Двор от скреж и звездна светлина

Глава 5

Бях се сгушила уютно на леглото ни и дремех върху одеялата и пухените завивки, когато Рис най-сетне се прибра на смрачаване.

Усетих повика на силата му, дълго преди да доближи къщата, като тъмна мелодия, носеща се из света.

Мор ме беше уведомила, че заминаваме за Изсечения град след около час — достатъчно време, че да избера да почета книга пред писмата върху писалището от палисандрово дърво в другия край на стаята. Бях прочела едва десетина страници, когато Рис отвори вратата на спалнята ни.

Разтопен сняг блестеше по илирианския му кожен костюм, по тъмната му коса и крилете му. Той затвори тихо вратата.

— Намирам те където те оставих.

Усмихнах му се и оставих книгата върху дебелата кремава завивка, която почти ме беше погълнала.

— Нали само за това ме бива?

Немирна усмивка подръпна едното ъгълче на устата му и той започна да сваля оръжията си, после и дрехите си. Но движенията му бяха тежки и бавни — сякаш с всеки свой дъх се бореше с умората.

— Май е най-добре Мор да отложи срещата в Двора на Кошмарите — свъсих вежди аз.

Той свали жакета си и метна тежката кожа върху стола пред писалището.

— Защо? Ако Ерис наистина ще е там, бих искал да го изненадам с появата си.

— Изглеждаш смазан, ето защо.

Рис драматично допря ръка до гърдите си.

— Загрижеността ти ме стопля повече от най-буйния зимен огън, любов моя.

Врътнах очи и се надигнах в леглото.

— Ял ли си поне?

Той сви рамене и тъмната му риза се опъна по широките му плещи.

— Не съм гладен.

Отметнах завивките и очите му се плъзнаха по голите ми крака.

Гореща вълна обля тялото ми, но бързо нахлузих пантофите.

— Ще ти донеса храна.

— Не искам да…

— Кога си ял?

Нацупено мълчание.

— Така си и помислих. — Загърнах се с мек халат. — Измий се и се преоблечи. Заминаваме след четирийсет минути. Ей сега се връщам.

Той прибра крилете си и елфическата светлина позлати извития нокът върху всяко от тях.

— Не е нужно да…

— Искам и отивам.

С тези думи излязох от стаята и тръгнах по небесносиния коридор.

Пет минути по-късно Рис ми отвори вратата по долни гащета и аз влязох с подноса в ръце.

— Като се има предвид, че си донесла цялата кухня — подхвана той, докато вървях към писалището, — май трябваше аз да сляза до долу.

Оплезих му се, но сбърчих чело, търсейки свободно кътче по отрупаното с листове писалище. Така и не намерих. Дори малката масичка до прозореца беше зарината. Все важни неща. Затова реших да използвам леглото.

Рис седна, сви криле зад гърба си и опита да ме придърпа в скута си, но аз се изплъзнах от ръцете му и останах на безопасно разстояние от него.

— Първо си изяж храната.

— После ще изям и теб — отвърна с палава усмивка той, но все пак нападна храната.

Бързото му лакомо ядене скоро разсея горещината, която думите му разпалиха в мен.

— Изобщо хапвал ли си нещо цял ден?

Той ме стрелна с виолетов поглед, довършвайки хляба си, и посегна към студеното печено телешко.

— Сутринта изядох една ябълка.

— Рис!

— Бях зает.

— Рис!

Той остави вилицата си и устата му потрепна в усмивка.

— Фейра?

Скръстих ръце.

— Никой не е твърде зает, за да се храни.

— Суетиш се излишно.

— Работата ми е да се суетя. Пък и ти самият редовно се суетиш. И то за много по-дребни неща.

— Цикълът ти не е дребно нещо.

— Поболя ме малко, но…

— Мяташе се по леглото, все едно някой те е изкормил.

— А ти се държеше като угрижена квачка.

— Не чух да крещиш на Касиан, Мор и Аз, когато те изразиха тревога за теб.

— Те поне не се мъчиха да ме хранят с лъжица като инвалид!

Рис се засмя.

— Ще се храня редовно, ако ти ми позволиш да се превръщам в угрижена квачка два пъти годишно.

Да, защото цикълът ми беше толкова различен в това тяло. Изчезнаха ежемесечните несгоди. И аз реших, че няма по-хубаво от това.

Докато преди два месеца не получих първата криза.

Вместо дискомфорта, който преживявах като жена всеки месец, вече два пъти в годината щях да страдам от едноседмична коремна агония. Дори Маджа, любимата лечителка на Рис, можеше да ми помогне с болката единствено, ако ме пратеше в безсъзнание. В онази седмица настъпи момент, когато се замислих сериозно — когато болката започна да ме прорязва от гърба и корема надолу по бедрата и нагоре по ръцете, сякаш ме удряха светкавици. И човешкият ми цикъл минаваше жестоко, наистина имаше дни, в които не ставах от леглото. Но явно при трансформацията подсилването на вродените ми качества не се бе ограничило до новата ми сила и елфическите ми черти. Никак даже.

