Двор от скреж и звездна светлина

Глава 4

Дъгата беше същински кошер въпреки снежните завеси.

Върховни и нисши елфи се вливаха и изливаха на талази от магазините и ателиетата, някои се катереха по стълби, за да закачат тежки гирлянди от борови клонки и бодлива зеленика между уличните лампи, други ринеха снежни преспи от праговете си, трети — несъмнено творците — просто стояха на светлия калдъръм и се въртяха на място, вдигнали лица към оловното небе, с посипани от финия сняг коси, кожи и дрехи.

Заобикаляйки един такъв наблюдател, спрял насред улицата — същество с кожа като лъскав оникс и очи като танцуващи звезди — продължих към входа на малка приветлива галерия, на чиято витрина бяха подредени всевъзможни картини и керамични изделия. Оттук мислех да купя подаръци за слънцестоенето. На прясно боядисаната синя врата висеше венец от някакво вечнозелено растение с медни звънчета по средата.

Вратата — нова. Витрината — нова.

Предишните бяха изпотрошени и оплискани с кръв преди няколко месеца. По цялата улица беше така.

Едва се сдържах да не обърна поглед към посипания в бяло калдъръм, спускащ се стръмно към лъкатушещата Сидра. Към крайречната алея, пълна с художници и любители на изкуството, откъдето преди няколко месеца бях призовала вълци от спящата вода. Тогава кръв обливаше калдъръма и по улицата не ехтяха песни и смях, а писъци и плач.

Вдишах рязко през носа си и хладовитият въздух погъделичка ноздрите ми. Отпуснах го бавно в дълга въздишка, гледайки как излиза на бели облачета пред мен. Зърнах отражението си във витрината на галерията, бях почти неразпознаваема в дебелото си сиво палто и с червено-сивия шал от гардероба на Мор. Очите ми бяха изцъклени и отнесени.

След секунда осъзнах, че не само аз се взирам в себе си.

От вътрешността на галерията поне пет човека се преструваха, че не ме зяпат, докато уж разглеждаха картините и керамичните съдове.

Бузите ми пламнаха, сърцето ми затуптя лудо и им се усмихнах напрегнато, преди да продължа. Въпреки че един сувенир бе грабнал окото ми.

Въпреки че ми се искаше да вляза.

Тръгнах надолу по стръмната улица с ръце в джобовете на палтото си, стъпвайки внимателно по хлъзгавия калдъръм. Дворците, кафенетата и площадите на Веларис обикновено бяха защитени с магически заклинания, които ги поддържаха топли през зимата, но явно за първия сняг много от тях бяха свалени, сякаш всички искаха да почувстват студената му целувка.

И аз самата бях решила, вместо да се ответрея или да долетя от градската къща дотук, да се поразходя — не само за да подишам освежения от снега въздух, но и да се потопя в трескавата подготовка за слънцестоенето.

Въпреки че Рис и Азриел продължаваха да ме обучават и искрено обичах да летя, изтръпвах при мисълта да изложа чувствителните си криле на този студ.

Малцина ме разпознаваха, докато минавах покрай тях със старателно потисната сила, а повечето бяха твърде съсредоточени в украсяването и радостта от първия сняг, за да ме забележат.

Малко щастие, макар че нямах нищо против да общувам с жителите на града. Като Велика господарка организирах ежеседмични аудиенции с Рис в Дома на Ветровете. Молбите варираха от дребни, например счупена улична лампа с елфическа светлина, до сложни — не може ли да спрем вноса на стоки от други дворове, защото е в ущърб на местните занаятчии?

С някои от въпросите Рис се занимаваше от векове, но все пак не го демонстрираше. Вместо това изслушваше всички просители, задаваше им смислени въпроси и ги изпращаше у дома с обещание за скорошен отговор. На мен ми бяха нужни няколко срещи, за да вляза в крак с техниката му — какви въпроси задаваше, как слушаше. Не ме принуждаваше да се намесвам, освен ако не беше наложително, и ми даде възможност да опозная ритъма и похватите на аудиенциите, преди да започна дейното си участие в тях. Впоследствие поех и писмените отговори за просителите. Преди Рис отговаряше лично на всяко писмо. Вече аз го правех вместо него.

