Глава 9

Фейра

Не трябваше да вечерям.

Тази мисъл се премяташе из главата ми, докато вървях към ателието на Ресина под смрачилото се небе.

Вече виждах как светлината му се разлива по замръзналата улица, смесвайки се с мекото сияние на уличните лампи.

Тъй като до слънцестоенето оставаха само три дни, наоколо гъмжеше от пазаруващи хора въпреки късния час — не само жители на квартала, но и посетители от целия град и периферията му. Сред множеството Върховни елфи имаше и много видове нисши, каквито виждах за пръв път. Всички се усмихваха и сякаш искряха от радост и ведрина. Заразната им енергия туптеше и под моята кожа, макар че от напрежение едва се сдържах да не полетя обратно към дома въпреки мразовития вятър.

Носех раница с материали и навито на руло платно под мишница, тъй като не знаех дали ще ми ги подсигурят, а и би било невъзпитано да се появя в ателието на Ресина, очаквайки да ме оборудват с всичко нужно. Затова вървях пеша от градската къща — не исках да се ответрявам с толкова много неща, а рискувах да загубя платното при летенето.

Още не бях овладяла умението да се браня от вятъра по време на полет, въпреки че Рис и Азриел вече често ме обучаваха, а с допълнителното тегло в ръцете ми и безпощадния студ… Нямах представа как се справят илирианците в планината, където целогодишно беше студено.

Но може би скоро щях да разбера, ако недоволството във военните лагери продължаваше да се разраства.

Сега обаче нямаше да мисля за това. Стомахът ми и бездруго беше свит на топка.

Спрях до къщата преди ателието. Ръцете ми се потяха в ръкавиците.

Никога не бях рисувала заедно с други хора. Рядко показвах картините си на когото и да било.

А и за пръв път от много време щях да се изправя пред платното. Не знаех какво може да се излее от мен…

Рис подръпна връзката помежду ни.

Всичко наред ли е?

Спокоен, кротък въпрос. Гласът му укроти разтрепераните ми нерви.

Беше ми казал къде възнамерява да отиде на следващия ден. Какво иска да разбере.

Покани и мен.

Аз му отказах.

Може и да дължах на Тамлин живота на другаря си, може и да му бях пожелала мир и щастие, но не исках да го виждам. Да говоря с него. Изобщо да си имам работа с него. Поне известно време. Навярно завинаги.

Беше ми съвестно, че отклоних поканата на Рис, и май точно заради това тръгнах към Дъгата тази вечер.

Сега обаче, когато виждах ателието на Ресина и чувах смеха на ежеседмичните й партньори по рисуване, решимостта започваше да ме напуска.

Не знам дали ще се справя.

След кратко мълчание Рис отвърна:

Искаш ли да дойда с теб?

Да рисуваш?

Не се сещам за по-добър гол модел.

Усмихнах се, без да ме е грижа, че стоях сама на улицата, а покрай мен минаваха безброй хора. Голямата качулка скриваше лицето ми.

Извинявай, но не искам да споделям с никого величественото ти тяло.

Тогава после може да позирам само за теб. — Той погали чувствено връзката ни, нагорещявайки кръвта ми. — От доста време не сме намесвали боя.

Онази колиба и кухненската маса проблеснаха в паметта ми и устата ми пресъхна леко.

Разбойник.

Той се засмя.

Ако искаш да влезеш, влез. Ако ли не, недей. Ти решаваш.

Погледнах платното под мишницата си и кутията с бои в другата ми ръка. Погледнах и ателието на десетина метра от мен, петно златиста светлина сред нощния мрак.

Знам какво искам да направя.

* * *

Никой не забеляза, че се ответрях в затворената галерия по-надолу по улицата.

А понеже прозорците бяха заковани с дъски, отвън не се виждаха сферите елфическа светлина, които запалих и пратих да кръжат из въздуха.

Заради липсата на стъкла и обитатели от месеци ателието зад галерията беше толкова студено, че оставих материалите и заподскачах, за да се стопля.

Представях си колкото хубаво е било мястото преди нападението: огромният прозорец с южно изложение е осигурявал непрекъсната слънчева светлина, а и по сводестия таван имаше няколко прозореца, сега затворени с дъски. Галерията отпред беше широка десетина метра и дълбока към петнайсет, с тезгях до едната стена и врата към нещо като склад в дъното. Надникнах вътре и се оказа, че съм познала, трябва да е било склад, защото нямаше достатъчно естествена светлина за рисуване. Видях само няколко тесни прозорчета над редица пропукани мивки, няколко метални маси, омазани с боя, и стари метли и парцали.

И боя. Не кутии боя, а само мирисът й.

Вдишах дълбоко, усещайки как прониква чак до костите ми заедно с успокоителната атмосфера на мястото.

Някогашната собственичка Полина бе използвала галерията и за ателие. Представях си я как рисува, докато си бъбри с клиентите, дошли да разгледат картините й, чиито по-светли очертания още си личаха по белите стени.

Подът беше от сив камък и в пролуките му блещукаха парченца строшено стъкло.

Не исках да нарисувам първата си картина от толкова време пред други хора. Та аз едва щях да се справя пред себе си. Това убеждение ми помогна да разсея чувството на вина, задето пренебрегвах поканата на Ресина. Все пак не й бях обещавала нищо.

Призовах огнената си магия, за да постопля помещението, и разпръснах малки кълба от нея из въздуха. Светлината озари галерията. А топлината сякаш започна да й връща живота.

Тръгнах да си търся столче.

Загрузка...