Двор от скреж и звездна светлина

Глава 10

Рисувах и рисувах, и рисувах.

През цялото време сърцето ми думкаше като боен барабан.

Рисувах, докато ме заболя гърбът и коремът ми закъркори от глад за горещ шоколад и сладкиш.

Осъзнах какво трябва да се излее от мен в мига, в който седнах на скърцащото столче от задната стаичка.

Едва успях да хвана четката достатъчно стабилно, за да нанеса първите няколко щрихи. Да, от страх реших да съм откровена пред себе си.

Но и от буйния изблик на дълго заприщвани чувства — сякаш бях току-що освободен състезателен кон. Картината се зараждаше толкова стремглаво в съзнанието ми, че трябваше да препусна след нея, за да я уловя.

Накрая обаче започна да придобива форма. Да оживява.

И разстилаше странен покой като дебела снежна пелена върху земята. Покриваше всичко грозно.

Действаше ми по-пречистващо, по-успокоително от всички часове, прекарани във възраждане на унищожения град. Също толкова удовлетворително, но в рисуването като че ли намирах истински отдушник. Чувствах го като първия шев в зейнала рана.

Когато часовниковите кули на Веларис отброиха дванайсет, свалих четката и вперих поглед в творението си.

И то ме гледаше.

От платното ме гледаше собственият ми образ.

Или поне каквато бях в Оуроборос, онзи звяр с люспи и нокти, изтъкан от мрак, гняв, радост и студ. От мен самата. От онова, което дебнеше под кожата ми.

Не бях избягала от него. И сега нямаше да избягам.

Да, първият шев на раната. Така го чувствах.

Когато четката увисна между коленете ми, когато видях звяра, увековечен върху платното, тялото ми се отпусна. Сякаш остана без кости.

Плъзнах поглед из галерията, към улицата отвъд закованите прозорци. Толкова часове никой не беше дошъл да провери какви са тези светлини.

Накрая станах и се протегнах с тихичък стон. Не можех да взема картината. Трябваше да изсъхне, а влажният нощен въздух край реката и морето нямаше да й се отрази добре.

А и определено не бих я занесла в градската къща, където някой можеше да я види. Дори Рис.

Тук обаче и да влезеше някой, нямаше да разбере чие дело е. Нарочно не се подписах. Не исках.

Щях да я оставя да изсъхне тук през нощта, да се върна утре и да я отнеса в Дома на Ветровете, където да я скрия в някой забравен гардероб.

Да, утре. Утре щях да се върна при нея.