Дуел

11.

Дилън Макдоналд рисуваше в стаята си в Хайуд. Откакто Ханк почина, животът в ранчото бе толкова трескав, че почти не му оставаше време да твори. Но днес бе неделя, а светлината бе толкова добра, че реши да пропусне закуската и да се заеме с картината си.

Застанал пред статива в стария си анцуг и тениска, Дилън довършваше портрета на баща си, който бе започнал тайно преди три месеца с помощта на стара снимка.

Спокойствието му бе нарушено от почукване на вратата. Той бързо метна кърпа върху платното и се опита да сдържи раздразнението в гласа си.

— Кой е?

— Аз съм, Съмър. Донесох ти захар с малко кафе в нея. Мога ли да вляза?

Дилън се ухили, отвори вратата и дръпна сестра си в стаята. После взе от ръката й димящата чаша с любимата му напитка. Обичаше цялото си семейство, но се чувстваше най-близък със Съмър. По-млада и не толкова сериозна като Тара, с тази му сестра го свързваха най-много неща, макар че ако някой сравнеше гарваново черните му къдрици и маслинена кожа с нейната руса като на шведка коса и бяла кожа, никога не би могъл да предположи, че са брат и сестра.

— Мога ли да видя? — попита тя, като махна към покрития статив.

Дилън се намръщи.

— Е, предполагам, че можеш.

Не обичаше да показва творбите си. Като всеки истински талантлив художник, той се измъчваше от невротични съмнения в способностите си, които в случая бяха подсилени от мисълта, че баща му и останалите работници в Хайуд смятаха рисуването за педалска работа. В Санта Инес признанието, че си художник, бе равносилно на това да съобщиш на света, че заминаваш за Сан Франциско, променяш името си на Прасковка и възнамеряваш да изпълняваш песните на Барбра Стрейзънд, издокаран в бална рокля.

Съмър обаче бе различна. Тя винаги го бе разбирала.

— Мамка му, Дил — подсвирна възхитено, когато видя портрета. — Невероятен е. Страхотна работа. На колко години е на снимката?

Дилън й подаде овехтялата черно-бяла снимка, която бе взел от албума на майка си.

— Няма дата, но предполагам, че е бил на двадесет и две-три.

Съмър поклати глава и се засмя.

— Готино копеле е бил, а? Какво, по дяволите, е станало? Сега прилича на спаружена слива.

— О, престани — спря я Дилън. — Чакай да видиш ти как ще изглеждаш в края на петдесетте — след четиридесет години, прекарани в обработване на земята.

— Аз ли? — засмя се тя, като се метна на леглото му. — Не възнамерявам да прекарам и четиридесет минути в обработване на земята, камо ли четиридесет години. Ще отида в „Бъркли“, а после ще завърша право в „Харвард“. След това ще спечеля милиони, ще живея в Ел Ей и ще стана толкова богата, че ще си направя пластична операция при появата на първата бръчка. Със сигурност няма да приличам на слива.

И ще го направи, помисли си Дилън, загледан в гладкото лице на сестра си, изпълнено със самоувереността и надеждите на младостта. Съмър бе дори по-умна, отколкото красива, и щеше да постигне всичките си цели. А аз ще си остана заклещен тук да карам стадата и да обяздвам конете на Боби, докато ми отнесат в ковчега.

— Каква, мислиш, ще е тя? — внезапно промени темата Съмър.

Пристигането на Мили бе основната тема на разговорите в ранчото откак Боби се бе обадил да им съобщи, че ще доведе дъщерята на английския коневъд със себе си. Очевидно планът бе Боби да я тренира да се надбягва с каубойски коне, в замяна на което тя щеше да помага в ранчото.

Дилън сви рамене.

— Не знам. Боби твърди, че е страхотна ездачка.

— Хм — намръщи се Съмър скептично. — Ще го повярвам, когато го видя.

Всички други се вълнуваха от запознанството с Мили, но Съмър определено не беше въодушевена. Макар да не би го признала пред никого, тя обичаше Боби откак се помнеше. И последното, което искаше, бе някаква надута английска мадама да се настани тук и да обсеби вниманието му.

