Двор от скреж и звездна светлина

Глава 3

Касиан не беше напълно сигурен, че ще успее да се справи с Девлон и воините му. Поне не и през следващия час.

А тъй като това далеч нямаше да потуши недоволството, изчака Рис да се ответрее сред снега и вятъра, преди и той самият да изчезне.

Не се ответря, макар че това си беше страхотно оръжие срещу враговете във всяка битка. Беше виждал Рис да го прави с унищожителни резултати. Също и Аз — по странния начин, по който Азриел умееше да се придвижва през света, без да се ответрява в истинския смисъл на думата.

Не го беше разпитвал за това. А и Аз не беше благоволил да му обясни. Но Касиан харесваше собствения си метод за придвижване — летенето. И то определено му служеше добре в битка.

Излезе пред прага на древната дървена къща, така че Девлон и другите идиоти по тренировъчните площадки да го виждат добре, и се запротяга най-демонстративно. Първо ръцете — изваяни и все така нетърпеливи да смачкат някое и друго илирианско лице. После крилете — по-широки и масивни от техните. Открай време те го мразеха най-вече заради тях. Разпери ги, докато напрежението по мощните им мускули и сухожилия не премина в удовлетворително парене, и хвърли дълги сенки с тях по снега.

А после се изстреля в сивото небе с един могъщ размах.

Вятърът затътна край него и очите му се насълзиха от хапливия студ. Ободрителен, освобождаващ студ. Издигна се още по-нависоко, после направи вираж наляво, устремявайки се към върховете зад прохода. Нямаше смисъл да кръжи предупредително над Девлон и тренировъчните площадки.

Повече ги ядосваше, като ги игнорираше и им показваше, че не са достатъчно важни, за да ги смята за истинска заплаха. Рис го беше научил на този подход. Преди много време.

Улавяйки едно възходящо течение, което го издигна над близките върхове и към необятния заснежен планински лабиринт на родината им, Касиан вдиша дълбоко. Коженият костюм за летене и ръкавиците го пазеха от студа, но крилете му бяха изложени на смразяващия вятър, режещ като нож.

Можеше да се защити от него със Сифоните си, беше го правил и преди. Но точно днес, тази сутрин, искаше да усеща свирепия студ.

Особено като знаеше какво му предстои. Накъде летеше.

Можеше да следва този път и с превръзка на очите, просто слушайки фученето на вятъра из планината, вдишвайки аромата на обгърнатите в борови гори върхове и голите скални полета.

Рядко летеше насам, обикновено когато очакваше да избухне, но му беше останало достатъчно самообладание да осъзнае нуждата от няколко часа полет. Днешният не беше изключение.

В далечината дребни тъмни фигури се стрелкаха из небето. Патрулиращи воини. Или въоръжена охрана на семейства, тръгнали да празнуват слънцестоенето с роднини.

Повечето Върховни елфи вярваха, че илирианците са най-голямата заплаха в тази планина.

Не съзнаваха, че много по-опасни твари дебнат сред върховете — едни ловуват с вятъра, други се спотайват в дълбоките пещери в скалите.

Фейра бе дръзнала да се изправи лице в лице с някои от тях сред боровите гори на Степите. Да спаси Рис. Касиан се питаше дали брат му й е разказал какви същества обитават планината. Повечето бяха избити от илирианците или подгонени към Степите. Но най-коварните сред тях, най-древните намираха укритие тук. И в безлунните нощи излизаха да се хранят.

Дори петте века на воинско обучение не възпряха ледената тръпка по гърба му, когато плъзна поглед по пустата притихнала планина отдолу, чудейки се какво ли спи под снега.

Прогони мисълта от съзнанието си и рязко свърна на север. На хоризонта се материализира познат силует, нарастващ с всеки размах на мощните му криле.

Рамиел. Свещената планина.

Сърцето не само на Илирия, но и на целия Двор на Нощта.

Никой нямаше право да пристъпва по голите й скалисти склонове — с изключение на илирианците, и то само веднъж годишно. По време на Кървавия ритуал.

Касиан се понесе към нея, безпомощен срещу древния й зов. Толкова беше различна от ужасяващия самотен връх в центъра на Притиан! Рамиел открай време му се струваше някак жива. Будна и вечно бдителна.

