Двор от скреж и звездна светлина

Глава 7

— Ти поднасяш най-добрите подаръци за слънцестоенето, Аз.

Обърнах гръб на големите прозорци в личния ми кабинет в Дома на Ветровете, откъдето съзерцавах Веларис, облян в багрите на ранното утро.

Шпионинът ми и мой брат остана от другата страна на огромното дъбово бюро, чиято повърхност бе отрупана с карти и писмени сведения, донесени от него. Гледаше ме със същото каменно изражение още откакто почука на двойната врата на кабинета ми малко след съмване. Сякаш бе очаквал, че няма да мигна цяла нощ след неособено деликатното предупреждение на Ерис за границите на Тамлин.

Фейра не го спомена, като се прибрахме. Не изглеждаше готова да обсъжда подхода ни към Великия господар на Пролетта. Заспа бързо, оставяйки ме да размишлявам пред камината във всекидневната.

Съвсем обяснимо долетях дотук преди изгрева — исках хапещият студ да прогони от тялото ми тежестта на безсънната нощ. Крилата ми още бяха вкочанени на места.

— Поиска информация — отвърна кротко Аз.

Обсидиановата дръжка на Изповедника сякаш поглъщаше първите слънчеви лъчи от ножницата си на хълбока му. Завъртях очи, облегнах се на бюрото и махнах към натрупаните материали.

— Не можа ли да оставиш цялото това съкровище за след слънцестоенето?

Погледнах неразгадаемото му изражение и побързах да добавя:

— Не ми отговаряй.

Азриел вирна едното ъгълче на устата си. Сенките му се увиваха около врата му като оживели татуировки, сестри на илирианските символи, изрисувани с мастило под кожените му дрехи.

Сенки, различни от онези, които можех да призовавам със силата си. Родени в задушната тъмница, където го бяха изпратили, за да го пречупят.

Вместо това обаче Азриел бе научил езика й.

Макар кобалтовосините му Сифони да бяха доказателство, че във вените му тече истинска илирианска кръв, дори богатият фолклор на воинския народ, моя воински народ, нямаше обяснение за произхода на дарбата му. Определено нямаше нищо общо със Сифоните, със суровата убийствена мощ, която повечето илирианци обуздаваха с камъните си, за да не унищожи всичко по пътя си.

Вдигнах очи от Сифоните върху ръцете му и погледнах смръщено към купчината листове, които ми беше представил преди малко.

— Каза ли на Касиан?

— Дойдох първо тук — отговори Азриел. — Скоро и той ще пристигне.

Прехапах устна и вперих поглед в картата на Илирия.

— Клановете са повече, отколкото очаквах — признах си, изпращайки рояк сенки из стаята, за да укротя силата, която се разбуждаше смутно във вените ми. — Дори в най-песимистичните ми предвиждания.

— Не говорим за всички членове на тези кланове — каза Аз, но мрачното му лице подкопа опита му да омекоти удара. — Броят отразява местата, където плъзва недоволство, не където са се образували мнозинства от негодуващи. — Той посочи с белязан пръст един от лагерите. — Тук например има само две елфки, бълващи отрова за войната. Едната е вдовица, а другата — майка на войник.

— Където има пушек, има и огън — настоях аз.

Азриел за дълго се загледа в картата. Запазих мълчание, знаейки, че ще проговори само когато той реши. В детството ни се случваше с Касиан часове наред да го бъхтим с юмруци, за да каже нещо. Той никога не се поддаваше.

— Илирианците са долни твари — коментира накрая с плашещо тих глас.

Отворих уста, но бързо я затворих.

Сенки се увиваха около крилете му, отделяха се от него и потъваха в дебелия червен килим.

— Цял живот се обучават за воини, а като не се завърнат у дома, семействата им обвиняват нас, че сме ги пратили на война.

— Семействата им са загубили нещо незаменимо — отвърнах с мек тон.

Азриел махна с белязана ръка и кобалтовосиният му Сифон проблесна.

— Пълни лицемери!

— И какво да направя сега? Да разпусна най-голямата армия в Притиан ли?

Аз не отговори.

Въпреки това не откъснах очи от неговите. Устоях на ледения му поглед, който понякога ме плашеше до смърт. Видях какво стори на доведените си братя преди няколко века. Още сънувах онзи ужас. Не самата постъпка. Заслужаваха си всичко. Всичко.

В паметта ми се бе загнездила мразовитата бездна, в която Аз се хвърли.

Същият този скреж започваше да обгръща очите му и сега. Затова заявих спокойно, но и безапелационно:

— Няма да разпусна илирианците. И бездруго няма къде да отидат. А ако опитаме да ги изгоним от планината, нищо чудно да предизвикаме атаката, която се мъчим да потиснем.

Аз си замълча.

