Дуел

32.

Джаспър загледа Мили, която яздеше Рейдър, и духна, за да стопли ръцете си, вкочанени въпреки ръкавиците.

Местната конюшня за коне под наем бе ръководена от стар приятел на Сесил и сега бе дом на четирите жребеца от Нюуелс и мястото, където Мили прекарваше основната част от времето си. Тя продължаваше да настоява, че това е само временен дом, макар перспективата за връщането на Нюуелс да изглеждаше по-далечна от когато и да било. Трудно й бе да си представи как ще осъществи плана си в този кратък живот. Но трябваше да поддържа надеждите си.

Днес беше Свети Валентин. Празникът се падна в средата на най-мразовития и мрачен февруари, който някой в Кембриджшир помнеше. Леденият сибирски вятър зачерви лицето на Мили. Умираше от студ, бе изморена и в лошо настроение.

Джаспър й махна и тя се понесе към него.

— Мамка му — изстена, като се смъкна от коня и разтри ръцете си. — Тук е като на шибания Северен полюс. Земята е ледена пързалка. Едно подхлъзване и кракът на горкото момче ще се разбие на хиляди шибани парчета.

Джаспър се намръщи заради грубия й език и я изгледа укорително. Част от новото му духовно израстване включваше пълна забрана върху псувните. Сестра му смяташе това за адски несправедливо, особено след като напоследък носеше кошмарни старчески пуловери и жилетки, които просто си просеха неприлични епитети. В момента бе издокаран в зловеща зелена жилетка с огромни копчета и кръпки на лактите. Почти бе готова да си пожелае да види отново стария суетен Джаспър.

— Зак се обади — съобщи й той. — Помоли ме да ти напомня за вечерята ви в „При Пиер“. Това май означава, че нещата между вас са се оправили.

— Разбира се, всичко е наред — отвърна Мили неубедително.

Вече бе шест часът. Трябваше да е под душа и да се приготвя за срещата, а не да се мотае наоколо като ескимос, намразил живота. Но подсъзнателно продължаваше да отлага срещата.

След като дори Джаспър бе забелязал, че нещо не е наред между нея и Зак, явно проблемите им бяха доста сериозни. Откак се върна от Калифорния, нещо странно започна да се случва във връзката им. И не бе на добро.

Не беше споделяла със Зак за Боби. В крайна сметка нямаше и нищо за разказване, само една целувка, която никога нямаше да се повтори. Защо да го наранява излишно? Нямаше скандали, нито гневни разговори. Нищо.

Но макар да държеше на Зак и да искаше да си върне спокойствието, което я бе поддържало преди сватбата на Ейми, това се оказва невъзможно. Нещо се промени и тя не знаеше как да върне нещата обратно.

— Имаш ли планове за Свети Валентин? — попита тя брат си, като поведе Рейдър към конюшнята.

Дори новият Джаспър не можеше да устои на смяна на темата, щом насочваше разговора към него.

— Аз ли? — нацупи се той. — Не. Ще празнувам с печени картофи и ръгби по телевизията.

Мили го съжали.

— Защо не дойдеш да вечеряш с мен и Зак? — предложи тя.

— На Свети Валентин? — нетактично се засмя той. — Не се обиждай, Мили, но не съм толкова отчаян.

След дългия горещ душ, който отпусна напрегнатите й мускули и прогони студа от костите й, Мили застана гола пред огледалото. Вторачи се критично в гърдите си, като ги повдигна една по една. Въпреки връщането на фигурата й, все още бяха по-малки, отколкото й се искаше.

Зак винаги й повтаряше, че е красива. Харесваше тялото й такова, каквото си бе. Искаше й се да върне часовника назад и отново да се радва на любовта му както преди. Преди сватбата на Ейми. Преди да срещне Боби. Преди целувката.

Но онази нощ, когато Боби се отдалечи с коня си от нея, някой сякаш накълца сърцето й на парчета.