Не че той някога бе проявявал и най-малкия романтичен интерес към нея. Приемаше Съмър като малката си сестричка, но тя възнамеряваше да промени положението един ден. А междувременно се утешаваше с мисълта, че никога не бе имал сериозна връзка въпреки многото момичета, с които бе ходил. Колкото и незадоволителна за нея да бе роднинската им връзка, тя си оставаше най-близката приятелка на Боби.

Мили бе първото момиче, което заплашваше отношенията им. И макар никога да не се бяха виждали, Съмър вече я мразеше с дива страст, която все по-трудно прикриваше.

— Би могъл да продадеш портрета — каза тя, като седна и насочи вниманието си отново към картината на брат си. — Адски е добър. Защо не го покажеш на майката на Марта Бентли? Знаеш ли, че освен мястото в Лос Оливос, тя току-що отвори нова галерия в Санта Барбара?

Разположен на около осем километра от Солванг, Лос Оливос бе красиво винарско градче, което напоследък се бе превърнало в рай за художници, писатели и „хипита от цяла Калифорния“, по думите на Уайът. Там имаше още няколко галерии, освен онази на Бентли.

— Не мисля така — поклати глава Дилън и решително покри картината. — Никой в Санта Барбара няма да купи портрет на татко. Пък и не съм доволен от него. Все още се нуждае от доста работа.

Съмър обви ръце около кръста му и го целуна нежно.

— Глупости. Великолепен е — каза тя.

Дилън винаги бе прекалено скромен и предпочиташе да се крие в сенките и да остави някой друг да блести пред него. Искаше й се брат й да е по-отворен.

Тя самата не страдаше от липса на самочувствие. Нито пък бягаше от схватки. Ако нахалната Мили си мислеше, че ще си осигури любовта на Боби, първо щеше да й се наложи да се пребори с нея. Съмър си имаше и добри страни — бе обичлива сестра и вярна приятелка, но когато решеше, можеше да е впечатляващ противник.

На около осемдесет километра от ранчото Боби бе толкова изморен, че едва успяваше да се съсредоточи върху пътя. Ала въпреки изтощението си определено се наслаждаваше на пътуването от летището в компанията на Мили. Тя бе прекарала повечето време с подадена навън глава, като нетърпеливо кученце, вторачена въодушевено в калифорнийската провинция около тях.

Мили все още не можеше да повярва, че празненството у семейство Дилейни и припадъкът на баща й се бяха случили едва преди седмица. Дивата радост, която изпита след промяната на решението на Сесил, бе последвана от кратка остра мъка при мисълта, че напуска Нюуелс. Разбира се, вълнуваше се, че заминава за Америка с Боби и ще се състезава отново, но Нанси, Пабло и останалите се бяха превърнали в нейно семейство през изминалите години. Знаеше, че те и конете ще й липсват страхотно. В известна степен смъртта на Лесна победа бе направила раздялата не толкова болезнена, както и фактът, че вечното присъствие на Рейчъл я затрудняваше да се почувства добре в собствения си дом.

Майка й също не я бе улеснила със сълзите и гнева си в краткото време преди заминаването й.

— Какво ще правя без теб? — изстена Линда на сутринта, когато потеглиха към летището. — Баща ти работи по цял ден, Джаспър пътува по състезания из страната и аз ще съм съвсем сама тук.

Очевидно Линда бе забравила, че през последните шест седмици бе прекарала с Рейчъл много повече време, отколкото с дъщеря си, а в кратките моменти, когато двете с Мили бяха сами, се бяха карали непрестанно.

— Мамо, отивам в Калифорния, а не на Марс — утеши я Мили, като метна последния тежък куфар в джипа. — Ще се върна, преди да се усетиш.

Но дали щеше да го направи? Поканата в Хайуд нямаше срок и въпреки чудесните разкази на Боби, тя нямаше представа какво я очакваше там. Знаеше само, че мечтите и съдбата й бяха от другата страна на Атлантическия океан. И бе нужно нещо много по-сериозно от хленченето на Линда, за да я принуди да си остане у дома.

— Невероятно красиво е — ахна тя, когато поредната изумруденозелена долина се простря пред тях. — Нищо чудно, че си влюбен в това място.