— Струва ми се по-належащ въпросът — продължих, сочейки с показалец просторния континент, — че човешките кралици още не са се върнали в земите си. Стоят в общия им дворец. Освен това народът на Хиберн не е особено доволен от загубата. Пък и сега, когато Стената вече я няма, знае ли се кой Двор ще реши да си присвои малко човешка територия? — Този въпрос ме накара да стисна челюсти. — Мирът е крехък.

— Знам — обади се най-накрая Аз.

— Така че скоро може да изникне нужда от помощта на илирианците. Да ги призовем да проливат кръвта си за нас.

Фейра знаеше. Осведомявах я за всички доклади и срещи. Но последната информация…

— Ще държим опозицията под око — довърших и се постарах Азриел да усети тътена на силата, бушуваща в мен, да разбере, че говоря сериозно. — Касиан знае, че тя се разраства сред лагерите, и е готов да направи необходимото, за да я потуши.

— Не знае колко са недоволните.

— И може би още е рано да му казваме. Ще го отложим за след празника. — Аз примига. Обясних му тихо: — Чака го много работа. Нека се отпусне поне на празника.

И двамата като че ли умишлено не споменавахме Неста. Нито на четири очи, нито пред Касиан. Аз също не се замислях по въпроса. Явно и с Мор беше така, като се имаше предвид нетипичното й мълчание по въпроса след края на войната.

— Ще се вбеси, като разбере, че сме крили от него.

— Вече подозира доста, така че на този етап би било просто потвърждение.

Аз плъзна палец по черната дръжка на Изповедника и сребристите руни по тъмната му ножница проблеснаха на светлината.

— Ами човешките кралици?

— Продължаваме да ги наблюдаваме. Ти продължаваш да ги наблюдаваш.

— Васа и Юриан още са с Грейсън. Да ги привикаме ли?

Неочаквана сбирка в човешките земи. Тъй като в парчето територия в долния край на Притиан никога не бе коронясвана кралица, а управлението бе възложено на Съвет от заможни лордове и търговци, Юриан някак бе успял да поеме ръководството. Сега използваше имението на Грейсън като свое седалище.

А Васа… Тя остана. Господарят й я освободи за кратко от проклятието — магията, заради която беше жена нощем, а денем се превръщаше в огнена птица. И заради която не можеше да напуска езерото във вътрешността на континента.

За пръв път срещах такава магия. И двамата с Хелион я проучихме със силите си, търсейки начин да я развалим. Така и не успяхме. Сякаш проклятието се бе вляло в кръвта й.

Свободата на Васа беше временна. Люсиен ни предупреди още преди месеци. И досега я посещаваше често, информирайки ни, че нищо не се е променило. Рано или късно трябваше да се завърне при езерото, при лорда магьосник, който я държеше като своя пленница, след като я бе купил от човешките кралици.

— Васа знае, че кралиците ще си останат заплаха, докато не се погрижим за тях — казах след дълго мълчание. Още едно сведение от Люсиен. Но само за ушите на двама ни с Аз. — За да ги нападнем обаче, първо ще трябва да се провинят. Ако ги атакуваме на тяхна територия, макар и за да им попречим да разпалят нова война, всички ще ни възприемат като завоеватели, не като герои. А за да постигнем дълготраен мир, се нуждаем от доверието на човеците от другите земи.

— Тогава може би Юриан и Васа трябва да се погрижат за тях. Докато Васа все още е свободна.

Бях помислил и върху това. С Фейра го обсъждахме по цяла нощ. Няколко пъти.

— Човеците трябва да получат шанс за самоуправление. За автономност. Нищо, че са ни съюзници.

— Тогава изпрати Люсиен. Като наш посланик в човешките земи.

Забелязах колко са напрегнати раменете на Азриел, как сенките го прикриват от слънчевата светлина.

— Люсиен го няма в момента.

Аз вдигна вежди.

— Къде е?

Смигнах му.

— Нали си ми шпионин. Не би ли трябвало да знаеш?

Аз скръсти ръце, а лицето му остана също толкова студено, колкото легендарния кинжал на хълбока му.

— Не го следя.

— Защо?

Нито следа от емоция.

— Той е другар на Илейн.

Зачаках.

— Бих навлязъл в личното й пространство, ако започна да го следя.

Да знае дали и кога Люсиен я посещава. Какво правят заедно.

— Сигурен ли си? — попитах тихо.

Сифоните на Азриел угаснаха, притъмнявайки като морските дълбини.

— Къде е Люсиен?

Неприкритият му заповеднически тон ме накара да изопна гръб. Въпреки това провлачих небрежно:

— Отиде в Двора на Пролетта. Там ще прекара слънцестоенето.

— Последния път Тамлин го изгони.

— Така е. Но го покани за празника.

Вероятно защото иначе е щял да прекара сам в имението си. Или каквото беше останало от него.

Не че му съчувствах.

Още виждах чистия ужас в очите на Фейра, докато Тамлин вилнееше из кабинета си. Когато я заключи в къщата си.

И Люсиен му го беше позволил. Но вече се бях помирил с него. Или поне опитвах.

