Двор от скреж и звездна светлина

Поредицата „Двор от рози и бодли“ ще продължи

Петите й разплискваха ледената черна вода.

Ледена не от зимния мраз, нито от парещия допир на истински лед, а от нещо по-студено. По-дълбоко.

Студът в пространството между звездите, студа от свят, съществувал преди светлината.

Студът на ада — истинския ад, осъзна тя, докато се мяташе и риташе в напразни опити да се изтръгне от силните ръце, които щяха да я вкарат в Котела.

Истинският ад, защото Илейн лежеше на пода, а червенокосият едноок елф стоеше над нея. Защото от подгизналата й златистокестенява коса стърчаха заострени уши и светлата й кожа излъчваше онова сияние на безсмъртните.

Истинският ад, по-страшен от мастилените дълбини, над които висеше.

— Пусни я вътре — нареди кралят с каменно лице.

И този глас, гласът на елфа, който бе причинил това на Илейн…

Знаеше, че ще я хвърлят в Котела. Че ще загуби битката.

Знаеше, че никой няма да я спаси — нито ридаещата Фейра, нито вързаният й предишен любовник, нито съкрушеният й нов другар. Нито Касиан, който кървеше на пода и още опитваше да се надигне на треперещи ръце.

Кралят, той беше направил всичко това. На Илейн. На Касиан.

И на нея.

Ледената вода ужили стъпалата й.

Ужили ги с отрова, със смърт, толкова крайна, че всяка частица от нея изрева гневно.

Щяха да я пуснат вътре, но нямаше да им се даде лесно. Нямаше да сведе глава пред елфическия крал.

Водата вкопчи призрачни ръце в глезените й и сякаш я задърпа надолу.

Тя се загърчи, изтръгвайки едната си ръка от стража, който я държеше.

И посочи краля с пръст.

Водата я теглеше надолу надолу надолу…

Но Неста Арчерън продължаваше да сочи с пръст краля на Хиберн.

Обещание за смъртно възмездие. Сякаш го бележеше.

Нечии ръце я тикнаха в отворените нокти на водата.

И Неста Арчерън се изсмя на страха, пропълзял в очите на краля. След миг водата я погълна цялата.

В началото

и в края

цареше Мрак —

и нищо друго.

Не чувстваше студа, потъвайки в морето от чернота без дъно, без хоризонт, без повърхност.

Но усети изгарящата болка.

Безсмъртието не беше спокойна младост.

Беше огън.

Изливаше се като разтопена руда във вените й, караше човешката й кръв да изкипи, да се изпари, превръщаше крехките й кости в млада стомана.

Когато агонията зараздира същността й и тя отвори уста да изпищи, не излезе звук. На това място нямаше нищо друго, освен мрак, болка и мощ…

Но нямаше да се даде лесно.

Нямаше да им го позволи. Да им се остави току-така, да им остави Илейн.

Нямаше да сведе глава, да им се предаде, да падне на колене.

Щеше да ги накара да си платят. Всичките до един.

И започваше с това място, с това нещо.

Започваше сега.

Впи нокти и зъби в тъмнината. Зараздира я, заразкъсва я на парчета.

Черната вечност наоколо затрепери. Загърчи се яростно.

Опита да се отдръпне и Неста й се изсмя. Изсмя се с уста, пълна със суровата мощ, която откъсна от мрака, изсмя се заради шепите вечност, които блъсна в сърцето си, във вените си.

Котелът се замята като птиче, попаднало в лапите на котка. Тя не отпусна хватката си.

Колкото той беше откраднал от нея, от Илейн, толкова щеше да му отнеме и тя.

Така и направи.

Неста и Котела се усукаха в едно и запотъваха към дълбините на черното небитие, горейки в мрака като новородена звезда.

Касиан вдигна юмрук към зелената врата в сумрачния коридор — и се поколеба.

Беше покосил повече врагове, отколкото можеше да преброи и да си спомни, беше затъвал до колене в кръв по бойните полета, без да сваля меча си, бе взимал решения, коствали животите на добри воини, беше служил като генерал, като обикновен войник, като наемен убиец, а сега стоеше като вцепенен пред някаква си врата.

Сградата на северния бряг на Сидра имаше нужда от пребоядисване. И от нов под, ако съдеше по скърцащите греди под ботушите му, докато бе изкачвал стълбището. Но поне беше чисто. Атмосферата си оставаше потискаща по стандартите на Веларис, ала все пак в града нямаше нито един истински бедняшки квартал. Беше отсядал в много по-лоши места.

