Дуел

31.

Съмър погледна отражението си в огледалото и въздъхна. Виненочервеното вълнено сако бе невероятно красиво, произведение на изкуството, но нещо в останалия й сватбен тоалет я притесняваше. Може би високите десет сантиметра токчета, с които не бе свикнала? Или дългата елегантна виненочервена пола, която подчертаваше бронзовия й загар, но все пак бе ужасно сковаваща за момиче, свикнало да прекарва деветдесет и девет процента от времето си в дънки?

Каквото и да беше, искаше й се да се чувства по-удобно и по-уверена от обикновено.

Дилън, любимият й брат, се женеше. Това събитие можеше, освен щастливо, да е и леко горчиво, ако не се събираше с най-милата, най-сладката и чудесна жена в света. Всички в семейство Макдоналд обожаваха Ейми. Само няколко часа след като я видяха за първи път, притесненията им, че Дилън ще доведе у дома разглезена богата наследница, се изпариха.

Разбира се, той вече им бе описал с нежни епитети колко великолепна бе бъдещата му булка. Но очевидно бе опиянен от любов, затова не го приеха за надежден свидетел. Ала Ейми спечели сърцата им безрезервно. Веднага след като се появи в Хайуд, обичливото й сърце и трогателната й отдаденост на Дилън станаха толкова явни, че семейството незабавно я прие. После, няколко седмици по-късно, постигна дори невъзможното — сключи примирие между баща си и Боби и разчисти път пред Джими да влее пари в битката срещу „Комарко“.

Само преди десет дни усилията й най-после донесоха плодове. Петролната компания реши да не губи повече пари и се оттегли от ранчото. След година в ада семейство Макдоналд най-после се върна към обичайния си живот. А затова трябваше да благодарят на Ейми.

Съмър се заигра с каишката на новите си обувки и се опита да пропъди мрачното настроение. Имаше толкова много неща, за които да е благодарна. Любимият й дом бе в безопасност. Дилън бе по-щастлив от когато и да било преди, което се дължеше на Ейми и на обещаващата му художническа кариера. В допълнение към всички тези радостни събития, преди две седмици Джими се обади и съобщи на дъщеря си, че Тод Кренбърн е бил арестуван по обвинение в измама и пране на пари. Все още не бе признат за виновен, но изглеждаше почти сто процента сигурно, че в най-добрия случай ще му наложат астрономическа глоба и поне известно време ще прекара в затвора. Уайът и Маги бяха прекалено добродушни и готови да простят, затова не се зарадваха особено на новината. Ала Съмър, Тара, Дилън и Ейми излязоха и купиха най-голямата бутилка шампанско, която можаха да намерят в Солванг, и празнуваха до сутринта.

Само Боби не присъстваше на празненствата. Никой от тях не знаеше дали липсата му се дължеше на закъсняла реакция на стреса, или просто облекчението му бе дошло в повече. Но за човек, който току-що бе спасен, той изглеждаше необяснимо тъжен и мрачен.

Искаше й се да му помогне. Но собственото й сърце все още бе твърде уязвимо, а и бездруго нямаше представа какво да каже. Животът й в Бъркли смекчи тъгата поне отчасти. Срещна се с няколко различни момчета и се хвърли в светския живот в университетското градче, за да не мисли как бе отхвърлена от Боби. Но разбитото сърце не заздравява за ден, нито за цял семестър.

Реакцията на Боби, когато Дилън му съобщи, че Мили пристига за сватбата — лицето му пребледня, а ръцете му затрепериха неудържимо — все още я караше да се чувства сякаш сърцето й е изтръгнато. Искаше й се да не е така, но не можеше да направи нищо.

— Позволяваш ли да вляза? — попита Дилън, като почука колебливо на вратата й. — Имам нужда от помощ.

Съмър се усмихна, настани го на леглото и се захвана да оправя усуканата папийонка.

