Двор от скреж и звездна светлина

Глава 1

Първият сняг започна да се сипе над Веларис преди час.

Когато привърших закуската си от препечена филийка и бекон с чаша опияняващ чай, светлият калдъръм вече беше посипан е фин бял прашец.

Нямах представа къде е Рис. Нямаше го в леглото, когато се събудих, неговата страна на дюшека вече студенееше. Нищо необичайно, тъй като и двамата имахме твърде много работа напоследък.

Седях на дългата маса от черешово дърво в трапезарията на градската къща и наблюдавах свъсено снежните вихрушки отвъд обкованите с олово стъкла на прозорците. Някога се ужасявах при мисълта за първия сняг, живеех в постоянен страх от дългите безпощадни зими.

Но именно една дълга безпощадна зима ме запрати толкова надълбоко в гората онзи ден преди почти две години. Дългата безпощадна зима, която ме накара да убия вълк от отчаяние, а накрая ме доведе дотук — до този живот, до това… щастие.

Снегът се силеше на едри парцали, кацащи тежко по сухата трева на малката предна ливада, по шиповете и дъгите на декоративната ограда отвъд нея.

С всяка танцуваща снежинка дълбоко в мен се надигаше блещукаща хладна мощ. Да, аз съм Велика господарка на Двора на Нощта, но и благословена с дарбите на всички останали дворове. Явно сега този на Зимата искаше да си поиграе с мен.

След като най-сетне умът ми се поразбуди достатъчно, свалих щита от черен диамант от съзнанието си и пратих една мисъл по моста между душите ни с Рис.

Накъде отлетя толкова рано?

Въпросът ми се разсея в мрака. Сигурен знак, че Рис е далеч от Веларис. Навярно дори извън границите на Двора на Нощта. И в това нямаше нищо необичайно — през последните месеци често посещаваше военните ни съюзници, за да затвърди взаимоотношенията и търговията помежду ни и да следи изкъсо плановете им след краха на Стената. И аз го придружавах, когато собствената ми работа го позволяваше.

Взех празната чиния, допих чая си и тръгнах към кухнята. Игрите с лед и сняг щяха да почакат.

Нуала вече приготвяше обяда на кухненския плот. Махнах й с ръка, като посегна да вземе празните ми съдове.

— Аз ще ги измия — заявих вместо поздрав.

Оцапана до лактите с брашно — правеше някакъв пай с месо — полусянката ми се усмихна с благодарност и ме остави да се справя сама. Беше мълчалива, макар че и двете, с нейната сестра близначка Серидуен, далеч не можеше да се опишат като стеснителни. Не и докато работеха — тоест шпионираха — за Рис и Азриел.

— Вали сняг — отбелязах безсмислено, надниквайки през кухненския прозорец към градината, докато миех чинията, вилицата и чашата си. Сестра ми Илейн беше успяла да покрие по-уязвимите храсти и лехи с платно в готовност за зимата. — Доста ще понатрупа.

Нуала разстла плетеница от лентички тесто върху пая и започна да запечатва краищата с ловките си пръсти-сенки.

— Хубаво ще е да имаме бяло слънцестоене — отбеляза с мелодичния си, но и някак приглушен глас сякаш изтъкан от шепот и сенки. — Някои години времето е доста меко по празника.

А, да. Зимното слънцестоене. След седмица. Още бях доста неопитна Велика господарка и нямах представа каква щеше да е официалната ми роля на празника. Ако предстоеше някоя Върховна жрица да изпълнява противни церемонии като онази на Ианта от миналата година…

Година! Богове, почти година, откакто Рис се възползва от онази уговорка, за да ме измъкне от отровния Двор на Пролетта, да ме избави от отчаянието ми. Ако беше закъснял дори с минута, само Майката знае какво можеше да ме сполети. Къде можеше да съм сега.

Снежните вихрушки се гонеха из градината и снежинките се вплитаха в кафявите нишки на платнищата по храстите.

Другарят ми се беше борил така самоотвержено за мен, и то без надеждата, че някой ден ще бъда негова.

И двамата се борихме за любовта си, ляхме кръв заради нея. Рис умря заради нея.

Още виждах онзи миг и насън, и наяве. Как изглеждаше лицето му, как спряха да се надигат гърдите му, как нишката помежду ни се разкъса на хиляди парчета. Още чувствах онази празнота в гърдите си, точно там, където преди бях усещала връзката ни, него. Дори сега, когато тази връзка се лееше между нас като река от звездна нощ, отзвукът от липсата й не заглъхваше. Будеше ме нощем, напомняше ми за себе си, докато говорех с някого, докато рисувах, докато се хранех.

Рис отлично знаеше защо в някои нощи се вкопчвах по-плътно в него, защо се случваше дори посред бял ден да стисна ръката му. Знаеше, както и аз самата знаех причината той понякога да се отнася, да мига насреща сякаш не вярва на очите си, потривайки гърди, за да облекчи болката там.

