Дуел

18.

Ейми Прайс нагласи чадъра над шезлонга си и придърпа горнището на банския, разтягайки светлосиния плат, който се впиваше болезнено в кожата й. Червена линия — отчасти изгорено от слънцето, отчасти белег от стегнатия ластик — се бе образувала над гърдите й. Две неприятни рула розова плът провисваха отдолу като кренвирши от хотдог.

Завъртя се по корем и отвори книгата със сонети от Дън. Тя самата пишеше аматьорски поеми и се надяваше един ден да ги публикува. Сега се опита отново да потъне в красивата поезия и да не обръща внимание на виковете на братята си в басейна зад нея.

Обикновено мразеше да се пече. Но наскоро прочете в „Мари Клер“, че тъмният загар може да те накара да изглеждаш с около пет килограма по-слаб, затова, когато Кенди й предложи да наглежда близнаците, при това в продължение на цял час, тя се възползва от възможността.

Изпотена и измъчена от неудобното положение, повече й се искаше да бе отишла да й направят изкуствен тен. Но пък като си знаеше късмета, вероятно щеше да стане на зловещи оранжеви райета. Затвори очи и се опита да си се представи загоряла и отслабнала за ежегодното пътешествие на семейството до Ню Йорк. Не че Гарт щеше да я забележи, дори да отслабнеше.

Гарт Мейвърс, мускулест плейбой от Мартас Вайнярд, бе последното протеже на баща й в жокейските среди и безнадеждната мечта на Ейми. Талантлив жокей, но и страхотен женкар. Миналият сезон бе спал няколко пъти с Ейми, с надеждата това да му помогне с богатия й, властен баща, и тя страхотно си бе паднала по него. Разбира се, веднага след като Джими го назначи, той я изостави. Последното, от което се нуждаеше, бе дебелата дъщеря на Прайс, увиснала на врата му, когато дългокраки хубавици се тълпяха пред вратата му.

Ейми, разбира се, бе съсипана от измяната му, макар да полагаше усилия да го прикрие. Тъкмо бе успяла да си наложи да не се втурва в тоалетната и да плаче всеки път, щом чуе името му, когато преди месец до нея достигна ужасният слух, че Гарт се е сгодил за някаква прочута манекенка.

Знаеше, че няма никакъв шанс с него, независимо дали бе сгоден или не. Повтаряше си, че не я обича и само я бе използвал. Но все пак мисълта, че щеше да го види отново през септември, когато Гарт щеше да се състезава за баща й, караше сърцето й да потръпне от надежда и вълнение.

Тя изцеди малко крем в ръката си — предпазният фактор бе едва шест, но се страхуваше, че изобщо няма да почернее, ако използва по-силен — намаза раменете си и отново се опита да се отпусне.

Ако поне си имаше собствено жилище. Място без крещящи деца и кошмарни мащехи.

Но макар на двадесет и четири, Ейми никога не живяла извън дома си. Джими, притеснен от теглото й и без да знае как да поговори с нея по въпроса, не само я пренебрегваше, но и се отнасяше с жестокост, от която персоналът в Палос Вердес потръпваше. Но Ейми го обичаше въпреки всичко. Въпреки ужасното му поведение, проклетата му съпруга и бащинската любов към близнаците. Той бе единственият й близък. И бе убедена, че един ден чудесният свят, който си бе изградил около злобната използвачка Кенди (Джими вярваше, че жена му го обича и не му изневерява, и не даваше и дума да се издума срещу нея), щеше да рухне. А когато това станеше, Ейми щеше да е до него.

Междувременно, животът й в позлатения затвор в Палос Вердес бе адски самотен. Дони, истинският й брат (кошмарните отрочета на Кенди, заченати ин витро, никога не можеха да са й истински братя), така и не бе простил на Джими за смъртта на майка им. В деня, когато завърши колежа, той се премести в Манхатън и оттогава се обаждаше рядко и никога не ги посещаваше. Не криеше, че според него Ейми предава паметта на майка им, като живее под един покрив с Кенди, и категорично отказваше да проумее лоялността й към гнусния им баща. Раздялата с Дони бе наранила Ейми силно, макар да се опитваше да не мисли за нея.

От време на време, когато животът станеше непоносим, тя се появяваше на светската сцена в Ел Ей, но неизбежно пострадваше. Търсеше любовта, от която бе лишена в детските си години, и започваше връзки с хубави млади актьори, интересуващи се единствено от парите й — защо иначе щяха да се срещат с дебело момиче в град, претъпкан с най-красивите жени в света? Всеки път, когато бе използвана и зарязана от поредния използвач, Ейми се оттегляше в Палос Вердес да ближе раните си като измъчено животно. Намираше успокоение в единственото постоянно нещо в живота си — храната.

През годините бе опитвала всяка диета, програма на физически упражнения и психотерапия, за да свали излишните килограми. Но нищо не й бе помогнало. Дори любимата й поезия. Утехата и сигурността, които й даваше шоколадът, не можеха да бъдат заменени с нищо друго. Отдавна се бе примирила с факта, че е дебела и не може да направи нищо по въпроса.

— Ще изгориш.