И все пак това не обясняваше защо е решила да живее тук. Беше настояла да живее тук, при положение че градската къща си стоеше празна, откакто завършиха крайречното имение. Разбираше защо не пожела да живее в Дома на Ветровете — беше твърде далеч от града, а тя не умееше нито да лети, нито да се ответрява. Фейра и Рис й даваха заплата. Същата щедра сума като неговата и на всеки друг член на кръга им. Така че определено можеше да си позволи много, много по-добри условия на живот.

Той огледа свъсено олющената зелена боя на вратата пред него. През широката пролука между нея и пода не се процеждаха никакви звуци, в коридора не се усещаха пресни миризми. Може би щеше да му провърви и да няма у дома. Може би още спеше под бара в пивницата, където беше прекарала нощта. Но така май щеше да е по-зле, защото трябваше да я проследи дотам. А една публична сцена…

Отново вдигна юмрук и червеният му Сифон проблесна под древните кълба елфическа светлина по тавана.

Страхливец. Стегни се и си свърши работата.

Касиан почука.

Веднъж. Втори път.

Тишина.

Той едва не въздъхна. Слава на Майката…

От другата страна на вратата се чуха отривисти премерени крачки. Всяка следваща звучеше по-ядосано от предходната.

Касиан прибра крилете си още по-плътно, изопна рамене и се поразкрачи леко.

На вратата имаше четири заключалки и изщракването на всяка от тях прозвуча като ритъма на военен барабан. Той преговори списъка с неща, които трябваше да й каже, както го бе посъветвала Фейра да ги каже, но…

Вратата се отвори със замах — валчестата дръжка се завъртя толкова рязко, че Касиан се зачуди дали не си представя как извива врата му.

Неста Арчерън го изгледа смръщено.

Но все пак се показа. И изглеждаше потресаващо.

— Какво искаш?

Открехна вратата само педя.

Кога я беше виждал за последно? Миналия месец, на тържеството по случай края на лятото на онзи кораб в Сидра? Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Но все пак никой не изглеждаше добре сутрин след цяла нощ давене в алкохол.

— Седем часът сутринта е — изсъска тя, впивайки в него онзи сивкавосин поглед, който обикновено подклаждаше гнева му. — Ела по-късно.

Чак сега забеляза, че е облечена в мъжка риза. Определено не беше нейна.

Той опря ръка в рамката на вратата и я удостои с една от онези лениви усмивки, които неизменно я разлютяваха.

— Тежка нощ?

Тежка година, за малко да се поправи. Защото красивото й лице още беше по-бледо, по-измършавяло, отколкото преди войната, устните й изглеждаха безкръвни, а очите й… Студени и пронизващи като зимно утро. По изящния й образ нямаше нито следа от радост и смях.

— Върни се следобед — каза му и понечи да затръшне вратата през ръката му.

Касиан пъхна крака си в пролуката, преди да е счупила пръстите му. Ноздрите й се разшириха леко.

— Фейра те иска в къщата.

— В коя по-точно? — отвърна безизразно Неста, изглеждайки свъсено крака му. — Все пак има цели три.

Той сдържа гневния си отговор и всички напиращи въпроси. Това не беше подходящото бойно поле, а и той не й беше опонент. Не. Бяха му възложили задача да я заведе на определено място. А на него му оставаше да се моли, че прекрасният крайречен дом, в който Фейра и Рис току-що се бяха нанесли, нямаше да се превърне в купчина камъни.

— В новата къща е.

— Защо лично не дойде да ме вземе?

Касиан познаваше подозрителния блясък в очите й, леката скованост в гърба. Инстинктите му ги посрещнаха подобаващо, накараха го да я притисне, за да види какво ще се случи.

— Защото е Велика господарка на Двора на Нощта и е заета да управлява владенията си.

Хубаво. Май щяха да си спретнат една схватка тук и сега.

Чудесна увертюра към предстоящата битка.

Неста килна глава и златистокестенявата й коса провисна през едното й измършавяло рамо. При друг това движение би изразило замисленост. Нея обаче я превърна в хищник, преценяващ плячката си.

— И сестра ми — подхвана отново с онзи студен глас, лишен от всякаква емоция, — е сметнала, че трябва да се срещнем точно сега?

