Дуел

7.

Джаспър седеше намръщено в тъмносиния рейндж роувър на баща си и оправяше косата си, вторачен в огледалото за обратно виждане. Наскоро си бе пуснал по-дълъг бретон, който мажеше обилно с гел и оформяше на кичури в стила на модерните банди. Повечето момичета, които се мотаеха около жокеите, харесаха новия му вид. Но откакто преди две вечери по време на секс Рейчъл му бе казала, че изглежда така сякаш на главата му е легнал таралеж и е умрял там, бе започнал да се съмнява в прическата си.

Двамата със Сесил отиваха към „Хийтроу“, за да посрещнат наетия от Майкъл Дилейни прочут калифорнийски треньор, който щеше да им гостува.

— Не разбирам какво толкова му е специалното на този тип — изхленчи Джаспър мрачно, за трети път през последните два часа.

Негодуваше срещу факта, че баща му го повлече към летището само за да посрещне и приветства бъдещия им гост. Шибаният Боби Камерън за него бе пълна досада. Рейчъл го отегчаваше от седмици с дрънкане колко гениален бил Боби с конете. Да бе! Сякаш на някого му пукаше.

— Честно казано, Джаспър, аз също не разбирам — отвърна Сесил, като отби в бързата лента и задмина мърлявия пушещ камион пред тях. — Майкъл вече има един от най-добрите треньори в страната и всичките му кончета се представиха чудесно този сезон. Защо смята, че трябва да докара тук и Джон Уейн, нямам представа. Но важното е, че правим много пари от жребците на Дилейни. Нищо няма да ни стане, ако подслоним момчето за няколко седмици.

— Хм. Добре. Но все пак си мисля, че е адски нагло — изсумтя Джаспър. — Нямам време да забавлявам някакъв си шибан дресьор на коне посред сезона. А и той ще ни се мотае в краката из двора, нали? Ще размята ласото си или каквото там прави.

Сесил настръхна. В краката ни? Ама че шегичка. Джаспър се появяваше в двора единствено когато се нуждаеше от пари или искаше баща му да моли клиентите си, за да му осигури коне за езда. А тази сутрин дори прояви наглостта да мрънка, че трябвало да дойде до „Хийтроу“. Сякаш имаше нещо друго да прави.

— Е, да дадем шанс на момчето — каза Сесил спокойно. — Ако е добър както твърди Майкъл, може пък да научиш нещо от него. Да погледнем истината в очите, представянето ти напоследък не е особено добро.

— Да науча нещо? Съмнявам се — арогантно се тросна Джаспър и се нацупи на отражението си в огледалото. — Не се интересувам от дълги разходки из прерията. Интересувам се само от печеленето на надбягвания. Не виждам как някакъв смотан каубой, който язди диви мустанги, ще ми помогне да постигна това. Ти представяш ли си го?

У дома в Нюуелс Линда беше заета с приготвянето на неделното печено в чест на интересния нов гостенин. В нейните очи Боби бе интересен както всеки друг, свързан по някакъв начин със сър Майкъл и лейди Дилейни.

Мили се прибра от конюшните почти без оплаквания, тъй като искаше майка й да е добре настроена към нея след колебливото им сдобряване. Сега беше на горния етаж и оправяше леглото на гостенина, като застилаше чисти чаршафи и подреждаше подходящи сини хавлии в банята.

Потръпвайки от срам, Мили огледа стратегически разположените снимки на родителите си, запознаващи се с кралицата в Аскът и с кралицата майка в Гудууд, изтикани на предно място на тоалетката. Майка й сигурно ги бе преместила от всекидневната, за да се увери, че светският й триумф няма да остане незабелязан от американския гостенин.

И какво, за Бога, правеше това тук?

Мили ужасено дръпна черно-бялата си снимка от участието си в хоровото изпълнение на коледния концерт миналата година и я скри в чекмеджето на нощното шкафче. Камерата я бе заковала в кошмарната й рокля от прасковено кадифе, зинала широко, за да изпее „На времето в града на цар Давид“. Ако изобщо й се удадеше възможност да накара прочутия треньор да я види като жокей, не искаше снимката да е първата му представа за нея.