Тя вдигна глава и видя Шон, застанал над нея. Ниското му набито тяло хвърляше сянка върху зачервения й гръб.

— Мамка му. Наистина ли?

Надигна се и бързо се покри с хавлия. Също като всеки друг в Палос Вердес, и тя мислеше, че главният ветеринар на баща й е великолепен. Но за разлика от повечето хубави мъже, които познаваше, Шон бе и сладур: мил, нежен, смешен и никога не пренебрегваше хората заради това, че са бедни, дебели или несъвършени. Беше й станал близък приятел откак се бе нанесъл в имението миналата година, един от малцината, с които можеше да се отпусне и да бъде самата себе си.

— Какво правиш тук? — закачи го тя. — Не трябва ли да си в конюшните, пъхнал ръка в конски задник?

— Стига мръсни приказки, госпожице Прайс — ухили се той. — Идвам със заповеди отвисоко. Баща ти иска да види нейно величество горе. Веднага.

И кимна към Кенди, чието оранжево горнище лежеше до басейна. Застанала полугола във водата като амазонска богиня, тя се опитваше безуспешно да овладее синовете си.

— Изглежда сякаш се опитват да я удавят — отбеляза Шон.

— Дано да имат късмет — отвърна Ейми искрено.

Чейс и Чанс, отрупани с безброй оранжеви спасителни пояси и жилетки и намазани с дебел слой крем, весело пръскаха грижливо вдигнатата руса коса на майка си. Кенди не изглеждаше щастлива.

— Ейми. Ейми!

Господи, ама че глас, помисли си Шон. Гневът превръщаше сексапилния южняшки говор на Кенди в зловещо скърцане, от което зъбите ти изтръпваха.

— Недей да седиш там тъпо като кит. Ела ми помогни.

— Стой си на мястото — твърдо заяви Шон. — Не скачай всеки път, когато ти нареди. Аз ще отида.

Той пристъпи към басейна и с лекота вдигна по едно хлапе във всяка ръка. После, макар и да презираше Кенди, не можа да не се възхити на твърдите й закръглени гърди, когато тя се надигна да го поздрави, горда с голотата си като младата Бо Дерек.

— Благодаря — провлече тя със сексапилния си дрезгав глас, без да си направи труда да потърси хавлия. — Ти си истински ангел.

Пфу! А ти пък си дявол, помисли си Ейми, вторачена със завист в гладките слаби бедра на мащехата си, по които нямаше и следа от целулит. Знаеше, че е гадно от нейна страна, но й се искаше собствените й бедра да не приличаха на два гигантски казана с каши от овесени ядки, опаковани в найлон.

От друга страна, не трябваше да завижда на Кенди. Не искаше. Жената бе въплъщение на всичко, което презираше.

— Джими те вика горе — каза Шон, като пусна гърчещите се и пищящи хлапета в кошарата им до басейна и си помисли, че и двете имаха нужда от по един хубав шамар. — В кабинета си е. Нещо за ангажиментите по пътуването до Ню Йорк.

— Аха — изсумтя Кенди с отегчен вид, но нахлузи коприненото си кимоно и се приготви да влезе в къщата. — Добре. Щом негова светлост ме вика, май трябва да отида — нацупи се тя.

Джими беше идеален съпруг в много отношения — обичлив, щедър и нищо неподозиращ. Но мразеше да го карат да чака. А и половин час в компанията на децата беше изчерпил напълно по-раншния й майчински ентусиазъм.

След като Кенди изчезна, Шон бръкна в джоба си, извади малък бял плик и го подаде на Ейми.

— Това е за теб — каза той. — Беше под купчина реклами и боклуци в офиса и едва не го изхвърлих.

— Благодаря — отвърна момичето и огледа написания на ръка адрес и пощенската марка от Ню Йорк.

За миг в душата й се надигна надежда, че може да е писмо от Гарт, но бързо се овладя. Защо, за Бога, Гарт би й писал?

Пъхна плика под дрехите си — щеше да го отвори, след като Шон си тръгнеше, в случай че бе нещо лично, и му се усмихна.

— Довечера ще имаме гости — съобщи му тя. — Оня тип Тод, приятелят на другарчето ти Боби. Идва вече за трети път за един месец.

— Да, чух — скептично процеди Шон. — Не мисля, че Боби го харесва особено. Нито пък аз, честно казано. Коварно копеле изглежда, не мислиш ли?

Ейми се засмя.

— Може би. Не го познавам. Ще доведе някакво момиче със себе си, жокейка на каубойски коне, която татко иска да протежира. Джили или нещо подобно.

— Нее! — извика Шон, който бързо събра две и две. — Мили? Момичето, което Боби доведе от Англия?

— Точно така — потвърди Ейми. — Вярно, че беше Мили. Англичанка е.

— Мили Боже — поклати глава Шон. — Чудя се дали Боби знае, че тя ще идва тук. При това с партньори му… ама че благодарност. И след всичко, което направи за нея.

— Какво имаш предвид?

— Ами… не се обиждай, ангелче, но Боби не е най-големият почитател на баща ти.

— Аха — усмихна се Ейми. — Разбирам.