— Абсолютно бебе си — подкачи го тя. — Не мога да повярвам, че на твоята възраст все още не знаеш как да се справиш с една проста папийонка.

— Е, не всички сме в интелектуалния отбор на бъдещите адвокати на Америка — отвърна той весело.

— Ето — каза тя, като приключи работата си за нула време. — Идеален възел. Е, как се чувстваш? Не си се разколебал, надявам се?

Беше шега, но Дилън я изгледа ужасено.

— Не, разбира се — увери я той. — Бързам само да се оженя, преди Ейми да осъзнае, че допуска грешка и може да си намери много по-добър от мен.

— Глупости — възрази Съмър, върна на брат си. — Ти си уловът на века. Виждал ли си я тази сутрин?

Дилън поклати глава.

— Не, лош късмет е да видиш булката преди сватбата. Но говорихме по телефона и звучеше добре. Малко е нервна, но Мили е с нея. Изглежда, че й действа много успокоително.

— Така ли? — учуди се Съмър. — Странно, но не си спомням Мили някога да е въздействала успокояващо на някого. Смятам, че за една нервна булка ще е не по-полезна от глухоням преводач. Но това си е мое мнение.

— Съмър — намръщи се Дилън. — Стига вече. Обеща да се държиш добре. Защо толкова мразиш Мили?

— Сериозно ли питаш?

— Е, тя допусна някои грешки — призна той. — Но е добър човек. Наистина. Ще я харесаш, ако я опознаеш.

— Ха! Силно се съмнявам — възрази Съмър, но когато видя помръкналото му лице, добави: — Не се тревожи, обещавам да се държа като цивилизован човек. Няма да предизвикам скандал. Ще ми се да го направя, но ще се удържа.

— Добре — кимна Дилън. — Мили бездруго е ужасно притеснена от идването си тук, срещата с Боби и всичко останало. А денят трябва да е щастлив за всички нас.

— О, изглеждаш чудесно — каза Ейми.

Усмихна се широко на приятелката си, появила се в спалнята й в искрящо зелена рокля и подходящи изумрудени обици. Беше избрала роклята от бутик в Нюмаркет като секси, но достатъчно скромна за сватбата. Знаеше от личен опит, че е невъзможно да достави удоволствие на Боби с тоалета си, затова се задоволи с одобрението на Ейми.

— Благодаря. Но ако някой изглежда великолепно, това си ти — искрено отвърна Мили. — Дилън ще умре от радост и гордост.

Трудно бе да повярваш, че красивата, съблазнителна жена пред нея, облечена в семпла елегантна рокля на „Вира Уонг“, бе същото дебело, нещастно момиче, с което се бе запознала в Палос Вердес преди по-малко от две години. И не бяха само килограмите. Всичко в Ейми изглеждаше различно. Косата й бе по-дълга и подстригана на етажи, които някой умен фризьор бе изпъстрил с медноруси кичури, за да освежи бяло-русия й скандинавски вид и да добави топлина към блестящата й кожа. Лицето й все още си бе игриво като преди, изпълнено с доброта и обич. Идеалните й кукленски черти вече не бяха разваляни от дебелина и сега бяха по-впечатляващи отпреди.

Ако е вярно, че във всяко дебело момиче има по едно тънко, което иска да изскочи на бял свят, тогава това бе тънкото момиче на Ейми. Всичко в нея вибрираше от щастието на триумфалното й бягство.

Мили отседна в хотел „Балард Ин“. За нейно учудване снощи, когато пристигна, откри, че е включена в гостите като член на семейство Прайс. Настаниха я в съседната на Ейми стая и дори щеше да се вози във втората булчинска кола до Хайуд.

— Не съм сигурна, че това е добра идея — възрази тя паникьосано, когато Ейми й изложи плана си. — Последния път, когато видях баща ти, му съобщих, че жена му се чука с Тод. А и ако помня правилно, му предложих да си набута работата там, където слънце не огрява. Предполагам, че съм последният човек, когото иска да види на сватбата на дъщеря си.

