена.

В този момент Мили трябваше да спре да чете и да си поеме дълбоко дъх. Но след няколко минути се съвзе достатъчно, за да продължи.

Типично за Боби, помисли си Мили. Упорит като муле, дори когато му предлагат спасение. Разбираше го, че отказа нейните пари. Но сега, когато двамата с Джими имаха общ враг в лицето на Тод, трябваше да зарови томахавката и да приеме помощта му.

Писмото я зарадва, но и натъжи. Повечето новини бяха добри, но нямаше нито дума дали Боби е променил мнението си за нея и дали бе спрял да я вини за всичко.

Може би просто трябваше да забрави за него. Искаше прошката и приятелството му, но нямаше право да очаква, че някога ще ги получи.

Междувременно я чакаха доста други задачи. Джаспър и Линда не бяха лесни, но бяха единственото й семейство. И в момента се нуждаеха от нея.

След като съдията седна, зрителите се настаниха обратно на неудобните пейки и зачакаха присъдата.

Мили погледна наляво и видя семейството и приятелите на Али Дактуб. Седнали от другата страна на пътеката, всички те бяха издокарани в костюми от „Хуго Бос“ и копринени вратовръзки от „Либърти“. Както Сесил би казал, не се виждаше нито една чалма.

Бяха тук уж да подкрепят Джаспър. Но бе всеизвестно, че единствената причина за присъствието им в съда бе да се опитат да открият нещо в днешните процедури, което да им помогне в обжалването на делото на собствения си син. Миналата седмица Али получи четиригодишна присъда, която разтърси богатото му и могъщо семейство и се появи на първите страници на вестниците в Англия и Близкия изток.

Присъдата изкара акъла на Джаспър. Гениалният му млад адвокат, Зак Спиро, го увери, че с него няма да се отнесат толкова строго, особено ако се признае за виновен, но това не успокои брат й.

Мили хареса Зак от самото начало. Беше хубав мъж, макар и не Брад Пит. Имаше небрежен, леко академичен вид, съчетан със зашеметяваща фигура, висока метър и деветдесет. Приличаше на интелигентен еврейски Кларк Кент. Остроумието и сухото му чувство за хумор беше като Божи дар в дните преди делото и двамата с Мили прекараха доста дълги вечери из кръчмите в Нюмаркет, обсъждайки стратегията и тактиката за защитата на брат й.

Бързо стана ясно, че между двамата гореше пламък или поне силно привличане. Дори поговориха по въпроса. Но се съгласиха, че сега не е подходящия момент да се занимават с това.

За съжаление обаче, след като човек си признаеше желанието, не бе лесно да го прибере в кутия. Откак Зак призна чувствата си, двамата се обикаляха един друг като разгонени кучета, несигурни дали да се изчукат, да си играят или да си разкъсат гърлата.

— Не можем да пренебрегнем сериозността на извършеното — започна съдията и гръмовният му глас върна Мили към действителността. Джаспър, пребледнял като чаршаф, потрепери трескаво. — Освен това фактът, че не само сте планирали, но и повторили престъплението няколко пъти през дванадесетмесечен период, показва предумисъл, която според мен усложнява ситуацията.

Мамка му, помисли си Мили. Не звучи добре.

Съдията продължи:

— От друга страна, има и смекчаващи вината обстоятелства. Убеден съм, че физическото насилие и нараняването, нанесени ви от приятелите на господин Дактуб, и страхът ви от бъдеща физическа разправа, са изиграли сериозна роля в решението ви да продължите измамата.

От другата страна на пътеката арабският контингент поклати глави горчиво, но Мили бе прекалено заета да наблюдава Джаспър, за да забележи. Въпреки дългогодишните им лоши отношения изпитваше съжаление към него.

— Взимайки всичко това предвид, както и факта, че разумно решихте да се признаете за виновен и по двете обвинения, реших да ви наложа присъда от шест месеца. Имате право на условно освобождаване след не по-малко от три месеца.

Съдията удари с чукчето си и Зак се извърна с усмивка към Мили, която му се усмихна в отговор. Шест месеца беше страхотен резултат, по-добър, отколкото бяха очаквали. Ако го пуснеха условно, щеше да се прибере у дома за Коледа. Дори Джаспър доби облекчен вид и махна на Линда, преди да го поведат обратно към килията.

— Шест месеца? — възмути се Линда. — Изглежда ужасно много време за такава глупава грешка. Как ще оцелее там цели шест месеца?

— О, мамо — намръщи се Мили. — Джаспър извади страхотен късмет благодарение на Зак. Можеше да го заключат за много по-дълго. А и вероятно ще лежи не повече от три месеца. Това са дванадесет седмици. Нищо не е.

— Ще ни позволят ли да го видим? — обърна се Линда към Зак, който се присъедини към тях с широка усмивка на лицето.

Беше доволен от резултата, разбира се, но още по-щастлив бе да види Мили, по-красива и сексапилна от когато и да било в елегантния си костюм в стил от четиридесетте години.

— Би трябвало — мило отговори той, усетил, че Линда ще се разплаче всеки момент. — Ако искате, можете да дойдете с мен сега. Обикновено им отпускат по десетина минути с адвокатите им, преди да ги отведат.

Зак показа пропуска си на дежурните полицаи и поведе Мили и Линда през задната врата, която водеше към стаите за разпити и килиите. В последната минута Мили реши да не влиза.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Не — поклати глава тя. — Мисля, че е по-добре мама да се види с него насаме.

— Добре — усмихна се Зак.

Мили беше не само секси, но и страшно мила, нещо, което не можеше да се каже за брат й. Уникалната комбинация от сляпа арогантност и долна страхливост не правеха Джаспър желан клиент.

— Ето — каза той, като надраска нещо на лист хартия и й го подаде.

— Какво е това?

— Тайният код на масонската ложа в Кеймбридж — ухили се Зак, после, когато Мили не реагира, добави бързо: — Разбира се, че не е това, глупаче. Написах ти номера ми.

Младата жена отвори уста да каже нещо, но той я изпревари.

— Не си длъжна да ми се обадиш, ако не искаш. Няма да се обидя. Но имаш вид на човек, който се нуждае от ядене.

— Много ти благодаря — засмя се Мили.

— Затова реших да ти предложа вечеря. Помисли по въпроса.

Преди Мили да успее да отговори, Зак изчезна с Линда по петите си, а тежката дъбова врата се затръшна зад тях.