Двор от скреж и звездна светлина

Глава 12

— Какво е това, по дяволите? — попитах следващата вечер, когато Касиан се ухили насреща ми и махна с ръка към купчината борови клони, струпани върху изящния червен килим в средата на фоайето.

— Украса за слънцестоенето. Директно от пазара.

По широките му рамене и тъмната му коса белееше сняг, а смуглите му бузи бяха почервенели от студ.

— Това ли наричаш украса?

Той се подсмихна.

— В Двора на Нощта е традиционно да носим вкъщи купчина борови клонки за този празник.

Скръстих ръце.

— Много смешно.

— Сериозно говоря. — Той се засмя, защото го изгледах кръвнишки. — Клонките са за парапетите и полиците над камините, умнице. Искаш ли помощ?

Той съблече дебелото си палто и го закачи в гардероба в коридора, оставайки по черен жакет и риза. Аз просто го наблюдавах и тупах с крак.

— Какво? — вдигна вежди той.

Рядко виждах Касиан в дрехи, различни от илирианския му кожен костюм, но тези, макар и не толкова изтънчени като одеждите на Рис и Мор, доста му отиваха.

— Така ли ще ме поздравяваш вече? Ще стоварваш камари дърва в краката ми? Прекара няколко дни в онзи илириански лагер и забрави всичките си обноски.

Само след секунда Касиан вече беше при мен, вдигна ме от пода и така ме завъртя във въздуха, че направо ми прилоша. Заблъсках го в гърдите с ругатни.

Накрая благоволи да ме пусне.

— Какво си ми купила за слънцестоенето?

Плеснах го по ръката.

— Огромна купчина „Я да мълчиш“. — Той отново се засмя и аз му смигнах. — Горещ шоколад или вино?

Касиан ме прегърна с крило и ме обърна към вратата на избата.

— Колко качествени бутилки са му останали на малкия Риси?

Изпихме две, преди да пристигне Азриел. Виждайки пиянските ни опити за украсяване, сенкопоецът се зае да оправя положението, преди някои друг да е заварил безумното ни творение.

Двамата се настанихме удобно на дивана пред брезовия огън в камината на всекидневната и загледахме ухилени като дяволи как приятелят ни намества венците и гирляндите, които бяхме намятали безразборно по мебелите, и смита боровите иглички, разпилени по килимите, клатейки глава през цялото време.

— Аз, успокой се — махна лениво с ръка Касиан. — Ела да се почерпиш с вино и бисквити.

— Първо си съблечи палтото — посочих го с бутилка аз.

Дори това не беше направил, преди да се впусне да оправя неразборията.

Той опъна гирляндата, провиснала от перваза на единия прозорец.

— Имам чувството, че направо сте се старали да е възможно най-грозно.

Касиан тупна с длан по гърдите си.

— Обиждаш ни, Аз.

Азриел вдигна очи към тавана и въздъхна.

— Клетичкият Азриел — обадих се аз, докато си наливах поредната чаша вино. — Ще ти олекне от алкохола.

Той изгледа първо мен, после бутилката, накрая и Касиан… Прекоси ядосано стаята, грабна бутилката от ръката ми и я пресуши. Касиан се ухили доволно.

Главно защото Рис провлачи от вратата:

— Е, поне вече знам кой изпива хубавото ми вино. Искаш ли още, Аз?

Азриел едва не изплю виното в огъня, но успя да преглътне и обърна пламнало лице към Рис.

— Позволи ми да обясня…

Рис се засмя и плътният звук отекна между резбованата дървена ламперия на стаята.

— Познаваме се от пет века. Отлично знам кой е виновен, ако ми липсват бутилки вино.

Касиан вдигна чаша за поздрав.

Рис огледа стаята и се засмя.

— Веднага мога да позная коя украса е дело на вас, двамата, и къде е опитал да се намеси Азриел. — Сенкопоецът заразтрива слепоочията си, а Рис вдигна вежда към мен. — Очаквах повече от човек на изкуството.

Оплезих му се.

След секунда той пророни в съзнанието ми:

Пази си езика за по-късно. Имам планове за него.