Но приятелката й бе категорична.

— Повярвай ми — увери я тя. — Татко е нов човек.

Не се шегуваше. Снощи на вечеря Мили седя до Джими. Ако не знаеше истината, щеше да си помисли, че е бил отвлечен от извънземни и подменен с чаровен и скромен заместител. На външен вид бе същият пушещ пури рижав дебелак, както и преди. Но разводът очевидно го бе променил. Поздрави я с искрена топлина.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш — приветства я той, после не само й прости за избухването в Руидосо, но дори й благодари за откровеността. — Странно е как понякога не виждаме най-важните неща, макар да се случват пред нас. Нямам предвид само Кенди. Осъзнах, че съм бил отвратителен баща на Ейми. А тя е великолепно момиче.

След това признание нищо вече не можеше да го спре. Направо проглуши ушите на Мили с приказки по въпроса колко прекрасно е да преоткриеш двете си големи деца. Най-после бе изпълнил онова, което трябвало да направи още преди години: обадил се на Дони и признал отговорността си за смъртта на майка му. Сега двамата отново си говорели. Освен това Джими се бореше с Кенди за опека над близнаците.

— Тя ги отведе със себе си, когато си тръгна, но за нея са само инструмент, с който да измъкне повече пари от мен — каза той. — Но знаеш ли? Вече не ми пука. Искам си децата. Най-голямо удоволствие ми доставя мисълта, че съм прецакал гнусното копеле Кренбърн. Знаеш ли, че Кенди го изрита в деня, когато го обвиниха?

Мили не го знаеше, а и честно казано, вече не се интересуваше. Но определено откри, че отношението й към новия Джими Прайс се затопля.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя, като затвори вратата и се настани до приятелката си на леглото. — Нещо да се нуждае от закачане? Или да искаш нещо от бара? Вода? Сок?

— Добре съм, успокой се — увери я Ейми. — Разкажи ми повече за Зак.

Бяха започнали да клюкарстват снощи след вечеря и си бъбриха до късно през нощта. Ейми разказа на Мили за развитието на събитията в Хайуд, клюките от състезателните среди, а после й описа дълго и подробно ухажването на Дилън. В отплата Мили сподели за новия си живот в Англия и връщането на конете. След това я накара да се залее в смях, когато имитира новия свети Джаспър. Спомена небрежно и за Зак.

— Няма много за разказване — заключи тя. — Чудесен е. Наистина забавен и мил. Много е умен. Майка ми го обожава.

— Но? — попита Ейми.

— Но какво? — намръщи се Мили. — Няма „но“. Добър човек е и извадих късмет да го срещна.

— Но обичаш ли го? — попита Ейми. — Знам, че е висок, мургав и хубав. Но как те кара да се чувстваш?

Мили се замисли за момент.

— В безопасност — отговори най-после, като избегна първия въпрос. — Кара ме да се чувствам в безопасност.

— Е, мисля, че звучи чудесно — решително заяви Ейми. — И много романтично. Сигурно ужасно ти липсва.

— Да, липсва ми — потвърди Мили.

Наистина беше така. Винаги, когато я обземеше тревога от предстоящата среща с Боби, а това се случваше в почти всяка минута откакто самолетът й се бе приземил в Калифорния, изпитваше желание да се обади на Зак.

— Всичко ще е наред, нали? — попита тя, като наруши обета си да не хленчи пред Ейми. — Ами ако Боби още ме мрази? Ами Уайът и Маги? Как да се изправя пред тях след неприятностите, които причиних?

Ейми стисна ръката й.

— Всичко ще е наред — успокои я тя. — Семейство Макдоналд не са злобни и отмъстителни, знаеш го. А и накрая всичко приключи добре. Колкото до Боби — замълча за момент, сякаш търсеше подходящите думи, — той също омекна. Повярвай ми. Никой няма да се държи зле с теб. Не бих те довела тук, ако не го вярвах, нали?

