Двор от скреж и звездна светлина

Глава 19

Азриел победи.

Това била сто деветдесет и деветата му победа.

Тримата влязоха в колибата час по-късно, целите в сняг, с почервеняла от студ кожа и усмивки до ушите.

Двете с Мор, сгушени под одеялото на дивана, само врътнахме очи към тавана.

Рис ме целуна по главата и обяви, че тримата щели да си направят парна баня в облицованата с кедрови дъски барака до къщата.

Като излязоха, обърнах стъписан поглед към Мор.

— Поредната традиция — обясни ми тя. Бутилката с кехлибарен алкохол почти привършваше. И главата ми се въртеше. — Всъщност илирианска традиция. Група голи воини седят в запарено помещение и се потят заедно.

Примигах отново.

Мор се подсмихна.

— Сигурно единствената хубава традиция, измислена от илирианците.

Изсумтях.

— Значи сега тримата си седят в бараката. Голи. Потни. Свещена майко!

Искаш да надникнеш, може би?

Тъмният шепот отекна в съзнанието ми.

Развратник. Продължавай да се потиш.

Има още едно място.

Мислех, че много ревнувате другарките си. Почувствах усмивката му, сякаш беше до шията ми. Винаги ми е интересно какво разпалва любопитството ти, скъпа Фейра.

Огледах колибата, местата, които бях изрисувала преди почти година.

Обеща ми стена, Рис.

Мълчание. Дълго мълчание.

Доста пъти съм те обладавал до стената.

Не и до тези стени.

Още едно дълго, дълго мълчание.

Некултурно е да си нащрек в сауната.

Усмихнах се леко и му изпратих една картина. Спомен. Как лежа на кухненската маса. А той е коленичил между краката ми.

Жестоко, безпощадно създание.

Чух затръшване на врата някъде в къщата, последвано от възмутен вик. И ядосано чукане по същата врата.

Очите на Мор просветнаха.

— Постара се да го изгонят, нали?

Пакостливата ми усмивка я разсмя до сълзи.

Слънцето вече се спускаше към далечното море отвъд Веларис, когато Рис застана пред черната мраморна камина във всекидневната на градската къща и вдигна чашата си с вино.

Всички ние — вече пременени — вдигнахме своите.

Аз бях избрала роклята си от Звездопада, съчетавайки я само с диамантените гривни, без тиарата. Ефирната й материя блещукаше, докато стоях до Рис, вперила поглед в красивото му лице.

— Да пием за благословената тъмнина, от която се раждаме и в която всички се връщаме — каза тържествено той.

Вдигнахме чаши и отпихме.

Отново погледнах другаря ми, облечен в най-изящния си черен жакет с озарена от елфическата светлина сребриста бродерия.

Това ли беше?

Той вдигна вежда.

Предпочиташ да нареждам до втръсване, или да започнем празненството?

Усмихнах се леко.

Май наистина не обичаш официалностите.

От толкова време сме заедно, а още не ми вярваш. — Той плъзна ръка зад мен и ме ощипа по гърба. Аз прехапах устна, за да сдържа смеха си. — Дано си ми подготвила хубав подарък за слънцестоенето.

Този път аз го защипах, а Рис се засмя, целуна ме по слепоочието и излезе от стаята, най-вероятно да вземе още вино.

Отвъд прозорците наистина се спускаше тъмнина. Най-дългата нощ в годината.

Илейн също я гледаше, прелестна в аметистово-лилавата си рокля. Тръгнах към нея, но някой ме изпревари.

Сенкопоецът беше облечен в черен жакет и панталони, ушити също толкова изкусно като тези на Рисанд, така че да пасват на крилете му. Носеше Сифоните на двете си ръце и сенките му го следваха, виейки се като черен дим, но иначе почти нямаше следа от воина. Особено когато заговори тихо сестра ми:

— Честито слънцестоене!

Илейн откъсна поглед от снега, сипещ се в тъмната нощ, и му се усмихна леко.

— За пръв път участвам в такова тържество.

Амрен се обади от другия край на стаята, където стоеше с Вариан, ослепителен във великолепните си одежди:

— Много е надценено.

Мор се подсмихна.

— И това от иманярката, която всяка година си тръгва с толкова много бижута по джобовете, че не знам как не я обират на път към дома.

Амрен й показа неестествено белите си зъби.

— Внимавай как ми говориш, Мориган, за да не реша да върна хубавичкия подарък, който съм ти взела.

За моя изненада Мор наистина млъкна.

Останалите също. Докато Рис не се върна с…

— Ти сериозно ли? — изстрелях в недоумение.

Той ми се ухили над гигантската триетажна торта в ръцете си — над всичките двайсет и една свещички, озарили лицето му.

Касиан ме плесна по рамото.

— Реши, че ти се е разминало, така ли?

Простенах.

— Непоносими сте.

Илейн дойде с тихи стъпки.

— Честит рожден ден, Фейра!

Приятелите ми — семейството ми — повториха поздрава й, а Рис остави тортата на ниската масичка пред камината. Погледнах сестра си.

— Ти ли?

Илейн кимна.

— Но украсата е дело на Нуала.

Чак тогава ми направи впечатление как беше изрисуван всеки от трите етажа.

Най-горният — с цветя. Средният — с пламъци.

А най-долният, по-широк етаж — със звезди.