Откак баща й заяви, че Боби ще живее при тях, в главата на Мили се бе оформил определен план. Сесил почти си бе признал, че няма да има време да забавлява американеца. Значи най-лесното за нея щеше да е да влезе в ролята на домакиня. Е, поне в конюшните. А това означаваше много време, прекарано с конете на баща й и тези на Дилейни. Щеше да запознае Боби с жребчетата на сър Майкъл, да изглади отношенията между него и Виктор и като цяло да се прояви като полезна. Надяваше се, че в замяна на това Боби щеше да й предаде няколко тайни урока по обучение на коне. Ако я сметнеше за добра, разбира се.

Но щеше да я хареса. Тя щеше да положи усилия.

А вероятно непознат човек имаше по-големи шансове да успее да убеди баща й, че за нея е безопасно да язди.

Преди около десет дни Мили най-после взе категоричното решение да въстане срещу забраната на родителите си. Беше се прибрала изтощена от омразния курс по аранжиране на цветя и бе влязла в кухнята, където откри Рейчъл Дилейни, настанена на нейния любим стол, да си бъбри приятелски с майка й и да й разказва как прекарала деня в яздене на конете на Сесил. Мили никога нямаше да забрави победоносния поглед на Рейчъл, който сякаш й казваше: „Признай си, Мили, загуби. Имам всичко, което някога си искала. Дори собствената ти майка ме обича. А ти не можеш да направиш нищо по въпроса!“

Е, проклета да е, ако се предаде. Щом Рейчъл искаше война, щеше да си я получи. Мили щеше да язди отново и щеше да победи тази долна кучка.

Нуждаеше се само от възможност. А посещението на Боби Камерън можеше да се окаже точно тази възможност.

Мили приключи с оправянето на леглото, после започна да аранжира грижливо лилиите и белите рози, които Линда бе донесла от цветарницата в Нюмаркет. След двете кошмарни седмици при Мадлин Хауърд Мили знаеше, че не можеше просто небрежно да пльокне цветята във вазата.

— О, скъпа, изглеждат великолепно — зарадва се Линда, когато видя букета, и за щастие на дъщеря си пропусна да забележи изчезналата снимка. — Стаята също е чудесна. Благодаря ти, миличка. А сега няма да е зле да отидеш да се преоблечеш. Баща ти се обади от магистралата преди около пет минути, така че очаквам да се приберат скоро.

— Да се преоблека? — намръщи се Мили, която се бе надявала да се върне в конюшнята и да провери как е Лесна победа. — Не мога ли да се появя така?

— В никакъв случай — категорично отсече Линда, като потръпна при вида на мърлявите бричове и безформената тениска на дъщеря си. — Иди и се преоблечи. Опитай се да намериш нещо поне малко женствено.

Мамка му, изруга Мили ядосано след няколко минути, като ровеше из разхвърляните си чекмеджета в опит да открие чиста дреха. На Боби Камерън със сигурност нямаше да му пука дали изглежда женствена или не. Тя неохотно си изми лицето със сапун и се намаза с крема, който Линда й бе купила. Отказваше да си сложи грим, но поне се среса и върза косата си на конска опашка, после пръсна малко парфюм по врата и китките си.

По никакъв начин нямаше да облече рокля. Достатъчно лошо бе, че й се налагаше да го прави за празненствата, но нямаше да започне да се облича така и у дома. Но пък не искаше да дразни майка си в този решителен момент. Стисна зъби и се спря на компромисното решение: бял панталон и синя риза на цветя от „Ралф Лорън“, която Сесил й бе подарил за рождения ден преди две години, но така и не бе обличала. Мили откъсна със зъби етикета и без да си направи труда да разкопчае копчетата, я нахлузи презглава.

След няколко минути какофонията от лай от страна на Каин и Авел, двата древни териера, страдащи от артрит, възвести, че комитетът по посрещането се прибира.

Линда вече бе отворила предната врата и целуваше високия рус гостенин по двете бузи, когато Мили се появи на стълбите.