— Знаеше, че вероятно ще ти трябва време да се освежиш, и искаше да ти даде предизвестие. Ще те очаква в единайсет.

Неста запремисля наум, а той се умълча в очакване на взрива.

Зениците й се разшириха внезапно.

— Защо реши, че ми трябват четири часа да се приведа в представителен вид?

Той прие поканата да я огледа — дългите й голи крака, елегантната извивка на ханша й, крехката талия, плашещо тънка, и пищни примамливи гърди, които ярко контрастираха с острите ъгли на изпъкналите й кости. Ако беше друга елфка, вероятно щяха да му потекат лигите. Щеше да я заухажва още от самото начало.

Но студеният огън в синкавосивите очи на Неста се бе оказал съвсем друг вид изкушение. А след като се беше превърнала във Върховна елфка, вродената й доминантност, агресията й и противното й отношение към околните… Не без причина я избягваше. Дори след войната положението й в Двора на Нощта и в света извън него си оставаше твърде променливо. Елфката пред него неизменно го караше да се чувства като в плаващи пясъци.

След дълго мълчание Касиан отговори:

— Трябват ти няколко обилни хранения, вана и свестни дрехи.

Тя врътна очи, но вдигна ръка към ризата си.

Касиан добави:

— Единайсет часът. Изритай жалкия си приятел оттук и се измий, а аз ще ти донеса закуска.

Тя вдигна леко вежди.

Касиан й отвърна с полуусмивка.

— Мислиш, че не чувам как се облича тихо в спалнята ти и се мъчи да излезе крадешком през прозореца?

Сякаш в отговор откъм спалнята й долетя приглушено тупване. Неста изсъска.

— Ще се върна след час, за да проверя как се развиват нещата — повтори Касиан с онзи авторитетен тон, който винаги даваше на войниците му да разберат, че не бива да го притискат и че неслучайно носи седем Сифона.

Неста обаче не летеше с неговия легион, не беше под негово командване и определено не я интересуваше, че е на петстотин години и…

— Не си прави труда. Ще дойда навреме.

Той се отблъсна от вратата, отстъпи няколко крачки назад, разпервайки леко криле, и й се ухили по онзи вбесяващ начин.

— Имам нареждания. Трябва да те съпроводя от врата до врата.

Лицето й се обтегна.

— Иди да кацнеш на някой комин.

Той й се поклони драматично, не смееше да свали очи от нея. Беше излязла от Котела с могъща, тъмна дарба. И макар да не я използваше, макар да не беше споделила дори с Фейра и Амрен каква е точно и не беше демонстрирала и зрънце от нея през годината след войната… Касиан никога не заставаше в уязвима позиция спрямо друг хищник.

— С мляко или лимон пиеш чая си?

Тя затръшна вратата в лицето му.

После заключи и четирите ключалки. Бавно. Шумно.

Касиан си засвирука и тръгна обратно по сумрачния коридор, чудейки се дали горкият нещастник в апартамента й наистина е избягал през прозореца — главно от нея.

Трябваше да намери храна. Днес и на него щеше да му е нужна, особено след като Неста разбереше защо я вика сестра й.

Неста Арчерън не знаеше името на елфа.

Докато крачеше към спалнята, заобикаляйки колони от книги и купчини от дрехи, тя прерови наквасената си с вино памет и откри откъслечни спомени за нажежени погледи в механата, първата мокра гореща среща на устните им, потта, която я обливаше върху него, докато удоволствието и алкохолът не я изпратиха в забвение, но… не и името му.

Като стигна до тъмната тясна спалня, елфът вече беше на прозореца, а Касиан несъмнено гледаше жалкото му измъкване някъде от сенките на улицата. Чаршафите на месинговото легло бяха омачкани и наполовина свлечени върху скърцащия дървен под, а пукнатият прозорец вече беше отворен, когато гостът й се обърна към нея.

Беше красавец като повече Върховни елфи. Малко по-слабичък за вкуса й — направо момче в сравнение с грамадата от мускули, която току-що бе отпратила от вратата си. Когато Неста влезе в стаята, той изтръпна и погледна ризата си върху нея.

— Аз… това е…

Неста изхлузи ризата му през глава, оставайки чисто гола. Очите му се ококориха, но мирисът на страх остана, не от нея, а от посетителя й. Страх при внезапното прозрение коя беше тя всъщност, и за двора, и за Касиан. Неста му хвърли бялата риза.