Работата помагаше. И на двама ни. Гледахме да сме заети, съсредоточени в нещо друго. Понякога се страхувах от тихите бездейни дни, когато всички онези мисли ми се нахвърляха. Когато оставах насаме със съзнанието си и спомена за мъртвото тяло на Рис върху скалистата земя, за това как кралят на Хиберн прекърши врата на баща ми, а всички онези илирианци се посипаха на пепел от небето.

Може би някой ден дори работата нямаше да е достатъчно укрепление срещу тези спомени.

За щастие, в близкото бъдеще ни чакаше предостатъчно работа. Възраждането на Веларис след нападенията на Хиберн беше само една от множеството ни неотложни задачи. Чакаха ни и доста други — както във Веларис, така и извън него: в Илирианската планина, в Изсечения град, в просторните граници на целия Двор на Нощта. Да не забравяме и останалите дворове в Притиан. И новороденият свят отвъд него.

Но засега трябваше да се погрижим за слънцестоенето. Най-дългата нощ в годината. Обърнах се към Нуала, която натискаше краищата на пая.

— И тук празникът е много важен, нали? — попитах я небрежно. — Не само в Дворовете на Зимата и Деня. И на Пролетта.

— О, да — отвърна Нуала и се приведе над плота, за да огледа произведението си. Опитна шпионка, обучена от самия Азриел, и майстор-готвач. — Много ни е скъп. Носи ни близост и топлина. Подаръци, музика и храна. Понякога пируваме под звездното небе…

Точно обратното на пищното, необуздано неколкодневно празненство, на което бях подложена миналата година. Но като стана дума за подаръци…

Трябваше да купя подаръци на всички. Не че трябваше — исках.

Защото всичките ми приятели, вече мое семейство, се биха, проляха кръв и също едва не загубиха живота си.

Прогоних картината, която прониза съзнанието ми: Неста, приведена над ранения Касиан, и двамата готови да загинат заедно пред краля на Хиберн. Трупът на баща ми зад тях.

Имахме нужда от празненство. Напоследък толкова рядко се събирахме всички заедно за повече от час-два.

Нуала продължи:

— Освен това е време за покой. Време да поразмишляваме за мрака, за това как светлината блести най-ярко в него.

— Има ли церемония?

Полусянката сви рамене.

— Да, но ние никога не ходим. Тя е за желаещите да почетат прераждането на светлината, обикновено прекарвайки цялата нощ в абсолютен мрак. — Нуала се подсмихна тихо. — А за нас със сестра ми това не е нещо ново. Нито пък за Великия господар.

Кимнах, опитвайки да прикрия облекчението си, задето няма да ми се наложи да вися с часове в някой храм.

Оставих измитите си съдове да съхнат на малката дървена поставка до мивката, пожелах на Нуала спорна работа и тръгнах към горния етаж да се облека. Серидуен вече ми беше приготвила дрехи, но нея самата и тук я нямаше. Нахлузих дебелия тъмносив пуловер, тесния черен клин и топлите ботуши, после сплетох косата си в хлабава плитка.

Преди година ме тъпчеха в изящни рокли и бижута, караха ме да вървя като на изложба пред високомерните дворяни, които ме зяпаха като първокласна кобила за разплод.

Погледнах с усмивка халката от сребро със сапфири на лявата ми ръка. Пръстена, който си бях спечелила от Горската тъкачка.

Усмивката ми посърна леко.

И сякаш отново видях как Стрига стои пред краля на Хиберн, обляна в кръвта на плячките си, как той хваща главата й в ръце и прекършва врата й. А после я хвърля на зверовете си.

Стиснах пръсти в юмруци, вдишвайки през носа, издишвайки през устата, докато слабостта в крайниците ми не отшумя и докато стените на стаята не спряха да ме притискат.

Успях да насоча вниманието си към личните вещи в спалнята на Рис — нашата спалня. Помещението далеч не можеше да се нарече малко, но напоследък бе започнало да ми се струва… отесняло. Писалището от палисандрово дърво до едната стена беше отрупано с листи и книги, и мои, и негови; бижутата и дрехите ми вече бяха разделени в тази и в някогашната ми спалня. Имаше и оръжия.

Кинжали и мечове, лъкове и колчани. Почесах се по главата, виждайки тежкия страховит боздуган, който Рис някак беше успял да захвърли до писалището, без да забележа.

Дори не исках да знам откъде е. Но подозирах, че е намесен Касиан.

Разбира се, можехме да съхраняваме оръжията си в пространството между дворовете, но…

Изгледах свъсено собствените си илириански мечове, опрени на масивния гардероб.

Ако снегът ни затрупаше, можех да използвам деня, за да подредя малко. Да намеря място за всичко. Особено за онзи боздуган.

Щеше да е предизвикателство, защото Илейн още живееше в една от стаите по коридора. Неста си беше избрала собствен дом в другия край на града, гледах да не се замислям за това. Люсиен се настани в изтънчен апартамент до реката още в деня след завръщането си от бойното поле. И от Двора на Пролетта.