— Боби, това е дъщеря ми Милисент — представи я Линда, като отстъпи настрани, за да им даде възможност да се видят.

Мили замръзна на стълбите като статуя, стиснала здраво парапета. Не й бе присъщо да се срамува или да обръща внимание на другия пол. Но за първи път в живота си откри, че безумно й се искаше да бе облякла нещо по-секси и да си е сложила малко грим. Или поне да си бе измила косата! Защото пред нея стоеше несъмнено най-великолепният мъж, когото някога бе виждала. А тя се бе издокарала като малко момиченце с покрити с цветя гърди и лъскави бузи. Защо вечно й се случваха такива неща?

— Приятно ми е, Милисент — каза Боби, като пристъпи към стълбите и протегна ръка, широко усмихнат.

Мили знаеше от Джаспър, който го бе чул от Рейчъл, че Боби е на двадесет и три години. Едва три години по-голям от горкия Хари Лайън. Но този Адонис срещу нея изглеждаше много по-възрастен. Истински зрял мъж. Внезапно идеята да го спечели за съюзник срещу баща си й се стори абсурдна и тъпа. Дори детинска. В миг Мили осъзна, че последното, което искаше, този човек да гледа на нея като на дете.

— Всъщност съм Мили — заекна тя.

Искаше й се да слезе по стълбите с грацията на Грейс Кели, но тялото й сякаш бе заживяло собствен живот и стоеше упорито заковано на място.

— Всички ме наричат Мили — добави тя.

— Аз съм Боби — огря я той с прекрасната си усмивка. — Радвам се да се запознаем.

— Да. Много добре. Здравей. Чудесно.

За неин ужас думите изскочиха от устата й неволно. Все едно говореше една от ужасните кукли, които й бяха подарили, когато беше малка. Бузите й запламтяха и тя се помоли на Господ да не е толкова зачервена, колкото си представяше.

Боби се усмихна леко. Горкото хлапе изглеждаше ужасено. И очевидно се бе облякло на тъмно. Сесил му бе казал, че има луда на тема коне седемнадесетгодишна дъщеря, но момичето изглеждаше много по-младо.

— Да отидем ли да обядваме? — жизнерадостно предложи Линда. — Сигурно умираш от глад, Боби — тя явно не забеляза с какво затруднение дъщеря й заслиза надолу по стълбите. — Джаспър ще те заведе в стаята ти, след като обядваме — добави тя.

— А после аз ще те разведа из конюшните — каза Сесил. — Ако се интересуваш от тях, разбира се.

— Естествено — кимна Боби. — Ще е чудесно. Нещо ухае великолепно.

— Благодаря — изчерви се Линда като момиченце. Очевидно Мили не бе единствената, зашеметена от чара на Боби. — Надявам се, че и вкусът е добър като аромата — додаде. — Човек никога не е сигурен с агнешкото — тя хвана Боби под ръка и го поведе към трапезарията. — Да започваме ли?

Обядът бе изключително вкусен, макар че Боби бе прекалено изморен, за да има апетит. А и бездруго му бе по-интересно да разглежда домакините си.

Щеше да остане в Англия шест седмици, най-дългия му ангажимент досега. Мисълта, че до средата на есента няма да види любимия си Хайуд, го държеше буден нощем, но трябваше да е луд да не приеме огромната сума, която сър Майкъл Дилейни му бе предложил. Уайът щеше да полудее, ако бе отказал. А и бе чувал впечатляващи неща за фермата в Нюуелс от някои от коневъдите в Кентъки. Шансът да поживее тук и да огледа лично конете на Локуд Гроувс не можеше да бъде пропуснат.

Сесил изглеждаше симпатяга. Доста лаконичен, с което му напомни за Ханк, но за разлика от баща му Сесил говореше с топлота в гласа. По време на дългия път от летището се бе проявил като дружелюбен и забавен, и положи всички възможни усилия да улесни госта си. Можеше да говори с часове за коне и очевидно знаеше за развъждането им повече, отколкото останалите коневъди. Освен това беше любезен — нещо, което Боби ценеше високо, но срещаше все по-рядко напоследък, когато се отдалечаваше от Хайуд и стриктните му правила за учтиво поведение.