С Тамлин щеше да е по-сложно. По-сложно, отколкото си позволявах да осъзная.

Още беше влюбен във Фейра. И не можех да го виня. Макар да ми идеше да го стисна за гърлото.

Отпъдих тази мисъл.

— Ще обсъдя въпроса за Васа и Юриан с Люсиен, когато се върне. Ще го питам дали е съгласен да ги посети отново. — Кимнах с глава. — Дали ще се държи цивилизовано с Грейсън?

Безизразното лице на Аз беше причината никога да не губи на карти.

— Защо питаш мен?

— Тоест твърдиш, че не си блъфирал, като заяви, че не следиш Люсиен?

Нищо. Абсолютно нищо по лицето му, в мириса му. Сенките, откъдето и да идваха, го прикриваха твърде добре. Азриел отвърна студено:

— Няма да страдам, ако Люсиен убие Грейсън.

И аз нямаше да страдам. Нито пък Фейра, а и Неста.

— Направо се изкушавам да пратя Неста на лов по време на слънцестоенето.

— Приготвил ли си й подарък?

Не. Всъщност почти.

— Подарих й цял апартамент, зареден с алкохол. Не е ли достатъчно?

Аз прокара ръка през тъмната си коса.

— Дали… — Нетипично беше за него да се запъва. — Дали трябва да поднесем подаръци на сестрите?

— Не — отвърнах искрено. Аз май въздъхна облекчено. Не че изражението му се промени. — Според мен Неста не я интересуват подаръци, а Илейн като че ли не очаква нищо от нас. По-скоро бих оставил сестрите да си разменят подаръци помежду си.

Аз кимна отнесено.

Забарабаних с пръсти по картата, точно върху Двора на Пролетта.

— След ден-два ще съобщя лично на Люсиен за визитата му в имението на Грейсън.

Азриел вирна вежда.

— Ще ходиш в Двора на Пролетта?

Щеше ми се да отрека. Вместо това обаче му предадох думите на Ерис: че Тамлин може или да разшири границите си към човешките земи, или да пропусне някого през тях. Едва ли щях да мигна нощем, докато не проучех въпроса.

Като приключих, Аз изтупа невидима прашинка от кожените люспи на ръкавицата си. Единственият белег на раздразнението му.

— Мога да те придружа.

Поклатих глава.

— По-добре да отида сам.

— Заради Люсиен или Тамлин?

— И двамата.

Люсиен можех да понеса. Тамлин обаче… Може би исках никой да не присъства на разговора ни. Или каквото друго се случеше.

— Ще поканиш ли Фейра?

Един поглед в лешниковите очи на Азриел ми даде да разбера, че е наясно с причините да отида сам.

— След няколко часа — отвърнах. — Но едва ли ще й се идва. И едва ли ще се опитам да я убедя.

Мир. Мирът беше на една ръка разстояние. Но имаше неизплатени дългове, за които трябваше да се погрижа.

Аз кимна с разбиране. Той винаги ме разбираше най-добре — повече от останалите. С изключение на другарката ми. Дали заради дарбата му, или просто защото си приличахме повече, отколкото предполагаха околните — не можех да преценя.

Но Азриел имаше опит с разчистването на стари сметки. С коригирането на нередности.

Това май важеше за повечето от приближените ми.

— Да разбирам, че нямаш новини за Бриаксис.

Сведох поглед към мрамора под ботушите си, сякаш можех да видя чак до библиотеката под планината и опустелите подземни етажи.

Аз също заби очи в пода.

— Нито шепот, нито писък?

Засмях се. Брат ми имаше ловко, дяволито чувство за хумор. От месеци се канех да заловя Бриаксис — да взема Фейра и да я оставя сама да издири съществото, което можеше да се опише само като въплъщение на страха. Но както много други от плановете ми за Фейра, и този бе възпрепятстван от управлението на двора ми и смутовете в света извън него.

— Искаш ли аз да го заловя?

Спокоен, невъзмутим въпрос.

Махнах с ръка и халката ми проблесна на утринната светлина. Фейра още не ме беше потърсила, значи спеше. Но колкото и да се изкушавах да я събудя само за да чуя гласа й, не ми се искаше да ме закове за стената, защото съм нарушил съня й.

— Нека и Бриаксис се порадва на слънцестоенето — отвърнах накрая.

Аз се усмихна, което му се случваше рядко.

— Колко великодушно от твоя страна.

Кимнах драматично в имитация на кралско благородство, после се свлякох на стола си и вдигнах крака върху бюрото.

— Кога тръгваш към Роузхол?

— Сутринта след слънцестоенето — отговори Аз, обръщайки се към блещукащия Веларис. Потръпна едва забележимо. — Но трябва да купя някои неща, преди да замина.

Усмихнах му се иронично.

— Купи й нещо и от мен, става ли? И този път го пиши на моята сметка.

Знаех, че няма да ме послуша, но Аз все пак кимна.