Дуел

20.

Дилън Макдоналд стоеше в малката галерия на Каръл Бентли в Лос Оливос и нервно пристъпяше от крак на крак.

— Доста се забави, нали? — промърмори той притеснено.

Съмър се усмихна и стисна ръката му окуражително.

— Не чак толкова — успокои го тя. — Оценява картината. Това й е работата.

Едва успя да довлече брат си тук, но бе твърдо решена да покажат на местните търговци на картини завършения портрет на Уайът. Съмър не беше художничка, но разбираше кога нещо е наистина хубаво. Дилън бе уловил духа на баща им идеално, каквото и да говореше. Но нямаше смисъл да му го казва. По-добре да го чуе от Каръл.

— Да, ама ужасно се бави — каза той, като загриза ноктите си нервно. — Какво толкова, или й харесва, или не.

Беше долно от нейна страна, но Съмър се радваше, че брат й е толкова нервен и притеснен тази сутрин. Това й помагаше да се фокусира върху нещо различно от собствените й проблеми. Пък и идването им в града й осигури чудесно извинение да се махне от ранчото. Приятелят на Боби, Шон, пристигаше на гости за уикенда. Мисълта да се държи мило и гостоприемно с някакъв непознат и да си бъбри с Боби небрежно, я изпълваше с ужас, от който дланите й се потяха, а главата й пулсираше болезнено от напрежение. Щом не можеше да избегне неприятната ситуация, поне щеше да я отложи с няколко часа.

След злощастния й опит да го свали през април, когато Мили изчезна за уикенда с Тод Кренбърн, напрежението между Съмър и Боби бе непоносимо. Бяха любезни един с друг, разбира се, а и никой друг в Хайуд нямаше представа какво се бе случило. Но тя знаеше, а също и Боби, и това бе достатъчно да я накара да запламти от срам и унижение всеки път, когато беше с него, а това се случваше практически всеки ден. Единствено перспективата за ученето в „Бъркли“ поддържаше духа й. Но седмиците, които оставаха до заминаването, й се струваха безкрайни. Дори изтърпяването на уикенда с Шон й изглеждаше непосилна задача.

— Имаш ли и други като тази? — попита Каръл усмихнато, когато се върна при тях с портрета в ръка. — Имам предвид, други портрети.

Дилън кимна.

— Няколко, госпожо. Рисувам повече пейзажи, но имам и един-два портрета.

— Доста повече са — твърдо заяви Съмър, която разбираше, че не е време за фалшива скромност. — Уили, Майк, повечето работници в ранчото…

— Някои от тях са само скици — поправи я Дилън бързо.

— Е, ще взема всичко, което си нарисувал — усмихна се Каръл. — Скици, завършени картини, без значение. Ако поне малко се доближават до този, ще бъдат идеални за галерията в Санта Барбара.

Дилън се намръщи и разтърка слепоочията си. Каръл се озадачи.

— Какво има? — попита тя. — Искаш да ги продадеш, нали?

— Разбира се, че иска — отговори Съмър, като срита брат си в глезена. — Нали, Дилън?

— Ами татко? — прошепна той, като я дръпна настрани за момент. — Знаеш какво е мнението му за изкуството ми. Няма ли да побеснее?

Съмър го изгледа със смесица от отчаяние и съчувствие.

— Може и да се ядоса — призна тя. — Да, възможно е. Но все някога трябва да започнеш да вземаш самостоятелни решения за собствения си живот, Дилън. Тя иска картините ти — посочи към галеристката, която ги наблюдаваше с интерес. — Наистина ли ще пропуснеш такава възможност?

Каръл усети, че младежът все още се колебае, затова реши да се намеси.

— Не съм виждала толкова добра работа от години — изтъкна тя. — Картините ти не са обикновени и смятам, че ще се продават чудесно. Можеш да продадеш готовите си творби, да си създадеш репутация и после да работиш по поръчка. Този тип традиционни портрети са замиращо изкуство.

Дилън си пое дълбоко дъх.

Майната му.

Боби тренираше състезателни коне в Хайуд. Съмър се готвеше да замине за колежа. Дори Мили следваше мечтата си и бързо се превръщаше в звезда в Ел Ей. Защо той да бъде единственият глупак, готов да пожертва мечтите си и да живее в някаква митична идеализирана представа за Хайуд, която съществуваше само в ума на баща му? А дори и вълшебното място да съществуваше, то бе мечта на Уайът, а не негова.

— Добре, госпожо Бентли — кимна той бавно. — Добре. Ще го направя. Ще ви дам и останалите си картини.