От друга страна, синът на Сесил беше пълен кретен. Мрачен и нацупен като тийнейджърка с предменструален синдром, Джаспър никак не се бе постарал да прикрие неприязънта си към Боби. Свикнал с враждебността от страна на треньорите, Боби не можеше да разбере защо некадърният жокей с разсмиваща прическа се чувстваше толкова застрашен от него. Но очевидно се плашеше. Единственият път, когато наруши мрачното си мълчание в колата, бе да се похвали с ездаческите си умения, а това го представи като смотан и неуверен. Явно не знаеше абсолютно нищо за жребците на баща си, странно за единствен син, който щеше да наследи фермата. Като цяло, Джаспър бе разглезено и досадно егоистче.

— Джаспър, скъпи, още картофи? — обърна се Линда към сина си, като му поднесе купата с димящи картофи, сякаш се чувстваше виновна за лошото настроение на отрочето си.

Хм. Нямаше съмнение. Ставаше дума за сериозен едипов комплекс. Очевидно Джаспър бе любимецът на мама.

Но най-вече го заинтересува горката пренебрегната дъщеря. Отначало си бе помислил, че Мили е прекалено срамежлива, за да каже нещо. Всеки път, когато я погледнеше, тя се изчервяваше като зрял домат. Но веднага щом разговорът се насочи към жребците на баща й, момичето се превърна в друг човек. Отърси се от неловкостта си като издигнал се от пламъците феникс и прояви впечатляващи познания за родословното дърво, потомците, здравето и тренировъчния режим на всеки от конете. Боби наистина се впечатли.

— Мили, предполагам, че и ти яздиш, нали? — попита той, след като изслуша проблемите на едно от новите жребчета на сър Майкъл.

Очевидно познанията й за конете не се ограничаваха само до животните на баща й.

— Всъщност не — вметна Джаспър злобно. — Напоследък интересът на Мили към конете е само академичен. Нали така, сестричке?

Боби забеляза убийствения поглед, който Мили хвърли на брат си, и се зачуди в какво ли семейно минно поле се е набутал.

— Напоследък? — повдигна вежди той, но този път баща й отговори вместо нея.

Никой ли не разрешаваше на горкото момиче да проговори?

— Мили е великолепна ездачка — обясни Сесил, като внимателно подбираше думите си. — Но трябваше да се откаже от ездата по здравословни причини.

— Измислени причини — промърмори Мили под нос, но достатъчно високо, за да бъде чута.

Боби й се ухили широко и отново я накара да се изчерви. Сесил реши да се направи на глух и продължи.

— Но загубата за ездата се оказа печалба за фермата — каза той. — Дъщеря ми е незаменима в конюшните.

— Да, мога да си го представя — съгласи се Боби.

Сърцето на Мили заби ускорено от удоволствие. Харесва ме! Наистина ме харесва!

— Джаспър е професионален жокей — намеси се Линда, като поднесе купата със сос на Боби. — Миналия месец язди в Епсъм. Нали така, скъпи? — не можа да се сдържи тя.

— Наистина ли? — наостри уши Боби. — Това е впечатляващо. Как мина?

Малката вена на челото на Джаспър започна да тупти, а горната му устна се сгърчи в нервен тик. Беше готов да застреля майка си.

— Лошо — триумфално обяви Мили. — Девети. От десет участници.

Аха, помисли си Боби. Значи не е свенлива, а само потисната. Очевидно братът и сестрата не се обичаха. А той знаеше добре на чия страна е.

— Конят му беше прекалено изтощен от трениране — намеси се Линда, за да защити сина си. — Джаспър язди добре.

Мили избухна в такъв див смях, че се задави с черненото вино.

— Мили! Опитай се да бъдеш полезна и започни да прибираш чиниите — скара й се Линда.

Ужасена, че се бе оплискала с вино пред красивия Боби, Мили бе доволна от оправданието да напусне масата. Събра чиниите светкавично и се втурна в кухнята, за да се почисти.