Затова и в почти всички стаи на градската къща се трупаха купища листи.

Нямах представа как Рис бе издържал толкова дълго без помощта на цял екип секретари.

Но докато се спусках внимателно по стръмната улица и боядисаните в ярки цветове сгради на Дъгата сияеха около мен като ведър помен от лятото, отново се замислих по този въпрос.

Веларис далеч не можеше да се нарече беден град — обитателите му живееха добре, сградите и улиците бяха поддържани. Сестра ми някак беше успяла да намери единственото място, наподобяващо бедняшки квартал. И настояваше да живее там в сграда, по-стара от Рис и със спешна нужда от ремонт.

В целия град имаше само няколко такива пресечки. Като попитах Рис защо не се е погрижил за тях, той отвърна, че вече е опитвал. Но извеждането на толкова хора от домовете им, за да ги разрушат и изградят наново, никак не е лесно.

Не се изненадах, когато преди два дни Рис ми връчи някакъв лист и попита дали искам да добавя нещо. Листът съдържаше списък от благотворителни инициативи, които подкрепял, за Зимното слънцестоене — от подпомагане на бедните, болните и възрастните до дарения за млади майки, желаещи да започнат свой собствен бизнес. Добавих само две точки — общности, за които бях чувала покрай доброволческата си работа: за подкрепа на човеци, останали без дом след войната с Хиберн, и за илирианските вдовици и семействата им. Отделихме им доста солидни суми, толкова пари дори не си бях мечтала да видя накуп.

Някога исках само достатъчно храна, средства и време, за да мога да рисувам. Нищо повече. Бях готова да оставя сестрите ми да се омъжат, а аз самата да остана и да се грижа за баща ни.

Но вече имах другар и семейство, бях Велика господарка, живеех тук и можех да се разхождам в цял художнически квартал, когато си поискам…

Друг булевард пресичаше улицата през средата на стръмния склон и аз свърнах по него. Спретнати редове от къщи, галерии и ателиета се извиваха напред по заснежения калдъръм, но дори сред ярките цветове се виждаха празни сиви петна.

Доближих една полуразрушена сграда. Ментовозелената й боя беше посивяла, сякаш самата светлина се изцеждаше от цвета с рухването на стените. Сградите покрай нея също бяха потъмнели и пропукани, а входът и прозорците на галерията отвъд улицата — заковани с дъски.

Преди няколко месеца бях започнала да дарявам част от месечната си заплата — мисълта, че изобщо получавам такава, още ме смайваше — за възстановяването на Дъгата и подпомагането на творците тук, но белезите оставаха както по сградите, така и по обитателите им.

А могилата от заснежени отломки пред мен — кой бе живял или работил тук? Дали беше оцелял, или е намерил смъртта си при нападението?

Много такива места имаше във Веларис. Виждах ги покрай работата си, докато раздавах зимни палта и навестявах семейства по домовете им.

Въздъхнах отново. Съзнавах, че твърде често посещавам руините от войната, твърде дълго се задържам край тях. Че трябва да продължа напред с усмивка, сякаш нищо не ме тревожи, сякаш всичко си е наред. Но…

— Измъкнаха се навреме — обади се женски глас иззад мен.

Завъртях се и ботушите ми се подхлъзнаха на опасния калдъръм. Стрелнах ръка напред да запазя равновесие и се хванах за първото нещо — голям камък, паднал от разрушената къща.

Но като видях кой е стоял зад гърба ми с очи, вперени в руините, дори не помислих за унижението си.

Не я бях забравила през месеците след нападението.

Още я виждах как стои пред вратата на онзи магазин, вдигнала ръждясала тръба над рамото си, готова да се бие със струпаните хибернски войници, да отбранява до смърт ужасените хора в сградата.

Лека руменина озаряваше бледозелената й кожа, а гарвановочерната й коса се разстилаше под гърдите й. Носеше дебело кафяво палто и розов шал, увит около врата и долната част на лицето й, но като скръсти ръце, забелязах, че дългите й фини пръсти са голи.