В ранчото, Боби метна куфара на Шон в стаята за гости, която навремето бе обитавала Мили, после заведе госта си да види конюшните.

— Не е лошо — подсвирна Шон възхитено, когато стигнаха до края на елегантните каменни конюшни и продължиха към училището на закрито.

От доста време възнамеряваше да посети Хайуд — появата на Мили в Палос Вердес само бе засилила любопитството му към това място — но Джими рядко му отпускаше цял свободен уикенд и досега не бе имал възможност.

— Колко животни имаш тук? — попита той.

— Двадесет и два коня живеят при нас — гордо отговори Боби. — Други шест са от местни конюшни, но тренират тук. Четири са мои собствени.

— Аха. Треньор и собственик, а? — впечатли се Шон. — Само твои или и на Кренбърн?

Лицето на Боби помръкна и той пъхна ръце в джобовете на якето си.

— Трябва ли да говорим за тоя шибаняк?

— Разбира се, че не — отговори Шон и бързо смени темата. — Само се чудех как стоят нещата. Знаеш, че не мога да търпя лигавото лайно повече от теб.

Боби не беше говорил с Тод, нито с Мили от онази ужасна нощ в Бел Еър през април. Очакваше, че на следващия ден Мили ще му се обади и ще направи опит да се сдобрят. Винаги когато се скарваха, тя правеше първата стъпка, тъй като познаваше ината му.

Но този път това не стана. Минаха няколко дни преди Боби най-после да осъзнае, че тя очакваше той да й се обади. Но тогава вече му бе неудобно и не знаеше какво да каже, нито как да започне.

Скоро Боби с ужас научи от доста хора в Ел Ей, че Мили е станала гадже на Тод. Отчаян от новината, той постъпи, както правеше като дете, когато се чувстваше безпомощен — зарови глава в пясъка и се опита да не мисли по въпроса.

Но сега, месеци по-късно, все още се събуждаше облян в студена пот посред нощ, изтормозен от образа на Мили, опипвана от онова гнусно извратено копеле. От мисълта му прилошаваше физически.

Не помагаше и това, че Мили бързо се превръщаше в едно от най-известните лица в надбягванията с каубойски коне, поне в Калифорния. Макар че все още й предстоеше да спечели някое от най-важните състезания, имиджът й просперираше, благодарение на могъщата медийна машина на Джими Прайс. Рекламните кампании на „Хамбар с ботуши“ и други фирми за каубойски принадлежности й бяха помогнали да си създаде име много по-бързо, отколкото жокейската й кариера, и несъмнено скоро щяха да бъдат последвани от по-големи национални спонсорски сделки.

Освен това тя се справяше великолепно и на състезателния фронт. Мазохистична нужда подтикваше Боби да следи резултатите й и те бяха впечатляващи. Ако Мили продължеше да поддържа сегашната си форма, тя и Демон щяха да участват във всички важни калифорнийски надбягвания следващия сезон. Оттам щеше да получи възможност и за национална кариера и разстоянието между тях, което вече бе огромно, щеше да се превърне в непреодолима пропаст.

Боби поведе Шон обратно към голямата къща и се уви в якето си по-плътно. Въпреки че вече бе средата на април, от хълмовете зад тях духаше студен вятър и вехтото кожено яке му осигуряваше приятна топлина.

Шон го последва във всекидневната. Сипа си щедро бърбън и се отпусна на едно от канапетата. Стаята почти не бе използвана от смъртта на Ханк — Боби прекарваше повечето си време в дома на семейство Макдоналд — и това си личеше. Мебелировката бе овехтяла и доста спартанска, състояща се най-вече от тъмно дърво и мрачно тиктакащи часовници. Нямаше килим, нито завеси, които да придадат уют и топлина, а тънък слой прах покриваше всичко — от грозната масичка за кафе до очукания паркет.

— Не се обиждай — каза Шон, като потупа възглавницата зад себе си, от която изскочи облак прах, — но не намираш ли, че тук е потискащо?

Боби сви рамене.

— Всъщност, не.

Не желаеше да говори за вкуса на баща си. Искаше да знае какво става с Тод. Фактът, че не си говореха, макар и приятен, си имаше недостатъци. Основният бе, че сега Боби нямаше представа какво планираше партньорът му по отношение на Хайуд. Очевидно не можеше да се надява, че просто е забравил за съществуването му. А колкото по-дълго не чуваше новини, толкова повече се изнервяше.

— Мотае ли се все още из Палос Вердес? — попита той.

— Кренбърн ли? — вдигна вежди Шон. — Да, вечно е там, като лоша миризма. Уж идва заради Мили, но през повечето време говори за бизнес с Джими или души около жена му като надървено куче. Помниш Кенди, нали?