— Предполагам, че и Мили го знае. Кофти работа. Боби е луд по нея. Промени се напълно, откак се запознаха, при това не към по-добро.

— Е, знам само, че татко я видял да язди миналия уикенд и твърди, че е феномен. Не бих искала да нараня Боби, но се надявам, че тя ще тренира тук. Хубаво ще е наоколо да има още едно момиче.

— Хм — изсумтя Шон. — Ще видим. Поне най-после ще разбера за какво е цялата шумотевица.

По-късно същата вечер Мили изкачи стълбите към палата на Прайс. Потъмнената й коса контрастираше красиво с блестящата сребриста рокля, която Тод й бе поднесъл като поздравителен подарък. Във вените й пулсираше адреналин.

При други обстоятелства би се почувствала нервна и уплашена от перспективата да прекара вечерта с нов спонсор, особено прочут и могъщ като Джими Прайс. Но разговорът й с Боби преди два дни я бе вбесил страхотно. За кого, по дяволите, се мислеше той?

Даваше й заповеди като проклет генерал. Беше толкова ядосана, че бе готова да си излее яда върху почти всекиго.

Беше очаквала смесени чувства от него. Надяваше се, макар да не смееше да си го признае, че Боби ще изпита тъга заради изнасянето й от Хайуд, примесена с гордост от напредъка на кариерата й. Тайничко си представяше, че ако преуспее, най-после ще му докаже, че е възрастен човек и жена, а не невинното малко момиченце, за което я приемаше.

Но вместо да изпитва гордост и обич, Боби се бе нахвърлил върху нея с възмущение и гняв. Не само я бе обвинил в предателство и неблагодарност, но и бе намекнал, че Тод я използва заради наивността й.

Лицемерието му беше зашеметяващо. За него беше нормално да мисли само за Хайуд, да пренебрегва всичко, включително приятелството им и тренировките й, в отчаяните си опити да направи ранчото печелившо и да си върне контрола върху него. Но когато стана дума за нейните опити да спечели пари, за да откупи Нюуелс, той се отнесе подигравателно и дори презрително.

— Имаш ли представа колко струваше фермата? — попита я той по телефона. — Не знаеш нищо за парите, Мили. Абсолютно нищо. Наистина ли мислиш, че можеш да спечелиш достатъчно от състезанията, за да си върнеш фермата? Ще ти е нужен цял живот.

Е, щеше да му покаже. Боби можеше да мрази Тод и Джими колкото си иска. Можеше дори да мрази и нея. Вече не й пукаше, опита да се убеди. Щеше да стане звезда в състезанията с каубойски коне. И щеше да си върне Нюуелс със или без неговата подкрепа.

В известно отношение гневът и упоритостта му я бяха улеснили. Бяха унищожили чувството й за вина и го бяха заменили със стоманена решителност. Хубаво бе най-после да изпитва нещо друго към него, освен безнадеждна любов. Тя дори се радваше на негодуванието си срещу него, докато следваше Тод към бърлогата на Джими.

Мили свали мантото си в същото мраморно антре, където Боби бе стоял с Тод само преди няколко месеца. Въведоха я в толкова красива трапезария, че тя ахна от възхищение. Осветена изцяло от свещи, чиито пламъчета се отразяваха в кристала и сребърните прибори, масата изглеждаше приготвена за банкет на боговете. В стъклени гарафи, украсени със сребро, блестеше червено вино. Отрупани с плодове купи стояха в центъра на масата, заобиколени от квадратни ониксови вази, натъпкани с бели рози.

— А, най-после. Влизай, скъпа, заповядай.

Джими седеше начело на масата, крал в двореца си. Аурата от власт и авторитет около него бе още по-силна, отколкото в „Мандевил“, въпреки почти клоунските му черти: рижавата коса, очичките, потънали в месестата му физиономия като стафиди в тесто, ръцете, които приличаха на рула тлъстина, залепени едно за друго. По някаква причина Мили не бе обърнала внимание на физическата му грозота през уикенда. Но тази вечер тя бе подчертана още повече от красивото момиче, което седеше до него, вероятно жена му.

— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Тод, като се ухили самоуверено. — Натоварено движение.

— Забрави — успокои го Джими, като протегна ръка на Мили, без да стане. — Изпуснахте ордьоврите, но сте навреме за основното. Моля, седнете. И двамата.

Мили погледна Тод за миг, сякаш искаше указания, и той й махна към празния стол от лявата страна на Джими. Той самият се настани между Кенди и ужасно дебело момиче в кошмарен розов кафтан. Мили си припомни описанието на Боби и се досети, че това е Ейми. Роклята й сякаш бе създадена да привлича вниманието не само към размера й, но и към изгореното й от слънце лице, увенчано с обелен нос.

Мили й се усмихна инстинктивно и бе възнаградена с широка усмивка.

Ейми бе много по-щастлива, отколкото Мили или който и да било друг подозираше. Писмото от Ню Йорк не беше от Гарт, а от следващото най-добро място: малко, но уважавано издателство, заинтересувано от поезията й. Разбира се, не бяха казали, че ще публикуват стиховете й, но я бяха поканили на среща в Ню Йорк. Това бе достатъчно да извика на лицето й усмивка, която дори официалната вечеря с баща й не можеше да заличи.

