Двор от скреж и звездна светлина

Глава 22

Касиан се върна към три часа, мълчалив и умислен, обърна чаша алкохол и тръгна към стаята си. Мор го последва с разтревожен поглед.

Азриел и Илейн останаха във всекидневната — сестра ми показваше на сенкопоеца екипираните си планове за разширяването на задната градина със семената и инструментите, които семейството ми й бе подарило тази вечер. Нямах представа дали интересът му е искрен, но му благодарих мислено за добрината, преди ние, двамата с Рис, да се отправим към горния етаж.

Понечих да сваля диамантените си гривни, но Рис ме спря, хващайки китките ми.

— Не още — пророни тихо.

Сбърчих вежди.

Той просто се усмихна.

— Дръж се за мен.

Обгърна ни мрак и вятър и Рис ни ответря…

Запалени свещи, пращящ огън и цветове…

— Колибата?

Явно беше променил заклинанията, за да ни доветрее директно вътре.

Той ме пусна с широка усмивка, отиде до дивана пред камината и седна, отпускайки криле на пода.

— Най-сетне малко тишина и спокойствие, скъпа Фейра.

От звездните му очи надничаше тъмно, чувствено обещание.

Прехапах устна и седнах на извитата странична облегалка на дивана. Роклята ми заблещука като река на светлината от огъня.

— Прелестна си тази вечер.

Гърлени, дрезгави думи.

Плъзнах длан по лъскавата материя върху бедрото си.

— Казваш го всяка вечер.

— Защото е така.

Изчервих се.

— Сваляч.

Рис килна глава.

— Знам, че Великите господарки вероятно трябва да носят нова рокля всеки ден — погледнах с усмивка роклята си, — но тази ми е много любима.

И той плъзна ръка надолу по бедрото ми.

— Радвам се.

— Така и не ми каза откъде си я взел… всъщност откъде взимаш всичките ми любими рокли.

Рис вдигна вежда.

— Толкова време не си се досетила?

Поклатих глава.

Той се умълча за миг, оглеждайки лъскавата материя.

— Майка ми ги е шила.

Застинах.

Рис се усмихна тъжно.

— Беше шивачка в лагера, където е отраснала. Не вършеше работата си по принуда, а защото я обичаше. Когато се събрала с баща ми, продължила да шие.

Погалих благоговейно ръкава си.

— Аз… нямах представа.

Очите му искряха като звезди.

— Уши всичките ти рокли много отдавна, още когато бях дете. Зестра за бъдещата ми булка. — Гърлото му подскочи. — Всяка от тях… всяка рокля, която съм ти подарил, е нейно творение. За теб.

Поех си дъх с парещи очи.

— Защо чак сега ми казваш?

Той сви рамо.

— Не знаех дали ще ти хареса да носиш рокли, ушити от елфка, починала преди векове.

Допрях ръка до гърдите си.

— За мен е чест, Рис. Огромна чест.

Устните му потрепериха леко.

— Тя щеше да те обикне от пръв поглед.

По-скъп подарък не бях получавала никога. Долепих чело до неговото.

И аз нея.

Усетих благодарността му, без да я изразява с думи, и двамата останахме така дълги минути, дишайки заедно.

Когато най-накрая се почувствах готова да проговоря, се отдръпнах от него.

— Мислех си за нещо…

— Трябва ли да се притеснявам?

Плеснах го през ботушите и той ми отвърна с дълбок дрезгав смях, който сякаш се уви около душата ми.

Показах му дланите си, очите върху тях.

— Искам да ги променя.

— Така ли?

— Тъй като вече не ги използваш, за да ме шпионираш, реших, че може да ги преобразя.

Сега той на свой ред долепи длан до широките си гърди.

— Никога не съм те шпионирал.

— Ти си най-големият воайор, когото познавам.

Отново смях.

— И какво би искала да имаш на дланите си?

Погледнах с усмивка изрисуваните стени, полицата над камината, масите. Спомних си гоблена, който бях купила.

— Искам планина. С три звезди. Гербът на Двора на Нощта. Същите като на твоите колене.

