Двор от скреж и звездна светлина

Глава 11

Беше Дворът на Пролетта, но не такъв, какъвто го помнех.

Не беше земята, която кръстосвах преди векове, нито тази, която посетих преди почти година.

Слънцето пръскаше мека топлина от ясното небе, а кучешкият дрян и люляците в далечината цъфтяха както винаги.

В далечината — защото в самото имение нищо не цъфтеше.

Розовите рози, които някога се катереха по светлите каменни стени на внушителната къща, се бяха превърнали в трънливи плетеници. Фонтаните бяха пресъхнали, а живите плетове — занемарени.

Самата сграда изглеждаше по-добре от деня след разбиването й от пратениците на Амаранта. Не заради конкретни видими белези на разрушение, а заради тежката тишина. Липсата на живот.

Макар че величествените дъбови врати определено изглеждаха съсипани. По цялото им продължение се спускаха дълбоки дълги следи от остри нокти.

Спрях на горното стъпало на входното мраморно стълбище и огледах по-отблизо жестоките бразди. Можех да се обзаложа, че Тамлин сам ги е направил в пристъп на ярост, след като Фейра заряза него и двора му.

Но той открай време имаше избухлив нрав. Не се знаеше кога е успял да бележи вратите с нокти.

Нищо чудно след днешната среща пак да изкара гнева си на тях.

Подсмихнах се, с лекота заех небрежна стойка, пъхнал ръка в джоба на черния си жакет — не бях сметнал за нужно да се явявам с криле и илирианско облекло — и почуках на издраната врата.

Тишина.

Тогава…

Самият Тамлин отвори вратата.

Не знаех кой факт да отчета първо: изпитото му лице или потъналата в мрак къща зад него.

Лесна мишена. Толкова лесно можех да се подиграя с мърлявите му дрехи и сплъстена коса в отчайваща нужда от подстригване. С празното имение, в което не се виждаха нито слуги, нито украси за предстоящото слънцестоене.

Зелените очи насреща ми също не бяха каквито ги помнех. Изглеждаха изтерзани, посърнали. Останали без искра живец.

За броени минути можех да го разкъсам на парчета — и телом, и духом. Да довърша онова, което несъмнено бе започнало в деня, когато Фейра ме извика безмълвно на сватбата им и аз се отзовах.

Но… мир. Мирът беше на една ръка разстояние.

Щях да го разкъсам след това.

— Люсиен ми каза, че ще дойдеш — опрял ръка на вратата, обяви Тамлин вместо поздрав с глас, равнодушен и безизразен като очите му.

— Странно. Мислех, че само другарката му има пророчески заложби.

Тамлин просто продължи да се блещи насреща ми — или нарочно игнорира шегата ми, или изобщо не я схвана.

— Какво искаш?

Зад него не се чуваше нито звук. Цялото имение тънеше в тишина. Отникъде не долиташе дори птича песен.

— Идвам да си поприказваме — отговорих с онази лека усмивка, която знаех, че го подлудява. — Ще бъдеш ли така добър да ми направиш чаша чай?

Коридорите тъмнееха зад дръпнатите бродирани завеси.

Като в гробница.

Това място приличаше на същинска гробница.

С всяка стъпка към библиотеката прахът и тишината ме притискаха все повече.

Тамлин не продумваше, сякаш не смяташе за нужно да ми обясни защо къщата пустее. Защо зад открехнатите резбовани врати на стаите, покрай които минавахме, цари пълно разрушение.

Изпотрошени мебели, разкъсани картини, пропукани стени.

Люсиен не беше дошъл тук да търси примирие по време на слънцестоенето — осъзнах това, когато Тамлин отвори вратата на тъмната библиотека.

Беше дошъл от съжаление. От състрадание.

Очите ми се приспособиха към мрака още преди Тамлин да махне с ръка, запалвайки кълбата елфическа светлина в стъклените им купи.

Тази стая не беше успял да унищожи засега. Вероятно ме водеше в единственото помещение със здрави мебели в цялата къща.

Не казах нищо, когато ме поведе към голямото бюро в центъра на библиотеката и зае изкусно резбованото кресло от едната му страна. Най-близкото нещо до трон, с което разполагаше напоследък.