— Права си — съгласи се Мили и я прегърна. — Благодаря ти.

Но дълбоко в себе си изпитваше тревога, която не можеше да бъде успокоена от думите на Ейми.

Когато булчинският конвой пристигна в Хайуд, слънцето вече беше високо в небето над ранчото и огряваше чудесния зимен ден.

Помощният хамбар, трансформиран за случая в параклис, изглеждаше великолепно и напълно подходящ за сватба. Балите сено и фермерските машини бяха пренесени другаде, подът бе излъскан, а дървените стени — боядисани в блестящо бяло. В добавка от голямата къща бяха донесени няколко стари викториански пейки. Четири гигантски букета от бели лилии и червени рози украсяваха помещението. От гредите на тавана висяха гирлянди от бръшлян, а стотици малки, ухаещи на циклами свещи бяха подредени от двете страни на пътеката между редовете.

— Изглежда невероятно красиво — каза Боби на Тара, която посрещаше гостите на вратата, и я целуна по бузата.

Със съвсем малко помощ от страна на Съмър и Маги Тара бе сътворила цялата украса.

— Осъзнаваш, че можеш да спечелиш милиони като изискана организаторка на сватби в града, нали? — подкачи я той.

— И да оставя ранчото? — ухили се тя и махна към зелените пасбища навън. — Никога!

Скован във взетия под наем смокинг, Боби се чувстваше почти толкова удобно, колкото пингвин в Сахара. Да си кум бе достатъчно нервна и страшна задача — през последните десет минути бе проверил поне двадесет пъти дали пръстените са в джоба му. Но очакването на булката и, разбира се, Мили влошаваше положението.

Знаеше, че всички се тревожат за него. Уайът, Дилън и останалите очакваха Боби да полудее от радост, когато „Комарко“ се отказаха от делото. Но все още го ядеше мисълта, че ранчото бе спасено не от него самия, а от Джими Прайс, колкото и да се бе променил. Това бе последният удар върху наранената му гордост и не знаеше как да се примири с него.

Дори днес, когато Дилън бе център на вниманието, не можеше да се отърси от чувството, че хората го наблюдават и си шепнат какъв късмет бе извадил или каква тъпота бе проявил, когато рискува Хайуд и наследството си.

Не че някой от тях можеше да го съди по-строго от него самия.

Най-после се появи бял пикап от 1950 година, украсен с бели панделки и цветя, последван от втори, украсен по същия начин.

Ейми изскочи първа, зашеметяваща в бяла органза. Джими, ухилен гордо, й помогна да излезе от колата и търпеливо я изчака да оправи воала си. След минути се отвори вратата на втората кола и Мили излезе навън.

Боби огледа скришом възстановените й извивки в изумруденозелената рокля и се ядоса. Защо трябваше да се появи тук толкова вбесяващо и безумно красива? Сякаш си нямаше достатъчно тревоги днес.

Макар за всички разумни хора да бе повече от ясно, че Боби все още изпитва чувства към Мили, той отказваше да го признае дори пред себе си. Заради Дилън се съгласи да се държи любезно с нея днес, но това бе всичко. Ако тя очакваше да й прости за Тод и гнусните реклами, за начина, по който го бе предала…

Мислите му бяха грубо прекъснати, когато видя как Мили хваща ръката на хубаво момче с кестенява коса.

— Кой, по дяволите, е този клоун? — попита той Тара, без да осъзнае, че издава ревността си.

— Защо, Боби? — закачи го тя. — Да не би да е заел мястото ти?

— Не — смънка, като съжали за слабостта си. — Разбира се, че не.

Но се изчерви толкова силно, че Тара се засмя.

— Успокой се — каза тя. — Това е братът на Ейми, Дони. Той е гей.

Боби видимо се отпусна.

— А сега влизай вътре и кажи на Дилън, че са пристигнали — нареди му Тара.