Рис помълча дълго време с неразгадаемо изражение. Накрая проговори тихо:

— Тези знаци никога не могат да се заличат.

— Добре, защото възнамерявам да се позадържа тук. Рис се надигна леко, разкопчавайки горното копче на тесния си черен жакет.

— Сигурна ли си?

Кимнах бавно.

Той застана пред мен, взе нежно ръцете ми и ги обърна с дланите нагоре. Котешкото око се втренчи в нас.

— Никога не съм те шпионирал, да знаеш.

— О, напротив.

— Добре де, само малко. Ще ми простиш ли?

Питаше ме сериозно, наистина се тревожеше, че съм възприемала загрижеността му като нарушение на личното ми пространство. Надигнах се на пръсти и го целунах нежно.

— Все някак ще успея.

— Хмммм… — Той погали с палец очите, татуирани върху дланите ми. — Последни думи, преди да те бележа завинаги.

Сърцето ми запрепуска, но отвърнах:

— Приготвила съм ти още един подарък за слънцестоенето.

Рис застина от трепета в тихия ми шепот.

— Така ли?

Сключих пръсти с неговите и помилвах диамантените стени на съзнанието му. Той веднага ги свали, допускайки ме в себе си. За да му покажа последния си подарък.

Нещото, което се надявах и той да възприеме като подарък.

Ръцете му затрепериха около моите, но не продума, докато не излязох от съзнанието му. Докато отново не впихме безмълвни погледи един в друг.

Дишаше тежко, а очите му сребрееха.

— Сигурна ли си? — повтори.

Да. Повече от всичко. Бях го почувствала в магазинчето на Тъкачката.

— Това… това подарък ли ще е за теб? — осмелих се да попитам.

Пръстите му стиснаха моите.

— Неописуемо голям.

Сякаш в отговор по дланите ми блесна светлина и като сведох поглед, вече бяха променени. Символът с планина и три звезди красеше всяка от тях.

Рис продължаваше да ме гледа задъхано.

— Можем да почакаме — пророни тихо, сякаш се боеше, че снегът навън ще чуе плахите ни думи.

— Не искам — отвърнах искрено.

Тъкачката ми беше помогнала да осъзная и това. Или поне да прозра какво исках от известно време насам.

— Може да отнеме години — пророни той.

— Ще съм търпелива. — Той вдигна вежда, а аз се поправих с усмивка: — Ще опитам да съм търпелива.

От неговата усмивка моята се разшири още повече.

Рис се приведе и ме целуна леко по шията, точно под ухото.

— Ще започнем ли от тази вечер, другарко?

Пръстите на краката ми се свиха.

— Такъв беше планът.

— Ммм… Знаеш ли какъв беше моят план?

Още една целувка, този път по хлътнатината на гърлото ми. Ръцете му се плъзнаха към гърба ми и започнаха да разкопчават скритите копчета на роклята ми. Безценната разкошна рокля. Извих врат, за да му осигуря по-лесен достъп, и той се възползва, докосвайки с език мястото, което току-що бе целунал.

— Моят план — продължи, когато роклята се свлече на килима в краката ми, — включваше тази колиба и една от стените й.

Отворих очи, а ръцете му зачертаха дълги линии надолу по голия ми гръб. И по-надолу.

Като вдигнах поглед, Рис ми се усмихваше, оглеждайки с натежали клепачи голото ми тяло. Бях останала само по диамантените гривни. Понечих да ги сваля, но той прошепна:

— Остави ги.

Коремът ми се стегна в очакване, а гърдите ми натежаха болезнено.

Разкопчах жакета му докрай с разтреперани пръсти и го съблякох заедно с ризата му. И панталона.

Накрая Рис стоеше гол пред мен, с леко разперени криле и надигащи се мускулести гърди, с разкрито видимо доказателство за готовността му.

— Да започнем ли на стената, или да свършим там? — Думите му бяха гърлени, почти неразбираеми, а очите му придобиха хищнически блясък. Плъзна ръка по тялото ми със собственическа дързост. — Или искаш да сме на стената през цялото време?