Седнах на същото такова кресло от другата страна на бюрото и светлото дърво изскърца измъчено. Подобни мебели подхождаха повече на хихикащи дворяни, отколкото на двама широкоплещести воини.

Отново се спусна тишина, наситена като пустотата наоколо.

— Ако идваш да злорадстваш, по-добре си спести усилията.

Допрях длан до гърдите си.

— Защо да си правя труда?

Напълно беше загубил чувството си за хумор.

— За какво искаш да говорим?

Плъзнах драматичен поглед по рафтовете с книги и сводестия изрисуван таван.

— Къде е скъпият ми приятел Люсиен?

— Отиде на лов за вечерята ни.

— И ти пропускаш забавата?

Очите на Тамлин оставаха все така мъртви.

— Тръгнал е преди да се събудя.

Излязъл е на лов — защото нямаше прислужници, които да приготвят вечеря. И да купят храна.

Въпреки това не можех да кажа, че му съчувствам.

Съчувствах само на Люсиен, задето отново беше принуден да му служи за приятел.

Преметнах глезен през коляно и се облегнах в креслото.

— Подочух, че не пазиш границите си.

Кратко мълчание. После Тамлин махна към вратата.

— Да виждаш стражи наоколо?

Дори те го бяха изоставили. Интересно.

— Фейра добре си е свършила работата, а?

Зъбите му просветнаха в сумрака и в очите му припламна искра.

— С твои напътствия несъмнено.

Усмихнах се.

— О, не. Сама се е справила. Голяма умница е.

Тамлин вкопчи пръсти в извитата странична облегалка на креслото си.

— Мислех, че Великият господар на Двора на Нощта не обича да се хвали.

Този път не се усмихнах.

— Сигурно очакваш да ти благодаря, задето си помогнал в съживяването ми.

— Убеден съм, че от теб, Рисанд, мога да очаквам благодарност точно колкото мога да очаквам пламъците на ада да замръзнат.

— Колко поетично!

Той изръмжа тихо.

Толкова беше лесно. Твърде лесно се подвеждаше, твърде лесно се палеше. И макар че си напомних за Стената, за така нужния ни мир, казах:

— Няколко пъти спаси живота на другарката ми. Вечно ще съм ти признателен за това.

Знаех, че тези две думи ще попаднат право в целта. Другарката ми.

Удар под кръста. Аз имах всичко — всичко, за което бях мечтал, за което бях умолявал звездите.

Той нямаше нищо. Беше получил всичко и го беше пропилял. Не заслужаваше съжалението ми.

Не. Сам си беше виновен за този празен живот. За всяка празна стая, за всяка плетеница от тръни, за всяка вечеря, която сам трябваше да улови.

— Тя знае ли, че си тук?

— О, да.

Погледът й вчера, когато я поканих да ме придружи, ми даде отговора й още преди да го изрече на глас: не искаше да вижда елфа срещу мен никога повече в живота си.

— Също така — продължих, — остана не по-малко възмутена от мен, когато разбра, че не браниш границите си.

— Откакто я няма Стената, ще ми трябва цяла армия, за да ги браня.

— Може да се уреди.

Тамлин изръмжа тихо и по пръстите му проблеснаха върховете на остри нокти. Продължих спокойно:

— Моята пасмина, както наричаш воините ми, се би във войната, която ти помогна да се случи. Ако имаш нужда от стражи, ще ти ги осигуря.

— За да пазят човеците от нас? — подхвърли злобно той.

Ръцете ме сърбяха да го стисна за гърлото. Около върховете на пръстите ми започваха да се увиват сенки, предвестници на хищническите нокти, които щяха да се покажат всеки момент.

Ненавиждах тази къща. Ненавиждах я още откакто стъпих в нея онази нощ, когато Дворът на Пролетта проля реки от кръв заради дълг, който никога нямаше да изплати докрай. Заради два чифта криле, закачени на стената в кабинета.

От Фейра знаех, че Тамлин ги е изгорил отдавна. Но нямаше значение. И той бе присъствал онзи ден.

Беше казал на баща си и братята си къде ще ме чакат сестра ми и майка ми. И не им беше помогнал, докато са ги изтезавали.

