Двор от скреж и звездна светлина

Глава 2

Беше едва девет сутринта, а Касиан вече беснееше.

Воднистото зимно слънце неуспешно се мъчеше да проникне през облаците, надвиснали над Илирианската планина, а вятърът тътнеше покрай сивите върхове. Няколко сантиметра сняг вече застилаха оживения лагер и сякаш вещаеха същата участ за Веларис.

Като напусках града призори, вече валеше — навярно, докато се прибера, земята вече ще е загърната в бяла покривка. Не успях да попитам Фейра при краткия ни разговор по връзката преди минути, но може да се поразходим заедно. Искам да й покажа как блести градът на звездната светлина под девствения сняг.

Но другарката и градът ми сякаш се намираха в съвсем различен свят от трескавата работа в лагера Ветробран, скътан в широк високопланински проход. Дори свирепият вятър, фучащ между върховете, опровергавайки названието на лагера с дивите снежни вихрушки, които издигаше във въздуха, не възпираше илирианците от ежедневните им задачи.

Воините, които не патрулираха из района, тренираха по няколкото скални площадки, завършващи със стръмна пропаст към малката долина отдолу. Невоюващите елфи се занимаваха всеки със своя си занаят — търговия, ковачество, обущарство.

Елфките вършеха черната работа. Те самите обаче не я възприемаха така. Задачите и на млади, и на стари бяха едни и същи: готвене, чистене, отглеждане на деца, шиене, пране… И в тези дела имаше чест — при други обстоятелства можеше да се изпълняват с гордост. Но не и когато всяка елфка от лагера беше длъжна да ги изпълнява. А отметнеше ли се от дълга си, или някоя от шестте лагерни майки, или елфът, ръководещ живота й, щеше да я накаже.

Така живееше народът на майка ми, откакто познавах това място. Преди няколко месеца светът се беше преродил по време на войната, след краха на Стената, но ето че някои неща не се променяха. Особено тук, където промяната настъпваше по-бавно от топенето на глетчерите, разпръснати из планината. Традициите отпреди хиляди години си оставаха почти непокътнати.

Досега. Докато не се появихме ние.

Откъснах вниманието си от шумния лагер отвъд очертаните с тебешир граници на тренировъчните площадки, където стояхме. Касиан продължаваше да спори с Девлон.

— Момичетата са заети с подготовката за слънцестоенето — обясняваше лагерният господар, скръстил ръце върху масивните си гърди. — Жените имат нужда от помощ, за да приготвят всичко навреме. Ще тренират идната седмица.

Вече не знаех за кой път водим почти един и същ разговор през десетилетията, в който Касиан притискаше Девлон.

Вятърът брулеше тъмната коса на приятеля ми, но лицето му остана твърдо като гранит, докато говореше на воина, неохотно заел се да ни тренира:

— Момичетата ще могат да помогнат на майките си след края на тренировката. Ще я намалим на два часа. Остатъкът от деня ще отделят на приготовленията за празника.

Девлон плъзна лешниковите си очи към мен.

— Това заповед ли е?

Задържах погледа му. И въпреки короната ми, силата ми, с усилие устоях да не се превърна в разтрепераното дете отпреди пет века — от онзи първи ден, когато Девлон се извиси над мен и ме хвърли на тренировъчната площадка.

— Ако Касиан каже, че е заповед, значи е.

През годините, в които водехме същата тази битка с Девлон и илирианците, ми беше хрумвало, че мога просто да нахлуя в съзнанието му, в съзнанията на всички тях, и да ги склоня. Но има граници, които не съм готов да премина. А и Касиан не би ми го простил.

Девлон изсумтя и дъхът му се изви на бяла струйка пред него.

— Един час.

— Два часа — натърти Касиан и разгърна леко криле, придържайки се към линията, която ме бяха извикали да му наложа тази сутрин.

Явно положението беше тежко, щом брат ми ме беше извикал. Много тежко. Може би трябваше някой от нас винаги да се навърта наоколо, поне докато илирианците не запомнят, че действията им неизменно водят до последствия.