Имаше право да й е ядосан. Трябваше веднага да му каже за Зак. Но обзета от страстта в онзи момент, когато най-после се отпусна в ръцете му, това й се стори маловажно. В сравнение с любовта й към Боби, Зак бе кръгла нула.

Това бе ужасната истина. Дори не се сети за Зак. А това я караше да се чувства виновна сега.

Мота се из Хайуд до три сутринта, очаквайки завръщането на Боби. Но той не се върна. Накрая отиде до хотела, за да си събере багажа и да поспи малко преди обедния си полет. Всичките й обаждания до Боби на следващия ден останаха без отговор. Накрая му прати извинително съобщение, помоли го да й се обади, за да му обясни, и се качи на самолета по-тъжна от когато и да било преди.

Той не й се обади. И макар сърцето й да бе разбито, Мили бе прекалено горда, за да се моли. Не можеше да направи нищо друго, освен да се върне към обичайния си живот. Да забрави за случилото се.

Разбира се, веднага трябваше да се обясни със Зак и да сложи край на връзката им. Знаеше го. Но комбинацията от нежеланието да го нарани, самотата й и страхът от разправии я спря. Никога не успя да намери подходящ момент за това.

Просто се опита да живее, сякаш нищо не се бе случило. Но бе невъзможно. Всеки път, когато Зак я докоснеше, мислеше за Боби.

Подобно предателство бе ужасно и непростимо. Но продължаваше да го прави.

— Е, хайде де — изсумтя Зак под нос, като си погледна часовника. — Къде, по дяволите, си, жено?

Беше му струвало малко състояние да резервира престижната ъглова маса в „При Пиер“ вечерта на Свети Валентин и му я бяха дали само до девет и половина. Искаше да вземе Мили от дома й, но тя настоя да се видят в ресторанта.

Дали възнамеряваше да влезе като кралица? Господи, надяваше се това да е причината, а не някоя по-ужасна. Параноята не му бе присъща. Но напоследък Мили се държеше толкова странно, че нямаше начин да не си зададеш някои въпроси.

Като добър адвокат, Зак се опита няколко пъти да я разпита за сватбата и какво точно се бе случило в Хайуд. Но Мили не беше лесен свидетел и отговорите й се оказаха крайно незадоволителни. Всъщност, вечно му повтаряше, че нищо не се е случило, а той си въобразява.

Този отговор го подлудяваше, защото не можеше да го подложи на кръстосан разпит, а в същото време звучеше адски неубедително. Не му оставаше друго, освен да й повярва. Ала все пак усещаше, че не му казва цялата истина.

Опита се да пропъди съмненията си, когато най-после Мили влезе в ресторанта и се отправи усмихнато към него.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя, като го целуна по бузата.

Не беше издокарана, носеше джинси и прилепнал син пуловер. Вероятно бе най-небрежно облечената жена в ресторанта. Но в очите му никога не бе изглеждала по-сексапилна.

— Простено ти е. Но само защото си толкова красива — отбеляза той, като хвана ръката й. — И защото вече изпих чаша вино, за която платих астрономическа цена. Честит Свети Валентин.

— Благодаря — нервно отговори тя. — И на теб.

И на теб? Господи! Мразеше се задето се държеше толкова студено и официално. Зак заслужаваше много повече. Но наистина не знаеше как да започне.

Накрая, както винаги, Зак се нагърби с трудната задача.

— Какво не е наред? — попита той, като пропъди застаналия до тях келнер.

— Нищо — отговори Мили, като се прокле за страха си. — Добре съм.

— Наистина ли? — усъмни се Зак, бутна стола си назад и затвори очи. — Аз не съм.

Мили разумно замълча и го зачака да продължи.

— Преди малко, когато влезе в ресторанта, всички глави се извърнаха към теб. Независимо колко красиви са съпругите или приятелките им, всички мъже се обърнаха да те огледат.