— Позволи ми да те представя — каза Джими, като сложи ръка на рамото на Мили. — Хора, това е Мили Локуд Гроувс. Тя ще тренира тук и, надявам се, ще язди за мен през следващия сезон.

Мили се изчерви от удоволствие.

— А повечето вече познавате Тод Кренбърн — добави Джими.

Мили забеляза, че Кенди изгледа Тод многозначително, а той й отвърна с намигване. По някаква причина това страшно я подразни. През последните ден и половина бе свикнала да е единственият обект на вниманието му, а сега някаква тъпа курва с огромни цици го притегляше към себе си и това адски я вбеси. Не можеше да си обясни защо това не дразнеше и Джими, но на него очевидно не му пукаше.

— Това е Кенди — гордо заяви той. — Красивата ми съпруга.

— Здрасти — дрезгаво провлече блондинката, като неохотно отдели вниманието си от Тод за миг и изгледа отвисоко Мили, също както правеше Рейчъл.

Вещица.

— А това е Ейми — продължи Джими. — Дъщеря ми.

Надали щеше да прозвучи по-малко ентусиазирано, ако бе представил брадавицата на крака си. Горкото момиче. Мили я видя как се изчерви и се изпълни със съчувствие. Как бе възможно Джими да е толкова мил и дружелюбен с нея, напълно непознатата, а да се държи така грубо към собствената си плът и кръв?

— Здрасти — усмихна се тя, като се зачуди как да каже нещо мило, което да не прозвучи като лъжа. — Страшно ми харесват обиците ти.

— Благодаря — кимна Ейми доволно. — Нови са.

Ейми реши, че Мили е чудесно момиче.

— А това — махна Джими към дребния, мургав хубавец, който седеше срещу нея, — е Шон О’Фланегън. Шон се грижи за всичките ми каубойски коне.

— О, здрасти — усмихна се Мили широко. — Шон. Ти си приятел на Боби, нали? Разказвал ми е много за теб. Макар че вероятно съм чула редактираната версия — подхвърли закачливо.

— Най-вероятно — промърмори Шон с презрителен поглед, който накара Мили да изтръпне. — Очарован съм — добави той саркастично.

Странна работа. Защо ли беше толкова враждебен към нея?

Преди да успее да отвърне на заядливата му реплика, Джими настоя за вниманието й и я представи на треньорката си Джил, мъжествена, мрачна жена на около петдесет години. Джил имаше късо подстригана посивяла коса и носеше мъжко ездаческо сако, но за разлика от повечето треньори, които Мили познаваше, беше любезна и й кимна дружелюбно.

— И последно — продължи Джими, като се усмихна на мъжа, който седеше вляво от Мили, — искам да се запознаеш с Брад Гейсфърд. Ако има нещо, което Брад да не знае за рекламата, значи не си струва да го знаеш.

— Всъщност аз съм повече консултант по имиджа — претенциозно заяви Брад. — Някои хора наричат това, с което се занимавам, холистична реклама, но не това правя. Аз създавам имидж.

— Аха — неразбиращо кимна Мили. — Ясно.

— Хей, Брад — провикна се Тод, сякаш двамата бяха приятели от детинство, а не запознали се преди секунди. — Какво мислиш за акцента на Мили? Великолепен е, нали?

— Да, разбира се — потвърди Брад. — Падам си по акцента. Падам си по името. Вибрира като Остин Пауърс, човече. Точно каквото търсим.

Мили се намръщи. Брад приличаше на досаден зубрач. Беше вероятно на около четиридесет години, но се опитваше да изглежда като тийнейджър, издокаран в камуфлажен панталон и прекалено дълга памучна тениска, която според него подчертаваше мускулите му. Носеше очила без рамки и мизерна малка брадичка. И какво, по дяволите, беше това „вибриране“? Не беше чувала нищо толкова трагично, откак Джъстин Тимбърлейк започна да се опитва да звучи като негър. Идиотска история.

— Реших да използвам Брад за рекламите и промоциите ти — съобщи й Джими с пълна уста.

Мили искаше да го попита защо, но реши, че е по-разумно да си замълчи. Просто се вторачи в устата на Джими и се опита да си представи как целува красивата Кенди. Не беше лесно.

— Тод и аз го обсъдихме днес следобед — продължи Джими.

— Така ли? — попита Мили и впери любопитен поглед в Тод, който не й бе споменал нищо.

— Аха — изсумтя Джими. — Ти си талантлива ездачка, но това няма да е достатъчно. Имидж. Трябва да поработим върху него. Това ще е най-важното.

— Точно така — усмихна се Брад. — Най-важното.

— Ами — сви рамене Мили и се нахвърли върху агнешкото и зеления фасул с апетит, — всъщност не ми пука за имиджа, господин Прайс. Просто искам да се състезавам. И да спечеля. И да натрупам много пари.

— За съжаление, скъпа — изтъкна Брад със снизходителна усмивка, — Джими е прав. Не можеш да имаш едното без другото. Имам предвид, пари без имидж. Това е Америка.