Но войната засегна всички ни и докато градяхме наново разрушеното, докато териториите на човеците пълзяха бавно към нашите, докато елфическите кралства се чудеха какви ли поразии можеха да им се разминат в този свят без Стена… Просто не разполагахме с достатъчно ресурси да оставим наши хора на пост тук. Още не. Може би следващото лято, ако нещата по другите места се поуталожат.

Хората на Девлон чакаха на най-близката площадка, оглеждайки изпитателно двама ни с Касиан, както през целия ни живот досега. Бяхме изклали немалко от тях в Кървавия ритуал преди векове, затова още страняха, но… Илирианците се биха и проляха кръв това лято. Именно те претърпяха най-многобройни загуби, поемайки първичната мощ на Хиберн и Котела.

Фактът, че изобщо имаше оцелели, беше доказателство за уменията им и върховното водачество на Касиан, но заради изолацията и бездействието им в планината загубата започваше да се превръща в нещо грозно. Опасно.

Никой от нас не беше забравил, че при управлението на Амаранта няколко групи воини на драго сърце бяха свели глави пред нея. А и несъмнено никой от илирианците не беше забравил, че първите месеци след падението й ние изловихме всички отцепници. И ги накарахме да си платят.

Да, трябваше да оставим някого на пост тук. И това ще стане.

Девлон упорито скръсти мускулести ръце.

— Момчетата заслужават едно хубаво слънцестоене след всичко преживяно. Нека момичетата им го осигурят.

Копелето определено знаеше какви оръжия да използва — и физически, и словесни.

— Два часа на площадката всяка сутрин — заяви Касиан с онзи твърд тон, при който дори аз не смеех да настоявам, защото можеше да доведе само до кавга. Погледът му не трепваше. — Нека момчетата помогнат с украсяването, чистенето и готвенето. И те имат по две ръце.

— Някои — поправи го Девлон. — Други се върнаха от войната без една.

Не видях, но усетих колко дълбоко думите му пронизаха Касиан.

Такава беше цената да си пълководец на моите армии: всяка травма, всяка смърт, всеки белег той приемаше като свой личен провал. А сега, попаднал сред тези воини, когато виждаше с очите си липсващите им крайници и жестоки травми, някои от които никога нямаше да оздравеят…

— Ще се упражняват по деветдесет минути — наредих, укротявайки тъмната сила, която започваше да се надига във вените ми и да търси излаз към света. Пъхнах премръзналите си ръце в джобовете. Касиан имаше благоразумието да се престори на възмутен и разпери широко криле. Девлон отвори уста, но аз го прекъснах, преди да е изкрещял някоя глупост. — По час и половина всяка сутрин, а после се заемат с домакинската работа. Мъжете ще им помагат с каквото могат. — Огледах шатрите и малките къщурки от камък и дърво, разпилени из широкия проход и нагоре по осеяните с дървета скатове. — Не забравяй, Девлон, че и много жени претърпяха сериозни загуби. Може да не са останали без ръка или крак, но съпрузите, синовете и братята им са били по бойните полета. Всички ще помагат за подготовката на празника и всички ще тренират.

Кимнах с брадичка на Касиан да ме последва към къщата отвъд лагера — полевата ни база тук. Бях обладавал Фейра на всяка повърхност в нея — кухненската маса ми беше любима заради онези диви първи дни след официалното ни свързване, когато не понасях близостта й, без да проникна в нея.

Колко далечни ми се струваха сега онези дни. Сякаш отпреди цяла вечност.

Имах нужда от празник.

Сняг и лед хрущяха под ботушите ни, докато крачехме към тясната двуетажна каменна къща в началото на гората.

Имах нужда от празник — не за да си почина или да отида някъде, а просто за да остана повече от няколко часа в едно легло с другарката си.

Повече от няколко часа да спя до нея и да я обладавам. Напоследък беше или едното, или другото. А това беше напълно неприемливо. И ме правеше безразсъден.