Побърза да изпълни заповедта, като се проклинаше, че е такъв сантиментален глупак. Какво му пукаше с кого бе Мили?

Гостите обърнаха глави, когато органистът засвири. Шон О’Фланегън, седнал на третия ред намигна на Боби окуражително. И после се започна.

Увиснала на ръката на Дони, Мили се чувстваше не по-малко неудобно от Боби, чийто поглед упорито избягваше. Цял ден вчера Ейми я уверява, че семейство Макдоналд не са злопаметни, но това не прогони страховете й. Знаеше колко силно всички в Хайуд държаха на каубойската си култура. Дори и да не я виняха за „Комарко“, сигурно я презираха заради кичозните реклами на Английската каубойка.

За щастие тревогите й бяха разсеяни от едновременната романтична въздишка на всички жени в помещението, когато Ейми се появи на прага и тръгна царствено към олтара, хванала баща си под ръка и приковала влюбен поглед в Дилън.

Я порасни най-после, заповяда си Мили. Това е техният ден. Не става дума за теб.

За съжаление точно в този момент Боби се обърна и двамата се озоваха лице в лице за секунда. Въпреки всички строги предупреждения, които си беше отправила да забрави за него, тъй като вече е със Зак, тя усети как се разтапя.

Не трябваше да оставя Зак да я убеди да дойде тук.

Беше си повтаряла, че се нуждае от прошката на Боби и семейство Макдоналд. Но сега осъзна, че искаше много повече от прошка.

А това беше безнадеждно, ако се съдеше по мрачния поглед, който Боби й хвърли.

Тара бе надминала себе си с украсата на голямата къща. Задушната мрачна атмосфера бе изчезнала от просторните стаи, изпълнени с цвят и светлина. Официалната трапезария, най-самотното място в къщата на времето, бе превърната в кулинарна пещера на Аладин. Огромната маса бе покрита с яркочервена покривка, върху която бяха подредени чинии и блюда с различна форма, големина и цвят. Навсякъде бяха разпръснати червени и бели копринени възглавници. Шест огромни електрически печки позволяваха на гостите да се настанят и на верандата под ярките гирлянди от коледни лампички. Гигантска елха приковаваше вниманието в коридора, а местен квартет пееше коледни песни и каубойски балади. Гостите влязоха и се насочиха към казана с горещо вино.

— Развесели се малко, по дяволите — прошепна Шон на Боби, който стоеше до стълбите и гледаше как Мили се отдалечава към тоалетната. — Лицето ти по време на церемонията можеше да вкисне мляко.

— Съжалявам — усмихна се младият мъж и откъсна очи от стълбите.

— Не се извинявай на мен — отвърна Шон. — Не си ми кум.

Боби се притесни.

— Толкова лошо ли се държах? Мислиш ли, че Дилън е забелязал?

— Не, не се безпокой — ухили се Шон. — През цялото време беше приковал очи в Ейми и се съмнявам, че би забелязал, дори ако го беше прегазил. Но, за Бога, ако имаш да казваш нещо на момичето, направи го. После и двамата можете да започнете да се забавлявате. Или поне да се престорите, че се забавлявате.

Боби реши да последва съвета му и се отправи нагоре с мрачния вид на човек, който се подготвя за битка. Междувременно Шон се завърна в редиците на празнуващите. И първия човек, когото видя, бе Съмър, застанала тъжно в ъгъла.

— Приличаш на някой, загубил шилинг и намерил пени — подхвърли той, но незабавно съжали за дивотиите си.

Умно, Шон, наруга се той. Много умно.

— На какво приличам? — обърка се Съмър.

— Стар ирландски израз — обясни й, като й подаде чаша горещо вино. — Означава, че изглеждаш разочарована.

— О, не, добре съм — отвърна тя неубедително.