Пръстите на краката ми се свиха в дебелите високи чорапи.

— Ох, какъв студ! — провикна се от вестибюла Мор, изтръгвайки ме от топлината, която се разливаше в тялото ми. — Дявол да го вземе, кой позволи на Касиан и Фейра да украсяват?

Азриел сподави нещо като смях и вечно мрачното му лице се озари, когато Мор влезе забързано във всекидневната с порозовели от студа бузи, духайки топъл въздух в премръзналите си шепи. За разлика от него тя се намръщи.

— Вие, двамцата, не можахте ли да ме изчакате, преди да отворите хубавото вино?

Аз се ухилих, а Касиан обясни:

— Тъкмо подхващаме колекцията на Рис.

Другарят ми се почеса по главата.

— Нали знаете, че е за всички? Пийте от което искате.

— Опасни думи, Рисанд — предупреди го Амрен, влизайки напето през вратата, почти скрита в огромното си бяло палто.

Единствено дългата до брадичката й тъмна коса и сребърните й очи се подаваха над яката. Приличаше на…

— Приличаш на ядосана снежна топка — коментира Касиан.

Стиснах устни, за да сдържа смеха си. Да се присмиваш на Амрен не беше особено разумно. Дори сега, когато силата й почти беше изчезнала и вече трайно обитаваше тяло на Върховна елфка.

Ядосаната снежна топка присви очи насреща му.

— Внимавай, момче. Не започвай война, която не можеше да спечелиш. — Тя разкопча яката, за да чуем ясно следващите й кротки думи: — Особено като се има предвид, че след два дни Неста Арчерън идва за празника.

Усетих вълната, която се разля между Касиан, Мор и Азриел. Усетих грохотния гняв на Касиан, внезапно заменил полуопиянчената му веселост. Той процеди гърлено:

— Млъквай, Амрен.

Мор ги наблюдаваше толкова внимателно, че едва се удържах да не ги зяпна и аз. Вместо това метнах поглед към Рис, но по неговото лице беше изплувало умислено изражение.

Амрен просто се усмихна и червените й устни се разтвориха достатъчно широко, че да разкрият повечето й бели зъби. Тръгвайки към гардероба във фоайето, тя подхвърли през рамо:

— С удоволствие ще гледам как те изподира с нокти. Ако се появи достатъчно трезва, разбира се.

Този разговор трябваше да приключи. Явно и Рис стигна до същото заключение, но преди да каже нещо, аз му отнех думата:

— Не намесвай Неста, Амрен.

Амрен ме изгледа с нещо като извинение. Въпреки това просто напъха огромното си палто в гардероба и заяви:

— Вариан ще идва, така че се погрижете по този въпрос.

Илейн помагаше на Нуала и Серидуен да приготвят вечерята. Макар че до слънцестоенето оставаха още два дни, всички се бяха стекли в градската къща.

С изключение на един човек.

— Някакви новини за Неста? — попитах сестра си вместо поздрав.

Илейн се изправи, току-що извадила от пещта няколко горещи хляба. Косата й беше наполовина прибрана, а върху розовата си рокля носеше престилка, изцапана с брашно. Бистрите й кафяви очи примигаха.

— Не. Поканих я за тази вечер и я помолих да ми каже, като реши дали ще идва. Не получих отговор.

Тя замаха с кърпа над хлябовете, за да ги поохлади, и вдигна единия, почуквайки с пръст долната му кора. Остана доволна от глухия звук.

— Според теб ще тръгне ли, ако отида да я взема?

Илейн преметна кърпата през тънкото си рамо и нави ръкави до лактите. Кожата й беше придобила здрав цвят през последните месеци — за щастие, преди студената зима. А и лицето й се беше позакръглило.

— Питаш ме като твоя сестра или като пророчица?

Без да нарушавам спокойното си приветливо изражение, се облегнах на работната маса.

Илейн не беше споменавала за други видения. А и ние не я карахме да използва дарбите си. Нямах представа дали продължаваха да съществуват след унищожението на Котела и последвалото спояване на частите му. Не исках да я питам.

— Ти познаваш Неста най-добре — отвърнах предпазливо. — Реших, че е редно да се посъветвам с теб.