Коленете ми се подкосиха и осъзнах, че не мога да събера думи. Съществуваше само той.

Без да изчака отговора ми, Рис коленичи пред мен и разпери криле върху килима. Целуна корема ми с благоговение. После целувките му се спуснаха по-надолу.

И по-надолу.

Зарових ръка в косата му, а той хвана едното ми бедро и вдигна крака ми върху рамото си. В следващия миг някак се озовах до стената при входа, сякаш ни беше доветрял дотук. Главата ми се удари леко в дървото, но в същия миг устата на Рис стигна целта си.

Другарят ми не бързаше.

Накара ме да рухна с езика и пръстите си, а после се засмя мрачно и дълбоко и се изправи в пълен ръст.

Вдигна ме, обвивайки краката ми около кръста си, и ме прикова до стената.

Опрял едната си ръка в дървото, докато с другата ме държеше във въздуха, Рис ме погледна в очите.

— Как го искаш, другарке?

Можех да се закълна, че в ирисите му плуваха цели галактики. В сенките между крилете му се разстилаха най-величествените дълбини на нощта.

— Толкова силно, че картините да опадат от стените — настоях задъхано.

Смехът му беше дрезгав, похотлив.

— Дръж се тогава.

Свещената майка да ми е на помощ. Котелът също. Забих пръсти в твърдите мускули по раменете му.

Но той проникна в мен бавно, съвсем бавно.

Така че да усетя всеки сантиметър от него, всяка точка на допир. Отметнах глава назад и простенах.

— Всеки път — процеди през зъби той. — Всеки път чувството е божествено.

Стиснах зъби и задишах тежко през носа. Той продължи да прониква в мен с леки тласъци, сякаш ми даваше време да се приспособя към всяка масивна частица от него.

А когато ме изпълни докрай, стиснал бедрото ми, Рис просто… спря.

Раздвижих ханша си, отчаяна дори за най-малкото триене помежду ни. Той обаче ми го отказа, следвайки движенията ми.

После плъзна език нагоре по шията ми.

— Мисля за теб, за това, всеки час — измърка до кожата ми.

Той се оттегли още малко и нахлу в мен с пълна сила. Опрях глава в твърдата стена зад мен.

Рис издаде одобрителен звук и се поотдръпна леко. После пак се тласна в мен. Силно.

Отляво нещо издрънча и изтропа тихо по стената.

Вече не ме интересуваше дали картините наистина ще изпопадат. Рис отново спря.

— Но най-много мисля за това. За усещането да съм в теб. — Пак ме прониза, рязко и безпощадно. — За вкуса ти. — Ноктите ми отново се впиха в широките му рамене. — Дори да имаме хиляда години заедно, никога няма да се отегча от това.

По гръбнака ми започна да се заражда онази позната тръпка, заглушавайки всички звуци, всяко друго чувство, освен допира му.

Още един тласък, по-дълъг и силен. Дървото простена под ръката му.

Той наведе глава и ухапа леко едната ми гърда, а после облиза мястото, разсейвайки болката, от която в кръвта ми се разля вълна на удоволствие.

— Това, че ми позволяваш да ти причинявам толкова палави, ужасни неща.

Гласът му беше като милувка, която караше бедрата ми да се движат, да го умоляват за още, по-бързо.

Рис само се засмя тихо, жестоко, отлагайки нарочно бурното, необуздано единение, по което копнеех.

Отворих очи, за да погледна надолу, към мястото, където се беше свързал с мен и се движеше така болезнено бавно.

— Харесва ли ти да гледаш как влизам в теб? — пророни той.

Вместо отговор изпратих съзнанието си по моста помежду ни, право до диамантените му щитове.

Той веднага ме допусна в своето, в душата си и в следващия миг вече гледах през неговите очи — гледах себе си, докато стискаше бедрото ми, прониквайки надълбоко в мен.

Рис измърка по връзката ни:

Погледни как те чукам, Фейра.