— Чакай само да видиш Хайуд — гордо отвърна Боби. — Ще ти вземе акъла, обещавам ти.

Мили не се съмняваше. Никога преди не бе виждали подобна природа. Или пък бе смесица от най-красивите места, които бе виждала: зелените хълмове на Езерната област и величествените швейцарски Алпи и съчетание с нормандските макови полета и небето на Лазурния бряг. Великолепната зеленина бе толкова ярка, та изглеждаше едва ли не фалшива, сякаш Господ бе взел гигантска безукорно поддържана поляна и я бе нагънал на хълмове и долини.

— Всъщност точно така е станало — засмя се Боби, когато Мили сподели с него мисълта си. — Праисторическите земетресения са нагънали земята по този начин. А преди милиони години е била равна.

След двадесет минути се спуснаха към друга долина и пейзажът се промени. Тук бе по-равно и земята бе култивирана. Отбиха към Бюелтън. От двете страни на шосето се редяха високи кипариси, които му придаваха вид на парижко авеню. Бели огради маркираха входовете на конюшни и обори.

— Нали каза, че тук развъждат основно стада? — изненада се Мили.

— Да — кимна Боби. — Но каубоите имат нужда и от коне. А това са ферми за каубойски състезателни коне.

— Чудя се защо баща ти е бил против идеята да започнеш да обучаваш коне тук. Всички други го правят.

При споменаването на Ханк Боби се натъжи. В Англия успяваше да избута мисълта за смъртта на баща си на заден план. За него бе едва ли не облекчение да потъне в нечий друг свят и чужди проблеми и да забрави за своите. Но от момента, когато кацнаха в Ел Ей, усети как мрачният облак отново се спуска върху него. Струваше му се, че усеща неодобрението на баща си дори от гроба.

— Баща ми се противеше на много неща без основателна причина — отвърна той мрачно.

Мили се канеше да се засмее и да каже „и моят също“, но нещо в лицето на Боби я накара да замълчи. Очевидно проблемите му с Ханк бяха по-сериозни от забрана да язди. Той надали щеше да се зарадва на сравнението.

Чак когато стигнаха до ранчото, усмивката се завърна на лицето му.

— Здрасти, шефе! Радвам се да те видя. Добре дошъл у дома — извика Уайът, като се понесе към тях с енергията на младеж и топло прегърна Боби. — А вие сигурно сте госпожица Локуд Гроувс?

— Наричайте ме Мили, моля — усмихна се тя, като раздвижи схванатите си крака и оправи потните си джинси, преди да му подаде ръка. — Как сте, господин Макдоналд?

Макар да изглеждаше по-стар, отколкото си бе представяла от описанието на Боби, тя веднага разбра, че това е Уайът. Беше й казано да търси широка открита усмивка и впечатляващо сини очи. И въпреки безбройните бръчки, лицето на Уайът все още бе хубаво.

— Наричай ме Уайът — засмя се той. — Добре съм, Мили, благодаря. Добре дошла в Хайуд.

Преди да успее да му отговори, Мили бе заобиколена от жените от семейство Макдоналд. Маги изтича откъм къщата първа. Милото й лице бе зачервено, а кичури от посивяващата й руса коса се бяха изплъзнали от кока й.

— Боби Камерън, пусни ме веднага! — засмя се весело, когато младежът я вдигна и завъртя щастливо. — Ще те напляскам, ако не ме слушаш!

Боби бе обяснил на Мили, че Маги му е като майка, а и по всичко личеше, че двамата са много близки.

— Съжалявам, скъпа — каза тя, като протегна на Мили набрашнената си ръка. — Аз съм Маги. Страхотно се радвам да се запознаем.

— Аз също — усмихна се момичето.

Всички тези хора бяха изключително мили. Тя се завъртя към красивото момиче, което стоеше зад нея.

— А ти сигурно си Съмър?

— Тара — отговори момичето и взе якето и чантата, които Мили все още стискаше в ръка.

Това ли беше Тара? Според Боби Тара бе сестрата с по-семплата и обикновена външност. Как ли, по дяволите, изглеждаше Съмър тогава? Като младата Клаудия Шифър?