— Ако Неста не иска да присъства тази вечер, ще стане по-лошо, ако я доведем насила.

Гласът й ми се стори по-студен от обичайното. Обърнах очи към другите две сестри. Серидуен поклати глава, сякаш да ми каже „Днес й е лош ден“.

И Илейн, като всички нас, още се възстановяваше. Плака с часове, когато я заведох на един хълм извън града, обрасъл с диви цветя — при мраморната плоча, която бях поръчала да издигнат там в чест на баща ни.

След като кралят на Хиберн го уби, превърнах тялото на баща ни в пепел, но все пак заслужаваше последен дом. Заради всички подвизи в края на живота си заслужаваше красивата плоча с името му отгоре. А Илейн заслужаваше място, където да го посещава, да говори с него.

Ходеше поне веднъж месечно.

Неста не беше стъпила там. Отхвърли поканата ми да дойде с нас първия ден. И всеки път след това.

Застанах до Илейн и взех един нож от другия край на масата, за да нарежа хляба. Откъм коридора се носеха гласовете на семейството ни — звънливият смях на Мор се извисяваше над дълбокия баритон на Касиан.

След като нарязах купчина топли филии, пророних:

— Неста още е част от семейството ни.

— Така ли смяташ? — Илейн разряза следващия хляб. — Определено не се държи подобаващо.

Прикрих гримасата си.

— Случило ли се е нещо, като се видяхте днес?

Илейн не ми отговори. Просто продължи да реже хляба. Последвах примера й. И аз не обичах хората да ме притискат. Затова нямаше да притискам нея.

Нарязахме хляба безмълвно, после се заехме да пълним платата с прясно приготвената от Нуала и Серидуен храна. Близначките се бяха обгърнали в по-гъсти сенки от обичайното, навярно за да ни осигурят поне някакво чувство за уединение. Благодарих им с поглед, но и двете поклатиха глави. Нямаше нужда от благодарности.

Прекарваха повече време с Илейн, отколкото аз самата. Познаваха настроенията й, потребностите й.

Чак когато с Илейн понесохме първите чинии по коридора към трапезарията, сестра ми реши да проговори:

— Неста каза, че не иска да идва за слънцестоенето.

— Хубаво.

Само че нещо се сви в гърдите ми.

— Каза, че не иска да идва за нищо. Никога.

Спрях и погледнах болката и страха, превзели очите на Илейн.

— Обясни ли защо?

— Не. — Гняв. По изражението й се четеше и гняв. — Каза просто, че… Каза, че нейният живот бил отделен от нашите.

Да го заяви пред мен е едно. Но пред Илейн?

Въздъхнах. Ароматът на градински чай и лимон от платото с печено пилешко, което носех, навлезе в носа ми и коремът ми закъркори.

— Ще говоря с нея.

— Недей — предупреди ме безизразно Илейн и продължи напред по коридора. Над раменете й като сенките на Азриел се понесе пара с ухание на розмарин от платото с печени картофи в ръцете й. — Няма да те послуша.

Ще ме послуша, и още как.

— Ами ти? — насилих се да попитам. — Ти… добре ли си?

Илейн ме погледна през рамо на влизане във фоайето и зави наляво към трапезарията. Във всекидневната отсреща разговорите секнаха заради аромата на храната.

— Защо да не съм добре? — попита сестра ми с усмивка.

Познавах тези усмивки. Използвах ги върху собственото си лице.

Всички останали се спуснаха от всекидневната, а Касиан целуна Илейн по бузата за поздрав и едва не я премести от пътя си, за да стигне до масата. Амрен само й кимна, рубиненото й колие проблесна под кълбата елфическа светлина, окачени сред гирляндите в коридора. Мор я целуна звучно и по двете бузи. Накрая мина и Рис, клатейки глава, като видя, че Касиан подхваща платата, доветряни от Нуала и Серидуен. Понеже Илейн живееше под един покрив с нас, другарят ми само й се усмихна за поздрав, преди да заеме мястото си от дясната страна на Касиан.