Странна работа. Когато си пишеха, имаше чувството, че може да му каже всичко. Но сега, на живо, Шон й се стори почти непознат. Беше забелязала начина, по който я гледаше по време на службата. Ласкателно беше, разбира се, тъй като бе привлекателен мъж, но тя просто не можеше да мисли за него по този начин. Не можеше да мисли за никого по този начин, освен за Боби.

Усмихна се нервно.

— Чувствай се свободна да ме пратиш по дяволите — каза Шон. — Но според мен още си влюбена в него — и кимна към отдалечаващия се гръб на Боби. — Прав ли съм?

Усмивката на Съмър се преля в мрачна гримаса. Откога пък дължеше на Шон обяснение за чувствата си?

За нейно съжаление Шон намираше гнева й секси. Тя бездруго изглеждаше зашеметяващо във виненочервения костюм, но само яростта възпламеняваше огъня в една жена толкова силно.

— Не — хладно отвърна тя. — Не си прав. Всъщност си адски далеч от истината. Просто се тревожа за него.

Извърна се да си тръгне, но Шон беше прекалено бърз. Той си напомни, че страхливците никога не спечелват красавицата, затова я сграбчи за ръката.

— Боби не е подходящ за теб, ще знаеш. Прекалено е мрачен и податлив на лоши настроения.

— Мислех, че си му приятел? — възнегодува Съмър.

— Така е, приятел съм му. И затова ти го казвам. Не сте подходящи един за друг. Боби не знае какво иска. А ти имаш нужда от мъж, който може да поеме ръководната роля.

— Така ли? — усмихна се тя. — И кой е този мъж? Ти ли?

— Да — спокойно потвърди той. — Аз. Мисля, че трябва да се оженим.

Съмър се засмя. Шон беше толкова забавен, че гневът й се стопи.

— Дъската ти хлопа, Шон. Осъзнаваш ли го?

— Може и така да е — отвърна той самоуверено. Още не бе пуснал ръката й и тя внезапно почувства топлината му. Усещането не беше неприятно. — А може и да не е — добави той, като я погледна в очите, смехът и закачките бяха изчезнали от погледа му. — Мога да те направя щастлива, скъпа — сериозно изтъкна той. — Знам, че мога. Просто ми дай шанс.

— Ще си помисля — обеща Съмър, после издърпа ръката си и изчезна сред гостите.

На горния етаж Мили се отправи към бившата си стая и се заключи в банята. Чудеше се дали и тук ще открие промени, но медната вана още си стоеше на мястото. С изключение на няколко нови кърпи и ваза с рози, поставена на перваза, всичко си беше така, както го помнеше.

Застана пред огледалото и изскимтя ужасено, когато видя зачервените си бузи и омазани с туш очи. Сватбите винаги я просълзяваха, но тази на Ейми я разплака здраво.

Зае се да оправи грима си, изми си ръцете, отвори вратата и се сблъска с Боби.

Така се стресна, че изпищя.

— Хей — каза той, като сложи ръка на рамото й, сякаш искаше да успокои уплашена кобила. — Не исках да те плаша. Просто си помислих, нали разбираш… трябва да поговорим.

Мили преглътна с мъка. Несъмнено искаше да си поговори с Боби. Но в момента стоеше тъпо и не можеше да промълви и дума.

— Чувствам се като маймуна в усмирителна риза в този проклет костюм — промърмори той, за да наруши мълчанието.

Това ли е най-доброто, на което си способен, тъпако, наруга се наум. Заставаш пред нея, за да водите светски разговори?

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна тя. — И аз се чувствам ужасно в тази рокля. А горките ми крака имат мехури навсякъде.

Приседна на старото си легло, свали обувката и му протегна крака си за проверка.

Как винаги успяваше да му подейства по този начин? Да обърне нещата? Беше възнамерявал да се скара с нея заради Тод и да й каже какво мисли. Вместо това откри, че нежно разтрива глезена й и се мъчи да спре да трепери.

Не възнамеряваше да флиртува. Просто неочаквано се оказа в интимно положение.