Боби сви устни отвратено, сякаш бе подушил загнило месо.

— Русата Барби? Как мога да я забравя?

— Но нямам представа какви са плановете му, приятел — каза Шон, като отпи от великолепния бърбън и си помисли, че дъртият Ханк бе предоставял поне едно удоволствие на гостите си. — Джими никога не говори за бизнес с мен. Като се изключат конете, разбира се. Аз съм в конюшните по цял ден.

— А Мили? — попита Боби с колкото се може по-небрежен тон. — Сигурно непрестанно я виждаш, нали? Случайно да е изпуснала нещо пред теб?

— Не.

Ужасно бе да слуша как Боби говори за Мили и да вижда надеждата, която проблясваше в очите му. Горкичкият. Твърдеше, че е превъзмогнал чувствата си към нея, но не бе нужно да си Фройд, за да схванеш самозаблудата му.

Шон, който никога не се бе влюбвал истински, си напомни никога да не опитва подобно нещо.

— Ние с Мили не сме много добри приятели — обясни той. — А дори и да бяхме, не мисля, че знае нещо за деловите начинания на любовника си. Струва ми се, че доста си е паднала по него, но той се държи на разстояние.

— Какво имаш предвид? — учуди се Боби.

— Нали разбираш — отговори Шон. — Мотае я. Други момичета, купони и разни такива. Знае, че Джими я кара да работи непрестанно и тя не може да го следи. Тренировки, състезания, все повече реклама. Напоследък Мили се превръща в ходеща рекламна индустрия.

Боби помрачня още повече.

— Бих се изненадал, ако Тод й се доверява — довърши Шон бързо. — Това е.

Ветеринарят напрегна мозъка си отчаяно, за да се сети за някоя приятна новина от Ел Ей, та да успокои Боби поне малко, но го разсея появата на някакво момиче, което приличаше на Кристи Бринкли4 отпреди двадесет години.

— Обядът е готов — съобщи видението, като отметна коса назад.

Шон забеляза, че макар красавицата да се обърна към Боби, не искаше да го погледне в очите, а и той самият изглеждаше притеснен от присъствието й и отговори нервно.

— Наистина ли? — погледна си часовника. — Едва единадесет и половина е.

— Знам — сви рамене момичето. — Дилън и аз тъкмо се върнахме от града, но мама казва, че всички трябва да седнем около масата.

— Аз съм Шон.

В мига, когато възвърна способността си да говори, Шон скочи, грабна ръката на момичето и я зацелува ентусиазирано, преди Боби да успее да го представи.

— Шон О’Фланегън. Господи, невероятно удоволствие е да се запозная с вас.

Съмър се засмя.

— Съмър Макдоналд — каза тя, после добави учтиво, макар и напълно невярно. — Чувала съм много за вас от Боби.

Шон я изгледа уплашено.

— Всяка негова дума е лъжа — заяви той, като обви ръка около кръста й. — Не трябва да вярваш на нищо, което този тип ти каже.

— Не се тревожи — усмихна се Съмър, като метна многозначителен поглед на Боби, който той се престори, че не вижда. — Не вярвам.

Няколко минути по-късно, след като Съмър отиде да доведе Тара, двамата мъже се отправиха сами към дома на семейство Макдоналд.

— Има ли нещо между вас двамата? — попита Шон.

— Разбира се, че не — отговори Боби бързо. — Какво те кара да питаш?

— А, нищо — провлече Шон, разпознал опасната зона. — Просто ми изглеждаш малко смутен, това е всичко.

— Съмър ми е като сестра — обясни Боби.

— Точно така — кимна Шон. — Разбирам.

— Тя е само на осемнадесет и е прекалено добра за теб. Не можеш да я имаш — добави Боби.

— Добре де — кимна Шон отново, но не успя да сдържи усмивката си. — Загрях.

Бяха изминали две седмици от посещението на Шон в Хайуд. Мили стоеше пред огледалото в стаята на Ейми Прайс и пробваше тоалетите, които си бе донесла от Бел Еър. Тод щеше да я води на купон в прочутия палат на „Плейбой“ довечера. Мили очакваше събитието с нетърпение, макар че възбудата й понамаля тази сутрин, когато научи, че Шон, заклетият й враг в Палос Вердес, също бе поканен.

— Защо, по дяволите? — изстена тя, като се нацупи недоволно на отражението си в старинното френско огледало.

Изумруденозелената рокля без гръб, която Тод й бе купил миналия месец, за да се извини, че бе пропуснал надбягването в Санта Роза, вече й беше прекалено широка, благодарение на стриктната диета, наложена й от Джими. Висеше безформено от кокалестите й рамене и я караше да прилича на героиня от „Клетниците“ или на зловещо недохранена танцьорка от Вегас.