Азриел излезе от всекидневната с чаша вино в ръка. Плътно прибраните му криле разкриваха красивия му, макар и семпъл черен жакет.

Усетих как сестра ми се сковава при появата му. Гърлото й подскочи.

— Цяла вечер ли смяташ да държиш това пиле? — попита ме от масата Касиан.

Аз му направих фасон и тръгнах към него, стоварвайки платото върху дървения плот.

— Изплюх се в него — отбелязах мило.

— Значи ще е още по-вкусно — изчурулика Касиан с усмивка.

Рис се засмя и отпи голяма глътка от виното си.

Стигнах до мястото си между Амрен и Мор тъкмо когато Илейн поздравяваше Азриел.

Аз не й отвърна.

Просто тръгна към нея.

Мор се напрегна до мен.

Азриел обаче само пое тежкото плато с картофи от ръцете на сестра ми и каза с нежен глас:

— Седни. Аз ще ги поднеса.

Ръцете на Илейн стърчаха във въздуха, сякаш призракът на платото оставаше между тях. Накрая примига и ги свали, забелязвайки престилката си.

— Аз… ей сега се връщам — промълви и тръгна обратно по коридора, преди да й обясня, че никой няма да възрази, ако седне на масата с брашно по дрехите си.

Азриел остави картофите в центъра на масата и Касиан веднага им налетя. Или поне опита. В един момент ръката му се устреми към лъжицата за сервиране. В следващия белязаните пръсти на Азриел се обвиха около китката му.

— Ще изчакаш — нареди сенкопоецът.

Мор зяпна толкова широко, че очаквах полусдъвканият зелен фасул в устата й всеки момент да падне в чинията й. Амрен само се подсмихна над ръба на винената си чаша.

Касиан се опули насреща му.

— Какво да чакам? Сос ли?

Азриел не пусна ръката му.

— Ще изчакаш всички да седнат на масата, преди да започнеш да се храниш.

— Прасе — додаде Мор.

Касиан изгледа остро полуопразнената й чиния със зелен фасул, пиле, хляб и шунка. Въпреки това отдръпна ръка и седна на стола си.

— Не знаех, че си толкова върл защитник на обноските, Аз.

Азриел просто пусна ръката му и впери поглед в чашата си с вино.

Илейн се върна без престилка и с наново сплетена коса и зае челното място на масата.

Касиан изгледа кръвнишки Азриел. Аз го игнорира демонстративно.

Касиан все пак изчака Илейн да напълни чинията си, преди да посегне към храната. Останалите също.

С Рис се спогледахме през масата.

Това пък какво беше?

Рис режеше глазираната си шунка с плавни опитни движения.

Нямаше нищо общо с Касиан.

Така ли?

Рис пъхна парче месо в устата си и посочи с нож моята чиния, подканяйки ме да започвам.

Да кажем просто, че приема подобни случки твърде лично. — При объркания ми поглед добави: — Останали са му белези от отношението към майка му. Много белези.

Майка му била слугиня, почти робиня, когато той се родил. И след това. Никой никога не чака другите на масата, най-малко Касиан. Лошите спомени го връхлитат в неочаквани моменти.

Постарах се да не поглеждам към сенкопоеца.

Разбирам.

Вместо това се обърнах към Амрен и огледах чинията й. Вътре имаше по малко от всяка храна.

— Още ли свикваш с нашата храна?

Амрен изсумтя, въртейки с вилица задушените в мед моркови.

— Кръвта е по-вкусна.

Мор и Касиан се задавиха.

— Пък и преди храненето не ми отнемаше толкова време — оплака се Амрен и пъхна миниатюрно парче печено пилешко между червените си устни.

Ядеше по малко и бавно. Първото й нормално хранене, след като се върнахме от войната — супа от леща — предизвика едночасово повръщане. Затова приспособяваше тялото си постепенно. До ден-днешен не се нахвърляше на ястията като нас. Или заради физическата реакция на организма си, или заради личния си период на свикване.

— Да не говорим за другите неприятни странични ефекти от яденето — продължи Амрен, кълцайки морковите на тънки резенчета.

Азриел и Касиан се спогледаха, после като че ли и двамата видяха нещо много интересно в чиниите си. Едвам сдържаха усмивките си.