Още виждах главите им в онези кошници, лицата им, застинали в гримаси на страх и болка. Виждах ги и като гледах Великия господар на Пролетта, заел трона си в същата кървава нощ, когато и аз заех своя.

— Да, за да пазят човеците от нас — потвърдих с опасно тих глас. — За да поддържат мира.

— Какъв мир? — Ноктите се плъзнаха обратно в кожата му и той скръсти ръце, чиито мускули изглеждаха поотслабнали от последната ни среща на бойното поле. — Нищо не се е променило. Просто Стената я няма вече.

— Промяната е в наши ръце. Но само ако започнем по правилния начин.

— Няма да допусна нито един варварин от Двора на Нощта в земите си.

Явно собствените му поданици го мразеха достатъчно.

А чувайки думата варварин, аз не успях да се сдържа. Навлизах в опасна територия. Не биваше да си изпускам нервите. Не и пред него.

Станах от креслото. Тамлин не си направи труда.

— Сам си навлече всичко това — заявих с все така кротък глас.

Нямаше нужда да крещя, за да изразя гнева си. Никога не ми се налагаше.

— Ти спечели — сякаш изплю той, местейки се напред на стола си. — Получи другарката си. Не ти ли е достатъчно?

— Не.

Думата отекна из библиотеката.

— Почти я унищожи. Във всяко отношение.

Тамлин оголи зъби. Аз оголих своите, хвърлил въздържанието си на вятъра. Позволих на част от силата си да затътне из стаята, из къщата, из цялото имение.

— Но тя все пак оцеля. Оцеля след теб. Затова трябваше да я унижиш, да я огорчиш. Ако си искал да си я върнеш, приятелю, това не е най-разумният начин.

— Напусни!

Аз обаче не бях приключил. Далеч не.

— Заслужаваш всичките злощастия, които те сполетяха. Заслужаваш тази жалка пуста къща, опропастените си земи. Не ме е грижа, че си дал зрънце от живота си, за да ме спасиш, че още обичаш другарката ми. Не ме е грижа, че си я спасил от Хиберн и хиляда пъти преди това. — Думите се изливаха от устата ми, студени и непоколебими. — Дано изживееш остатъка от жалкия си живот в самота тук. Това ще ми донесе много повече удовлетворение, отколкото да те убия.

Някога Фейра стигна до същото заключение. Още тогава се съгласих с нея, до ден-днешен бях съгласен, но чак сега я разбирах истински.

Зелените очи на Тамлин се изпълниха с дива ярост.

Приготвих се за атаката — исках я. Исках да скочи от креслото си и да ми налети с нокти.

Кръвта бумтеше бясно във вените ми, силата ми се навиваше като змия, готова да нападне.

Можехме да сринем тази къща в боя си. Да я изравним със земята. А накрая щях да изпепеля всеки камък, всяка греда.

Тамлин обаче продължаваше да ме гледа. След миг заби очи в бюрото.

— Напусни.

Примигах недоумяващо — единственият белег на изненадата ми.

— Не си в настроение за свади, така ли?

Той не благоволи да ме погледне.

— Напусни — потрети.

Прекършен елф.

Прекършен от собствените си постъпки и решения.

Не ме интересуваше. Не заслужаваше състрадание от мен.

Но докато се ответрявах, брулен от тъмния вятър, странна празнота се загнезди в стомаха ми.

Тамлин дори нямаше щитове около дома си. Нищо не спираше враговете му да се доветреят право в спалнята му и да му прережат гърлото.

Сякаш чакаше някой да го стори.

Пресрещнах Фейра, докато се прибираше у дома след обиколка по магазините. Носеше няколко торби.

Усмивката й, когато кацнах до нея, разпилявайки снега наоколо, ми подейства като юмрук в сърцето.

Като ме погледна в очите обаче, изражението й веднага помръкна.

Тя вдигна ръка към бузата ми насред оживената улица.

— Май срещата не е минала добре.

Кимнах, притискайки лице в дланта й. Само за това имах сили.

Целуна ме и топлите й устни ме накараха да осъзная колко съм премръзнал.

— Повърви с мен — предложи тя, хвана ме под ръка и се притисна в мен.