— Защо трябва и той да идва? Шон е ужасен досадник. И защо изглеждам толкова ужасно във всичките си дрехи?

— Ти си луда — отвърна Ейми, заровила ръка в огромната купа с фъстъци на леглото, като пренебрегна думите й за Шон, когото харесваше. — Винаги изглеждаш великолепно. Имаш нужда само да я свиеш малко с помощта на брошка или нещо такова. Бих дала всичко за фигурата ти.

Макар да бяха абсолютно различни, двете момичета бяха станали близки като сестри. Мили бе единствената ездачка, която тренираше постоянно в Палос Вердес — другите състезатели на Джими, Гарт Мейвърс, Майкъл Шоу и Рики Крофърд, се появяваха от време на време, когато претрупаните им графици позволяваха — и бе самотна през повечето време. В конюшните се натъкваше само на завистта на комарите и враждебността на Шон. Дружелюбното лице на Ейми и вечното й жизнерадостно настроение бяха божи дар за нея.

За дъщерята на Прайс Мили бе свежа глътка въздух. Самоуверена, талантлива, красива. Накратко казано — всичко, което самата Ейми не беше. Тя бе и добра приятелка, която никога не се отнасяше с нея като с човек второ качество, както правеха другите красиви момичета. А беше и забавна. Гениалните й имитации на Кенди често разсмиваха Ейми до сълзи и двете прекарваха много щастливи часове между тренировките на Мили, като се подиграваха на абсурдите на живота в Ел Ей и състезателния свят.

Само две теми бяха забранени между тях: Боби, тъй като Ейми го смяташе за красив и романтичен и намираше, че приятелката й е луда да изостави Хайуд и любовта си към него, и Тод, защото Мили все още си падаше по него, а Ейми го определяше като долен мръсник.

Днес обаче започнаха да обсъждат и двете. Мили бе дочула Тод да говори по телефона за петролните права на Хайуд и бе допуснала грешката да прояви интерес.

— Попитах го само какво става — оплака се тя, като се надяваше да получи сестринска подкрепа. — Но той едва не ме захапа. Каза, че вечно съм го разпитвала за Боби и ранчото, което не е вярно. Никога не говорим за Боби. Никога.

— Какво мислиш, че става? — погледна я въпросително Ейми, която знаеше от Шон, че Боби подозира Тод в нечисти намерения относно Хайуд, но не бе наясно точно в какво. — Мислиш ли, че се стреми към петрола?

— Тод ли? А, не — поклати глава Мили. — Определено не. В договора им има клауза, че сондирането е забранено. Помня, че Уайът накара Боби да настоява за нея.

— Браво на Уайът — каза Ейми.

Не познаваше никого от семейство Макдоналд, но ярките описания на Мили и Шон я караха да ги чувства като стари приятели. Представяше си как Уайът се опитва да удържи дебелоглавия Боби и да го защити от акули като Кренбърн.

— Както и да е, Тод не би направил подобно нещо. Знам, че не харесва Боби, но… Не, не би го направил.

Ейми не беше сигурна дали приятелката й се опитваше да убеди нея или самата себе си. Но което и от двете да бе, не се получаваше.

— Е, какво мислиш? Златните обици или сините? — попита Мили, като бързо смени темата.

Най-после се бе спряла на златистата ретро рокля, в която не изглеждаше толкова мършава като в останалите. Нямаше нищо против слабостта си, но гърдите й се бяха стопили, а поне половината момичета довечера щяха да имат цици, които тежаха повече от телата им. Всеки път, когато двамата с Тод отиваха в Ел Ей, някоя изрусена крава започваше да размахва гигантските си гърди под носа му. А това караше кръвта на Мили да закипи.

— Мисля, че сините — решително отговори Ейми.

Никой никога не й беше искал съвет за красота или мода и сега бе изпълнена с благодарност към красивата Мили, която търсеше мнението й. Само близостта й с Мили я правеше по-самоуверена.

Ако можеше да я заведе в Ню Йорк следващия месец в ролята на талисман, когато се срещнеше с издателите или се видеше с Гарт… Но знаеше, че претрупаният график на приятелката й нямаше да позволи това. А и Ейми не бе споделила с нея, нито с някого другиго за интереса към стиховете й. Струваше й се, че така би урочасала успеха си.

— Мили!