Нисша елфка, и то от рядко срещан вид. Лицето и тялото й ми напомняха на тези на Върховните елфи, но ушите й бяха по-тънки и по-дълги от моите. Дори под дебелото палто фигурата й изглеждаше по-слаба, по-изваяна.

Погледнах я в очите — имаха ярък охрен цвят, който ме накара да се зачудя какви бои ще трябва да смеся, за да го получа — и й се усмихнах леко.

— Радвам се да го чуя.

Помежду ни се спусна тишина, нарушавана единствено от нечия ведра песен надолу по улицата и вятъра, фучащ по Сидра.

Нисшата елфка само кил на глава.

— Господарке!

Порових из ума си за подходящи думи, достойни за Велика господарка, но в същото време достатъчно скромни. Не ми хрумна нищо, затова просто рекох:

— Вали сняг.

Сякаш брулената от вятъра бяла завеса можеше да е от друго. Нисшата елфка отново килна глава.

— Така е. — Вдигна усмихнато лице към небето и снежинките се заоплитаха в черната й коса. — Прекрасен първи сняг.

Огледах развалината зад мен.

— Ти… познаваше ли хората, които са живели тук?

— Да. Сега живеят в низината, във ферма на роднини.

Тя махна към далечното море, към равната земна шир между Веларис и брега.

— Аха — съумях да отвърна, после кимнах с брадичка към закования с дъски магазин отвъд улицата. — Ами онова място?

Елфката проследи погледа ми и стисна начервените си в ягодово устни.

— Неговите собственици не постигнаха щастлив завършек, за жалост.

Дланите ми се изпотиха във вълнените ръкавици.

— Разбирам.

Тя отново се обърна към мен и копринената й коса се развя около лицето й.

— Казваше се Полина. Държеше галерията от векове.

А сега сградата представляваше тъмна пуста черупка.

— Съжалявам — отвърнах, тъй като не знаех какво друго да кажа.

Нисшата елфка сбърчи фините си тъмни вежди.

— Защо? — После побърза да добави: — Господарке.

Прехапах долната си устна. Май не беше особено добра идея да обсъждам подобни въпроси с непознати… Затова вместо да отговоря, я попитах:

— Има ли семейство?

Надявах се поне те да са оцелели.

— И те живеят в низината. Сестра й с племенниците й. — Тя отново обърна очи към закованата фасада. — Сега мястото се продава.

Примигах, схванала намека й.

— О… о, не разпитвах заради това.

Дори не ми беше хрумнало.

— Защо не?

Откровен, непринуден въпрос. Може би по-директен, отколкото биха си позволили повечето хора, особено непознати.

— Ами… за какво бих могла да го използвам?

Тя махна към мен с вродена елегантност.

— Говори се, че сте даровита художничка. Сещам се за много приложения на такова помещение.

Извърнах поглед и се ядосах на себе си заради реакцията си.

— Боя се, че не продавам картините си.

Елфката сви рамо.

— Е, независимо от това, не е нужно да бродите крадешком из квартала ни. Всяка врата е отворена за вас.

— Защото съм Велика господарка? — осмелих се да попитам.

— Защото сте една от нас — отвърна простичко тя.

Думите й попиха в съзнанието ми, странни, а в същото време като парче, което досега не бях съзнавала, че липсва. Подадена ръка, която чак сега осъзнавах колко исках да хвана.

— Аз съм Фейра — представих се, сваляйки ръкавицата си и протягайки ръка към нея.

Нисшата елфка стисна пръстите ми със стоманена сила въпреки наглед крехкото й тяло.

— Ресина.

Очевидно не се усмихваше често, но пък излъчваше някаква топлина.

Обедните камбани зазвъняха от кулата в единия край на Дъгата, а след малко и сестрите й из града запригласяха със своите.

— Трябва да вървя — казах, пуснах ръката на Ресина и направих крачка назад. — Приятно ми беше да се запознаем.

Нахлузих ръкавицата върху вече премръзналите си пръсти. Хрумна ми, че тази зима може да намеря практично приложение на огнените си дарби. Например да се науча да затоплям дрехите и кожата си, без да се изгоря.