По същия начин, както бях изрисувала чекмеджетата на скрина в онази запусната колиба. По едно за всяка сестра. Другарят ми бе изпратил звездите и луните в съзнанието ми, много време преди да се срещнем.

— Помолих Нуала да ги изрисува в този ред — обясни Илейн, докато другите се събираха около тортата. — Защото ти си основата, ти ни крепиш. Открай време е така.

В гърлото ми заседна огромна буца и аз стиснах ръката й.

Мор, Котелът да я благослови, изкрещя:

— Пожелай си нещо и да нападаме подаръците!

Поне една традиция се припокриваше и от двете страни на Стената.

Срещнах погледа на Рис над горящите свещици. Усмивката му отпусна гърлото ми и накара очите ми да заискрят.

Какво ще си пожелаеш?

Простичък, откровен въпрос.

И докато гледах красивото му лице и искрена усмивка, съзнавайки колко тежки времена бяхме преживели заедно, докато стоях заобиколена от семейството ни, а вечността се простираше като безкраен път пред нас… Осъзнах какво ще си пожелая.

Осъзнах, сякаш парче от пъзела на Амрен пасваше на мястото си, сякаш нишките от гоблена на Тъкачката най-сетне се подреждаха в изображение.

Но не му казах. Просто вдишах и духнах свещиците.

Яденето на торта преди вечерята било напълно допустимо на слънцестоенето, уведоми ме Рис, като оставихме чиниите си по най-близките повърхности във всекидневната. И особено преди подаръците.

— Какви подаръци? — попитах, оглеждайки стаята, в която нямаше нито един подарък, с изключение на двете кутии от Люсиен.

Останалите ми се усмихнаха широко, а Рис щракна с пръсти и…

— О!

Кутии и торбички, опаковани и украсени в ярки цветове, изпълниха пространството пред еркерните прозорци.

Купчини, планини, цели кули от подаръци. Мор изписука доволно.

Обърнах се към фоайето. Бях оставила моите в килера на третия етаж…

Не. Тук бяха. В дъното на еркера.

Рис ми смигна.

— Позволих си да добавя твоите подаръци към общата съкровищница.

Вдигнах вежди.

— Всички са ти дали подаръците си?

— Само на него може да се вярва, че няма да ги отвори предварително — обясни Мор.

Погледнах към Азриел.

— Дори на него не може — обади се Амрен.

Азриел ме изгледа гузно.

— Все пак съм шпионин.

— Започнахме да го правим преди два века — продължи Мор. — След като Рис спипа Амрен буквално да тръска една кутия, за да разбере какво има вътре.

Амрен изцъка с език и аз се засмях.

— Само дето не видяха, че Касиан душеше всяка кутия точно десет минути преди това.

Касиан й се усмихна лениво.

— Но не мен спипаха.

Обърнах се към Рис.

— И изведнъж се оказва, че на теб може да се има най-голямо доверие?

Рис ме изгледа засегнато.

— Аз съм Велик господар, скъпа Фейра. Честта е вградена в костите ми.

Двете с Мор изсумтяхме едновременно.

Амрен тръгна към най-близката купчина подаръци.

— Аз ще съм първа.

— Естествено — измърмори Вариан и двете с Мор му се ухилихме.

Амрен му се усмихна мило и се наведе да си вземе един подарък. Вариан имаше благоразумието да изтръпне чак когато му обърна гръб.

Тя избра кутийка с розова опаковка, прочете етикета и разкъса хартията.

Тогава и всички останали изтръпнахме.

Дори хищниците не разкъсваха плячката си с такава свирепост.

Амрен обаче се усмихна широко на Азриел с чифт разкошни перлено-диамантени обици в малките си ръце.

— Благодаря ти, сенкопоецо — кимна му тя.

— Радвам се, че покриват критериите.

Касиан избута Амрен с лакът, спечелвайки си предупредително съскане от нея, и започна да хвърля подаръци на околните. Мор с лекота улови своя и разкъса хартията със същия ентусиазъм като на Амрен. После се усмихна на генерала.

— Благодаря ти, скъпи.

Касиан се подхилна.

— Знам какво ти харесва.

Мор вдигна…

Задавих се. Азриел също и мигновено се завъртя към Касиан.

Касиан само му смигна, а Мор люшна на пръста си оскъдното червено бельо. Преди Азриел да попита какво мислим по въпроса, Мор изхъмка и обясни:

— Не се заблуждавайте: не можеше да ми измисли подарък, затова направо ме попита какво искам. Аз му дадох точни нареждания. И той за пръв път в живота си ги изпълни.

— Съвършен воин до мозъка на костите си — провлачи Рис.

Касиан се облегна на дивана и протегна дългите си крака.

— Не се бой, Риси. И на теб ти купих същото.

— Да го облека ли, за да ме видиш?

Засмях се, изненадана да чуя същия звук от другия край на стаята. От Илейн.

Нейният подарък… Спуснах се към купчината, преди Касиан пак да се разрови из нея, и потърсих кутията, която старателно бях опаковала вчера. Тъкмо я мярнах зад един по-обемист подарък, когато на вратата се почука. Само веднъж. Рязко и силно.

Знаех. Още преди Рис да ме погледне, знаех кой стои на прага.

Всички знаехме.

В стаята се спусна тишина, нарушавана единствено от прашенето на огъня в камината.

След миг полетях през фоайето с развяна рокля и отворих със замах стъклената врата, а после и дъбовата порта, готвейки се за яростната атака на студа.

И на Неста.