Миналата седмица бях толкова смазващо зает и толкова отчаян да я докосна, да я вкуся, че я покорих по време на полета от Дома на Ветровете към градската къща. Високо над Веларис, пред погледите на всички — ако не бях обгърнал двама ни с плащ за невидимост. Подвигът изискваше внимателна преценка на движенията ми и го планирах от месеци, но когато Фейра се притисна към мен, когато останахме сами в небето, един-единствен поглед в синьо-сивите й очи ме накара да разкопчая панталона й.

След миг вече прониквах в нея и едва не ни забих в покривите като неопитен илириански хлапак. Фейра просто се разсмя.

И дрезгавият звук ме доведе до финала.

Не беше най-бляскавият ми момент и несъмнено щях да потъна до още по-големи низини, преди Зимното слънцестоене да ни донесе поне един ден истинска почивка.

Потиснах надигащия се в мен копнеж, докато от него не остана само смътен тътен в дъното на съзнанието ми. Проговорих чак когато с Касиан минавахме през дървената входна врата.

— Имаш ли да ми казваш нещо друго, така и така съм дошъл?

Изтръсках снега от ботушите си в рамката на вратата и влязох в къщата. Кухненската маса се намираше точно в средата на предната стая. Прогоних спомена за Фейра, приведена над нея.

Касиан въздъхна и затвори вратата след себе си, после прибра криле и се облегна на нея.

— Мъти се раздор. А когато на слънцестоенето се съберат толкова кланове, ще го раздухат още повече.

Запалих камината с искра от силата си и малкото помещение се затопли бързо. Използвах само струйка магия, но дори нейното освобождаване пооблекчи постоянното напрежение от обуздаването на истинската ми същност, на тъмната ми мощ. Облегнах се на проклетата маса и скръстих ръце.

— И преди сме си имали работа с такива глупости. Ще овладеем положението.

Касиан поклати глава и дългата до раменете му тъмна коса проблесна на воднистата светлина, процеждаща се през предните прозорци.

— Не е като преди. Преди нас, двамата, и Аз ни мразеха заради произхода ни. Този път обаче… ние ги изпратихме на война. Аз ги изпратих, Рис. И сега не само воините недоволстват, но и елфките. Смятат, че сме ги изпратили на юг, за да си отмъстим за отношението им към нас в детството ни, че нарочно сме разположили част от воините им по фронтовите линии.

Лошо. Много лошо.

— В такъв случай трябва да подходим внимателно. Разбери откъде изтича отровата и я спри. С мирни средства — поясних, когато Касиан вдигна вежди насреща ми. — Този път няма да оправим нещата с убийства.

Той се почеса по долната челюст.

— Прав си, няма.

Не можеха да ги изловят като отцепническите банди, тормозили всички по пътя си. Просто изключено.

Касиан плъзна поглед из смътно осветената къща, към пращящата камина, където бяхме гледали как майка ми готви по време на обучението ни. Стара позната болка изпълни гърдите ми. Всеки сантиметър от тази къща беше напоен с миналото.

— Много от тях се прибират за слънцестоенето — продължи Касиан. — Мога да остана тук, да следя положението. Ще раздам подаръци на децата, на някои от съпругите. Неща, от които наистина се нуждаят, но гордостта не им позволява да си ги поискат.

Добра идея. Но…

— Може да почака. Трябваш ми у дома за слънцестоенето.

— Нямам нищо против да…

— Трябваш ми у дома. Във Веларис — додадох, когато отвори уста за някое излияние, подбудено от илирианската преданост, която още изпитваше, въпреки че цял живот се отнасяха с него като с нищожество. — Ще прекараме слънцестоенето заедно. Всички.

Дори да се наложеше да им издам директна заповед като Велик господар. Касиан килна глава.

— Какво те мъчи?

— Нищо.

Предвид обстоятелствата нямах за какво да се оплаквам. Желанието да си лягам редовно с другарката ми не беше точно неотложен въпрос. Нито пък нечия чужда грижа, освен наша.

— Май си леко напрегнат, а, Рис?

Естествено, че ме беше прочел като отворена книга.

Въздъхнах и вдигнах свъсен поглед към древния почернен от сажди таван. И в тази къща бяхме празнували слънцестоенето. Майка ми винаги имаше подаръци за Азриел и Касиан. Касиан получи първия подарък в живота си при първото ни слънцестоене тук. Още помнех сълзите, които опита да прикрие, докато го отваряше, както и сълзите в очите на майка ми, докато го гледаше.