Мор също нямаше какво друго да ми предложи, освен съчувствие и джинджифилов чай. Поне се случва само два пъти годишно, успокояваше ме тя. И това ми е много, простенах в отговор.

Рис стоя до мен през цялото време — галеше косата ми, подменяше затоплените одеяла, които подгизваха от пот, дори ми помагаше да се почистя. „Кръвта си е кръв“, отвърна простичко, когато възразих да гледа как свалям замърсеното си бельо. Дотогава вече едвам помръдвах, без да изхленча, така че той не обърна особено внимание на роптаенето ми.

Но поне като се замислех, че кървя, ми олекваше, че медицинската отвара, която Рис пиеше, действа. Зачеването при елфите обаче беше рядкост и се случваше толкова трудно, че понякога се чудех дали изчакването да се почувствам готова за деца няма да ми изиграе лош номер.

Още помнех как ми се яви Резбаря. Рис също помнеше.

Но нито ме разпитваше, нито ме притискаше. Веднъж му казах, че искам да живея с него, да изпитам живота с него, преди да си направим деца. И още държах на това. Имахме толкова работа, дните ни бяха прекалено натоварени, дори да се замислим за дете, животът ми беше толкова пълен, че макар да съзнавах що за благословия би било това, за момента предпочитах да търпя агонията два пъти годишно. И да помагам на сестрите си за техните болки.

Циклите на елфическата плодовитост бяха новост дори за мен, така че обясняването им пред Неста и Илейн беше, меко казано, неловко преживяване.

Неста просто ме гледаше с немигащи студени очи. Илейн се изчерви, измърморвайки, че било неприлично да се говори за такива неща. Но и двете бяха трансформирани преди близо шест месеца. Цикълът им наближаваше. Ако самата трансформация не променяше нещата.

Трябваше някак да убедя Неста да ме уведоми, когато нейният започнеше. За нищо на света нямаше да й позволя да преживее такава болка сама. Не знаех дали изобщо е способна. А Илейн беше твърде любезна, за да отпрати Люсиен, когато изявеше желание да й помогне. Та тя не смееше да го отпрати дори при нормални обстоятелства! Просто не му обръщаше внимание или не проговаряше, докато той не схванеше намека, че е време да си върви. Доколкото знаех, не я беше доближавал от онази последна битка.

А Илейн само се грижеше за градината си, скърбейки безмълвно по загубения си човешки живот. И по Грейсън.

Нямах представа как го понася Люсиен. Не че самият той правеше някакви опити да затвори бездната помежду им.

— За какво се умисли? — попита ме Рис, допивайки виното си, и отмести вече празния поднос.

Ако ми се говореше, щеше да ме изслуша. Ако ли не, просто щеше да остави темата. Такава беше негласната ни уговорка още от самото начало — да се изслушваме при нужда и да спазваме личното пространство на другия. Той все още ми разказваше лека-полека за всичко преживяно В недрата на Планината. Някои нощи заличавах сълзите му с устни.

Тази тема обаче не беше толкова трудна за обсъждане.

— Мислех си за Илейн — отвърнах, облягайки се на ръба на писалището. — И Люсиен.

Рис вдигна вежда и аз му разказах.

Той придоби умислено изражение.

— Люсиен ще дойде ли за слънцестоенето?

— Защо, лоша идея ли е?

Рис изхъмка, свивайки по-плътно крилете си. Нямах представа как понася студа при полет дори и с щит. Всички мои опити да се справя през последните седмици траеха едва по няколко минути. Успях само миналата седмица, когато полетът ни от Дома на Ветровете се оказа доста по-горещ от обичайното.

Рис най-накрая отговори:

— Ще го понеса.

— Люсиен със сигурност много би се зарадвал на такова сърдечно признание.

Половинчатата му усмивка ме накара да тръгна към него, спирайки между краката му. Прегърна ме небрежно през ханша.

— Мога да преглътна подигравките — рече той, проучвайки лицето ми с поглед. — И факта, че още се надява някой ден да се сдобрят с Тамлин. Но не мога да понеса мисълта за отношението му към теб след случилото се В недрата на Планината.

— Аз мога. Вече съм му простила.

— Е, ще ме прощаваш, но аз не мога.

Леден гняв помрачи звездите във виолетовите му очи.

— И сега едвам разговаряш с Неста — изтъкнах. — А с Илейн си способен да общуваш нормално.

— Илейн си е Илейн.