— Вече може да използваш входната врата.

Елфът преглътна сухо и нахлузи ризата.

— А той… той още ли е…

Погледът му постоянно се връщаше към голите й гърди, настръхнали от утринната хладина. Към мястото между бедрата й.

— Довиждане — каза кратко Неста и тръгна към ръждивата протекла баня до спалнята си.

Поне разполагаше с течаща гореща вода.

Понякога.

Вече не помнеше колко пъти Фейра и останалите я бяха канили да се нанесе в градската къща. Тя всеки път отказваше.

Илейн живееше щастливо в новото им имение на брега на Сидра и бе прекарала пролетта и лятото в грижи за впечатляващата градина — усърдно избягвайки другаря си — но Неста… Беше безсмъртна и красива и нямаше намерение да започва вечния си живот, работейки за онези хора. Първо щеше да се наслади на всичко, което й предлагаше новият елфически облик.

Не се и съмняваше, че Фейра й е намислила едно добро хокане на малката им среща днес.

Все пак беше писала всичките си снощни питиета в механата на сметката на сестра си. Но и Фейра, и другарят й използваха само празни заплахи.

Неста изсумтя и завъртя древното кранче в банята. Леденият метал изскриптя и от чешмата плисна вода в пропуканата, покрита с петна вана.

На такова място й се живееше. Без прислуга, без следящи осъдителни погледи, без компания, като изключеше… Като изключеше случаите, в които разни досадни надути воини сметнеха за нужно да я проверят.

Ваната се напълни с топла вода след цели пет минути. Самият факт, че беше готова да влезе в нея, беше най-голямото й постижение през последната година. Първо се беше насилила да потопи краката си. И всеки следващ път се потапяше по още малко. Докато не свикна да седи във ваната, без сърцето да тръгва да изскача от гърдите й. Отне й цели месеци да го постигне.

Днес поне влезе в горещата вода без нито миг колебание. Докато отмие потта и другите остатъци от миналата нощ, елфът вече беше излязъл през прозореца.

Сексът не беше лош. И по-хубав беше правила, но и доста по-незадоволителен. Дори безсмъртието не успяваше да научи някои елфи на ловкост в леглото.

Затова тя реши да се научи. Започна с първия елф, когото доведе в апартамента си и който така и не разбра, че е била девствена, докато не видя капките кръв по чаршафите. Лицето му пребледня от ужас, искрен, потресен ужас.

Не от страх, че ще си навлече гнева на Фейра и Рисанд.

А на онзи непоносим илириански варварин.

Незнайно как се беше разчуло какво е станало по време на войната, на последната битка срещу Хиберн.

Че Касиан едва не е загинал, за да я защити от краля на Хиберн, че тя бе избрала да го покрие с тялото си в онези последни моменти.

Никой не подхващаше темата.

Неста почти не говореше с никого за нищо, камо ли за войната.

Но всички знаеха, че събитията от онази последна битка я бяха свързали завинаги с Касиан. Нищо, че едвам го понасяше. Нищо, че някога, много отдавна, още в смъртното си тяло и в къща, която вече не съществуваше, му беше позволила да я целуне по врата. Сега близостта му пораждаше у нея желание да чупи и руши.

Както понякога правеше силата й. Тайно.

Неста огледа запуснатия тъмен апартамент, изтърбушените мърляви мебели, купищата непрани дрехи и немити чинии.

Рисанд няколко пъти й предлагаше работа. Добри постове.

Но тя не ги искаше.

Считаше ги за подаяния, за начин да я привлекат в живота си, да й намерят полезно занимание. И не защото Рисанд я харесваше особено, а защото безкрайно много обичаше Фейра.

Великият господар открай време не я харесваше — и разговорите им в най-добрия случай бяха резервирани и делови.

Затова всеки жест към нея всъщност беше жест към другарката му. Не признак, че се нуждаят от Неста. Че я искат при тях.

И тя предпочиташе да прекарва времето си по свой начин. Все пак продължаваха да й дават пари.

На вратата се почука с такава сила, че целият апартамент се разтресе.

Тя стрелна поглед към предната стая и й хрумна да се направи, че вече е излязла, но… той я чуваше, подушваше я.

А ако събореше вратата, както май предстоеше да се случи, щеше да й се наложи да се оправдава пред стиснатия си хазяин.

Затова отключи и четирите ключалки.