Един-единствен път беше стъпвал в нея, в онзи последен ден на Ритуала. Когато с братята му, окървавени и пребити, се изкачиха по единия й скат, достигайки ониксовия монолит на върха й. Още усещаше рехавите скали под ботушите си, чуваше дрезгавото си дишане, докато влачеше Рис нагоре, а Азриел пазеше гърбовете им. Тримата докоснаха камъка заедно — първите, достигнали върха в края на жестоката седмица. Безспорните победители.

Ритуалът не се беше променил през следващите векове. До ден-днешен в началото на пролетта стотици млади воини биваха оставяни в планината и горите около върха — територия, отцепена през останалата част от годината, за да не решат новаците да проучват предварително най-удачните маршрути и места за залагане на капани. През годината се наблюдаваха редица показатели за готовността на младите воини да участват в надпреварата, леко различни в различните лагери. Правилата обаче оставаха непроменени.

Всички новаци се съревноваваха с вързани криле, без Сифони — специално заклинание потискаше магията им — и само с дрехите на гърбовете си. Целта: да стигнат върха на планината до края на седмицата и да докоснат камъка. Препятствията: огромното разстояние, природните капани и опонентите. Разгръщаха се стари кървави вражди, раждаха се нови. Уреждаха се сметки.

„Цяла седмица безсмислени кръвопролития“, обичаше да казва Аз.

Рис често беше на неговото мнение, но също толкова често подкрепяше гледната точка на Касиан — Кървавият ритуал осигуряваше отдушник за опасното напрежение в илирианската общност. По-добре да го уталожат по време на Ритуала, отколкото да прерасне в гражданска война.

Илирианците бяха силно, гордо, неустрашимо племе. Но не и миротворци.

Можеше пък да му провърви. Нищо чудно тазгодишният Ритуал да поразсее броженията. Дявол да го вземе, беше готов самият той да участва, ако така щеше да укроти недоволството.

Оцеля на косъм в тази война. Не им трябваше нова. Не и когато пред границите им се струпваха толкова неизвестни величини.

Рамиел се издигаше пред него като остър каменен къс, пронизващ сивото небе. Красива и самотна. Всевечна и нетленна.

Нищо чудно, че първият владетел на Двора на Нощта я бе изобразил на герба си. Заедно с трите звезди, които изгряваха съвсем за кратко всяка година, обгръщайки най-високия връх на Рамиел като корона. Именно в този период се провеждаше Ритуалът. Кое се беше появило първо — гербът или Ритуалът — Касиан не знаеше. И никога не му бе хрумнало да проучи.

Иглолистните гори и клисурите, осеяли подножието на Рамиел, проблясваха под девствения сняг. Пусти и чисти. Без следа от кръвопролитията, които щяха да ги превземат с началото на пролетта.

С всеки размах Касиан наближаваше планината, величествена и необятна, толкова обширна, че на фона й изглеждаше като еднодневка, понесена от вятъра. Полетя нагоре над южния й скат, издигайки се достатъчно нависоко, че да зърне лъскавия черен камък, стърчащ на върха й.

Нямаше представа кой е сложил оникса там. Според легендата е съществувал още преди да се роди Дворът на Нощта, преди илирианците да мигрират от Мирмидоните, преди човеците да населят земята. Въпреки че цялата Рамиел беше обгърната от нов сняг, по каменната колона не се виждаше нито снежинка.

Тръпка, ледена, но някак приятна, премина по вените му.

Рядко участник в Кървавия ритуал се добираше до монолита. Откакто с братята му го достигнаха преди пет века, Касиан знаеше едва за дузина други, успели не само да навлязат в планината, но и да оцелеят до върха й. След цяла седмица на битки, тичане, майсторене на импровизирани оръжия и търсене на храна изкачването се оказваше по-тежко предизвикателство от всички ужаси преди него. То беше истинско изпитание на волята и куража. Да продължиш да се катериш, когато тялото ти вече те умолява да спреш… Именно тогава се пречупваха воините.

Но когато Касиан докосна ониксовия монолит, когато почувства древната песен на силата му в кръвта си, миг преди да го отвее обратно в лагера на Девлон… Струваше си. Чувството си струваше.