Не го разпитвах за това негово посещение при Тамлин.

Самият той не каза нищо за насиненото око и сцепената устна. Просто попита двама ни с Рис дали се сещаме за някое място във Веларис, където би могъл да отседне, понеже не искал да ни притеснява повече в градската къща, нито пък да се изолира в Дома на Ветровете.

Не спомена Илейн, нито близостта си с нея. Сестра ми не го помоли да остане, нито да си тръгне. И дори синините по лицето му да я тревожеха, не го показа.

Люсиен обаче се задържа в града и гледаше да си намира работа — често липсваше с дни и седмици наред.

Но въпреки че Люсиен и Неста живееха в собствени жилища, градската къща започваше да ми се струва тясна. Най-вече когато Мор, Касиан и Азриел отсядаха тук. Домът на Ветровете пък беше твърде голям, твърде официален, твърде далеч от града. Чудесен за нощ-две, но… Тази къща ми харесваше повече.

Тук беше моят дом. Първият във всяко смислено отношение.

И ми се искаше всички заедно да отпразнуваме Зимното слънцестоене тук. Колкото и пренаселено да ставаше.

Метнах смръщен поглед към купчината листове, които трябваше да прегледам: писма от други дворове, от жрици, борещи се за влияние, от кралства — и човешки, и елфически. Седмици наред ги отлагах, но накрая реших да отделя тази сутрин за тях.

Велика господарка на Двора на Нощта, Защитница на Дъгата и… Писалището.

Изсумтях и отметнах плитката си през рамо. Хрумна ми, че за слънцестоенето може да си подаря личен секретар. Някой, който да чете и да отговаря на писмата, да пресява важното от неналожителното. Защото, ако имах малко свободно време за себе си, за Рис…

Реших да проуча бюджета на двора ни, от който Рис никога не се бе интересувал, и да проверя дали ще мога да си позволя секретар. Заради нас двамата.

Знаех, че хазната ни е почти бездънна, че най-спокойно можем да наемем някого, който да върши работата ми вместо мен, но просто нямах нищо против да я върша сама. Даже ми доставяше удоволствие. Тази земя, народът й бяха в сърцето ми заедно с другаря ми. Довчера отдавах почти всеки час от деня си в тяхна помощ. Докато не ме помолиха най-учтиво да си вървя у дома и да се порадвам на празника.

След войната народът на Веларис се зае с предизвикателството да издигне наново града си и да помогне на пострадалите. Още преди аз самата да измисля как да им съдействам, вече се бяха появили множество общности за взаимопомощ. Затова постъпих като доброволец в няколко от тях, заемайки се с дейности като намиране на домове за останалите без покрив, посещения при семействата, засегнати от разрушението, и снабдяване на останалите без подслон и лични притежания с палта и провизии за зимата.

Всичко това беше важна, благородна, удовлетворителна работа. Но някак… чувствах, че мога да помогна с още. Лично аз. Просто не ми хрумваше как.

И явно не само аз имах желание да помогна на онези, които бяха загубили толкова много. С наближаването на празника се стекоха много нови доброволци, изпълвайки публичната зала до Палатата на шивачите и бижутерите, където се бяха установили повечето от общностите. Помощта ви беше незаменима, господарке — каза ми вчера една от ръководителките на благотворителната кампания. — Идвате почти всеки ден и работите така усърдно. Починете си идната седмица. Заслужавате го. Празнувайте с другаря си.

Опитах да възразя, да изтъкна, че трябва да раздадем още много палта, да разнесем още много дърва за огрев, но елфката просто посочи препълнената с доброволци зала. Имаме повече помощници, отколкото са ни нужни.

Когато отново опитах да възразя, тя ме изгони през входната врата. И я затвори зад мен.

Ясно. Случваше ми се все същото във всяка друга организация, през която минах вчера следобед. Вървете у дома и се радвайте на празника.

Накрая изпълних заръката. Поне първата част. Радването обаче…

Отговорът на Рис най-сетне проблесна по връзката ни, донесен от грохот на тъмна блещукаща мощ.

В лагера на Девлон.

Защо чак сега отговаряш?

Да, разстоянието до Илирианската планина беше голямо, но ме учуди, че посланието му идва след минути.

Тих сладострастен смях.

Касиан се беше разбеснял. Нареждаше толкова бързо, че дъх не си поемаше.

Горкичкото ми илирианско гълъбче. Май много те измъчваме, а?

Смехът на Рис отново се понесе към мен, милвайки самата ми душа с обвити в нощ ръце. След миг обаче секна и се изпари толкова бързо, колкото беше дошъл.

Касиан погна Девлон. Ще говорим по-късно.

Той погали любящо сетивата ми и изчезна. Скоро щях да получа подробен доклад, но засега… Усмихнах се на снега, танцуващ отвъд прозорците.