— Чакай да отгатна — обади се Шон, който обръщаше чашите вино с впечатляваща скорост. — Ще я наречеш Английската каубойка — и повдигна вежди подигравателно. — Адски оригинално.

— Не става дума за оригиналност — изсъска Брад, който очевидно не обичаше Шон. — Макар че, според мен, това е наистина оригинално.

— И аз така мисля — подкрепи го Тод, като си припомни как се държа дребният и мрачен ирландски шибаняк последния път, когато бе тук с Боби, и започна да се дразни. — Важен е маркетингът. Акцентът. Видът — обясни Брад и посочи Мили като фермер, показващ най-хубавото си добиче. — Можем да продадем това. С медиите на Джими зад гърба й, можем да я продадем за цяло състояние.

— Може и така да е — рече Шон, макар да не се съмняваше, тъй като знаеше колко врати се отваряха при споменаването на името на Прайс. — Но е доста евтино, не мислиш ли? — обърна се той към Мили. — След всичко, направено за теб от Боби Камерън, изненадан съм, че искаш да опетниш старите западняшки традиции, на които той толкова държи, с някаква лигава реклама.

— Аз не… — заекна Мили. — Имам предвид, това няма нищо общо с Боби.

Внезапно се почувства неудобно. Дали Шон бе прав? Дали всичко това щеше да подейства като шамар на Боби?

— Хайде да не прибързваме — намеси се Джими, за да разсее напрежението.

Не знаеше защо Шон бе толкова раздразнен, но не искаше новата му жокейка и гениалният му ветеринар да се карат още от първия ден.

— Първата ни задача е да направим Мили известна в националните каубойски кръгове. Всичко друго ще дойде по-късно.

— Тук ли ще живееш? — попита Ейми, която почти не бе проговорила цяла вечер и очевидно не искаше да привлича вниманието към себе си.

— Не — небрежно отговори Тод. — Ще тренира тук девет до шест, пет дни седмично, когато не се състезава. Нали така, Джими?

Джими кимна.

— Точно така.

— Всъщност ще живее при мен — добави Тод.

Мили седеше мълчаливо по време на разговора и се обръщаше от единия към другия като куче, наблюдаващо тенис мач. Започваше да й се струва, че не съществува. Тод и Джими не си бяха направили труда да поискат мнението й, а просто действаха и крояха планове за нейния живот.

Но пък не можеше да се оплаче. В крайна сметка й предлагаха това, което винаги бе искала.

Всичко, освен Боби Камерън.

Но след случилото се през последните няколко дни, Мили най-после започваше да се примирява с мисълта, че Боби бе мечта, която никога нямаше да се осъществи.

Треперейки в пикапа си пред портата на имението на Тод в Бел Еър, Боби отчаяно се опитваше да остане буден.

Възможно ли е Дилън да е прав? Дали не трябваше да си остане у дома, вместо да идва тук?

Не, мамка му! Защо пък да не дойде? Не беше готов да се предаде и да остави гнусното копеле Кренбърн да му отнеме Мили. Да му позволи да я развали и нарани, да я вкара в страшния свят на главорезите, за който не бе готова, а после да я изостави в мига, когато получи каквото искаше.

А това бе другият проблем. Какво точно искаше Тод? Хайуд? Определено имаше потайна цел, Боби бе сигурен, макар че засега не можеше да докаже абсолютно нищо. Или пък преследваше само Мили?

Очевидно я желаеше. Това бе ясно още от онази противна вечер в дома на Джими миналата година, през уикенда, когато Сесил почина. Но предчувствието му сочеше, че става дума за нещо повече от похот. Защо Тод би си правил труда да събере Мили и Джими? Изглеждаше сякаш целта му е да направи мръсно на Боби, макар че причината за това не бе ясна.

Може би пък Дилън да беше прав и той бе обзет от параноя. Напрежението, на което бе подложен, наследявайки Хайуд, започването на нов бизнес и потискането на чувствата към Мили започваха да му се отразяват. Май наистина си въобразяваше разни неща.

Но не можеше да се отърси от чувството, че живее в омагьосан свят, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, а Тод Кренбърн държеше ключа към всичко това.

Сетне, разбира се, идваше проблемът със Съмър. Още не бе решил как да действа с нея. На път за насам се мъчеше да се разсее от черните мисли за Мили и Тод, като се опитваше да си припомни всички сигнали, които бе пропуснал. Кога бяха възникнали чувствата на Съмър? Потръпна при мисълта, че вероятно я бе окуражил по някакъв начин.

Не че не беше красива и привлекателна. Срамуваше се да си го признае, но част от него искаше да изчука Съмър, за да прогони Мили от главата си веднъж завинаги.

Но общото между всички момичета, с които бе спал досега, бе, че не бе обичал истински нито една. А със Съмър не беше така. Обичаше я. Не по начина, по който обичаше Мили, но все пак я обичаше. Ала връзка с нея не само би предизвикала фурор в ранчото, но и страхотно би усложнила живота му. А Господ знаеше, че в момента не се нуждаеше от повече усложнения.

В един сутринта, въпреки ината му, главата му се отпусна на седалката и той се унесе в сън. Внезапно ярките фарове на ферарито го върнаха към действителността.