Под прозореца на Ейми зазвуча какофония от пронизително свирене на клаксон. Тя се надигна от леглото и отиде да види какво става. Тод беше в двора, гледаше часовника си и крещеше името на Мили ядосано. Ейми забеляза доволно, че на главата му се образуваше плешиво петно. Надяваше се, че скоро копелето ще оплешивее напълно. Това щеше да нанесе страхотен удар на суетата му.

За Ейми не бе лесно да намрази някого, но Тод Кренбърн бе постигнал това за рекордно време. Ако ставаше дума само за грубостта му към нея, подигравателните погледи и безкрайните груби забележки за теглото й, вероятно би му простила. Но начинът, по който царуваше над Мили, даваше й заповеди и си играеше с неувереността й, я вбесяваше. Също така гнусен бе и начинът, по който се мотаеше около баща й, нахвърляйки се върху остатъците от масата на Прайс като гаден лакей.

Но както винаги, лицето на Мили засия, когато чу гласа му.

— Здрасти! — извика тя и му махна весело. — Не очаквах да дойдеш да ме вземеш. Защо не се качиш горе в стаята на Ейми? Тъкмо приключваме.

— Не, благодаря — отвърна той, като погледна часовника си за четвърти път. — Нямаме достатъчно време, бебчо.

Ако Ейми не харесваше Тод, то чувството бе взаимно. Според него, основното задължение на една жена бе да е слаба и красива. А ако не можеше да го постигне, тогава трябваше да е тиха и полезна. Ейми Прайс не беше нито едното, нито другото, а това правеше съществуването й абсолютно безсмислено. Нямаше представа какво виждаше Мили в дебелата загубенячка.

— Трябва да вървя — извини се Мили, като свали роклята и нахлузи джинсите си. — Тод мрази да го карам да чака.

— Е, няма да се засегна — отвърна Ейми заядливо, но незабавно съжали за думите си, когато видя натъженото лице на приятелката си. — Извинявай. Пожелавам ти да изкараш чудесно довечера. И не позволявай на Шон или… или някой друг да ти развали настроението.

— Няма — зарече се Мили, като грабна дрехите и обувките си и се понесе към вратата. — Надявам се и ти да прекараш добре довечера.

Да бе, помисли си Ейми. Точно така. Кенди, татко и аз. Страхотна веселба ще падне.

Но не й пукаше. По това време след три седмици щеше да е в Ню Йорк с Гарт. Нищо друго нямаше значение.

Мили не можеше да си спомни дали бе виждала снимки на „Шангри-ла“, прочутия замък на „Плейбой“, или просто въображението й бе учудващо точно.

Но което и от двете да беше, когато Тод съобщи имената им по интеркома и портите от ковано желязо се отвориха, картината пред очите й се оказа същата, каквато си бе представяла — нещо като кръстоска между райската градина и шоуто на Бени Хил.

— Уха — ухили се тя, като за пореден път оправи лепенката на гърдите си, предназначена да държи роклята й на място. — Страхотно е, нали?

Но Тод вече бе зает да маха и да се усмихва на момичетата, покрай които минаваха, и не я чу. Беше идвал тук безброй пъти и гледката не го впечатляваше.

Построена през двадесетте години за наследника на свръхбогато семейство, готическата къща бе променена в стила на Хефнър през седемдесетте години, а градините й — трансформирани в кичозен храм на секса и хедонизма.

— Колко често правят тези купони? — прошепна Мили в ухото на Тод, като се опита да привлече вниманието му, когато той подаде ключовете от ферарито на гърдестото момиче, което паркираше колите.

Златната рокля, която по-рано й се бе сторила прилично сексапилна, сега я караше да се чувства плоска и безполова. Трябваше да облече нещо вампирско червено и по-солидно, под което да пъхне сутиен с подплънки.

— О, Господи, видя ли я?

Жена поне на седемдесет години мина покрай тях, облечена само в сребърни бикини. Над тялото с увиснала кожа, която се люлееше над лъскавите бикини, имаше зловещо кукленско лице: гладко, почти восъчно бяло, с оранжеви вежди и огромни изкуствени мигли.

— Хеф може да е сексист, но определено не дискриминира възрастните — отвърна Тод и се засмя на ужасеното изражение на Мили.

Не бе необичайно да видиш застарели бивши звезди по тези събития. Те като че ли подсилваха странната бохемска атмосфера, която напомняше на картините на Йеронимус Бош.

— Опитай се да не изглеждаш толкова втрещена — посъветва я Тод. — Тази вечер ще видиш и много по-лоши неща, повярвай ми.