След няколко секунди получи отговор на въпроса си, когато изумително дългокрака блондинка в чифт миниатюрни шортички, които не биха покрили и половината задник на Мили, се хвърли върху Боби въодушевено.

— Върна се! — извика тя. — Върна се! Върна се! Върна се!

Докато Боби я целуваше и прегръщаше, Мили огледа внимателно прочутата Съмър. Определено бе много по-красива от описанието на Боби. Безукорна кожа, високи скули, розови пълни устни и гъста руса грива, която се спускаше на вълни по гърба й. А пък фигурата й… Според Мили около осемдесет процента от тялото й се състояха от бедра, а останалите двадесет процента — от гърди. Ако Рейчъл Дилейни бе по-висока и елегантна и хиляда пъти по-красива, пак щеше да бъде бледа имитация на Съмър Макдоналд.

Инстинктивно Мили изпита враждебност към богинята, която все още отрупваше Боби с целувки и неспирни въпроси за пътуването му. Опитът й показваше, че красиви като Съмър момичета обикновено са ужасни кучки.

Но не трябваше да съди за хората прибързано. Боби бе описал Съмър като „сладко хлапе“ и може пък наистина да беше такова. Все пак не бе виновна, че е толкова красива.

Мили заобиколи колата и зачака за пауза в разговора им, за да се представи.

— Аз съм Мили — каза тя най-после. — Ще тренирам с Б…

— Знам коя си — хладно я прекъсна Съмър, без да отговори на усмивката й. — Новата сензация в надбягванията с каубойски коне. Поне Боби твърди така.

— О! — прошепна Мили притеснено.

Всички други бяха толкова мили и любезни, че внезапната грубост я стресна.

— Е, не бих казала точно сензация. Просто получавам възможност да се уча — заекна тя.

— Мили ще е страхотна — намеси се Боби, без да забележи мрачния поглед, който Съмър хвърли на гостенката. — Разбира се, първо ще трябва да построим тренировъчните площадки и помещения — добави той с копнеж.

— Да. Трябва да обсъдим това — каза Уайът. — Тази сутрин отново говорих с банката…

— За Бога, Уайът, остави момчето поне да си влезе у дома, преди да заговориш за бизнес — прекъсна го Маги, после се обърна към Мили. — А ти, скъпа, сигурно си изтощена. Тара — погледна тя по-голямата си дъщеря, — помогни й да внесе нещата си. Ти ще живееш в голямата къща заедно с Боби — обясни тя на Мили, — но повечето време ще се храниш с нас. Разбира се, вратата ни е винаги отворена, ако се нуждаеш от компания.

— Благодаря — отвърна Мили.

Съмър изстена шумно.

Майната ти, кучко. На кого му пука какво мислиш, каза си Мили. Тя щеше да живее в къщата на Боби. Само те двамата. Сами. Нужно бе много повече от някакво си злобно русо насекомо да съсипе радостта й.

Тара вдигна най-тежкия й куфар енергично и Мили се повлече след нея към къщата, грабнала по-малкия. Изкачиха се по широките дървени стълби към стаята й.

— Е, това е апартаментът за гости — заяви Тара, като метна куфара на леглото и отвори вратата към банята, великолепно помещение, във викториански стил с огромна вана и красива бяла кана до мивката. — Кърпите са в шкафа ей там, а в кошницата има сапун и тоалетни принадлежности. Ако имаш нужда от нещо друго, веднага ни кажи.

Мили се отпусна на леглото и се опита да събере мислите си. Стаята беше невероятна. Всъщност цялата къща приличаше на музей, скърцащ дървен храм на викторианския Див запад. Всяка от стаите все още бе с оригиналното си дюшеме, тежки дъбови врати и корнизи. Но в цялото това величие имаше нещо тъжно. Къщата сякаш принадлежеше на стар човек. Вероятно духът на Ханк още не се бе успокоил напълно. Каквато и да бе причината за странното настроение, Боби сигурно се чувстваше ужасно самотен при завръщането си у дома след смъртта на баща си.

Но вече нямаше да е самотен. Тя беше тук.