— Боби? — Тод бе свалил прозореца си и му се хилеше с вбесяващата си самодоволна усмивка. — Страхотна изненада. Заповядай у дома.

Боби видя Мили, отпусната на предната дясна седалка. Поне му се стори, че е Мили. Какво, по дяволите, беше станало с косата й?

Преди да успее да я разгледа отблизо, Тод подкара колата отново и изфуча през портата, като не му остави друг избор, освен да го последва. Докато паркира и раздвижи схванатите си крака в предния двор, Тод вече бе отворил вратата на къщата и вкарваше Мили вътре.

— Защо не отговори на обажданията ми? — извика Боби, като подмина Тод, сграбчи момичето за рамената и го завъртя към себе си.

В късата си сребриста рокля тя приличаше на фея от друг свят.

Олюля се нестабилно на високите си токчета и се опита да се съсредоточи. Господи, Боби беше толкова красив! Дори когато й крещеше. Желанието да се протегне и да погали гъстата му руса коса, да се хвърли в прегръдката му, бе невероятно силно. Но не трябваше да го прави. Знаеше го. Ако не успееше да се сдържи, от кариерата й нямаше да излезе нищо.

А и самият Боби нямаше да я уважава, нито да гледа на нея като на възрастен човек, ако отстъпеше и се предадеше.

— Бях на вечеря в Палос Вердес — отбранително отвърна тя. — С големия лош Джими Прайс.

— Пияна си — ядоса се Боби, когато тя се препъна и се блъсна в него.

Хвана я и задържа за миг. Копринената й кожа го изпълни с диво желание и копнеж.

— Не, не съм — възрази Мили и се отдръпна. — Просто изпих няколко чаши, за да отпразнувам.

— Да, виждам, че си празнувала — вбесено промърмори той. — Дори си излязла навън по бельо и си боядисала косата си за случая.

— Я млъкни! — извика Мили. — Косата ми изглежда чудесно. Знаеш, че е така.

— Изглежда евтинджийска — злобно я захапа той. Знаеше, че се държи като кретен, но не можеше да се спре. — Преди имаше великолепна коса. Баща ти би се ужасил от новата ти прическа. Знаеш го.

— Не намесвай татко! — изхлипа тя.

Сълзите потекоха по бузите й и тя се сви притеснено. Вярно бе, че Сесил бе харесвал дългата й коса повече и от самата нея, макар че изобщо не се бе сетила за това, преди Боби да й го каже.

— Само защото твоят баща те е мразил, не смей да говориш за моя по този начин.

— Предлагам и двамата да се успокоите — хладнокръвно предложи Тод. — Защо не седнеш във всекидневната, Боби? Ще наредя да ти донесат питие.

— Не, благодаря — рязко отказа Боби. — Един от нас трябва да остане трезвен. Погледни я в какво състояние е — посочи той Мили. — Знаеш, че още няма двадесет и една. И не ми казвай, че ти не си пил, преди да се качиш в опасната си кола и да я докараш у дома.

— Ако нечия кола е опасна — сряза го Тод, като погледна презрително през рамо към древния пикап на Боби, — не мисля, че е моята.

Той затвори предната врата, влезе във всекидневната и се настани на канапето. Мили го последва.

— Е, казвай. Какъв ти е проблемът, Боби? — попита Тод. — Не очакваш да повярвам, че си шофирал чак дотук от тревога да не би Мили да пие алкохол. Не мисля, че дори ти си толкова загрижен.

— Няма нужда да говорим за мен — отклони въпроси Боби. — Какъв е твоят проблем?

— Не съм наясно за какво говориш — усмихна се Тод.

— Разбира се, че си наясно — излая Боби. — Да започнем от самото начало. Какво правеше в ранчото миналия уикенд? Знаеше, че ме няма.

— Даа — спокойно проточи Тод, като учител, обясняващ изключително просто нещо на малко дете. — Знаех, че те няма. Но имах работа в Бюелтън и реших да се отбия в ранчото, за да видя как вървят нещата.

— Глупости! Дошъл си да шпионираш! — извика Боби и се заразхожда нервно пред камината. — Не съм сляп, макар че явно съм страхотен глупак, след като изобщо ти се доверих. Мотаеш из долината, задаваш въпроси, пъхаш си носа в бизнеса ми…

— Нашия бизнес — поправи го Тод. — И аз имам дял в Хайуд, забрави ли? Имам право да знам тези неща.

— Кои неща? — изгледа го ледено Боби. — Къде, по дяволите, се ровиш? Какво се надяваш да намериш?

— Нищо. Господи, каква е тая параноя? Аз съм бизнесмен. Обичам да съм наясно с инвестициите си. Ако беше малко по-възрастен и мъдър, хлапе, щеше да осъзнаеш, че това не е необичайно. Не всички сме безгрижни каубои, ще знаеш.

Боби беше приключил със споровете. Наведе се, сграбчи Тод за яката и го вдигна с една ръка. За миг забеляза доволно ужаса в очите на Тод, когато протегна другата си ръка, за да го удари.

