Двор от скреж и звездна светлина

Глава 24

Беше излъгала Фейра.

Е, донякъде.

Наистина щеше да посети Двора на Зимата. Само дето нямаше да е толкова скоро, колкото каза на Фейра. Вивиан знаеше поне кога да я очаква. Но въпреки че си разменяха писма от месеци, Мор не беше споделила дори с Господарката на Зимата къде ще бъде между Слънцестоенето във Веларис и гостуването си в планинския дом на Вивиан и Калиас.

Не обичаше да разказва за това място. На никого не беше споменала за него.

И докато препускаше през заснежените хълмове на топлия масивен гръб на кобилата си Елия, Мор си спомни защо.

Утринна мъгла застилаше хълмчетата и хлътнатините в просторното имение. Нейното имение. Ателуд.

Купи го преди триста години заради спокойствието тук. И го задържа заради конете.

Елия препускаше по хълмовете с уверена грациозност, скорострелна като западния вятър.

Мор не беше яздила откакто беше малка. Все пак ответряването беше несравнимо по-бързо. Но с него никога нямаше усещането, че пътува за някъде. Че върви, бяга, препуска към някое друго място. Просто си го представяше и се озоваваше там.

С конете обаче… Мор усещаше всеки сантиметър земя, докато летяха заедно. Усещаше вятъра, подушваше заснежените хълмове и виждаше как гъстата гора прехвърча от лявата й страна.

Всичко изглеждаше живо. Затова и сега тя се чувстваше най-жива, докато яздеше.

Купи Ателуд с шест коня — предишният собственик им се беше наситил. Всичките до един бяха от редки, търсени породи. Струваха колкото огромното имение с тристата му живописни акра северозападно от Веларис. Земя със зелени хълмове и бълбукащи поточета, с древни гори и грохотни морски брегове.

Не обичаше да остава сама за дълго, не понасяше самотата. Но по няколко дни спокойствие от време на време бяха жизненоважни за душата й. А разходката с Елия й действаше по-ободряващо от цял ден излежаване под слънцето.

Тя спря кобилата на върха на един от по-високите хълмове и я остави да почине, колкото и да дърпаше юздите. Щеше да препуска, докато сърцето й не я спреше — коняците така и не успяха да я научат на покорство. И Мор я обичаше още повече заради буйния й нрав.

Необузданите, диви същества открай време я привличаха.

Задъхана като кобилата си, Мор огледа хълмистата земя, сивото небе. Чувстваше приятна топлина благодарение на илирианските кожени дрехи и загряващата езда. Малко следобедно четене край пращящия огън в голямата библиотека на Ателуд, последвано от обилна вечеря и ранно лягане, щяха да са същинско блаженство.

Колко далечен й се струваше континентът, заедно с молбата на Рис. Да пътува, да играе ролята на шпионка, дворянка и посланичка, да посети отдавна затворените кралства, където някога имаха приятели…

Да — подкани я кръвта й. — Пътувай надлъж и нашир. Понеси се с вятъра.

Но да напусне, да позволи на Кеир да си мисли, че си е тръгнала заради уговорката му с Ерис…

Страхливка. Жалка страхливка.

Тя заглуши съскането в главата си и погали заснежената грива на Елия.

Не беше споделила с никого през последните дни във Веларис. Искаше сама да вземе това решение, пък и знаеше, че новината може да помрачи веселието на семейството й.

Знаеше, че Азриел ще каже „не“, ще иска да я задържи в безопасност. Както винаги. Касиан и Амрен щяха да я поощрят, Фейра щеше да се разтревожи, но все пак да й даде съгласието си. Аз щеше да се вбеси и да се затвори още по-надълбоко в себе си.

А тя не искаше да му отнема радостта. Вече достатъчно му беше отнела.

Но рано или късно трябваше да им съобщи, независимо от решението си.

Елия прибра уши към главата си.

Мор проследи погледа на кобилата към гъстата гора от лявата им страна, от това разстояние — островче от дървета.

Тя погали врата на Елия.

— Спокойно — прошепна й. — Спокойно.

Знаеше, че в тази гора дебнат древни страшилища.

Но нито подушваше, нито виждаше нещо. Нишката сила, която изпрати към гората, разкри само обичайните птици и дребни твари. Един елен пиеше вода от дупка в замръзнало поточе.

Нищо, освен…

Там, в една плетеница от трънаци. Петно мрак.

Не помръдваше, просто стоеше неподвижно. И наблюдаваше.

Познато присъствие, но и някак чуждо.

Силата й сякаш й нашепна да не го докосва, да не припарва натам. Дори на такова разстояние да не се задържа.

Мор се подчини.

Но продължи да наблюдава онази сянка, задрямала сред тръните.

Не се усукваше, не шепнеше като сенките на Азриел.

Различна беше.

Гледаше я.

Най-разумно беше да не я доближава. Особено като се имаше предвид, че у дома я чакат уютен огън и чаша вино.

— Да минем по краткия път — каза на Елия и я потупа по врата.

Кобилата веднага хукна в галоп, отдалечавайки ги от гората и онзи мрачен наблюдател.

Преваляха едни хълмове, прелитаха между други, докато мъглите зад тях не погълнаха островчето от дървета.

Какво очакваше да срещне в земя, където никой от Двора на Нощта не стъпваше от хилядолетия?

Въпросът кънтеше в главата й с всяка грохотна стъпка на Елия в снега през поточета и хълмове.

Отговорът отекна по камъните, дърветата и сивите облаци над тях.

Върви. Върви.