— Ще ми се да прескоча направо в следващата седмица.

— Е, силата ти не е ли способна на това?

Пратих му сух поглед. Той ми се ухили наперено в отговор. Винаги ще съм благодарен за тях — приятелите ми, семейството ми, които не се плашат от силата ми, не ги обгръща мирис на страх при срещата с нея. Да, способен съм здравата да ги поуплаша, но всички си правехме такива номера един на друг. Касиан ме беше стряскал повече пъти, отколкото ми се ще да си призная — последният беше преди броени месеци.

Всъщност два пъти. Беше го направил два пъти в рамките на няколко седмици.

Още виждах как Азриел го влачи от бойното поле, как по краката му шурти кръв и попива в калта, как раната през средата на тялото му зее като чудовищна паст.

И още го виждах такъв, какъвто го бе видяла Фейра, след като ме допусна в съзнанието си, за да ми покаже какво се е случило между сестрите й и краля на Хиберн. Още виждах как Касиан, проснат окървавен на земята, умолява Неста да бяга.

Той самият още не говореше за онези събития. За Неста.

Касиан и сестрата на другарката ми не си продумваха и дума.

Неста успешно се беше заточила в някакъв бедняшки апартамент на другия бряг на Сидра, отказвайки да общува с всички ни. Само с Фейра си уреждаха по няколко кратки срещи на месец.

И за това ще трябва да се погрижа някак.

Усещах стаената тревога у Фейра. До ден-днешен я успокоявах, когато нощем се будеше в истерия от кошмари за онзи ден в Хиберн и за ужаса да гледа как трансформират сестрите й против волята им. Кошмари за момента, в който Касиан бил на прага на смъртта и Неста легнала отгоре му, за да го защити от фаталния удар, а Илейн — Илейн! — грабнала кинжала на Азриел и убила краля на Хиберн вместо него.

Потрих челото си с палец и показалец.

— Тежки времена са. Всички сме заети, всички се мъчим да удържим фронта. — С Аз и Касиан за пореден път отложихме ежегодния си петдневен лов в колибата. Решихме да го оставим за следващата година… Отново. — Прибери се за слънцестоенето и заедно ще съставим план за пролетта.

— Май ще е много тържествено събитие.

Винаги беше такова в моя Двор на Мечтите.

Вместо да му отговоря обаче, реших да попитам:

— Девлон един от потенциалните бунтовници ли е?

Молех се да не е така. Ненавиждах назадничавия елф, но поне бе постъпвал справедливо с трима ни, с Касиан и Азриел. Отнасяше се с нас като с пълноправни илириански воини. И досега се държеше така с всички незаконородени войници под негово командване. Всъщност само заради нелепите му виждания относно елфките ми идеше да го удуша. Да го превърна в кървав облак. Но само Майката знае кой би заел неговото място.

Касиан поклати глава.

— Не мисля. Девлон бързо потъпква такива приказки. Но така просто кара воините си да кроят скришом и ни пречи да открием кой разпространява пропаганда.

Кимнах и се изправих. Имах среща в Сесере с двете жрици, оцелели след кървавото нападение на Хиберн преди една година, трябваше да обсъдим подхода ни към чуждестранните поклонници, които искаха да влязат в територията ни. Ако закъснеех, нямаше да се отрази добре на предложението ми да отложим въпроса за пролетта.

— Дръж ги под око още няколко дни, после те чакаме у дома. Искам те там две нощи преди слънцестоенето. И един ден след това.

Лека дяволита усмивка.

— Да разбирам, че традицията за деня на слънцестоенето остава, така ли? Въпреки че вече си пораснал елф с другарка.

Смигнах му.

— Знам колко ще ви липсвам, илирианските ми хлапаци.

Касиан се подсмихна. Някои традиции около слънцестоенето наистина не омръзваха, дори след векове. Почти бях стигнал до вратата, когато Касиан подхвана:

— А…

Той преглътна.

Спестих му неудобството да прикрива интереса си.