Боби обаче не бе направил опит да се доближи до нея след онази нощ в конюшнята на Лесна победа. Не че се бе отчуждил, но сякаш се бе превърнал в по-голям брат, откакто Сесил й бе дал благословията си да замине за Хайуд. Е, това не я притесняваше много. В Нюуелс непрестанно чуваше тиктакането на часовника. Но сега имаше месеци, дори години, за да спечели Боби. И тук, в красивата стара къща, сигурно нямаше да мине много време, докато той осъзнае, че им е предопределено да бъдат заедно.

— Вечерята е в седем в нашата къща — съобщи Тара с мек глас, женствена версия на зашеметяващия провлечен говор на Боби. — Мама направи ябълков щрудел с орехи в чест на пристигането ти. Надявам се да си гладна.

Щрудел звучеше чудесно, но докато Тара затваряше вратата зад себе си, Мили си помисли, че това, от което наистина се нуждаеше, бе една хубава баня. Съмър може да бе проклета крава, но свежият й и красив вид напомни на Мили колко изморена и мърлява изглежда самата тя. Ако искаше да накара Боби да се влюби в нея, не можеше да си позволи да се разхожда наоколо вмирисана като чифт от старите чорапи на Джаспър и да остави Съмър да блести до нея като ухаеща на рози Венера.

Надигна се с мъка и се завлече в банята. Е, какво, по дяволите, бе направила с електрическата бръсначка?

Междувременно в къщата на семейство Макдоналд Боби седеше до кухненската маса с Уайът и Дилън, който тъкмо се бе върнал от Лос Оливос, където бе ходил по работа. Боби едновременно преглеждаше натрупаната за два месеца поща, слушаше новините от ранчото и похапваше от вкусния кекс на Маги.

— Имам и добри новини — каза Уайът. — Един тип ще дойде да се запознае с теб утре сутрин. Иска да говорите за каубойски коне.

Боби наостри уши.

— Наистина ли? Инвеститор ли е?

— Възможно е — отговори Уайът. — Казва се Тод Кренбърн. Твърди, че те познава или май е познавал Ханк. Нещо такова. Дори спомена, че се познава и с мен, макар че аз не го помня. Както и да е, занимава се с недвижими имоти в града. Очевидно чул, че мислиш да започнеш бизнес тук и търсиш пари.

— Интересно — кимна Боби, като потърка наболата си брада замислено. — Но защо пък човек, който се занимава с недвижими имоти, ще се интересува от коне?

Уайът сви рамене.

— Нямам представа. Реших, че ти ще проучиш въпроса. Знам само, че засега той е единственият, който не е споменавал думата „петрол“. Изглежда сериозен по отношение на инвестирането и определено е достатъчно богат, за да ни помогне.

— Кренбърн — промърмори Боби. — Май ми звучи познато. Дил?

— Никога не съм чувал за него — отговори Дилън, като натъпка последното парче кекс в устата си. — Но просяците не могат да избират, нали? Ако има мангизи…

— Не сме просяци, Дилън — укори го баща му.

— Не още — усмихна се Боби. — Но да погледнем истината в очите. Едва се справяме. Ако изборът е между господин Кренбърн и конфискуване на ранчото, знам на кой кон ще заложа. Ако наистина се интересува от каубойски коне…

Боби потъна в мечтата си за луксозни конюшни с климатици и помещения за тренировки.

— Е, да видим първо какви идеи има — заключи Уайът, предпазлив както винаги.

Уайът бе по-практичен от Ханк и никога не се бе противил на идеята на Боби за обучението на коне. Фермерството, също като всеки друг бизнес, трябваше да се развива, за да оцелее. Знаеше го. И стига да не съсипваха земята с петролни кладенци, а по ливадите да пасяха стада, той бе достатъчно щастлив.

Тревожеше го мисълта, че Боби се хвърля сляпо в нещо. А още по-лошо бе да се опитва да изгради нов бизнес, преди да се справи с дълговете от стария. Но Боби винаги бе нетърпеливо хлапе и вечно мислеше, че е прав.

— Достатъчно приказки — прекъсна ги Дилън, тъй като му бе писнало да слуша за инвеститори и фалити. — Как беше в Англия? И каква е тази Мили?

