Двор от скреж и звездна светлина

Глава 8

Задаваше се буря.

Точно за слънцестоенето. Нямаше да ги връхлети в близките ден-два, но Касиан я подушваше. И други в лагера Ветробран я предусещаха, затова обичайната оживеност бе придобила забързан, интензивен ритъм. Проверяваха устойчивостта на колиби и шатри, приготвяха яхнии и печени меса, хората заминаваха или се прибираха по-рано, за да изпреварят бурята.

Касиан освободи момичетата заради нея. Нареди всички обучения и упражнения, включително на мъжете, да се отложат. Патрулите щяха да обикалят района в намален състав — само най-опитните воини и желаещите да премерят сили с бруталните ветрове и ниските температури. Враговете нападаха дори в буря.

А ако тази наистина се окажеше толкова свирепа, колкото Касиан предвиждаше, щеше да затрупа лагера със сняг поне за няколко дни.

Затова и отиде в малката занаятчийска част на лагера, отвъд шатрите и малкото трайни постройки. От двете страни на черния път имаше няколко дюкяна. Смесено магазинче, на което вече висеше табелка, че всички стоки са разпродадени, две ковачници, обущарница, дърводелска шатра и магазин за дрехи.

Дървената постройка на магазина за дрехи беше сравнително нова. Поне по илирианските стандарти, беше на около десет години. Над магазина на първия етаж като че ли имаше стаи за живеене, осветени от фенери. А на стъклената витрина беше изложено точно това, което търсеше.

Звънчето над вратата със стъкло в оловен обков издрънча, когато Касиан влезе, прибирайки криле плътно до гърба си въпреки необичайно широкия вход. Посрещна го топлина, уютна и приятна, и той побърза да затвори вратата.

Стройната млада илирианка зад боровия тезгях вече го наблюдаваше застинала.

Касиан забеляза първо белезите по крилете й. Умишлено причинени страховити белези през средните им сухожилия.

Стомахът му се сви, но той й се усмихна и тръгна към лъснатия тезгях. Прерязани. Крилете й бяха прерязани.

— Търся Протеус — каза той, поглеждайки право в кафявите й очи.

Проницателни очи. В тях се четеше объркване, но не и страх. Тъмната й коса беше сплетена в обикновена плитка, разкриваща смуглата й кожа и тясно ъглесто лице. Не красиво, но все пак впечатляващо. Интригуващо.

Тя не сведе поглед, както бяха научени повечето илирианки. Въпреки че белезите по прерязаните й криле говореха за дълбоко застъпени традиции в семейството й, очите й не трепнаха от неговите.

Погледът й беше като на Неста. Прям и смущаващ.

— Протеус беше баща ми — отвърна тя, развърза бялата си престилка, разкривайки семпла кафява рокля, и излезе иззад тезгяха.

Беше.

— Моите съболезнования — каза Касиан.

— Не се прибра от войната.

Касиан не сведе брадичка.

— Тогава ти поднасям още по-искрени съболезнования.

— Защо? — Безстрастен, равнодушен въпрос. Тя му протегна слаба ръка. — Аз съм Емери. Магазинът вече е мой.

Предупреждение. Необичайно предупреждение. Касиан стисна ръката й и не се изненада от силния й непоколебим захват.

Познаваше Протеус. И не можа да повярва, когато илирианецът постъпи в армията. Знаеше, че има една дъщеря и нито един син. Нито пък други близки от силния пол. След смъртта му някой от тях би наследил магазина. Но смелостта дъщеря му да се изправи срещу останалите наследници, да заяви, че магазинът е неин, и да продължи да го стопанисва… Той плъзна поглед из тясното спретнато пространство.

Надникна през прозореца към дюкяна отвъд улицата. Онзи с табелата за разпродадена стока.

Магазинът на Емери беше зареден. Сякаш току-що й бяха докарали стока. Или просто не идваха клиенти. Никога.

Фактът, че Протеус бе създал такъв магазин в лагер, където търговски обекти бяха започнали да се появяват едва през последните петдесет години, говореше, че е имал много пари. Навярно достатъчно Емери да поддържа семейния бизнес. Но не завинаги.

— Определено си му придала нов облик — коментира Касиан накрая, връщайки вниманието си към нея.