Беше прав. Ако къщата изглеждаше както бе очаквала, нищо не би могло да я подготви за странната циркова смесица от извратеняци, зайчета и бизнесмени, скупчени по ливадите. Вляво от нея, двама костюмирани мъже спокойно си говореха за бизнес и отпиваха минерална вода. Вдясно тийнейджърка без горнище на банския придружаваше човек, който можеше да бъде дядо й, към една от гигантските вани, където вече се вихреше мини оргия.

Но най-впечатляващото бе колко хора, особено момичета, познаваха Тод.

Една след друга жените подскачаха към него — вече започваше да разбира защо ги наричаха „зайчета“, прегръщаха го нежно и шепнеха в ухото му, сякаш Мили изобщо не съществуваше.

В Нюмаркет и дори в Солванг гостите на купона щяха да я попитат откъде е и с какво се занимава. И дори да не бяха чували за каубойски коне, щяха да се заинтересуват от факта, че е ездачка, особено сега, когато вече си бе създала име.

Но тук никой не те питаше какво работиш. Всъщност никой не те питаше нищо, освен ако не си прочут актьор, милиардер или мацка, готова да понесе голите си цици в количка.

— Какъв, по дяволите, й е проблемът? — изсумтя Мили ядосано, когато красивата испанка на име Мия, която се бе залепила за Тод, внезапно забеляза по-богат тип и се понесе лудо към него.

— Какво имаш предвид? — сви рамене Тод. — Купон е. На момичетата се плаща, за да карат хората да се чувстват добре дошли.

— Е, мен не ме накара да се почувствам добре дошла — ядосано отвърна Мили. — Честно казано, всички тези проклети курви все едно не ме забелязват. Не осъзнават ли, че съм с теб?

— Успокой се.

Тод я придърпа към себе си и погали тила й нежно. Беше толкова лесно да я накараш да ревнува. И това не спираше да му доставя удоволствие.

За негова изненада все още я намираше физически привлекателна, въпреки факта, че вече бяха заедно от пет месеца, рекорд за него. Дори след като изчезна тръпката от това, че я бе откраднал от Боби, комбинацията от невинност и желание да му достави удоволствие, особено в леглото, го възбуждаше страхотно.

— Защо не пийнеш нещо? — предложи й той, като се отдръпна от нея. — Иди се смеси с гостите. Ще те намеря след малко.

— Да се смеся? — извика Мили вбесено на отдалечаващия се гръб. — Как да се смеся с тия полуидиоти? Не познавам никого. Тод!

Но той вече бе потънал в тълпа от ухилени момичета. Да се опита да го изтръгне от тях щеше да е невъзможно, а и адски унизително.

— Вече изгуби контрол над него, а?

Мили се завъртя енергично. Би познала подигравателния ирландски акцент навсякъде.

— Боже, Боже. Това не е хубав признак.

— Шон — ледено каза тя. — Каква приятна изненада.

Вечен трън в крака й, след посещението си в Хайуд Шон бе станал абсолютно непоносим. Дрънкаше замечтано за мястото и хората там, сякаш ги познаваше по-добре от нея. Заради бурната си раздяла с Боби, Мили не бе говорила с никого от ранчото, дори и с Дилън, от деня, когато ги напусна. Но все още обичаше мястото и побесняваше, че й се налага да чува новини оттам от проклетия Шон.

Шон обаче бе доволен, че се бе натъкнал на Мили. Заяждането с нея щеше да поразведри скуката от приема.

Никой не можеше да го обвини, че не си пада по хубавите купони или не вижда чар в тълпите полуголи жени. Но вече бе идвал на празненствата в „Плейбой“ няколко пъти и винаги се бе чувствал потиснат. Усмивките на момичетата бяха пресилени, а свалките им добре заучени и изкуствени, и оставяха горчив вкус в устата му. Всичко тук трябваше да е еротично, но не беше.

Не му помагаше и това, че не можеше да пропъди Съмър Макдоналд от ума си. Не бе успял да постигне абсолютно никакъв успех с нея по време на престоя си в Хайуд, макар да се опитваше упорито. Изпробва всяка техника — от рамото, на което да си поплачеш, до веселия и смешен шут. Нищо не свърши работа. Съмър продължи да се държи с него любезно, но дистанцирано, а после изчезна в библиотеката последната сутрин, без дори да се сбогува. Очевидно Шон губеше способностите си с женския пол.

— Не трябва ли да си заровил лице в нечии изкуствени цици? — попита Мили, като се огледа за Тод, но откри, че е изчезнал напълно сред тълпата зайчета.

— Вече го направих — отговори Шон сухо. — Но гаджето ти ми ги грабна изпод носа.

Мили го изгледа мрачно.

— Чух, че той е редовен посетител тук.

— Е, ти би трябвало да знаеш — отвърна Мили разярено.