— Ако обвиняваш едната, трябва да обвиняваш и другата.

— Напротив. Илейн си е Илейн — повтори той. — Неста е… Тя е илирианка. Това си е чист комплимент, но ето: илирианка е по душа. Така че не оправдавам поведението й.

— Тя се реваншира през лятото, Рис.

— Не мога да простя на никого, който те е наранил.

Студени, жестоки думи, изречени с небрежна изтънченост.

Въпреки това не хранеше злоба към онези, които нараняваха него. Плъзнах ръка по плетеницата от татуировки на мускулестите му гърди, проследявайки усуканите им линии. Той потрепери от допира ми и крилете му подскочиха леко.

— Те са моето семейство. Рано или късно трябва да простиш на Неста.

Рис опря чело между гърдите ми и обгърна кръста ми с ръце. За един дълъг момент просто вдиша аромата ми, сякаш пълнеше дробовете си с него.

— Това ли да ти подаря за слънцестоенето? — прошепна той. — Прошка за Неста, че е пускала четиринайсетгодишната си сестра в гората?

Вдигнах брадичката му с пръст.

— Няма да получиш никакъв подарък от мен, ако продължаваш с това цупене.

Палава усмивка.

— Гадняр! — изсъсках и понечих да отстъпя назад, но той стисна ръце около кръста ми.

Вперихме мълчаливи погледи един в друг. След малко Рис каза по връзката ни:

Мисъл за мисъл, скъпа Фейра?

Усмихнах се на искането му, тази стара игра помежду ни. Но усмивката ми бързо помръкна.

Днес се разходих до Дъгата.

Така ли?

Той погали с нос корема ми.

Прокарах мазолести пръсти през тъмната му коса, любувайки се на копринените кичури.

Срещнах художничка на име Ресина. Покани ме да рисувам с нея и приятелите й след два дни.

Рис се отдръпна, за да огледа лицето ми, и вдигна вежда.

— Защо не си развълнувана?

Посочих с въздишка стаята ни, градската къща.

— Не съм рисувала от доста време.

Не и откакто се върнахме след битката. Рис си замълча, позволявайки ми да подредя разбърканите думи в главата си.

— Струва ми се егоистично — признах си накрая. — Да отделям толкова време за себе си, при положение, че имаме толкова работа и…

— Не е егоистично. — Той стисна ханша ми. — Ако ти се рисува, рисувай, Фейра.

— Още има хора без дом в града ни.

— Няма да им навредиш, ако отделяш по няколко часа на ден за рисуване.

— Не е само това. — Наведох се, опирайки чело в неговото, и цитрусово-морското му ухание изпълни дробовете ми, сърцето ми. — Прекалено много неща искам да нарисувам. Имам нужда да ги нарисувам. Как да избера? — Вдишах треперливо и се отдръпнах от него. — Не знам дали съм готова да видя какво ще излезе на листа.

— Хм… — Рис ме замилва нежно, успокоително по гърба. — Дали ще е тази седмица, или след два месеца, мисля, че трябва да отидеш. Поне опитай. — Той плъзна поглед из стаята, по дебелия килим, сякаш виждаше цялата къща под нас. — Ако искаш, можем да превърнем старата ти спалня в ателие…

— Няма нужда — прекъснах го. — Светлината там не е подходяща. — Той вдигна вежди и аз му признах: — Проверих вече. Единствената удачна стая е всекидневната, а не ми се иска да умирисвам цялата къща на боя.

— Едва ли някой ще възрази.

— Аз възразявам. Пък и обичам да работя сама. Хич не ми се иска Амрен да виси зад мен и да коментира творчеството ми.

Рис се засмя.

— Ще се погрижим за нея.

— Май с теб не говорим за една и съща Амрен.

Той се ухили, придърпа ме по-близо до себе си и прошепна до корема ми:

— Рожденият ти ден се пада точно на слънцестоенето.

— Е, и?

Мъчех се да го забравя. С надеждата и останалите да забравят.

Усмивката на Рис стана по-сдържана — котешка.

— Ами трябва да получиш два подаръка.

Простенах.

— Не трябваше да ти казвам.

— Родена си в най-дългата нощ от годината. — Пръстите му отново се плъзнаха надолу по гърба ми. И по-надолу. — Още от самото начало ни е било писано да сме заедно.

С едно дълго лениво движение проследи средната линия на задните ми части. Заради близостта ни мигновено надуши промяната в мириса ми, когато нещо в мен се нагорещи.

Преди думите да са ме предали, съумях да пророня по връзката ни:

Твой ред е. Мисъл за мисъл.

Той ме целуна по корема, точно над пъпа.

— Разказвал ли съм ти за онзи път, когато се доветря и ме събори в снега?

Пляснах го през твърдото като камък рамо.