Илейн попита:

— Какви странични ефекти?

— Не отговаряй — намеси се Рис, посочвайки Амрен с вилицата си.

Амрен му изсъска и тъмната й коса се люшна като завеса от течна нощ.

— Знаеш ли колко е досадно да търся тоалетна където и да отида?

Съскащ звук долетя откъм Касиан, но аз стиснах устни. Мор сграбчи коляното ми под масата и тялото й се разтресе от напъна да сдържи смеха си.

Рис провлачи към Амрен:

— Да се заема ли със строежа на обществени тоалетни из Веларис заради твоите нужди?

— Сериозно говоря, Рисанд — озъби му се Амрен. Не смеех да вдигна очи към Мор. Нито към Касиан. Един поглед, и щях да рухна. Амрен посочи тялото си. — Трябваше да избера мъжко тяло. Вие поне можете да го извадите и да се облекчите където ви скимне, без да се оплискате по…

Касиан загуби контрол. После и Мор. Накрая и аз. Дори Азриел се закиска тихо.

— Наистина ли не знаеш как се пикае? — изрева Мор. — След толкова време?

Амрен кипна.

— Виждала съм как го правят животните…

— Кажи ми, че знаеш как се използва тоалетна — избухна Касиан, плясвайки с широка длан по масата. — Кажи ми, че поне това знаеш.

Залепих ръка на устата си, сякаш така можех да натикам смеха обратно вътре. От другата страна на масата очите на Рис блестяха по-ярко от звезди, а устата му трепереше от неуспешния опит да запази сериозното си изражение.

— Знам как се седи на тоалетна — изръмжа Амрен.

Мор отвори уста с превзето от смеха лице, но Илейн й отне думата:

— Имаше ли тази възможност? Да избереш мъжко тяло?

Въпросът й прониза смеха ни, профуча като стрела помежду ни.

Амрен погледна изучаващо сестра ми. Бузите на Илейн руменееха от неприличния ни разговор на масата.

— Да — отвърна накрая. — В предишната ми форма нямах пол. Просто съществувах.

— Тогава защо избра точно това тяло? — попита я Илейн и елфическата светлина на полилея проблесна по вълните на златистокестенявата й плитка.

— Повече ме привлече женският облик — отговори искрено Амрен. — Стори ми се по-симетричен. Хареса ми.

Мор сведе поглед към собствените си прелести.

— Вярно е.

Касиан се подсмихна. Илейн попита:

— И след като вече населяваш това тяло, няма как да го замениш с друго?

Амрен присви леко очи. Изопнах гръб и погледът ми запрескача между двете. Да, беше необичайно Илейн да говори толкова, но напоследък състоянието й се подобряваше. През повечето дни разсъдъкът й се избистряше — имаше моменти на мълчаливост и меланхолия, но поне мислеше трезво.

За моя изненада сестра ми не трепна от втренчения поглед на Амрен, която каза:

— Питаш от любопитство към моето минало или към собственото си бъдеще?

Въпросът й така ме стъписа, че не можах дори да я смъмря. Същото важеше и за останалите.

Илейн сбърчи чело и преди да се намеся, попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Няма как отново да станеш човек, момиче — заяви Амрен с лека нотка на умиление в гласа.

— Амрен! — предупредих я аз.

Лицето на Илейн почервеня още повече и тя изпъна гръб. Но не избяга.

— Не знам за какво говориш — отвърна с неочаквано студен тон.

Огледах другите. Рис я гледаше смръщено, Касиан и Мор правеха гримаси, а Азриел… По красивото му лице се четеше състрадание. Състрадание и тъга.

Илейн от месеци не говореше нито за трансформацията си, нито за Котела, нито за Грейсън. Реших, че започва да свиква с елфическата си форма, че поне донякъде се е сбогувала с живота си на смъртна.

— Амрен, имаш изумителна дарба да съсипваш настроението на вечеря — отбеляза Рис, въртейки виното в чашата си. — Чудя се дали не би могла да го превърнеш в професия.