Касиан сведе тържествено глава пред Рамиел и живия камък на върха й, после улови друго стремглаво течение на вятъра и се понесе на юг.

След едночасов полет наближи друг познат връх.

Връх, който навестяваха само трима, с братята му. Точно него имаше нужда да види, да усети днес.

Някога тук бе имало лагер, оживен като този на Девлон.

Някога. Преди едно копеле да се роди в мразовита изоставена шатра в покрайнините на селото. Преди да изхвърлят на снега младата неомъжена майка с бебето й в ръце броени дни след раждането. Преди години по-късно да хвърлят същото това дете в калния лагер на Девлон.

Касиан кацна сред равния планински проход, затрупан с преспи, по-високи от тези във Ветробран. Укрили всяка следа от някогашното селище.

Но от него и бездруго бяха останали само пепел и отломки.

Той лично се беше погрижил за това.

След като си отмъсти на всички, отговорни за страданието и мъките й, никой друг не пожела да остане. Изпотрошени кости и лепкава кръв покриваха всяко поле, всяка тренировъчна площадка. Затова останалите жители мигрираха — едни се населиха в чужди лагери, други заминаха още по-надалеч. Никой никога не се върна.

Векове по-късно все още не съжаляваше за постъпката си.

И сега, застанал в заснежения ветровит проход, оглеждайки пустошта, където бе роден, Касиан не съжали нито за миг.

Майка му бе страдала през целия си твърде кратък живот. Най-вече след раждането му. Най-вече в годините, след като й го бяха отнели.

А когато той възмъжа и събра сили да я потърси тук, нея вече я нямаше.

Не му казаха къде е погребана. Дали изобщо й бяха отдали поне тази чест, или просто бяха изхвърлили тялото й да гние в някоя ледена бездна.

До ден-днешен не знаеше. Дори със сетния си агонизиращ дъх онези, които бяха отнели всичкото й щастие, отказаха да му отговорят. Изплюха се в лицето му и му разказаха за всяко мъчение, което й бяха причинили.

Касиан бе искал да я погребе във Веларис. На някое светло и топло място, пълно с добросърдечни хора. Надалеч от тази планина.

Той плъзна поглед по заснежения проход. Спомените му бяха мъгляви: кал, студ и малки огньове. Но все пак си спомняше мелодичен меден глас и гальовни нежни ръце.

Само това му беше останало от нея.

Касиан прокара пръсти през косата си, оплитайки ги в разчорлените от вятъра кичури.

Знаеше защо е дошъл, защо винаги се връща тук. Колкото и да го подиграваше Амрен, че бил илириански варварин, той познаваше ума си, сърцето си.

Девлон беше по-справедлив лагерен господар от много други. Но дори той не проявяваше милост към злощастните жени, тормозени и отритвани от клана си.

Затова Касиан обучаваше тези жени, даваше им уменията и увереността да отвърнат на удара, да се осмелят да погледнат отвъд лагерните си огньове… Правеше го за нея. За майка си, погребана тук или никъде. За да не се случва повече. За да може народът му, който още обичаше, независимо от провиненията му, един ден да прерасне в нещо повече. Нещо по-добро.

Незнайният гроб в този проход му напомняше защо го прави.

Касиан постоя мълчаливо дълги минути, преди да извърне поглед на запад. Сякаш виждаше чак до Веларис.

Рис го искаше у дома за слънцестоенето и той щеше да се подчини.

Дори Неста…

Неста.

Даже в собствените му мисли името й кънтеше кухо, студено.

Не беше нито моментът, нито мястото да мисли за нея.

И бездруго рядко си позволяваше да мисли за нея. Това обикновено не вещаеше нищо добро за случайния му партньор на тренировъчната площадка.

Той разпери широко криле и огледа за последно лагера, който беше изравнил със земята. Картината му напомняше и още нещо: на какво беше способен, когато го тласнеха към ръба.

Да се владее дори когато Девлон и останалите го караха да беснее отвътре. Двамата с Аз бяха най-могъщите илирианци в дългата им кървава история. Носеха по седем невиждани Сифона, укротяващи приливната вълна от убийствена мощ, кипяща във вените им. Никога не бе гледал с леко око на този свой дар, на това бреме.

Три дни. Имаше три дни да се върне във Веларис.

Трябваше да се възползва максимално от тях.