Заключването им се беше превърнало във вечерен ритуал. Въпреки че се прибра с безименния елф и въпреки всичкото изпито вино, не беше забравила да завърти нито една. Явно инстинктивна мускулна памет. Беше ги монтирала още в деня на пристигането си преди месеци и оттогава ги заключваше всяка нощ.

Отвори вратата само колкото да види самодоволната усмивка на Касиан и я остави открехната, връщайки се за обувките си.

Той прие безгласната покана и влезе с чаша чай в ръка — вероятно взета назаем от кафенето на ъгъла. Или пък направо му я бяха подарили, като се имаше предвид, че обитателите на града бяха готови да целуват калните му ботуши.

Касиан плъзна поглед из мизерното й жилище и подсвирна.

— Знаеш, че можеш да си наемеш прислужница, нали?

Тя огледа малката всекидневна, издирвайки обувките си — провиснал диван, почерняла от сажди камина, прогризано от молци кресло — после надникна и в древната кухничка с напукани стени, а накрая се върна в спалнята.

Къде ги беше събула снощи?

— Като начало да пуснем малко свеж въздух — обади се той от съседната стая и прозорецът изскърца, пропускайки есенния бриз.

Неста намери обувките си в два противоположни ъгъла на стаята. Едната смърдеше на вино и изветряла бира.

Тя седна на ръба на леглото, нахлузи обувките и се зае да ги връзва. Дори не вдигна поглед, когато Касиан наближи стаята и спря на прага.

Подуши въздуха с шумно смъркане.

Това говореше достатъчно.

— Надявах се поне да сменяш чаршафите между отделните посещения, но… очевидно и това не те притеснява.

Тя завърза едната обувка и вдигна смръщен поглед към него.

— Отново питам: какво те интересува?

Той сви рамене, макар че обтегнатото му лице издаваше достатъчно.

— Щом аз надушвам няколко различни елфа тук, значи и… приятелчетата ти могат.

— Досега никой не се е отказал.

Неста завърза и другата си обувка, усещайки лешниковия поглед на Касиан върху себе си.

— Чаят ти изстива — процеди той през зъби.

Тя стана, без да му обърне внимание, и отново огледа спалнята. Палтото й…

— Палтото ти е на пода до входната врата — обяви рязко Касиан. — Навън е студено, така че си вземи и шал.

Игнорирайки и този му съвет, Неста мина покрай него, без да го докосва, и намери тъмносиньото си палто на споменатото място. Преди няколко дни лятото бе започнало да отстъпва пред есента, и то с такива темпове, че й се беше наложило да извади топлите си дрехи.

Тя отвори рязко входната врата и му посочи коридора.

Касиан тръгна към нея, без да сваля очи от нейните, протегна ръка в движение и…

Грабна от месинговата закачалка на стената шала в небесносиньо и кремаво, който Илейн й беше подарила за рождения ден миналата пролет. Стисна го в юмрук и излезе от стаята, размятайки го като удушена змия.

Нещо го глождеше. Обикновено издържаше повече, преди да загуби контрол върху нервите си. Може би имаше нещо общо с причината Фейра да я вика в новата си къща.

Коремът й се сви леко, докато заключваше отвън четирите ключалки, заедно с магическата, която Фейра бе настояла Рис да монтира, свързана с нейната кръв и воля.

Не беше глупава — знаеше за броженията и в Притиан, и на континента след края на войната. Знаеше, че някои от елфическите кралства започваха да си позволяват твърде много по отношение на границите си и поведението си към човеците.

Но ако междувременно се беше появила нова заплаха…

Неста пропъди мисълта. Щеше да размишлява по въпроса, когато му дойдеше времето. Ако му дойдеше времето. Нямаше смисъл да пилее енергия по неоснователни страхове.

Четирите ключалки сякаш й се присмиваха, затова тръгна мълчаливо след Касиан, излизайки на оживената улица.

Къщата на речния бряг беше по-скоро имение, толкова ново, чисто и красиво, че още с влизането през внушителния мраморен свод в лъснатия вестибюл със стени и под в бяло и пясъчножълто Неста осъзна, че носи вчерашните си дрехи, косата й е немита, а обувките й са залети с вино.