— Къде те боли? — попита и ужасено отбеляза, че гласът му бе предрезгавял от желание.

Мили едва успя да прошепне в отговор:

— Навсякъде.

Това бе краят. Сякаш привлечени от магнит, двамата се хвърлиха един към друг лудо.

— Мразя те — промърмори Боби между страстните целувки.

— Не, не ме мразиш — отрече тя, опиянена от желанието му.

Бог знаеше, че бе чакала достатъчно дълго. Толкова дълго, та дори успя да си повярва, че чувствата й към него са умрели.

Оказа се, че са имали нужда само от една целувка, за да възкръснат.

— Не ме прекъсвай, когато говоря — ухили се той.

Бутна я на леглото, хвърли се отгоре й и я зацелува отново, започвайки с устата, после надолу по врата й и след миг наболата му брада ожули гърдите й.

— Чакай — задъхано го спря тя.

Мислите й препускаха лудо. Искаше да му обясни всичко. Как бе тръгнала с Тод, отчаяна от отношението на Боби. Как след смъртта на баща й, когато Рейчъл бе измамила майка й и бе превзела Нюуелс, се нуждаеше от съчувствието му, но той бе прекалено зает с Хайуд и тренировките на коне, за да й обърне внимание. Как по-късно се залепи за Тод и славата си от страх, ужасена, че ако не може да спечели достатъчно пари, никога няма да си върне Нюуелс и ще остане съвсем сама.

— Моля те. Трябва да поговорим — каза тя. — Искам да ти обясня ужасно много неща.

— Да говорим? За какво? — учуди се Боби, като протегна ръка, за да разкопчее сутиена й.

В момента мислите му бяха много по-прости и фокусирани от нейните. Щеше да прави секс с единственото момиче, което винаги бе желал. Разговорите можеха да почакат.

— Бобиии! — извика тя, освободи се от прегръдката му и отиде до прозореца.

Спалнята се намираше точно над верандата, където сновяха гостите. Очите й обаче се насочиха към хълмовете в далечината. Следобедната светлина вече изчезваше, но все пак успя да съзре северните склонове, където Боби я заведе първия ден, когато пристигна в Хайуд.

— Красиво — каза той, като застана зад нея и я прегърна през кръста.

— Хайуд ли? — замечтано попита Мили. — Да, много е красиво.

— Нямах предвид Хайуд — отвърна Боби, като се притисна в нея и тя усети колко е възбуден.

— Слушай, съжалявам — обърна се към него. — Съжалявам за „Комарко“, за Тод и за снимките в „Плейбой“.

— О, Господи — изстена младежът, като сложи ръка на устата й, за да я спре. — Може ли никога да не говорим за това? Ама съвсем никога?

Прекъсна ги почукване на вратата. Тара влезе в стаята и се ухили широко, когато ги видя заедно.

— Наистина съжалявам, че ви безпокоя — извини се. — Но Дилън иска да започне речите. Имаме нужда от теб.

Погледна извинително Боби, който се завъртя към Мили. Погали лицето й с нежност, каквато бе смятала, че никога няма да получи от него, и каза мило:

— Чакахме дълго. Предполагам, че още половин час няма да ни убие.

Няколко минути по-късно Мили слезе долу, опиянена от щастие. За миг си помисли, че наистина е пияна, тъй като видя Шон О’Фланегън, прегърнал страстно Съмър Макдоналд.

Ирландецът отвори очи, видя я и й махна триумфално зад гърба на Съмър. Мили му се усмихна весело. Очевидно днес всички заравяха томахавката на войната.

Боби стоеше сам в малкото складче и се опитваше да успокои дишането си и да накара кръвта да се върне от пениса в мозъка му, за да му даде възможност да си припомни речта си на кум.

— Ето те! — извика Дилън, като влезе при него. — Търсих те навсякъде. Време е за речите, приятел. Не можеш да изчезнеш сега.