Ресина посочи към една сграда надолу по улицата — отвъд кръстовището, което току-що бях пресякла. Сградата, която бе отбранявала по време на нападението. Стените й бяха боядисани в малиново, а вратите и рамките на прозорците — в ярко тюркоазено, като водата около Адриата.

— Аз и още няколко художници използваме ей онова ателие. Ако решите, че ви трябва екскурзовод или просто компания, през повечето дни можете да ме намерите там. Живея над ателието.

Тя махна грациозно към малките обли прозорци на втория етаж.

Допрях длан до гърдите си.

— Благодаря.

Отново се спусна познатото мълчание и аз отправих поглед към ателието, към вратата, пред която бе стояла Ресина, бранейки дома и приятелите си.

— Да знаете, че помним — пророни тихо тя, привличайки погледа ми. Очите й обхождаха развалината зад нас, закованото ателие, улицата, сякаш и тя виждаше през снега, виждаше кръвта, обливала неотдавна калдъръма. — Помним, че ни се притекохте на помощ онзи ден.

Не знаех какво да правя с тялото си, с ръцете си, затова избрах да остана неподвижна. Накрая Ресина върна грейналите си охрени очи към моите.

— Стоим настрана, за да не нарушаваме спокойствието ви, но знайте, че всеки от нас помни и ви е благодарен, че дойдохте и ни защитихте.

Само дето не беше достатъчно. Разрушената сграда зад мен го доказваше. Въпреки усилията ми мнозина бяха загинали.

Ресина направи няколко бавни крачки към ателието си и спря.

— Ние рисуваме заедно в ателието ми. Една вечер седмично. Следващата ни среща е след два дни. За нас ще е чест, ако се присъедините.

— Какво рисувате?

Въпросът ми беше тих като сипещия се наоколо сняг.

Ресина се поусмихна.

— Нещата, за които трябва да разкажем.

Въпреки че мразовитата вечер лека-полека се спускаше над Веларис, по улиците гъмжеше от хора, натоварени с торби, кутии или гигантски кошници с плодове от множеството сергии, наскоро отворили в двете палати.

Вдигнала топлата си качулка, разглеждах стоките по витрините в Палатата на шивачите и бижутерите, но най-вече тези в каруците на пътуващите търговци.

Някои от публичните зони се отопляваха, но голяма част от Веларис бе временно оставена на свирепия вятър, затова и ми се прииска да бях облякла по-дебел пуловер сутринта. Пак се уверявах, че щеше да ми е много полезно, ако свикнех да се топля с магическия си пламък. Само да намерех време да се науча.

Тъкмо се връщах към витрината на един от магазините, скътан под заслона на околните сгради, когато една ръка се шмугна в свивката на лакътя ми и Мор провлачи:

— Амрен ще те обича завинаги, ако й купиш толкова голям сапфир.

Засмях се и подръпнах качулката си назад, колкото да я видя. Бузите й бяха поруменели от студа, а сплетената й златиста коса се изливаше в дебелата бяла подплата на пелерината й.

— За зла участ не вярвам, че ковчежниците ни биха останали доволни.

Мор се подсмихна.

— Съзнаваш, че сме доста добре обезпечени, нали? Дори цяла вана да напълниш с тези джунджурии — тя кимна с брадичка към витрината на бижутерския магазин и сапфира, голям колкото яйце, — почти няма да се отрази на хазната ни.

Знаех. Бях се запознала с инвентарния опис. И умът ми още не побираше несметните богатства на Рис. Нашите несметни богатства. Цифрите ми се струваха нереални. Сякаш бяха пари от детска игра. Затова купувах само необходимото.

Сега обаче…

— Търся й подарък за слънцестоенето. — Мор плъзна поглед по изложените бижута — и с нешлифовани, и с изящно инкрустирани скъпоценни камъни. Някои блестяха като паднали звезди. Други тлееха сякаш отсечени от горящото сърце на земята. — Амрен май наистина заслужава свестен подарък тази година, а?

След подвига й в последната битка срещу хибернските армии и самоотверженото решение да остане тук…

— Всички заслужаваме.

Мор ме сръчка с лакът, макар че кафявите й очи просветнаха.

— А дали и Вариан ще присъства?