— Красива е — обади се Тара, която тъкмо се бе върнала от голямата къща. — Дребна, но със страхотна фигура.

— Я моля ти се — изсумтя Съмър, като вдигна очи от романа на Стайнбек, който поглъщаше от три дни. — Никак не е красива. Мисля, че е мъжествена.

— О, не, не бих казала такова нещо, нали, Боби? — намеси се Маги от другия край на кухнята, където довършваше щрудела.

— Не знам — мрачно отвърна Боби. — Никога не съм се замислял по въпроса.

Съмър засия, когато чу отговора му. Беше забелязала начина, по който Мили го гледаше, като младата Присила, диво влюбена в Елвис, но очевидно чувствата бяха само от нейна страна.

— Никога не си мислил по въпроса? — изненада се Дилън. — Ти никога не си мислил? Боби Камерън, великият любовник, никога не е мислил дали Мили е готина?

— Тя е на седемнадесет години, Дил — рязко отвърна Боби. — Ясно ли е? Тук е да язди и да работи. Чудесно хлапе е, но нищо повече.

— Добре. Разбира се — ухили се Дилън и повдигна вежди към Тара.

Боби бе прочут с избухливия си нрав, но обикновено не го проявяваше пред него, поне със сигурност не и заради някое момиче.

— Просто полюбопитствах, това е всичко — оправда се Дилън.

След два часа любопитството му бе задоволено. Двамата с Уайът прекараха остатъка от деня в поправяне на оградите и закъсняха за вечеря. Майка му стоеше и си скубеше косата до печката, където се мъчеше да попречи на тиквичките да се превърнат в загоряло пюре.

— Ето ви! — извика тя намръщено. — Крайно време беше!

Закъснението за вечеря бе страхотен грях в дома на Макдоналд.

Маги вдигна огромната тенджера с картофи и изсипа водата от нея в мивката.

— Картофите бяха готови още преди двадесет минути — замърмори тя. — Тара, занеси маслото на масата. Къде е Мили?

— Тук съм — обади се момичето откъм вратата, където стоеше и сънливо разтъркваше очи. — Съжалявам, че закъснях. Взех си гореща вана и полегнах за пет минути, но се страхувам, че заспах. Трябваше да ме събудиш — обърна се тя към Боби.

Той незабавно си представи голото й тяло, проснато на леглото. Неуспешните му опити да прогони образа от съзнанието си развалиха настроението му.

— Съжалявам — извини се той мрачно. — Унесох се в работа.

— Е, няма значение — намеси се Маги нежно, тъй като не искаше момичето да се чувства неудобно и вече съжаляваше за резкия си тон по-рано. — Мили, седни до Дилън. Вече можем да започваме.

Мили се усмихна нервно. По принцип не бе свенлива, но всички от семейство Макдоналд изглеждаха толкова загорели, красиви и здрави, а и напълно доволни да бъдат заедно. Седнала до тях, тя се чувстваше като същество от друга планета: бледо, смотано и не на мястото си.

Тъй като се успа, не й остана време да положи достатъчно грижи за вида си, макар че ужасно й се искаше да го направи поне първата вечер в Хайуд. Спря се на първото, което измъкна от куфара си. Чифт чисти бели джинси и пепеляворозов кашмирен пуловер, под който вече започваше да се поти заради жегата в кухнята на Маги. Е, поне успя да си измие косата, която, макар и още влажна, блестеше като полирано дърво по гърба й. Гримът й се състоеше само от спирала и гланц за устни. На път към дома на семейство Макдоналд, ощипа набързо бузите си, вместо да се разкраси с ружа, чиято кутия се бе счупила в куфара, съсипвайки поне три тениски.

— Здрасти, аз съм Дилън.

Усмихнат чернокос младеж се отдръпна настрани, за да й направи място. Напомняше на боксьор със счупения си нос и леко изкривена уста и никак не приличаше на сестрите си. Бе наследил цветовете на Уайът и прочутата широка усмивка на Макдоналд. Също като баща си, Дилън не би трябвало да се смята за хубав, но всъщност бе страшно привлекателен. Ако не беше толкова влюбена в Боби, Мили лесно би си паднала по него.

— Боби твърди, че си следващият Джо Бадила — ухили се той.