Зачуди се дали има време да се върне в стаята си и да си сложи малко грим. Поне да смекчи цвета на пламтящите си бузи преди десерта…

След като момичето излезе от трапезарията, Боби погледна Сесил с любопитство.

— Тези здравословни причини — каза той — сериозни ли са?

Сесил се намръщи и младият мъж незабавно съжали, че го е притиснал.

— Дъщеря ми претърпя инцидент — лаконично отговори домакинът. — Преди доста време. Но всичко е вече минало. И тя е съвсем щастлива.

Да бе! А аз съм Савската царица, помисли си Боби.

— Знаеш какви са тийнейджърките — намеси се Линда. — Отегчават се адски лесно. Но скоро ще забрави за конете и ще започне да мисли за момчета.

Мили, която влезе навреме, за да чуе кошмарните думи на майка си, едва не изпусна порцелановите купички за пудинга.

— Никога няма да се отегча от конете — решително заяви тя. — Никога! И не се интересувам от момчета, мамо. Знаеш го.

— Наистина ли? — злобно я захапа Джаспър. — Защото това на носа ти определено е пудра. Какво направи? Нанесе я с лопата?

— Не знам за какво говориш — отвърна тя с достойнство, като остави купичките на масата. — Явно гелът ти е проникнал в черепа и напълно е повредил мозъка ти.

Боби се засмя и улови погледа на Мили за момент.

О, Господи, моля те, помисли си тя, нека да е толкова готин, колкото изглежда. И ако е прекалено да искам да ме хареса, можем ли поне да бъдем приятели?

Ако Боби я подкрепеше срещу баща й, както вече бе направил с Джаспър, може би все пак щеше да се окаже нейният спасител.

По-късно следобеда, след като Боби разопакова багажа си, Сесил го поведе на обиколка из фермата. Беше все още август, но времето явно бе решило, че е настъпила есен. Цял ден не спря да вали, макар че сутрешният проливен дъжд сега се замени с постоянно ръмене, което мокреше лицата им, докато вървяха.

— Впечатлен съм — каза Боби, след като двамата със Сесил обиколиха конюшните и помещението за разплод и се понесоха във вехтия пикап на домакина към огромния тренировъчен ринг. — Не знаех, че действаш толкова мащабно. Това място ми напомня за „Овърбрук“.

Сесил се засмя.

— Е, не бих се мерил чак с тях — каза той, тъй като „Овърбрук“ бе една от най-големите и престижни коневъдни ферми в Кентъки. — Но не сме и толкова назад, колкото повечето американци си мислят.

— Значи фермата ти е наполовина за развъждане и наполовина за обучение на жребци? — попита Боби, вторачен в двете красиви кестеняви кобили, разхождани от конярите.

— Не, не — уточни Сесил. — Основният ни бизнес е развъждането. Получих лиценз за състезания преди няколко години и обучавам няколко от собствените си коне. Но това е всичко.

— Аха — кимна Боби изненадано. — Никой от клиентите ти ли не тренира конете си тук?

— Е, не официално — намигна му Сесил. — Но да кажем, че някои близки приятели използват тренировъчното оборудване от време на време.

— Като Дилейни ли?

— Понякога — потвърди Сесил. — Да, Майкъл е лоялен клиент, затова се радвам да му помогна. Виктор Рийд, треньорът му, работи на нашия ринг четири дни седмично.

— Какъв човек е Виктор? — попита Боби с престорено небрежен тон, тъй като ужасно му се искаше да научи колкото се може повече за прочутия Виктор преди първата им среща на следващия ден.

— Честно казано ли? — ухили се Сесил. — Абсолютен шибаняк.

По принцип Сесил бе истински професионалист и не би си позволил да говори така открито пред един от служителите на клиента си. Но нещо у Боби сякаш го подтикваше да му се довери и той откри, че говори по-свободно, отколкото бе възнамерявал.

— Така ли? — замисли се Боби.