Богове — беше единственият ми отговор.

Безплътни ръце помилваха съзнанието ми, душата ми.

Погледни колко съвършено си пасваме.

Пламналото ми тяло се беше извило до стената, наистина сякаш създадено, за да го приеме в себе си, да поеме всеки сантиметър от него.

Виждаш ли защо не мога да спра да мисля за това — за теб?

Той отново се отдръпна и се тласна в мен, освобождавайки силата си.

Около нас проблеснаха звезди и ни обгърна сладка тъмнина. Сякаш бяхме единствените души в галактиката. Но Рис остана пред мен, между краката ми.

Погалих го с моите безплътни ръце и прошепнах: Можеш ли да ме чукаш и тук, вътре?

Похотливата му наслада поугасна. Замлъкна.

Звездите и мракът също застинаха.

После дивият, истински хищник отвърна:

С удоволствие.

Не мога да опиша с думи какво се случи.

Даде ми всичко, което исках — несдържания напор в тялото ми, безмилостното изпълване и плясъка на кожа в кожа, и блъскането на гърба ми в дървото. Нощта пееше около нас, а звездите прехвърчаха шеметно като снежинки.

После усетих как съзнанията ни се преплетоха на моста между душите ни.

Тук нямахме тела, но почувствах как ме съблазнява, как тъмната му сила се увива около моята, ближе пламъците ми, смуче леда ми, дращи страстно с нокти.

Почувствах как силата му се слива с моята на могъщи приливи и отливи и тогава магията ми излетя, вкопчи се в него, и двамата избухнахме, запламтяхме заедно.

През цялото време Рис се движеше в мен, безпощаден и бурен като морето. Още и още, сила, плът и душа, докато не закрещях, докато и той не изрева, докато смъртното ми тяло не стисна неговото в неистова хватка.

Тогава рухнах — цялото ми същество се разпадна на звезди и галактики, и комети, превърна се в чиста, искряща радост. Рис ме прегърна, обви ме със силата си, и тъмнината му сякаш погълна светлината, която проблясваше и избухваше, докато той ме държеше цяла.

А когато умът ми си върна дар слово, когато отново усетих Рис до себе си, тялото му — в моето, за последно изпратих в звездната тъмнина на съзнанието му онази картина, подаръка ми за него.

Подаръкът ни един към друг.

Рис се изля в мен с буен рев, разгръщайки широко криле.

В съзнанията ни, в моста помежду ни, магията му избухна, душата му обля моята, изпълни всяка цепнатина, всяка трапчинка, докато в мен не остана нито частица, незапълнена с него, с тъмното му величие и неугасващата му любов.

Той остана в мен, опрял длан в стената, и прошепна задъхано до шията ми:

— ФейраФейраФейра…

Трепереше. И двамата треперехме.

Успях да си върна контрола върху тялото поне колкото да отворя очи.

Смаяно изражение бе превзело лицето му. Гледаше ме с леко отворена уста — как кожата ми сияе, ярка до звездните сенки по неговата.

Дълго време просто се взирахме един в друг, дишахме.

После Рис косо огледа стаята.

Онова, което й бяхме причинили.

По лицето му се разля дяволита усмивка, докато оглеждахме картините, опадали от стената, чиито рамки лежаха спукани на пода. Вазата от близката помощна масичка се беше пръснала на малки сини парченца по дървените дъски.

Рис ме целуна под ухото.

— Ще ти удържа от заплатата за щетите.

Завъртях глава към него и пуснах раменете му, за да го перна по носа. Той се засмя и докосна с устни слепоочието ми.

Погледът ми попадна върху следите, които бях оставила по кожата му, макар че вече избледняваха. Върху татуировките по гърдите и ръцете му. Дори през целия си безсмъртен живот да го рисувах, нямаше да успея да предам на платно пълния му образ. Общият ни образ.

Отново вдигнах очи към неговите и там ме очакваше онази звездна тъмнина. Домът ми.