Втората в командването на войската му го изгледа кръвнишки. Рис й отвърна с безмълвно предупреждение.

Благодаря ти — казах по връзката ни. Той ми прати топла вълна като милувка.

— Заяждай се с някой от твоята категория — каза Касиан на Амрен, тъпчейки печено пиле в устата си.

— Ще ми е жал за мишките — измърмори Азриел.

Мор и Касиан прихнаха в смях, заради който Азриел се изчерви, а Илейн им се усмихна с признателност. Амрен пък им се намръщи.

Но нещо в мен се отпусна благодарение на смеха им, на завърналата се светлина в очите на Илейн.

Светлина, която нямаше да позволя някой да помрачи отново.

Трябва да изляза след вечеря — казах на Рис, продължавайки да се храня. — Лети ли ти се с мен до другия край на града?

Неста не отваряше вратата.

Чуках цели две минути, оглеждайки свъсено зле осветения коридор с дървена ламперия в порутената сграда, където сестра ми бе избрала да живее. Накрая изпратих нишка от магията си в апартамента й.

Рис беше заобиколил цялата сграда със защитни заклинания, но благодарение на душевната ни връзка нищо не попречи на силата ми да проникне през вратата.

В апартамента нямаше следа от живот — нито по-лошо.

Сестра ми не си беше у дома.

Досещах се къде може да е.

Ответрях се на замръзналата улица и веднага разперих ръце, за да запазя равновесие, когато ботушите ми се хлъзнаха по леда.

Облегнат на близката улична лампа, чиято елфическа светлина позлатяваше извитите нокти върху крилете му, Рис ми се присмя. И не дойде да ми помогне.

— Задник — измърморих. — Повечето елфи биха помогнали на другарката си, ако има опасност да си счупи главата на леда.

Той се отблъсна от стълба и тръгна с бавна, спокойна крачка към мен. Можех с часове да наблюдавам грациозните му движения.

— Имам чувството, че ако се бях намесил, щеше да ме обвиниш, че съм угрижена квачка, както самата ти ме нарече.

Изръмжах отговор, който Рис избра да не чуе.

— Значи я няма у дома?

Отново изръмжах.

— Е, в такъв случай остават точно десет други места, където може да бъде.

Направих гримаса.

— Искаш ли да я потърся? — предложи Рис.

Не физически, а с помощта на силата си. По-рано не му бях позволявала, защото не исках да нарушаваме личното й пространство, но заради този проклет студ…

— Добре.

Рис ме обгърна първо с ръце, после и с криле, притискайки ме към топлото си тяло, и прошепна в косата ми:

— Дръж се.

Около нас зафучаха мрак и вятър и аз зарових лице в гърдите му, вдишах уханието му.

Смях, гръмки песни, силна музика, натрапчивата миризма на изветряла бира, хаплив студ…

Простенах, като видях докъде ни е ответрял, къде е открил сестра ми.

— В града ни има винарни — подхвана Рис с неодобрителна гримаса. — Има концертни зали. Изтънчени ресторанти. Развлекателни клубове. А сестра ти…

А сестра ми успяваше да намери най-долнопробните кръчми във Веларис. Не бяха много. Но тя редовно посещаваше всичките. А точно тази — „Вълчата бърлога“ — беше най-мизерната.

— Изчакай тук — заръчах на Рис, надвиквайки цигулките и тъпаните, ехтящи откъм кръчмата, и се откъснах от обятията му.

Надолу по улицата няколко пияници ни видяха и се умълчаха. Усетиха силата на Рис, навярно и моята, и решиха да се оттеглят.

Бях сигурна, че същото ще се случи и в кръчмата, а Неста ще ни укори, че сме съсипали вечерта й. Поне сама можех да се промъкна почти незабелязано. Ако влезехме и двамата, сестра ми несъмнено щеше да го възприеме като засада.

Затова отивах сама.

Рис ме целуна по челото.

— Ако някой ти отправи интригуващо предложение, кажи му, че и двамата ще се освободим след около час.

— Уф! — махнах погнусено и потиснах силата си, за да я прикрия.

Той ми прати въздушна целувка.

Отново махнах с ръка и влязох в кръчмата.