— С тази мисъл ли смяташ да се отчетеш?

Рис се усмихна до корема ми. Пръстите му продължаваха да ме изследват ласкаво.

— Повали ме като илирианец. Съвършен подход, директна атака. После обаче легна задъхана върху мен. Тогава ми се искаше единствено да сме голи.

— Защо ли не се учудвам?

Отново зарових пръсти в косата му.

Той се засмя до корема ми и почувствах фината материя на халата си като паяжина помежду ни. Не си бях направила труда да облека нещо отдолу.

— Толкова месеци наред ме подлудяваше. Още не мога да повярвам, че вече си моя.

Гърлото ми се стегна. Тази мисъл искаше да ми сподели в замяна. Нуждаеше се да я сподели.

— Желаех те още В недрата на Планината — пророних тихо. — Реших да го отдам на ужасяващите обстоятелства, но след като я убихме, когато не можех да споделя с никого колко ми е тежко, споделих с теб. С теб винаги съм могла да разговарям. Май сърцето ми знаеше, че си мой, дълго преди аз самата да го осъзная.

Очите му просветнаха и той зарови лице между гърдите ми, галейки гърба ми.

— Обичам те — прошепна. — Повече от живота, повече от земите ми, повече от короната ми.

Знаех. Беше жертвал онзи живот, за да изкове наново Котела, да съшие разнищената материя на света, за да оцелея. Не намерих сили да му се ядосам след това, нито в месеците оттогава. Беше жив — дар, за който винаги щях да съм благодарна. Пък и в крайна сметка се бяхме спасили взаимно. Всичките.

Целунах го по главата.

— Обичам те — промълвих в синкавочерната му коса.

Рис стисна задната страна на бедрата ми — единственото предупреждение, преди да извърти и двама ни плавно и да ме прикове към леглото, долепвайки лице до врата ми.

— Седмица — пророни до кожата ми, вдигнал грациозно криле над гърба си. — Седмица с теб в това легло. Само това искам за слънцестоенето.

Засмях се задъхано, но той ме притисна между бедрата си и единствената бариера помежду ни остана малкото фин плат.

— Мислиш, че се шегувам?

— Силни сме за Върховни елфи — подхванах умислено, опитвайки да се съсредоточа, докато той подръпваше едното ми ухо със зъби, — но цяла седмица секс? После едва ли ще мога да ходя. А и ти няма да си трудоспособен, не и с любимата част от тялото си.

Той захапа нежно най-чувствителното местенце на ухото ми и пръстите на краката ми се свиха от удоволствие.

— Тогава ще трябва да целунеш любимата ми част, за да оздравее.

Плъзнах ръка към въпросната част — моята любима част — и я стиснах през гащетата му. Той простена, притискайки се към дланта ми, и платът мигновено изчезна, а на негово място остана само кадифената му твърдост.

— Трябва да се обличаме — съумях да кажа, без да откъсвам ръка от него.

— След малко — изръмжа той и засмука долната ми устна.

Добре тогава. Рис се отдръпна, обхванал главата ми с татуираните си ръце. Едната беше покрита с илириански символи, другата — със същата татуировка като моята: тази за последната ни сделка. Да останем заедно във всичко, което ни очакваше.

Онова пламнало място в мен запулсира с грохотния ритъм на сърцето ми. Потребността да го усетя в себе си, да изпитам…

Сякаш в подигравка с двойното туптене в телата ни на вратата се почука гръмко.

— Само да ви предупредя — изчурулика Мор от другата й страна, — че скоро трябва да тръгваме.

Дълбокото ръмжене на Рис погъделичка кожата ми и той обърна глава към вратата, разсипвайки кичур коса по челото си. В замъглените му очи гореше хищническа готовност.

— Имаме трийсет минути — отвърна с похвално спокойствие.

— А ви трябват два часа за обличане — парира Мор. След умишлена пауза добави: — И не говоря за Фейра.

Рис се засмя гърлено и сведе чело към моето. Затворих очи и вдишах уханието му, откъсвайки пръсти от него.

— Не сме приключили — обеща ми дрезгаво, целуна хлътнатината на гърлото ми и се отдръпна. — Върви да тормозиш някой друг — провикна се на Мор и тръгна към банята с изчезнали криле. — Отивам да се наконтя.

Мор се изкиска и леките й стъпки заглъхнаха по коридора.

Отпуснах се върху възглавниците с дълбока въздишка, угасявайки желанието, превзело тялото ми. От банята се чу шуртене на вода, последвано от тихо скимтене.

Изглежда, не само аз имах нужда да охладя страстите.

И наистина, когато след няколко минути влязох в банята, Рис се миеше настръхнал във ваната.

Потопих пръсти в сапунената вода, потвърждавайки подозрението си: беше леденостудена.