— Сигурна съм, че не са го направили — промърмори Мили с неудобство.

— Повярвай ми, направиха го.

— Е… толкова ли е лошо? — попита тя след безкрайно мълчание. — Имам предвид, аз съм с теб, а не с тях.

— Но с мен ли си, Мили? Наистина ли си с мен?

Зак взе чашата си и се вторачи в тъмночервения кларет. Не бе възнамерявал да я разпитва тази вечер. Не искаше да го прави. Но не можеше да сдържа повече тревогата и страха си.

— Какво имаш предвид?

Тя се изненада, когато осъзна, че трепереше. Част от нея копнееше всичко да приключи. Но друга част желаеше да се притисне в гърдите му и да остане там в безопасност завинаги.

— Влюбена ли си в Боби Камерън?

Тя се вторачи в скута си и не отговори.

— Влюбена ли си? — повтори той.

— Боби вече не е част от живота ми — отговори Мили предпазливо. — Знаеш го.

— Зададох ти съвсем различен въпрос — подчерта Зак. — Моля те, погледни ме.

Тя неохотно вдигна очи към него.

— Имам ли сърцето ти, Мили? Това те питам. Не ми пука за Боби. Но трябва да знам. Мисля, че след всичко, което означавахме един за друг, ми дължиш поне това. Нали?

По бузата й се търколи гореща сълза.

— О, скъпа — протегна се нежно той към ръката й, защото не можеше да понесе сълзите й. — Всичко е наред. Не можеш да промениш чувствата си. Никой не може.

— Ще ми се да можех — изхлипа тя. — Опитах се. Наистина се опитах. Но не мога да ги променя. Не мога да прогоня любовта.

— Разбирам — кимна той, като преплете пръсти с нейните. — Повярвай ми, иска ми се да можех да променя чувствата си към теб, но не става така.

— Той не ме обича, ако това те кара да се почувстваш по-добре — промърмори Мили.

— Не, не ме кара — искрено отвърна Зак. — Просто този Боби е пълен идиот.

Махна на келнера и поиска сметката, която се появи милостиво бързо.

Съгласиха се да поговорят отново, утре или през следващата седмица. Бяха прекалено добри приятели, за да се разделят с лоши чувства. Но в момента и двамата се нуждаеха да останат сами.

— Сигурна ли си, че си в състояние да шофираш? — попита Зак, като й помогна да облече палтото си и я отведе до червената й мазда.

— Добре съм — смело заяви тя. — Ужасно съжалявам, Зак. Ужасно.

— Шшт — нежно я прегърна той. — Престани да се извиняваш. Не съм щастлив, но ще оживея. И двамата ще го преживеем.

Ако искаше да бъде честен, трябваше да си признае, че въпреки тъгата, вече изпитваше леко облекчение. Малко неща в живота са по-мъчителни от безсмислената надежда и той се радваше, че вече няма да се измъчва.

Мили се настани в колата.

— Ще ти се обадя сутринта — каза той, като я изчака да си сложи колана.

— Може аз да ти се обадя първа.

Тя задържа пресилената усмивка на лицето си по целия път до магистралата. Чак когато стигна до покрайнините на Нюмаркет, позволи на маската си да падне. Отби встрани от пътя, изключи двигателя, разкопча предпазния колан и заплака.

Беше почти единадесет и половина, когато най-после паркира окаляната си кола пред къщата на Линда.

Грабна мърлявия стар пуловер от задната седалка и го облече. Беше покрит с конски косми, но не й пукаше. Внезапно затрака със зъби от студ, въпреки отоплението в колата. А и никой нямаше да я види.

Зарови в чантата си в безуспешно издирване на ключовете. Очите й бяха толкова подути и зачервени от плача, че почти не виждаше. Изруга под нос и се опита да завърти ключа с ледените си пръсти.

