Двор от скреж и звездна светлина

Глава 25

Два дни по-късно стоях на прага на изоставеното ателие на Полина.

Вече ги нямаше дъските по прозорците и увисналите паяжини. Само открито помещение, чисто и просторно.

Още го оглеждах смаяно, когато Ресина ме видя и спря на улицата, навярно тръгнала от собственото си ателие.

— Честито слънцестоене, милейди — поздрави ме тя с грейнала усмивка.

Не й се усмихнах, бях вперила удивен поглед в пространството отвъд отворената врата.

Ресина докосна ръката ми.

— Всичко наред ли е?

Свих пръсти до тялото си, стисвайки месинговия ключ в дланта си.

— Мое е — пророних тихо.

Усмивката на Ресина отново грейна.

— Така ли?

— Семейството й ми го даде.

Случи се същата сутрин. Ответрях се до фермата на семейството на Полина и незнайно защо никой не се изненада от появата ми. Сякаш ме очакваха.

Ресина килна глава.

— Тогава защо сте тъжна?

— Дадоха ми го. — Разперих безпомощно ръце. — Опитах да го купя. Предложих им пари. — Поклатих недоумяващо глава. Още не се бях връщала в градската къща. Не бях казала на Рис. Събудих се призори и като видях, че Рис вече е заминал с Аз и Касиан за лагера на Девлон, реших, че не ми се чака повече. Нямаше смисъл да отлагам собствения си живот. Знаех какво искам. — Дадоха ми нотариалния акт, казаха ми да се подпиша и ми връчиха ключа. — Потрих лицето си. — Не приеха парите ми.

Ресина подсвирна.

— Не се учудвам.

— Сестрата на Полина — продължих с разтреперан глас, прибирайки ключа в джоба на палтото си, — предложи да използвам парите за нещо друго. Да ги даря на „Четка и длето“. Знаеш ли какво е това?

Сутринта бях твърде стъписана да попитам, да направя каквото и да било друго, освен да кимна утвърдително. Охрените очи на Ресина се разнежиха.

— Благотворителна организация за хора на изкуството, нуждаещи се от средства, за да осигурят на себе си и семействата си храна, подслон или дрехи. За да не гладуват и да не им липсва нищо, докато творят.

Не успях да сдържа сълзите, замъглили зрението ми. Нито спомените за годините ми в онази колиба, острата болка от глада. И за трите малки кутийки с боя, на които толкова се бях зарадвала.

— Не знаех за нея — изломотих накрая.

В колкото и комитети да участвах доброволно, никой не беше споменал за такава благотворителна организация. Не знаех, че съществува място, свят, където ценяха художниците. Грижеха се за тях. Дори не си бях мечтала за такова нещо.

Топла фина ръка кацна на рамото ми и го стисна леко.

Ресина попита:

— Е, какво ще правите с ателието?

Огледах празното пространство пред мен. Не празно — чакащо.

И някъде отдалеч, сякаш донесен от студения вятър, гласът на сюриела ми прошепна:

Фейра Арчерън, една молба. Остави този свят едно по-добро място, отколкото го завари.

Преглътнах сълзите си и отметнах един кичур коса, измъкнал се от плитката ми, преди да обърна лице към Ресина.

— Случайно да си търсиш бизнес партньор без всякакъв опит?