— Кой? — обърка се Мили, после си припомни, че Боби й бе споменавал същото име и добави: — А, жокеят на каубойски коне? Да. Искам да кажа… — внезапно се изчерви тя, — не че съм следващия Джо, а знам кой е. Боби ми разказа.

Тя погледна към Боби и се зачуди дали и той помнеше, но в момента бе потънал в сериозен разговор с Уайът и не вдигна очи.

След кратко затишие, по време на което Маги сервира вечерята, започна разпитът на Мили.

— Е — поде Маги, след като темите за английската мода, кралското семейство и дали Мили бе виждала Дейвид Бекъм на живо бяха изчерпани от Дилън и Тара. — Как върви настаняването ти тук? Харесва ли ти стаята ти?

— Обожавам я — възторжено отвърна Мили. — Страшно харесвам викторианските мебели, ваната и леглото от ковано желязо. Адски е красиво. Прилича на извадено от стар уестърн. Имам чувството, че ми трябва кринолин или нещо такова.

Съмър, която бе мълчала упорито досега, я изгледа злобно.

— Повярвай ми — рязко каза тя, — Хайуд няма нищо общо с филмите на Клинт Истуд. Можеш да забравиш романтичните си представи за каубои и индианци. Ако си очаквала подобно нещо, предстои ти сериозно разочарование.

— Нямах предвид това — отвърна Мили обидено и се зачуди защо проклетото момиче я мрази толкова. — Не исках да се държа снизходително.

Копнееше Боби да се застъпи за нея или поне да я погледне, но той изглежда бе решил твърдо да не й обръща внимание тази вечер. Тя се опита да потисне разочарованието си. Все пак не се бе прибирал у дома от месеци и трябваше да навакса със страхотно количество работа, както и да се види със старите си приятели. Но й се искаше да са сами както по време на дългото пътуване от Англия. Всъщност и тогава я бе пренебрегвал, но подобно отношение се понасяше по-лесно без публика.

— Я не й обръщай внимание — намеси се Дилън, като изгледа укорително Съмър, която се престори, че не го разбира. — Сестра ми е станала със задника нагоре тази сутрин.

Съмър вбесено се сви в черупката си. Първо Мили бе замаяла Боби, а сега малката вещица накара и Дилън да се застъпи за нея. А я познаваше едва от пет минути! Вторачена в Мили, която се нахвърли върху картофите на майка й, Съмър отправи безмълвна молба към Господ да накара проклетницата да се задави.

Дилън обаче бе очарован. Как бе възможно Боби да не сподели каква красавица бе Мили? Вярно, беше на седемнадесет години, но какво толкова! Не беше на седем, все пак. Невероятната коса, сладките лунички, розовият пуловер, прилепнал съблазнително към стегнатите й закръглени гърди, които приличаха на два розови грейпфрута, всичко бе великолепно. Би било чудесно, ако можеше да я нарисува.

След като приключиха с вечерята, той и Съмър отнесоха чиниите и се върнаха до масата с купички, натъпкани до ръба с ябълков щрудел, щедро полят със сметана. По време на вечерята Мили бе прекалено заета с опитите си да привлече вниманието на Боби, за да се наслади на храната, но сега внезапно осъзна колко бе гладна. Никога в живота си не бе виждала нещо толкова калорично като щрудела, но пък цялото семейство Макдоналд изглеждаше като слязло от реклами за фитнес. Сигурно тренираха адски упорито.

— Господи, не мога да изям всичко това! — ахна тя, когато видя порцията си. — Майка ми ще получи инфаркт. А аз ще се превърна в кит.

— Първо го опитай — посъветва я Уайът. — Една хапка от щрудела на Маги и няма да можеш да спреш. Тя е легенда в долината, когато става дума за готвене.

Мили опита първата хапка и затвори очи в екстаз. Уайът не се шегуваше. Десертът бе божествен.

— А и не трябва да се тревожиш, че ще се превърнеш в кит — обади се Боби.

Това бяха първите му думи към нея тази вечер и Мили засия. Дали пък Боби не се канеше да й направи комплимент?

— От утре ще работиш толкова усърдно, че ще свалиш излишните килограми за нула време — добави той. — Ще имаш нужда от цялата енергия, която можеш да получиш.