Подчиних се, взимайки торбите от другата й ръка. Докато вървяхме през Дъгата, прекосявахме ледената Сидра и се изкачвахме по стръмните улици към градската къща, й разказах за срещата си с Тамлин.

— Тъй като съм те чувала да хокаш Касиан, бих казала, че си се държал сравнително сдържано — коментира Фейра, като приключих. Изсумтях.

— Нямаше нужда от ругатни.

Тя обмисли думите ми.

— Всъщност защо отиде — заради Стената или защото искаше да му кажеш всички тези неща?

— И двете. — Не можех да я лъжа. — Както и евентуално да го убия.

В очите й просветна тревога.

— Защо говориш така?

Не знаех.

— Просто…

Гласът ми ме предаде.

Тя стисна по-здраво ръката ми и аз се обърнах да огледам лицето й. Открито, пълно с разбиране.

— Всичко, което си му казал… е самата истина — отбеляза с неосъдителен, спокоен тон.

Една от празнините в мен се поизпълни донякъде.

— Трябваше да подходя по-достойно.

— Държиш се достойно през повечето време. Позволено ти е да се отпускаш понякога.

Тя се усмихна широко. Ярка като пълнолуние усмивка, по-прелестна от всяка звезда в небосвода.

Още не й бях купил подарък за слънцестоенето. И за рождения ден.

Като видя гримасата ми, килна глава и плитката й се преметна през едното й рамо. Погалих я, любувайки се на копринените кичури под премръзналите ми пръсти.

— Ще се видим у дома — обещах и й върнах торбите.

Този път тя се намръщи.

— Къде отиваш?

Целунах я по бузата, вдишвайки аромата й на люляк и круша.

— Имам да свърша няколко задачи.

Пък и като я гледах, като вървях до нея, още по-трудно владеех гнева, бушуващ в мен. Красивата й усмивка ме тласкаше да се върна в Двора на Пролетта и да пронижа Тамлин с илирианския си нож.

Много достойно, няма що.

— Иди да ме нарисуваш гол — смигнах й и излетях в студеното небе.

Смехът й ме придружи чак до Палатата на шивачите и бижутерите.

Плъзнах очи по асортимента от накити, които любимата ми бижутерка бе подредила на черно кадифе върху стъклената витрина. Всичките сияеха с примамлив вътрешен пламък под светлините на уютното магазинче.

Сапфири, смарагди, рубини… Фейра имаше от всичко. Е, в умерени количества. Изключение правеха само диамантените гривни, които й подарих за Звездопада.

Беше ги носила само два пъти.

В онази нощ, когато танцувах с нея до зори и съвсем плахо започвах да се надявам, че споделя поне малка част от чувствата ми.

И в нощта, когато се върнахме във Веларис след финалната битка с Хиберн. Когато се появи пред мен само по диамантените гривни.

Поклатих глава и заявих на стройната, почти безплътна елфка зад тезгяха:

— Колкото и да са красиви, Нийв, не мисля, че милейди би искала бижута за слънцестоенето.

Бижутерката сви рамене без ни най-малко разочарование. Бях й редовен клиент и знаеше, че рано или късно ще купя някоя от стоките й.

Върна подноса с бижута под витрината и извади друг с ловките си, обгърнати в нощ ръце.

Не беше сянка, но нещо подобно. Високото й фино тяло бе обвито в нощен мрак, но очите й светеха като разпалени въглени. Всичко останало ту се появяваше, ту изчезваше — сякаш сенките се разсейваха, колкото да покажат тъмна ръка, рамо, крак. Произлизаше от народ на майстори бижутери, населяващ най-затънтените планински мини в Двора. Повечето реликви в дома ни бяха творение на Тартера, включително гривните и тиарите на Фейра.

Нийв посочи с обвита в сенки ръка втория поднос.

— Дано не ви се стори самонадеяно, но бях подбрала тези за лейди Амрен.

Наистина всичките пееха името на Амрен. Огромни скъпоценни камъни, изящен обков. Величествени бижутерски шедьоври за величествената ми приятелка. Която бе направила толкова много за мен, за другарката ми, за народа ни. За света.

Огледах трите бижута. Въздъхнах.

— Ще купя и трите.

Очите на Нийв просветнаха като жива ковашка пещ.