— Не се дръж снизходително с мен, лицемерно копеле — процеди през зъби. — Знаеш какви са чувствата ми към Джими. Нарочно изчака да се махна от града, за да запознаеш Мили с него. А сега си мислиш, че можеш да й размахаш спонсорска сделка под носа и да правиш каквото си поискаш! Е, няма да стане, чуваш ли ме?

За облекчение на Тод Боби го пусна и насочи вниманието си към Мили, като я хвана за китката.

— Мили се връща в ранчото с мен — заяви Боби.

— Не мислиш ли, че тя трябва да вземе решението? — попита Тод, като оправи вратовръзката си и се опита да си възвърне достойнството. — Все пак не е дете.

— О, напротив, дете е — възрази Боби. — Освен това е дете, за което аз се грижа. Отивай и си събери багажа — нареди й, като я бутна към вратата.

Това беше последната капка. Не стига, че Джими, Тод и противният Брад бяха обсъждали бъдещето й, без да я попитат какво мисли по въпроса, ами сега Боби се правеше на Капулети. Стига толкова. Беше й писнало да й дават заповеди.

— Знаеш ли какво, Боби? — извика тя, като се освободи от хватката му. — Не си ми баща, така че не се дръж като такъв.

Контрастът между сексапилната рокля и прическа, размазания грим и упорито повдигнатата детска брадичка бе зашеметяващ. Мили приличаше на хлапе, издокарано с дрехите на майка си. Ужасно му се искаше да я защити, да я накара да види, че Тод е безмилостна, жестока акула, която ще я нарани. Но осъзна отчаяно, че всичко, което бе казал и направил тази вечер, го караше да изглежда като ревнив егоист.

— Знам, че не съм ти баща — каза накрая той, като сниши глас. — Но обещах на Сесил да се грижа за теб…

— За Бога — прекъсна го Мили. — Кога най-после ще престанеш? Тод е прав. Не съм дете. Искаш да съм, но не е така. Каквото и да си мислиш за него, Джими ми предложи страхотна възможност.

— Аха. Значи вече е Джими, а?

— Ще яздя някои от най-добрите каубойски коне в страната — продължи тя, без да му обърне внимание. — Ще участвам в сериозни състезания. Дори спомена „Руидосо“ за следващата година.

— Опитва се да те ласкае — отбеляза Боби, без да мисли колко безчувствено прозвучаха думите му. — Не си дори близо до техния стандарт.

— Така ли? — побесня Мили. — Е, той пък си мисли, че съм. Иска да ме рекламира и да ми създаде нов имидж.

— Обзалагам се, че е така — поклати глава Боби. Страхотно му се искаше да овладее гнева си за повече от тридесет секунди, но не успяваше. — Нямаш представа, нали? — продължи той упорито. — Толкова си наивна.

— Аз ли нямам представа? — засмя се Мили, която също вече бе страхотно ядосана. — Ами ти? Прекалено сляп си, за да разпознаеш собствения си мотив. Ревнуваш!

— Абсурд — отвърна Боби.

— Така е — настоя Мили. — Не искаш да успея. Искаш да ме държиш в ранчото като домашен любимец, като дете роб, което да работи за теб завинаги.

— Престани с драмите — рязко излая той.

Тод седеше удобно на канапето и се наслаждаваше на шоуто. За щастие Боби се прострелваше в крака всеки път, когато отвореше уста. Изобщо нямаше нужда от помощта на Тод. Цялата му тъпа каубойска гордост само отпъждаше момичето от него. Нещата не можеха да се развият по-добре, дори ако самият Тод бе написал сценария.

— Слушай — каза Боби, — ще ти го обясня съвсем просто. Джими Прайс наранява хората. Няма да му позволя да нарани и теб. Може да има великолепни коне, но той е въплъщение на злото.

— Зло? — презрително процеди Мили. — Кой проявява драматизъм сега? Както и да е — отметна коси тя, седна на канапето и хвана Тод за ръка, — не ми пука какво казваш. Няма да се върна в Хайуд с теб. Не сега, не и утре, никога. Дадоха ми шанс и ще се възползвам от него. Ако наистина държиш на мен, както твърдиш, трябва да го разбереш — за момент Мили си помисли, че вижда нещо — страх, съжаление, дори отчаяние — в очите на Боби. Но то бързо изчезна и на мястото му се появи отбранително равнодушие. Типично за Боби.

— Добре — кимна той. — Чудесно. Остани тук, щом така искаш. Но не се връщай при мен, когато всичко се разпадне. Или когато пораснеш достатъчно, за да осъзнаеш, че този тип те използва — посочи той Тод.

— Използва ме? — искрено се озадачи Мили. — Как? За какво?

— За да се добере до мен. До Хайуд — отговори Боби. — Той се интересува от ранчото, а не от теб, миличка.

— Знаеш ли, това вече е пълна лудост — намеси се Тод. — Никой не се опитва да се добере до никого. Просто искам да помогна на момичето. Нямам егоистичен мотив. Но и не искам да заставам между вас двамата.

— Не си прави труда — прекъсна го Боби, като вдигна ръка. — Можеш да заблудиш тийнейджърка, която не е наясно с нещата. Но не и мен. Настоявам да се оттеглиш от бизнеса и от земята ми.

