Двор от скреж и звездна светлина

Глава 27

Месец по-късно с Ресина стояхме пред входната врата, облечени в почти еднакви дрехи — дебели дълги пуловери, топли клинове и стабилни работни ботуши с вълнена подплата. Вече опръскани с боя.

Градските камбани удариха единайсет сутринта.

През седмиците, откакто семейството на Полина ми подари ателието й, с Ресина прекарвахме почти всеки ден тук. Подготвяхме мястото. Съставяхме стратегията си. Уроците си.

— Всеки момент — подшушна ми Ресина, поглеждайки малкия часовник на една от яркобелите стени на ателието.

Цветът на помещението се беше превърнал в разгорещен дебат помежду ни. Първоначално искахме да го боядисаме в жълто, но после решихме, че то може да се окаже неподходящ фон за картините, които щяхме да излагаме по стените. Черното и сивото бяха твърде потискащи за предвидената атмосфера, бежовото също можеше да не подхожда на картините… Затова накрая избрахме бяло. Поне задната стаичка боядисахме в ярки цветове — различен за всяка стена. Зелено, розово, червено и синьо.

Предното помещение обаче… Него оставихме празно. С изключение на гоблена, който окачих на едната стена. Черната му Празнота продължаваше да ме омагьосва. И да ми напомня — както тя, така и неземното седефено сияние на Надежда — да работя въпреки тежката загуба. Да творя.

Накрая подредихме десетте статива и столчетата им в кръг в средата на галерията.

Сякаш чакаха.

— Дали ще дойдат? — попитах шепнешком.

Ресина пристъпи от крак на крак — единственият белег за притеснението й.

— Обещаха.

За един месец, откакто работехме заедно, ми беше станала близка приятелка. Имаше завиден архитектски нюх, затова я помолих да ми помогне с планирането на крайречната къща. Така я наричах. Не крайречно имение. Щеше да си остане къща, дори да се превърнеше в най-внушителната сграда във Веларис. Не от скромност, а просто за да е по-практично. Заради големия ни двор, голямото ни семейство. Семейство, което се надявах да расте още повече.

Но всичко с времето си. Засега…

Изниза се минута. И още една.

— Хайде! — измърмори Ресина.

— Дали не са объркали часа?

Но в същия момент се появиха. С Ресина притаихме дъх, докато групата се появи иззад ъгъла на път към ателието.

Десет деца, Върховни и нисши елфи, и родителите на някои от тях.

На някои, защото другите бяха осиротели.

Усмихнах се сърдечно, въпреки че сърцето ми препускаше все по-грохотно с всяко прекрачило прага ни дете. Струпаха се колебливо край стативите и дланите ми се изпотиха, когато родителите застанаха до тях, не съвсем плахо, но все пак с известно колебание. И надежда.

Не само за тях самите, но и за децата, които водеха.

Не бяхме афиширали кръжока много нашироко. Ресина се свърза със свои приятели и познати и ги помоли да поразпитат насам-натам. Да разберат дали в града няма деца, търсещи място да изразят ужасите, които ги бяха сполетели във войната. Макар и неспособни да говорят за мъката си, можеше да намерят друг отдушник за нея — да я нарисуват или изваят от глина. Сътворението на нещо, каквото и да е… можеше да им подейства утешително.

Както се случи с мен.

И с Тъкачката, и с Ресина, и с още много други творци в града.

Веднага, щом новината се разчу, галерията привлече голям интерес. Не само от страна на родители и опекуни, но и на потенциални учители. На творци от Дъгата, готови да помогнат — да преподават.

Аз щях да водя един клас дневно, в зависимост от задълженията ми на Велика господарка. Ресина щеше да поеме втори. Другите учители щяха да се редуват за третия и четвъртия клас за деня. Включително Тъкачката Аранея.

Защото интересът на родителите се оказа огромен.

„Кога започват часовете?“ — питаха ни най-често. Естествено, и колко струва кръжокът.

„Нищо. Безплатен е“, — отговаряхме им. Никое дете и семейството му нямаше да плащат за часовете тук, нито за материали.

Стаята се напълни и с Ресина се спогледахме облекчено. Притеснено.

Обърнах се с лице към гостите ни в слънчевото помещение, усмихнах им се отново и започнах.