Двор от скреж и звездна светлина

Глава 26

Момичетата бяха на тренировъчната площадка.

Само шест и неособено доволни наглед, но все пак изпълняваха небрежните инструкции на Девлон за боравене с кинжал. Поне започваше с относително лесно умение. Не с илирианските лъкове например, купчина от които бяха струпани до очертаната с тебешир кръгла площадка. Сякаш за подигравка.

На доста илирианци не им достигаше силата да обтегнат тетивата на такъв лък. Още си спомням болезненото шибане през бузите, китките и пръстите ми в годините, докато се учех.

Ако някоя девойка решеше да се пробва с илириански лък, лично щях да я обуча.

С Касиан и Азриел се позадържахме край площадките. Целият лагер Ветробран искреше под девствения сняг, донесен от виелицата.

Както очаквахме, бурята стигна дотук вчера, два дни след слънцестоенето. И Девлон спази обещанието си да вкара момичетата в тренировъчната площадка. Най-малкото беше на около дванайсет, а най-голямото — на шестнайсет.

— Мислех, че ще са повече — отбеляза Азриел.

— Някои са заминали със семействата си за празника — обясни Касиан, без да откъсва очи от тренировката. Цъкаше с език всеки път, когато някое момиче изпълнеше болезнено грешно движение, което оставаше некоригирано. — Ще се върнат поне след няколко дни.

Бяхме му показали списъците на Азриел с потенциалните подстрекатели в лагерите. Оттогава Касиан се държеше резервирано. Недоволството се оказваше по-широко разпространено, отколкото бяхме очаквали. Най-силно беше в лагера Железен хребет, главен съперник на този клан, където Калон, синът на главатаря, умишлено сееше разкол. И будеше агресия, насочена към мен и Касиан.

Куражлийски ход, като се имаше предвид, че Калон още беше млад воин. Полагаше му се да участва в Ритуала чак тази пролет или следващата. Но беше същото жестоко копеле като баща си. И по-лош, по сведения на Аз.

— По време на Ритуала редовно се случват инциденти — подхвърлих, когато Касиан се намръщи, чувайки новината.

— Няма да позорим Ритуала с намесата си — отвърна категорично.

— Е, и в небето редовно се случват инциденти — обади се равнодушно Азриел.

— Щом наглият хлапак иска да ми вгорчава живота, да събере малко смелост и да го направи в лицето ми — изръмжа Касиан, приключвайки разговора.

Познавах го достатъчно добре, за да му оставя проблема, той сам щеше да реши как и кога да се справи с Калон.

— Въпреки недоволството в лагерите — казах му, махвайки към тренировъчните площадки, където шепата момичета се упражняваха, а жалките илирианци страняха от тях, сякаш се бояха да не прихванат някаква смъртоносна болест, — това тук е добър знак, Кас.

Азриел кимна утвърдително. Сенките му се увиваха около него и повечето жени от лагера се скриха по домовете си, когато той се появи.

Рядко посещение от сенкопоеца. Митичен, ужасяващ образ. И на Аз очевидно не му харесваше да е тук, но не можа да отхвърли молбата ми.

А и вероятно беше добре за него от време на време да си припомня откъде произлиза. Още носеше илириански кожен костюм. Не беше опитал да премахне татуировките си. Една част от него си оставаше илирианска. И винаги щеше да е така. Колкото и да му се искаше да забрави.

Касиан помълча с каменно изражение на лице. Държеше се студено още преди сутринта да се съберем около масата в някогашната къща на майка ми, за да му съобщим информацията. Още от слънцестоенето. Бях готов да се обзаложа, че знам причината.

— Ще го възприема като добър знак — отвърна най-накрая, — когато цял месец виждам двайсет момичета на площадката.

Аз изсумтя тихо.

— Обзалагам се, че…

— Без облози — прекъсна го Касиан. — Не и за това.

Аз задържа погледа му за момент и кобалтовосините му Сифони проблеснаха, преди да кимне. Разбрано. Мисията на Касиан, подета преди години и вероятно съвсем близо до изпълнението си, не заслужаваше облози. И засягаше една стара и незараснала рана.

Преметнах ръка през раменете на Касиан.

— Малки стъпки, братко. — Усмихнах му се широко, съзнавайки, че очите ми си остават мрачни. — Малки стъпки.

За всички ни.

Светът ни вероятно зависеше от това.