— Господи! — извика стреснато, когато предната врата внезапно се отвори и тя се озова пред тъмна мъжка фигура, застанала в коридора. — Ако искаш пари, можеш да вървиш на майната си! — изруга разгневено. — Брат ми е на горния етаж и е як като бик. Ако изпищя, веднага ще дойде да те размаже.

— Съмнявам се — отговори фигурата. Познатият провлечен каубойски говор закова Мили на мястото й. — Брат ти ме пусна да вляза тук.

Тя светна лампата и видя Боби, облегнат на стената и кръстосал крака, сякаш притежаваше къщата.

— Хубава ли беше вечерята?

— Не — отговори, като прокле майка си заради ярката лампа, която сигурно подчертаваше зловещо омазаните й със спирала бузи и яркочервения й нос. — Беше ужасна. Наистина.

— Добре — кимна Боби, като пристъпи напред и я придърпа към себе си. — Защото това е последният път, когато вечеряш с този тип. Или с който и да било друг.

Мили не възнамеряваше да спори. Нито пък да допусне същата грешка за втори път и да го прекъсне, докато я целуваше. А той го направи толкова страстно и продължително, че започна да се чуди дали щяха да останат в коридора до сутринта, залепени един за друг.

— Ела с мен — подкани я той и я изведе навън.

Повлече я надолу по улицата към взетата под наем кола, отвори вратата и я настани на предната седалка. Мили все още не бе проговорила и дума. Из главата й се въртяха безброй въпроси: какво правеше Боби тук, откъде знаеше къде живее, щеше ли да остане, беше ли й простил. Но не знаеше с кой от тях да започне.

Накрая се спря на най-очевидното.

— Къде отиваме?

Той запали двигателя и й се усмихна.

— У дома.

Докато стигнат Нюуелс, дъждът се превърна в истинска буря. Нощем празната къща изглеждаше още по-тъжна, отколкото през деня. Особено тази вечер заради вятъра, виещ в боровете, и дъжда, който плющеше по тенекиения покрив на стария хамбар.

— Слушай, благодаря ти за това, което се опитваш да направиш — каза Мили, когато той изключи двигателя и предното стъкло се обля от тежки водни струи, които я караха да се чувства като в подводница. — Идеята е чудесна, но не трябва да сме тук. Чувствам се… — тя потръпна. — Странно. Тъжно. А и мястото вече е продадено, така че в момента сме незаконно в нечий имот.

— Не, не сме — отвърна Боби.

Колкото и да бе щастлива, че е с него, арогантната му самоувереност я подразни.

— Лесно е да се каже, че не сме, но не е така. Това вече не е моят дом, Боби. Иска ми се да беше, но…

— Ела.

Той изскочи навън в дъжда, заобиколи колата и я издърпа. Беше невероятно студено, а дъждът я намокри от глава до пети за секунда. За момент Мили ахна от шока.

— Оттук.

Затичаха се през двора към конюшнята, където светеше слаба електрическа крушка. Мили очакваше, че е заключено, но Боби отвори вратата и безцеремонно я набута вътре.

— Седни — каза й развълнувано, като я поведе към старата дървена пейка в ъгъла. — И си затвори очите.

Прекалено измръзнала и вцепенена, за да се възпротиви, Мили изпълни заповедта.

— Почакай тук.

След минута, която се й се стори цял час, Боби се върна.

— Добре — заяви той въодушевено. — Можеш да си отвориш очите. Честит Свети Валентин.

На метър от нея, опакован с гигантска червена панделка, размахал опашка и ококорил очи, стоеше Илайджа.

— О, Господи! — изпищя Мили, като обви ръце около врата му и вдъхна миризмата му. — Но къде… Как… Как го намери?

— Трудно — отговори Боби, доволен от щастливия й поглед.

— Мислех, че е в Саудитска Арабия — каза тя, като погали гривата на коня. — Дори мислех, че е мъртъв.