— И двете сестри ще бъдат в къщата. Независимо дали искат, или не.

— Неста ще се постарае да вгорчи живота ни, ако реши, че не иска да присъства.

— Ще присъства — стиснах зъби аз. — И ще се държи прилично. Дължи поне това на Фейра.

Очите на Касиан просветнаха.

— Как е тя?

Нямаше смисъл да увъртам.

— Неста си е Неста. Прави каквото си пожелае, колкото и да измъчва сестра си. Предложих й един куп работи, но тя ги отказа всичките. Може пък да й влееш малко здрав разум.

Сифоните на Касиан проблеснаха върху ръцете му.

— По всяка вероятност ще се стигне до насилие.

Несъмнено.

— Тогава не й казвай нищо. Не ме е грижа… само не намесвайте Фейра. И тя има празник.

Защото точно на слънцестоенето… имаше рожден ден. Навършваше двайсет и една години.

За миг прозрях колко малка е тази цифра.

Красивата ми силна, свирепа другарка, окована за мен…

— Знам какво се крие зад този поглед, копеле такова — рече грубо Касиан, — и си мислиш глупости. Тя те обича. Никога не съм виждал подобна любов.

— Понякога е трудно — признах си, извръщайки очи към заснеженото поле пред къщата, тренировъчните площадки и къщите отвъд него. — Трудно е, като си спомня, че сама избра тази съдба. Избра мен. Че не са ни събрали насила, както е било с родителите ми.

Лицето на Касиан придоби нетипично сериозно изражение и той се умълча за момент, преди да пророни:

— Понякога ти завиждам. Съвсем благородно, но онова, което вие, двамата, имате, Рис… — Той прокара ръка през косата си и пурпурният му Сифон заискри на светлината от прозореца. — Всичко е заради легендите, заради лъжите, които ни разправят като деца. За великото чудо на другарската връзка. Мислех, че са глупости. Докато не се събрахте с Фейра.

— Тя ще навърши двайсет и една. Двайсет и една, Касиан.

— Е и? Майка ти е била на осемнайсет, когато баща ти е бил на деветстотин.

— И е живяла в мъка.

— Фейра не е като майка ти. А ти не си като баща си. — Той ме огледа. — И защо си мислиш такива неща? Да не би… да имате неприятности?

Точно обратното всъщност.

— Просто понякога имам чувството, че… — подхванах, пристъпвайки от крак на крак, и древните дървени дъски изскърцаха под ботушите ми. Усещах силата си като гърчещо се живо същество, дебнещо във вените ми. — Че всичко е някаква шега. Космическа заблуда и никой — никой — не може да живее в такова щастие, без да си плати за него.

— Вече сте платили, Рис. И двамата. Прескъпо.

Махнах с ръка.

— Да, но… — подех, всъщност неспособен да довърша.

Касиан впери поглед в мен.

После прекоси разстоянието помежду ни и ме прегърна толкова силно, че не можех да си поема въздух.

— Ти успя. Заедно успяхме. И двамата преживяхте достатъчно, че никой да не ви вини, ако решите да отплавате към залеза като Мириам и Дракон, без да ви е грижа за друго. Но вас ви е грижа, и двамата продължавате да пазите мира. Мир, Рис. Постигнахме мир, и то истински. Порадвай му се… порадвайте се един на друг. Изплатихте дълга си още преди да се е превърнал в дълг.

Гърлото ми се стегна и го прегърнах още по-силно през крилете, въпреки че люспите на кожените му дрехи се впиха в пръстите ми.

— Ами ти? — попитах, като се отдръпнах от него. — Щастлив ли си?

Сенки притулиха лешниковите му очи.

— Почти.

Сдържан отговор.

И за това трябваше да се погрижа. Може би имаше нишки, които да подръпна, да преплета.

Касиан кимна с брадичка към вратата.

— Тръгвай, копеле такова. Ще се видим след три дни.

Кимнах и най-накрая отворих вратата. След миг обаче спрях на прага.

— Благодаря ти, братко.

Кривата усмивка на Касиан засия, макар че сенките още тъмнееха в очите му.

— За мен е чест, господарю.