— Я стига, Боби — засмя се Тод. — Не е толкова просто, знаеш го. Инвестирал съм в Хайуд, а това ми дава определени права…

Преди да осъзнае какво става, Тод откри, че Боби отново го бе сграбчил и този път не се шегуваше. След секунда Тод се замъчи да си поеме дъх и се вторачи паникьосано в присвитите, изпълнени с омраза очи на Боби.

— Стъпи още веднъж в ранчото ми — прошепна Боби — и, кълна се в Бога, ще те убия. Това достатъчно ясно ли е за теб, господин Кренбърн?

Тод кимна безпомощно. Боби го метна безцеремонно на пода и изскочи навън, като затръшна вратата след себе си.

Цяла минута бе нужна на Тод, за да си възвърне хладнокръвието и да се надигне от пода.

— Добре ли си? — попита той Мили.

— Аз ли? Добре съм — отговори тя. — Тревожа се за теб.

Но си личеше, че Мили трепери като лист в тънката си рокля. Целият алкохол се бе изпарил от организма й и сега бе пребледняла, трезва и очевидно разстроена.

— Ела тук — каза той, като се настани на канапето и я придърпа към себе си.

След миг усети как напрегнатото й тяло започна да се отпуска. Отблизо младостта й се долавяше още по-силно, почти като физическо присъствие. Тод бе спал с много по-млади жени, включително и няколко тийнейджърки. Но нямаше сравнение между отворените деветнадесетгодишни хубавици от Ел Ей, с осъзната сексуалност и оформени чрез пластична хирургия тела, и крехкото английско момиченце, нежно и невинно, разтърсвано от емоции. Боби беше прав за наивността й. А това качество бе невероятно вълнуващо.

Уплахата преди малко бе подействала на Тод възбуждащо и сега, когато закръглените твърди гърди на Мили се притиснаха в него, усети как членът му започна да се втвърдява.

Мили също го усети и се отдръпна уплашено.

Хиляди пъти си беше представяла как изгубва девствеността си. Във фантазиите си винаги виждаше над себе си лицето на Боби, изпълнено с копнеж и желание. Беше си представяла нежността, с която щеше да я люби…

Но това бяха детински мечти. Неясни образи, откраднати от любовните романи и лигавите сериали, които бе гледала като малка.

А сега пред нея бе действителността на възрастните: твърдият член на Тод, който се притискаше в бедрото й, дъхът му, изпълнен с похот.

Смътни спомени за някаква поема се появиха в главата й. Нещо за „прогонване на детството“.

Тази вечер бе казала, че вече не е дете. Сега беше време да го докаже.

Тя се протегна и погали колебливо очертанията на пениса му през памучния панталон. Тод изстена, после се наведе и я зацелува страстно по устата, като в същото време започна да смъква ципа на роклята й. Съблече я толкова бързо, че Мили едва имаше време да мигне. Не носеше сутиен, а само чифт бели бикини с жълти маргаритки.

— Съжалявам — изчерви се тя. — Не са много секси, а?

— Точно обратното — възрази Тод, пъхна ръка под тях и погали копринените косми отдолу. — Страшно ми харесва видът на малко момиченце.

Не беше планирал да я съблазни тази вечер. Беше си представял, че ще минат седмици, преди да спечели доверието й. Може би дори още по-дълго. Трябваше да благодари на Боби, че я бе набутал в ръцете му толкова бързо.

Мили ахна и изпита страхотно удоволствие, когато лявата му ръка нежно потърка клитора й, докато дясната бързо сваляше панталона му. Сведе очи и видя члена му, огромен и жив, сякаш бе отделно същество, а не част от тялото му.

— Не се тревожи — успокои я Тод, когато забеляза как очите й се разшириха. — Няма да те нараня.

Това се оказа лъжа. Той проникна грубо в нея и я накара да изпищи от болка. Стори й се, че някой се опитва да вкара влак в градински маркуч.

— Шшт, всичко е наред — промърмори той в косата й, когато тя го захапа силно по рамото.

— Каза, че няма да боли! — извика тя.

Лицето й бе изкривено в негодуваща гримаса, която го накара да се засмее. Облекчена, че най-лошото е свършило, Мили също се засмя.

— Няма да боли повече — прошепна той. — Обещавам ти. Виждаш ли?

Той се задвижи бавно в нея, а тя затвори очи и се предаде на новото великолепно усещане. След няколко минути усети, че оргазмът й наближава и инстинктивно го прегърна през врата. Замята се по леглото диво като удавник. Беше чудесно. Искаше й се да удави и Тод със себе си.

Той изстена силно и се отдръпна от нея, изпразвайки се върху корема й. Омагьосана, сякаш бе видяла фокусническо изпълнение за първи път, Мили се протегна и докосна спермата. Тод скочи и обу панталона си.

— От утре — заяви той решително — започваш да взимаш противозачатъчни. Не искам спорове. Едва не направих белята.

Мили не възнамеряваше да спори. Просто кимна. Утре.

Какво й пукаше за утре?

Мислеше само за днес. Днес бе станала жена. Днес всичко се бе променило. Утре щеше му мисли.