Беше разочарован, но не и изненадан. Точно от това се нуждаеше, мамка му, поредния враждебен треньор, с когото да се съобразява.

Внезапно му стана студено и се почувства изцеден от умора.

— Ей, горе главата — окуражи го Сесил, като се кореше, че е уплашил горкото момче. — Всичко ще е наред. Сигурен съм, че си работил и с по-зловещи треньори от дъртия Виктор.

— Да — потвърди Боби, като си припомни тиранина Анри Дювал. — Наистина е така.

Качиха се в топлия пикап и се понесоха обратно към къщата.

— А, ето ви — приветства ги Линда, когато влязоха в кухнята и си съблякоха мокрите якета. — Сесил, какво си направил с горкото момче? Изглежда абсолютно съсипан. Мили, заведи Боби в стаята му. И се увери, че има всичко, от което може да се нуждае.

Боби вдигна очи и видя дъщерята на Сесил, потънала в последния екземпляр на „Рейсинг Поуст“. Беше се преоблякла в стари джинси и пуловер, определено подобрение след цветния кошмар, който бе носила по-рано. Всъщност Мили имаше чудесна фигура, макар и леко момчешка.

— А? — момичето неохотно вдигна очи от статията за надбягването в Епсъм и се стресна, когато забеляза погледа на Боби.

Беше чела толкова съсредоточено, че не го бе чула да влиза. Внезапно й се стори, че не знае какво да прави с ръцете си и пусна вестника притеснено.

— Съжалявам, мамо, какво каза?

— Говорех за госта ни, Мили — въздъхна Линда примирено. — Би ли го завела горе?

— Няма проблеми — намеси се Боби. — Знам къде отивам.

— Не! — извика Мили по-енергично, отколкото възнамеряваше, и си спечели учудените погледи на родителите си. — Искам да кажа, няма проблеми. Ще те заведа.

Погледна Боби и му се усмихна леко. Той отговори на усмивката й. Хлапето наистина беше готино.

Горе, в стаята за гости, тя положи монументални усилия да запази хладнокръвие, докато му показваше новото му жилище.

— Душът не е идеален, но ако го оставиш да потече минути, водата става гореща — обясни тя, вторачена решително в обувките си. — Кърпите са на леглото. Ако се нуждаеш от още закачалки, в стаята на Джаспър има предостатъчно. А също и сапун и други такива неща. Ако имаш нужда, мога да ти донеса още…

— Добре съм — прекъсна я Боби, като сложи ръка на рамото й, за да спре нервното й бърборене. — Благодаря.

Мили застина. Докосването му я вцепени и дори след като младежът дръпна ръката си, не можеше да си възвърне самоконтрола.

— Вероятно утре ще можеш да ми разкажеш за проблемите с жребчетата — усмихна се Боби. — Баща ти ми каза, че ги познаваш по-добре от всеки друг. Ако не си прекалено заета, разбира се.

Момичето кимна безмълвно. Не можеше да изрече и дума.

— Чудесно — каза Боби. — Е, ще се видим по-късно, нали?

Той повдигна вежди развеселено, когато Мили отново не помръдна, и реши да й обясни по-подробно.

— Трябва да поспя малко.

— Ох! — стресна се Мили и най-после разумът й се завърна. — Разбира се. Извинявай. Ще те оставя да поспиш.

Тя изскочи от стаята, затвори вратата енергично и изфуча надолу по коридора въодушевено.

Утре щеше да прекара деня с него! Беше я помолил да му помогне с жребчетата. А на нея не й се наложи да прави абсолютно нищо!

Нахлу доволно в стаята си, изкатери се на стола и съдра от стената плакатите на Роби Пембъртън и Франки Детори. Кой имаше нужда от плакати, като жива и прекрасна мечта спеше близо до нея. После взе купата от юношеското състезание от рафта, притисна я до гърдите си и се завъртя лудо, докато й се зави свят.

Джаспър и Рейчъл можеха да са си отвратителни, а родителите й — упорити, но всичко това вече беше без значение.

Тя щеше да язди отново. Това бе важното.

А красивият Боби Камерън щеше да й помогне.