Изсумтях.

— Като я попитах вчера, тя ловко отклони въпроса.

— Май това значи да. Или пък ще посети само нея.

Усмихнах се и поведох Мор към следващата витрина, притискайки се към нея за топлина. Амрен и принцът на Адриата не бяха обявили официално връзката си, но понякога сънувах момента, когато тя свали кожата си на безсмъртна и Вариан падна на колене пред нея.

Създание от пламък и сяра, изковано в друг свят, за да раздава правосъдието на жесток бог, да бъде негов екзекутор сред беззащитните простосмъртни. Заточено в нашия свят от петнайсет хиляди години.

И непознало любов, не и онази, способна да промени историята, съдбата, докато не срещна среброкосия принц на Адриата. Любов, доколкото Амрен умееше да изпитва такава.

Да, още нямаше нищо официално помежду им. Но бях сигурна, че той я посещава тайно тук, в града. Главно защото някои сутрини Амрен се появяваше в градската къща ухилена като доволна котка.

А от какви неща се беше отказала, за да ни спаси…

С Мор забелязахме бижуто в един и същ миг.

— Онова — обяви тя.

Аз вече вървях към стъклената врата, над която ведро издрънча сребърно звънче.

Изцъклената продавачка се усмихна широко, като й посочихме избраното от нас, и бързо ни го поднесе на черна кадифена възглавничка. После най-съобразително си измисли оправдание да влезе в задната стаичка, оставяйки ни да огледаме на спокойствие бижуто върху лъснатия дървен тезгях.

— Идеално е — пророни Мор, загледана в скъпоценните камъни, които пречупваха светлината и сякаш пламтяха със свой собствен огън.

Прокарах пръст по хладното сребро.

— А ти какъв подарък искаш?

Мор сви рамене и тежкото й кафяво наметало подчерта наситения пръстен цвят на очите й.

— Имам си всичко.

— Опитай да го кажеш на Рис. Той твърди, че на слънцестоенето се поднасяли не нужни подаръци, а такива, които иначе не би купил сам за себе си. — Мор врътна очи. Въпреки че и на мен ми идеше да направя същото, реших да я притисна още малко. — Е, какво искаш?

Тя плъзна пръст по един шлифован скъпоценен камък.

— Нищо. Аз… не искам нищо.

Освен нещата, които явно още не беше готова да поиска, да потърси.

Отново заоглеждах бижуто и попитах небрежно:

— Напоследък доста време прекарваш в „При Рита“. Има ли някой, когото би искала да доведеш на вечерята по случай слънцестоенето?

Мор ме стрелна с поглед.

— Не.

Беше нейна работа кога и как да разкаже на останалите за онова, което ми беше споделила по време на войната. Най-вече на Азриел.

Единствената ми роля в това беше да я подкрепям — да й давам опора, когато й потрябва.

Затова продължих:

— А ти какво ще подариш на другите?

Тя свъси вежди.

— Когато векове наред си подарявал подаръци, става истинско мъчение да измислиш по нещо ново за всеки. Почти съм сигурна, че Азриел има цяло чекмедже с кинжали от мен, които сърце не му дава да изхвърли, но никога не би използвал.

— Да не мислиш, че някога би се отказал от Изповедника?

— Подари го на Илейн — отвърна Мор, възхищавайки се на едно колие с лунен камък в стъклената витрина на тезгяха.

— Тя му го върна — поправих я и не успях да отблъсна спомена как черното му острие пронизва гърлото на краля на Хиберн.

Но Илейн наистина му върна кинжала — след битката го пъхна в ръцете на Азриел точно както той самият го бе пъхнал в нейните. А после си тръгна без поглед назад.

Мор си затананика нещо. Бижутерката се върна и аз писах покупката на личната си сметка, мъчейки се да не изтръпна при мисълта каква гигантска сума пари изхвръкна с един замах на златната писалка.

— Като стана дума за илириански воини — подхванах, когато тръгнахме през оживения площад на Палатата и покрай боядисана в червено сергия за горещ шоколад, — какво, по дяволите, да подаря на онези двамата?