— Да не би да си вадя прибързани заключения? — продължи да се заяжда Шон. — Може би ти си била поканена, а той просто се е повлякъл подире ти? Имам предвид, последната ти реклама за „Хамбар с ботуши“ ще си бъде съвсем на мястото в „Плейбой“. Я ми кажи, как успяха да ти направят цици? Винаги съм искал да знам.

— Ходи си го начукай — грубо отговори Мили.

Никога не бе разбрала какво Боби, Ейми и всички други виждаха в Шон. Към нея винаги се бе отнасял отвратително.

Тя спря минаващото покрай тях зайче, замени празната си чаша с шампанско с пълна и отпи огромна глътка, от която очите й се насълзиха.

— Просто завиждаш, защото моята кариера върви напред — насили се да се усмихне тя. — А ти ще прекараш целия си живот, пъхнал ръка в конски задник.

— Да завиждам? На теб? — засмя се Шон. — Не и в този живот, сладурче.

Той погледна многозначително към Тод, който бе прегърнал по една хубавица с всяка ръка — червенокоса от едната страна и чернокожа пантера, напомняща за Грейс Джоунс, от другата — и се смееше весело, сякаш нямаше нито една грижа.

— Осъзнаваш, че той се кани да прекара Боби, нали?

Хайде, пак се започна, помисли си Мили.

— Виж, знам, че не си от най-умните — продължи Шон, — но дори ти го разбираш, нали? Гаджето ти е шибан използвач и целият Ел Ей го знае.

Мили се завъртя и тръгна към къщата, където се заключи в тоалетната. След разправията им за Хайуд онзи ден тя се измъчваше от подозрението, че Тод вероятно имаше и скрит мотив за връзката си с нея. Беше успяла да се убеди, че страда от параноя, но думите на Шон сега я хвърлиха в нови съмнения.

Извади нервно пудриерата от златната си чантичка и освежи грима си. Шибаният Шон. Кой, по дяволите, беше той, та да си позволява да се подиграва на рекламата й или на Тод? Всички знаеха, че бе изчукал всяка жена в радиус от петдесет километра от Палос Вердес. Дори Боби, който го харесваше страхотно, винаги го описваше като безнадежден женкар.

Но въпреки всичко забележката му за Тод я притесни повече, отколкото й се искаше да признае.

Дали я използваше, за да се добере до Боби? И ако бе така, как? От една страна, това й изглеждаше преувеличено. Но от друга — доста вероятно, а това бе тревожна мисъл. Тод определено не се държеше като влюбен приятел тази вечер, а флиртуваше безсрамно под носа й. Ужасно объркващо.

Тя изскочи в осветения от свещи коридор и спря за миг. Очевидно се бе натъкнала на някакъв храм на Мерилин Монро, която бе първата любимка на „Плейбой“ според снимките и надписите по стените. През двойната стъклена врата вляво Мили видя Тод, потънал в разговор, този път с мъж. Тъкмо се канеше да отиде при него, когато я спря впечатляващо красив мъж.

Изглеждаше около тридесетгодишен и се усмихваше толкова широко, че зъбите му блестяха в тъмнината. Беше мъжествен тип като Кари Грант и Мили се бе надявала, че някой точно като него би я заговорил, и то на място, където Тод можеше да ги види.

— Аз съм Джони Хауърд — представи се хубавецът. — Ти не си ли момичето от спортната реклама? Каубойката?

— Точно така — усмихна се Мили, благодарна, че поне някой я бе познал. — Аз съм Мили Локуд Гроувс. Приятно ми е да се запознаем.

Тя заговори достатъчно високо, така че Тод да чуе гласа й, и изпита диво удоволствие, когато го видя да се извинява на събеседника си и да се отправя към тях.

Аха! Значи все пак ревнуваше.

Но усмивката й се стопи, когато след миг Тод поздрави новия й обожател с весела усмивка. Имаше ли човек, когото Тод да не познава?

— Здрасти, Джони — мило каза той. — Как върви работата?

— Чудесно — кимна хубавецът, като насочи вниманието си изцяло към Тод. — Тъкмо бях обявен за номер едно на Западното крайбрежие по отношение на гърди и очи. Всъщност се канех да дам на тази млада дама, Джили, нали, картичката си. В случай че поиска лека промяна, нали разбираш?

Той извади визитна картичка от джоба си и я пъхна в ръката на Мили. На картичката пишеше: „Доктор Дж. Хауърд, пластичен хирург“.

Мамка му! Този тип не искаше да я сваля. Искаше да я реже! Никога в живота си не се бе чувствала толкова унизена.