— Съжалявам — каза Боби. — Аз… ъъъ… видях се с Мили.

Дилън се намръщи.

— Не си се карал с нея, нали? — попита тревожно. — Обещах на Ейми, че няма да има неприятности.

— Не, не — побърза да го успокои Боби. — Нищо такова. Бях… ъъъ… много учтив.

Не знаеше защо, но още не му се искаше да разкаже на Дилън за случилото се. Прекалено дълго бе чакал да спечели сърцето й и сега искаше да я запази само за себе си поне за малко. А и още не бе сигурен как щяха да се развият нещата между тях. Може би Мили щеше да вземе самолета за Лондон още утре. Дали щеше да го направи? Или щеше да остане тук за известно време?

Трябваше да поговорят за всичко това. Веднага след като я отведеше в леглото. Но първо бе ред на речта му.

— Добре — зарадва се Дилън. — Радвам се, че сте се сдобрили. Ейми говори с нея снощи. Каза ми, че изглеждала по-щастлива след завръщането си в Англия. Особено сега, с новия си приятел, адвоката.

Боби стисна юмруци и усети как пулсът му се ускорява.

— Има си приятел?

— Да — отговори Дилън, без да се усети. — Изглежда е сериозно. Радвам се за нея. След всички гнусотии с Тод заслужава щастие.

— Да — кимна Боби замаяно. — Да, заслужава.

Успя да произнесе речта си по някакъв начин. По-късно не помнеше и дума от казаното, но хората се смееха и аплодираха любезно на всички подходящи места.

Как бе възможно да му причинява това? Затова ли бе дошла тук? Да си направи гадна шега с него? Да го накара отново да полудее по нея, а после да му заяви, че ходи сериозно с някакъв тип?

Жестоко беше. И нетипично за онази Мили, която познаваше. Но може би бе прав още първия път. Може би онази Мили, която помнеше, сладкото, лудо по конете момиче, бе изчезнала завинаги? Може би Тод Кренъбърн я бе унищожил, както всичко друго, до което се докоснеше?

Един-два пъти той я погледна по време на речта си и тя му се усмихна нежно. Но той отмести очи, а след като вдигна наздравица, изскочи навън.

Мили се почувства объркана. Защо бе излетял навън, без да дойде при нея? Опита се да не се предава на лоши мисли. Може би просто искаше да се измъкнат без шум и да се видят навън? Да, вероятно беше така.

Тръгна след него, но бе спряна от въодушевената Ейми.

— Хей — усмихна се Мили, като се опита да прикрие нетърпението си. — Забавляваш ли се? Сигурно изпитваш облекчение, че церемониите са приключили?

— Така е — потвърди Ейми. — Не мога да повярвам, че съм госпожа Дилън Макдоналд. Ти можеш ли?

— Родена си за това — увери я Мили. — Страшно се радвам за теб, скъпа. И за двама ви. Дилън прилича на котка, тъкмо изяла каймака.

— Вярно, прилича — съгласи се Ейми усмихнато. — И двамата се радваме за теб. Имам предвид за Зак. Дилън тъкмо разказа на Боби за него. Всички смятаме, че е крайно време любовният ти живот да се подобри.

Мили усети, че й се завива свят.

— Какво? — потрепери. — Дилън е разказал на Боби за Зак?

— Разбира се — притесни се Ейми. — Защо? Какво има?

Мили сляпо се запрепъва сред гостите в коридора. Отвори предната врата и се втурна надолу по стълбите.

— Боби! — отчаяно извика. — Боби! Къде си!

В този миг го видя, качен на кон, на около десет метра от нея. Той се завъртя, когато чу гласа й, и за момент се вторачи в нея. После без предупреждение срита коня в ребрата и изфуча през портата.

— Боби!

Искаше й се да заплаче, но потисна хлипа си и се втурна подире му в тъмнината.

— Върни се! Моля те! Не е това, което си мислиш.

Но беше прекалено късно. Боби бе изчезнал.