Нямах смелост да я попитам какво да купя на Рис, защото колкото и да я обичах, ми се струваше погрешно да искам съвет от трети човек за подаръка на собствения ми другар.

— На Касиан наистина може да купиш нов кинжал, той направо ще те разцелува. Азриел обаче най-вероятно би предпочел да не му подаряваш нищо, само и само да не привлича внимание върху себе си, докато го отваря.

Засмях се.

— Вярно е.

Продължихме напред, хванати под ръка. Ароматите на печени лешници, борови шишарки и шоколад заместваха уханието на морска сол, лимон и върбина, които обикновено изпълваха града.

— Смяташ ли да навестиш Вивиан по време на слънцестоенето?

В месеците след края на войната Мор продължи да общува с Господарката на Двора на Зимата — вероятно скорошна Велика господарка, ако зависеше от самата Вивиан. Двете бяха приятелки от векове, докато управлението на Амаранта не прекъсна връзките им, и въпреки жестокостта на войната с Хиберн едно от малкото хубави неща, произтекли от нея, беше подновяването на приятелството им. Рис и Калиас поддържаха все така хладен съюз, но като че ли отношенията на Мор с другарката на Великия господар на Зимата щяха да послужат като мост между дворовете ни.

Приятелката ми се усмихна топло.

— По-скоро ден-два след това. Техните празненства продължават цяла седмица.

— Присъствала ли си?

Тя поклати глава и златистата й коса отрази елфическата светлина на околните лампи.

— Не. Обикновено затварят границите си, дори за приятели. Но сега, когато Калиас седи на престола, и то с Вивиан до себе си, започват да се поразгръщат към света.

— Мога само да си представя как празнуват.

Очите на Мор заискриха.

— Вивиан ми е разказвала. На фона на техните тържества нашите са направо скучни. Танци и пиене, пируване и подаръци. Гигантски огньове от цели дънери и котли с ароматно греяно вино. Хиляди певци огласят двореца им, придружени от звънчетата по огромните шейни, теглени от приказни бели мечки.

Тя въздъхна и аз й отвърнах със същото, докато картината, която бе нарисувала, сякаш се разстилаше в мразовития въздух помежду ни.

Тук, във Веларис, щяхме да отпразнуваме най-дългата нощ в годината. В земите на Калиас явно отдаваха почест на самата зима. Усмивката на Мор посърна.

— Не те намирам случайно.

— А аз си мислех, че просто искаш да пазаруваме заедно.

Тя ме сръчка с лакът.

— Тази вечер заминаваме за Изсечения град.

Настръхнах.

— Заминаваме? Всички?

— Поне ние с теб и Рис.

Потиснах стона си.

— Защо?

Мор спря пред сергията на един търговец, разглеждайки старателно сгънатите му шалове.

— Традиция. По слънцестоене посещаваме за кратко Двора на Кошмарите, за да им отправим пожеланията си.

— Сериозно?

Мор направи гримаса, кимна на търговеца и продължи напред.

— Както казах, традиция. За да поддържаме добрите отношения. Доколкото е възможно. А след битките това лято няма да е излишно.

Все пак Кеир и армията му от Мраконосци се бяха сражавали на наша страна.

Проправихме си път през оживеното сърце на Палатата, минавайки под красива плетеница от току-що заблещукали елфически светлинки. От едно тихо спящо място в мен долетя името на картината — „Скреж и звездна светлина“.

— И с Рис решихте да ми кажете броени часове, преди да тръгнем?

— Рис го няма цял ден. Аз реших да отидем тази вечер. Най-добре така, вместо да си съсипем празника.

До навечерието на слънцестоенето имаше предостатъчно дни, но лицето на Мор запази небрежното си изражение.

Все пак реших да я притисна.

— Ти надзираваш Изсечения град, постоянно си имаш работа с тях.

Направо го управляваше в отсъствието на Рис. И редовно се разпореждаше с противния си баща.

Мор долови въпроса в твърдението ми.

— Ерис ще е там тази вечер. Аз ми каза сутринта.

Зачаках мълчаливо.

Кафявите очи на Мор притъмняха.

— Искам лично да видя колко са се сдушили двамата с баща ми.

Достатъчно основателна причина.