Емери се беше отдалечила с няколко крачки и го гледаше с изправен гръб и гордо вдигната брадичка.

Беше виждал и Неста в същата поза. Наричаше я „Ще изколя враговете си“.

Касиан бе дал названия на поне двайсетина пози от арсенала на Неста. От „Ще изям очите ти за закуска“ до „Не искам Касиан да разбира, че чета мръсни книги“ — която му беше любима.

Потискайки усмивката си, той посочи спретнатите купчинки от ръкавици с вълнена подплата и дебели шалове на витрината.

— Искам да купя всичките ти зимни аксесоари.

Тя вдигна тъмни вежди.

— Сериозно?

Той бръкна в джоба на кожения си панталон, извади кесия и й я подаде.

— Би трябвало да стигнат.

Емери претегли в дланта си малката кожена кесия.

— Не искам подаяния.

— Тогава вземи колкото е нужно за всичките ръкавици, ботуши, шалове и палта в магазина ти и ми върни останалото.

Без да отговори, Емери хвърли кесията върху тезгяха и тръгна към витрината. Натрупа всичко на купчинки върху дървения плот на тезгяха, после влезе в задната стаичка и изнесе още. Когато върху лъснатото дърво не остана нито сантиметър празно място, дрънченето на монети изпълни магазина.

Накрая момичето му върна безмълвно кесията. Той не й спомена, че е една от малкото илирианци, приели парите му. Повечето плюеха на тях или ги хвърляха на земята. Дори след като Рис стана Велик господар.

Емери огледа купчините със зимни стоки върху тезгяха.

— Искаш ли да намеря торби и кашони?

Той поклати глава.

— Не е необходимо.

Тъмните й вежди отново подскочиха.

Касиан бръкна в кесията си с пари и остави три тежки монети на единственото празно кътче от тезгяха.

— За доставка.

— На кого? — попита Емери.

— Живееш над магазина, нали? — Тя кимна отривисто. — Тогава вероятно знаеш кой от лагера има достатъчно и кой си няма нищо. След няколко дни ще ни връхлети буря. Искам да раздадеш всичко на тези илирианци, които ще бъдат ударени най-силно.

Тя примига, явно преосмисляйки първоначалното си мнение за него. После отново огледа купчините.

— Те… повечето от тях не ме харесват — обясни с по-мек тон, отколкото я бе чул да използва досега.

Устните й се извиха леко. Не точно в усмивка. Не и пред непознат.

— Считай го за реклама — продължи той. — Кажи им, че е подарък от Великия им господар.

— Защо не е от теб?

Не искаше да й отговаря. Не и днес.

— Най-добре не ме намесвай.

Емери го премери с поглед, после кимна.

— Ще се постарая да раздам стоката на най-нуждаещите се до залез.

Касиан се поклони с благодарност и тръгна към стъклената врата. Само вратата и прозорците навярно биха стрували повече от неколкогодишното препитание на други илирианци.

Протеус беше богаташ — добър бизнесмен. И сносен воин. Щом бе рискувал охолния си живот, за да излезе на бойното поле, явно бе притежавал поне малко достойнство.

Но белезите по крилете на Емери — доказателство, че повече никога нямаше да вкуси вятъра…

Почти му се прииска Протеус да беше още жив. Само и само за да го убие собственоръчно.

Касиан хвана студената месингова дръжка на вратата.

— Лорд Касиан!

Той погледна през рамо към Емери, която вече стоеше зад тезгяха. Не си направи труда да я поправя, да й обяснява, че никога не би използвал званието „лорд“ пред името си.

— Весело слънцестоене! — пожела му кратко момичето.

Касиан й се усмихна.

— И на теб. Уведоми ме, ако срещнеш трудности при разнасянето.

Тя вдигна тясната си брадичка.

— Няма да се наложи.

Огнени думи. Емери щеше да накара нуждаещите се семейства да ги приемат, независимо дали ги искаха. Беше виждал този плам и преди — тази стомана. Стана му чудно какво би се случило, ако двете се срещнеха някога.

Касиан излезе в мразовития ден и звънчето над вратата отново издрънча. Като предвестник на задаващата се буря.

Не само тази, която вече фучеше през планината.

Но и тази, която се мътеше тук от много, много време.