Цял безсмъртен живот нямаше да ми е достатъчен. Не да го нарисувам — да го опозная. Цели епохи нямаше да са достатъчни за всичко, което исках да направя с него, да видя с него. За всичката любов, която исках да му дам.

Картината засия пред мен: „Победителят Нощ и Звездите вечни“.

— Направи го отново — прошепнах дрезгаво.

Рис знаеше за какво говоря.

Припомних си колко е хубаво да имаш елфически другар, когато само след миг отново се втвърди, свали ме на пода, обърна ме по корем и проникна надълбоко в мен с доволно ръмжене.

И дори след като накрая се срутихме на килима, сред изпотрошените картини и парчетата от вазата, неспособни да помръднем дълго, дълго време, образът на подаръка ми към Рис остана помежду ни, искрящ като звезда.

Красивото синеоко и тъмнокосо момче, което Резбарят ми бе показал.

Обещанието за бъдеще.

Веларис още спеше, когато с Рис се върнахме на сутринта.

Но той не ни доветря в градската къща, а в едно крайречно имение с рухнали сгради и избуяла градина.

Час преди зората по-голямата част от града още спеше, обгърната в мъгла.

Разговорът ни от снощи и споменът за нощта ни свързваха невидимо и силно като другарската ни връзка. Рис не бе изпил противозачатъчната си отвара на закуска. И нямаше да я пие известно време.

— Така и не попита какво ще ти подаря за слънцестоенето — каза той, докато стъпките ни хрущяха по замръзналия чакъл в градината край Сидра.

Вдигнах глава от рамото му.

— Предположих, че ще искаш да ми го поднесеш възможно най-драматично.

— Правилно. — Той спря, обръщайки се към къщата зад нас, и аз спрях до него. — Това.

Примигах. Погледнах към руините на имението.

— Това?

— Приеми го като общ подарък за слънцестоенето и рождения ти ден. — Той посочи къщата, градината, ливадата, спускаща се към речния бряг. С прелестен нощен изглед към Дъгата. — Имението е твое. Наше. Купих го в навечерието на слънцестоенето. След два дни ще дойдат работници да разчистят отломките и да срутят останалата част от къщата.

Примигах отново, още по-бавно.

— Купил си ми имение!

— Реално имението ще е наше, но къщата е изцяло твоя. Ще я построим както на теб ти харесва. Каквато я искаш, каквато ти трябва.

Цената за всичко това, за огромния му подарък, сигурно беше астрономична.

— Рис!

Той пристъпи няколко крачки, прокарвайки ръка през синкавочерната си коса, прибрал криле плътно до гърба си.

— Градската къща започва да ни отеснява. Едва побираме собствените си вещи в спалнята ни. А никой не иска да живее в Дома на Ветровете. — Той отново махна към невероятното имение около нас. — Затова искам да ни построиш къща, Фейра. Твори на воля. Твоя е.

Нямах думи. Не можех да опиша главоломните си чувства.

— Но… цената…

— Не се безпокой за цената.

— Но… — Вперих поглед в спящата буренясала градина, в рухналата къща. Представих си какво бих искала да създам тук. И коленете ми се разтрепериха. — Рис, това е прекалено голям подарък.

По лицето му се изписа най-сериозното му изражение.

— Не и за теб. Никой подарък не е прекалено голям за теб. — Той ме прегърна през кръста и ме целуна по слепоочието. — Построй къща с ателие. — Целуна ме по другото слепоочие. — Построй къща с ателие за теб и кабинет за мен. Построй къща с вана за двама. Достатъчно голяма да побере и крилете ми. — Още една целувка, този път по бузата. — Построй къща със стаи за цялото ни семейство. — Целуна ме по другата буза. — Построй къща с градина за Илейн, тренировъчна площадка за илирианските лигльовци, библиотека за Амрен и огромен будоар за Мор. — Последното ме разсмя. Но Рис заглуши смеха ми с целувка, дълга и сладка. — Построй къща с детска стая, Фейра.

Сърцето ми се сви до болка и аз също го целунах. Целунах го отново — и отново насред широкото празно имение.

— Добре — обещах му.