Парапетите на огромното стълбище от просторното входно помещение бяха оформени като разперени криле, а точно над него от изящния таван висеше полилей от велариско стъкло, изобразяващ рояк падащи звезди. Елфическите светлини във всяка златиста сфера хвърляха блещукащи отражения по излъскания мраморен под, осеян с растения в саксии, дървени мебели, също велариско производство, и още изкуство, изкуство, изкуство… Дебели сини килими нарушаваха гладкото съвършенство на мрамора — дълги пътеки застилаха безкрайните коридори от двете страни на входа, а трета минаваше под стълбището, водейки към хълмистата ливада и сияещата река отвъд къщата.

Касиан я поведе наляво, към стаите за официални срещи, както й беше обяснила Фейра по време на единствената й обиколка в новата къща преди два месеца.

Тогава беше полупияна и едва издържа. Веднага намрази всяка от съвършените слънчеви стаи.

Повечето елфи купуваха на съпругите и другарките си безбожно скъпи бижута за слънцестоенето.

Рис беше купил на Фейра цял палат.

Не, всъщност беше купил поразен от войната имот, а после беше дал на другарката си свобода да създаде мечтания им дом.

И някак, мислеше си Неста, следвайки нетипично мълчаливия Касиан по коридора към един от кабинетите, чиито врати ги чакаха отворени, Фейра и Рис бяха успели да превърнат това място в уютен приветлив дом. Грамада, но все пак дом.

Дори изтънчените мебели, макар и красиви, изглеждаха създадени за удобство и почивка, за дълги разговори, придружени с хубава храна. Всяко произведение на изкуството беше или лично избрано от Фейра, или нарисувано от нея — имаше много портрети и изображения на приятелите й, новото й семейство.

Естествено, нито един на Неста.

Дори проклетият им баща присъстваше на стената — двамата с Илейн се усмихваха щастливо, каквито си ги спомняше, преди светът да отиде по дяволите.

Още по време на онази първа обиколка из къщата на Неста й беше направило впечатление, че нея я няма никъде. Замълча си, разбира се, но липсата й се наби на очи.

Затова едва сдържа нервите си, когато Касиан влезе в кабинета и обяви на някого:

— Водя я.

Неста се приготви да посрещне с гордо вдигната глава каквото и да я очакваше вътре, но Фейра просто се засмя и отвърна:

— Подранявате с пет минути. Впечатлена съм.

— Добра поличба за малко хазарт. Май не е зле да се отбием в „При Рита“ — провлачи Касиан, докато Неста влизаше в стаята с дървена ламперия.

Кабинетът предлагаше изглед към вътрешен двор с градина, имаше топла, ведра, наситена атмосфера и Неста би си признала, че харесва високата дъбова библиотека и меките мебели с тапицерия от зелено кадифе пред мраморната камина, ако не беше видяла кой седи в тях.

Фейра се беше настанила на дивана, облечена в дебел кремав пуловер и тъмен клин.

Рис, пременен в обичайното си черно, се беше облегнал със скръстени ръце на мраморната полица над камината.

А Амрен, в обичайното си сиво, седеше с кръстосани крака в илирианското кресло до пукащия огън и вирнатите й в крайчетата очи обхождаха неодобрително Неста. В отношенията й с дребната дама бяха настъпили най-много промени.

Неста не си позволи да се замисля за спора им на тържеството по случай края на лятото на кораба в реката. За мълчанието помежду им от онзи ден насам.

Поне Фейра се усмихна.

— Дочух, че си преживяла интересна нощ.

Неста просто премести поглед към Касиан, който седна в креслото срещу това на Амрен, към празното място до Фейра на дивана и към Рис, застанал до камината.

Изтупан в много по-официални дрехи от обичайното.

Одеждите на Велик господар.

Въпреки че Великата господарка на Двора на Нощта носеше облекло, подходящо за почивка у дома в слънчев есенен ден.

Неста остана с все така изправен гръб и гордо вдигната брадичка, ядосана, задето всички я зяпаха, докато заемаше мястото до сестра си. Задето Рис и Амрен видимо забелязаха мръсните й обувки, подушиха старите й дрехи, навярно и елфа от снощи.

— Изглеждаш потресаващо — отбеляза Амрен.

Неста прояви благоразумието да й спести гневния поглед.

И просто се направи, че не я е чула.

— Но все пак е трудно да изглеждаш добре — продължи Амрен, — когато си пила до късна нощ, а после си завела у дома първия срещнат.

Фейра завъртя глава към втората в командването на Великия господар. Рисанд обаче явно беше склонен да се съгласи с Амрен.