— Да, беше в Саудитска Арабия — отвърна Боби. — Но за щастие не бе мъртъв. Реших, че няма да е редно да започнем коневъдството без него.

— А? — недоумяващо изсумтя Мили.

Заля я вълна от блаженство при мисълта, че отново е със стария си приятел. А Рейдър щеше да полудее утре, когато го видеше.

— Какво коневъдство? — попита тя объркано.

— Това тук — отговори Боби. — Това е втората част от подаръка ти.

И й подаде два еднакви ключа.

— Ти? — зяпна тя. — Ти си купувачът на Нюуелс?

— По-точно казано, аз съм вторият — отвърна той. — Един много симпатичен тексасец го купи от Рейчъл. Но затъна в парични проблеми точно по времето, когато моите собствени се оправиха.

— Но три милиона, Боби! Нямаш такива пари.

— Така е — призна той. — Нямам. Но Джими Прайс ми уреди специална ипотека.

— Така ли? — учуди се Мили. — Защо?

— Защото съм готин тип — ухили й се Боби и тя се разтопи. — А и… продадох му дела си от Тъндърбърд.

— Не може да бъде — ахна Мили. — Ти обичаш този кон. Той е единственото, което ти остана след продажбата на каубойските коне.

— Не, не е единственото — възрази Боби, като пристъпи напред и я прегърна. — Имам теб. И това място. Можем да му възвърнем старата слава. Да накараме баща ти да се гордее с нас.

Наведе се да я целуне, но тя го задържа.

— Боби, не мога да те оставя да направиш това.

Изпитваше страхотна благодарност към него. Но вече го бе загубила веднъж заради егоизма си и не възнамеряваше да повтори грешката.

— Хайуд е твоя живот — продължи. — Искаше да накараш и твоя баща да се гордее, нали?

— Оказа се, че баща ми не е бил човекът, за когото го смятах — отговори Боби, като я целуна нежно.

Тя го погледна въпросително, но той не обясни нищо повече. Хвана я за ръцете и се вгледа в очите й.

— Хайуд е голяма част от живота ми. И винаги ще бъде. Но ти си още по-важна. Пък и кошмарът с Тод и „Комарко“ ме накара да осъзная нещо: Хайуд е говедовъдно ранчо. Винаги е било такова и винаги ще бъде. А управлението на говедовъдно ранчо… ами, просто не е за мен.

— Но ако ти не си там, кой ще го ръководи? — учуди се Мили. — Уайът не може да продължи вечно да го прави. А Дилън вече има нов живот.

— Тара — усмихна се Боби. — Оказа се, че истинският фермер и каубой сред нас е момиче. Преди няколко седмици тя заяви на Уайът, че иска да поеме повече отговорности в Хайуд. Отначало той бе скептично настроен — познаваш го, но постепенно разбра, че това е най-доброто.

— Да, но, Боби…

— Слушай — прекъсна я той. — Работата ми е да тренирам коне. Това е единственото, което някога съм искал да правя. А ти винаги си искала да ги яздиш. Тук и двамата можем да осъществим мечтите си. Заедно.

Тя отвори уста, за да възрази отново, но после осъзна, че Боби говореше сериозно. А и не можеше да се противиш на човек, който предлага да осъществи всичките ти мечти.

Затова го целуна. И щеше да продължи, ако Илайджа не бе решил, че вече му е писнало от лигави глупости, да не говорим за тъпата панделка, с която бе опакован. Конят тръгна решително към кофата с овес и ги събори на земята.

— Разбира се — каза Боби, като свали мокрия пуловер на Мили и погали нежно гладкия й корем, — ще прекарваме доста време и в Хайуд. Искам децата ни да познават каубойската култура. И нямам предвид версията на „Т-Мобил“.

— Деца? — ахна Мили.

— Разбира се — усмихна се той. — Защо не?

За първи път Мили не знаеше какво да отговори.