Мили лапна следващата хапка, за да прикрие разочарованието си. Това ли бе единственото, което го интересуваше? Енергията й?

— Хей, та тя изобщо не трябва да се притеснява от килограмите си — намеси се Дилън. — Има великолепна фигура, но още няколко кила няма да й навредят. Хубаво е да видиш жена с извивки.

Мили му се усмихна благодарно. Защо Боби никога не й казваше мили неща като него?

— Е — каза тя, — може и да е хубаво от мъжка гледна точка. Но не е много хубаво за жокей. Аз вече съм на границата на позволеното.

— В такъв случай — обади се Съмър, като протегна дългата си слаба ръка и грабна купичката на Мили — аз ще изям твоя десерт. Мога да ям каквото си поискам, без да кача и грам.

— Съмър! — изсъска Маги, шокирана от странното поведение на малката си дъщеря. — Остави храната на хората.

— Какво? — вдигна ръце Съмър с престорена невинност. — Мили заяви, че вече е на границата, нали? Просто се опитвам да й помогна.

Да бе, помисли си Мили яростно. Малката госпожица Макдоналд вече й лазеше по нервите.

Малката сладка сестричка, за която Боби й бе разказвал. Друг път! Съмър бе сладка колкото проклет питбул.

По-късно, след като всички се оттеглиха по спалните си, Дилън спря Съмър, която излизаше от банята.

— Каква беше тази история с Мили по време на вечерята? — попита той.

— Каква история? — направи се на невинно учудена Съмър.

Беше облечена в една от старите му бели тениски и бе пъхнала крака в пухкави пантофи. Косата й бе вдигната на кокче. Изглеждаше много мила, но Дилън я познаваше добре.

— Много добре разбираш какво имам предвид — каза строго той. — Никога не съм те виждал толкова враждебна. Какво имаш срещу момичето?

Съмър сви рамене. Макар и да бе близка с брат си, никога не би признала пред никого чувствата си към Боби.

— Не знам — отговори тя. — Не мога да определя точно. Но у нея има нещо, което не ми харесва. Например не спря да дрънка колко прекрасна е Англия.

— Не е дрънкала — поправи я Дилън. — Ние й зададохме въпроси и тя отговори.

— Мили е шест месеца по-малка от мен — продължи Съмър, без да му обърне внимание. — Но вече си мисли, че ще е следващата сензация в надбягванията. Как, по дяволите, може да е толкова самоуверена? Бездруго ще минат месеци, преди Боби да осъществи идеята си. А междувременно тя ще ни досажда като лоша миризма. Знаеш, че ще е безполезна в ранчото.

— Знам само — каза Дилън, като обви ръка около раменете й, — че сериозно ревнуваш.

— Да ревнувам? — извика Съмър и се опита да си придаде възмутен вид. — От нея? Моля те! Не ме карай да се смея. Мили има акъл колкото малоумна жаба, а е и ужасно грозна.

Дилън се засмя.

— Не е!

— Според мен пък е — нацупи се Съмър. — Както и да е, обзалагам се, че мога да я победя в ездата.

— Ти дори не се интересуваш от яздене — възрази Дилън. — Отиваш в Ел Ей, за да натрупаш милиони, нали така?

— Не съм казвала, че се интересувам — сопна се Съмър. — Просто казах, че мога да победя Мили. Според Боби тя не се е качвала на кон от две години. А преди това е яздила само чистокръвни коне.

— Мисля, че трябва да й дадеш шанс — предложи Дилън. — Не си справедлива. Момичето е на хиляди километри от дома си и това място сигурно й се струва адски чуждо. В крайна сметка тя ще остане тук, независимо дали това ти харесва или не, така че няма да е лошо да положиш усилия да се сприятелите.

— Хм — изсумтя Съмър мрачно. — Стига тя да положи усилия да се сближи с мен. Защото дотук не виждам какво Боби или всички вие виждате в нея.

След тези думи тя отиде да си легне, като остави Дилън на собствените му, напълно различни от нейните мисли за Мили и за това как бъдещето й в Хайуд щеше да се отрази на всички тях.