Поне Касиан си задържа езика зад зъбите, а Неста побърза да вземе думата, преди Фейра да потвърди или отрече коментара на Амрен:

— Не знаех, че външният ми вид е под твоя юрисдикция.

Сребърните очи на Амрен просветнаха с нищожен остатък от ужасяващата сила, която някога бе притежавала.

— Така е, когато харчиш купища от нашите пари за вино и боклуци.

Може би снощната й сметка беше преляла чашата. Интересно.

Неста погледна сестра си, която седеше сковано в другия край на дивана.

— Значи си ме извикала за едно хубаво хокане?

Очите на Фейра, същите като нейните, сякаш се поразнежиха.

— Не. Не е хокане. — Тя стрелна с остър поглед Рис, който продължаваше да мълчи с ледено изражение, после и Амрен, видимо бясна в креслото си. — Приеми го по-скоро като… дискусия.

— Не виждам защо сте решили да се занимавате с моя живот, камо ли да го превръщате в тема на дискусия — озъби се Неста и скочи на крака.

— Седни — изръмжа Рис.

Суровият му заповеднически тон, абсолютното могъщество в него…

Неста замръзна, опитвайки да се пребори с онази елфическа част от себе си, която бе готова да склони глава пред него. Касиан се приведе напред в креслото си, сякаш се канеше да скочи помежду им.

Неста обаче устоя на смъртоносния поглед на Рисанд. Свика цялото си непокорство, макар че заповедта му я държеше прикована на място, принуждаваше коленете й да се превият.

Рис процеди тихо:

— Ще седнеш. И ще я изслушаш.

Тя се изсмя гърлено.

— На мен не си ми Велик господар. Не приемам заповеди от теб.

Въпреки че познаваше могъществото му. Беше го видяла с очите си, усетила го беше. До ден-днешен трепереше край него. Най-силният Велик господар в историята.

Рис надуши страха й. Неста разбра това в мига, в който едното ъгълче на устата му се изви в жестока усмивка.

— Достатъчно — каза Фейра, повече на Рис, отколкото на нея. После скръцна със зъби на другаря си: — Казах ти да не се месиш.

Той плъзна звездните си очи към Фейра и Неста едвам не се срути на дивана, когато коленете й поддадоха.

Фейра килна глава към другаря си и изсъска с разширени от гняв ноздри:

— Или си затваряй устата, или напусни.

Рис просто скръсти ръце. Без да й отвърне.

— Същото важи и за теб — сякаш изплю Фейра към Амрен.

Дребната елфка се прокашля демонстративно и се облегна в креслото си.

Неста не си направи труда да изглежда любезно, когато Фейра се извърна към нея. Просто преглътна.

— Трябва да въведем някои промени, Неста — обяви дрезгаво. — И ти, и ние.

Щяха да я изритат. Да я изхвърлят в пустошта, откъдето да се върне към човешките земи…

— Поемам вината — продължи Фейра, — че се стигна дотук и нещата се влошиха толкова. След войната, след всичко, което се случи, трябваше… ти… аз трябваше да ти помогна, но не го сторих, затова съм готова да поема част от вината.

— За кое? — процеди Неста.

— За теб — обади се от креслото си Касиан. — За скапаното ти поведение.

Гръбнакът й се скова, вените й пламнаха от обидата, от безочието му…

— Разбирам как се чувстваш — намеси се Фейра.

— Не разбираш нищо — тросна й се Неста.

— Време е за промени — продължи настойчиво Фейра. — И те започват от сега.

— Дръж превзетата си благотворителна дейност далеч от моя живот.

— Ти нямаш живот — отвърна Фейра. — Точно обратното. И повече нито секунда няма да гледам безучастно как се самоунищожаваш.

— Така ли?

Рис се напрегна от агресивния й тон, но се удържа и не продума.

— Искам да напуснеш Веларис — пророни разтреперано Фейра.

Неста се помъчи неуспешно да игнорира болката, паренето от думите й. Не че я учудваха.

В цялата къща нямаше нито една картина с нейния образ, вече не я канеха на тържества и вечери, не идваха да я виждат…

— И къде точно — подхвана Неста с глас, който, за щастие, успя да запази безизразен, — очаквате да отида?

Фейра погледна Касиан.

Този път илирианският воин не се усмихна.

— Идваш с мен в Илирианската планина.