— Името ми е Мили — ледено уточни тя. — Мили с М, ясно ли е? И съм напълно щастлива с тялото си, благодаря.

Джони изгледа плоските й гърди учудено.

— Аз съм професионален жокей — рязко добави тя. — Ние не носим изкуствени въздушни възглавници.

— Е, добре — невинно размаха ръце той, като футболист, който си признава фала. — Никога не вреди да попиташ, нали? Хей, Адриана! Чакай!

Джони се хвърли в прегръдките на жена, която вероятно бе една от доволните му пациентки, и остави Тод и Мили насаме.

— Страхотен лаф — захили се Тод. — Въздушни възглавници. Хареса ми.

— Така ли? — сопна се ядосано Мили.

Искаше й се да прояви хладнокръвие, но след гнусните намеци на Шон и унижението с противния доктор целият й самоконтрол се изпари.

— Е, очевидно въздушните възглавници са нещо, което харесваш, нали? Зяпаш втренчено всеки шибан чифт тук през последния час.

Тод харесваше вида на Мили, когато бе ядосана. Долната й устна се издаваше нацупено, а носът й се сбърчваше.

— Не знам защо изобщо си направи труда да ме доведеш тук — продължи тя разгневено. — Заряза ме като шибан багаж и тръгна да сваляш курви!

Той сложи ръка на тила й и я привлече към себе си.

— Горката малка Мили — прошепна. — Самосъжаляваме се, а?

Мили знаеше, че трябва да се отдръпне. Да запази гнева си и да му даде урок поне веднъж. Но й бе толкова приятно да я прегръща, че не успя да го направи. Само лекият аромат на одеколона му и топлите му пръсти по врата й бяха достатъчни да я накарат да потръпне от желание. Искаше й се да не го желае толкова силно, но бе безнадеждно. Тя затвори очи и се отпусна на гърдите му.

— Трябва да знаеш — каза той възбудено, когато усети слабото й тяло, притиснато плътно към него, — че не съм тръгнал да свалям никого. Всъщност свърших малко работа в твоя полза.

— Каква работа? — промърмори тя.

— Е, не обещавам нищо — отвърна Тод, — но мисля, че успях да ти осигуря снимки в „Плейбой“.

Мили отскочи от него ужасено.

— Какво си направил? „Плейбой“? — повиши глас тя. — Да не си си загубил ума? Искаш да се съблека за „Плейбой“?

— Разбира се — спокойно отбеляза Тод. — Защо не? Опитваш се да си изградиш имидж, нали?

— Защо не ли? — извика Мили невярващо. — Ами защото съм спортистка, а не порнозвезда. На Рейчъл Дилейни може да й харесва да я снимат по сутиен с малко пайети, но не и аз. Пък и — добави тя практично — Джими няма да одобри идеята.

— Напротив — възрази Тод. — Ще му хареса страхотно. Следващия месец те имат специално спортно издание. Повечето снимки вече са направени, но винаги имат място за добавяне, ако момичетата са достатъчни секси — добави с усмивка. — Ако Джими поиска да се появиш там, това ще е достатъчно. Майната му на шибания „Хамбар с ботуши“.

Мили се замисли, разкъсвана от противоречиви чувства. От една страна, цялата работа беше отвратителна. Майка й щеше да получи инфаркт. Не че много й пукаше, след като Линда бе продала имота на Рейчъл, но все пак. А и подигравките, на които щеше да бъде подложена от конярите в Палос Вердес и всички останали сексистки свини в състезателния свят… Достатъчно лошо бе, че бе единствената жена в деветдесет и девет процента от надбягванията, но да стане модел на „Плейбой“? Със същия успех можеше да им поднесе главата си на сребърна табла. Шон щеше да умре от кеф.

Но от друга страна, това означаваше главоломна популярност. Скромната слава, на която се бе наслаждавала досега, бе повече от приятна. Защо пък да не стане център на вниманието поне веднъж?

— Слушай — каза Тод, като отново я прегърна въпреки протестите й. — Искаш да си откупиш фермата от Рейчъл, нали?

— Разбира се — неохотно призна тя. — Знаеш, че е така. Но пък голи снимки…

— Не е само заради парите — прошепна той. — Искам да го направиш. Заради мен. Мисля, че е адски секси.

Мили усети как решителността й се изпарява. Не само й се искаше да му достави удоволствие, но бе и уплашена. Знаеше, че ако го отблъсне тази вечер, десетки блондинки бяха готови веднага да заемат мястото й.

— Ще си помисля — обеща тя, като се надигна на пръсти, за да го целуне по устните.

— Добре — ухили се той с доволната усмивка на победител. — Хайде да се махаме оттук. Искам те в леглото.