Двор от скреж и звездна светлина

Глава 18

— Изглеждаш добре — казах на Люсиен, след като се настанихме в креслата пред камината, а Илейн мълчаливо седна на близкия диван.

Люсиен топлеше ръцете си на брезовия огън и светлината багреше лицето му в червено и златисто — златисто като механичното му око.

— Ти също. — Надникна косо към Илейн. Бърз, плах поглед. — И двете изглеждате добре.

Илейн не отвърна, но поне му кимна за благодаря. В трапезарията Нуала и Серидуен продължаваха да отрупват масата с храна, минавайки през стените като сенки.

— Носиш подаръци — кимнах аз към малката купчинка, която беше оставил до прозореца.

— Такава е традицията тук, нали?

Едва не изтръпнах. Последното слънцестоене бях отпразнувала в Двора на Пролетта. С Ианта. И Тамлин.

— Добре дошъл си да пренощуваш тук — поканих го, тъй като не очаквах подобно нещо от Илейн.

Люсиен отпусна ръце в скута си и се облегна в креслото.

— Благодаря, но имам други планове.

Надявах се да не е забелязал облекчението по лицето на Илейн.

— Къде ще ходиш? — попитах го, за да задържи вниманието си върху мен, макар и да знаех, че е невъзможно.

— Ами… — запъна се Люсиен. Не защото се канеше да излъже или да се оправдае. След секунда разбрах защо. — От време на време посещавам Двора на Пролетта. Но ако не съм тук, във Веларис, обикновено отсядам при Юриан. И Васа.

Изопнах гръб.

— Сериозно? Къде?

— В едно старо имение на югоизток, в човешките земи. Било е… подарък за Юриан и Васа.

Изражението му ми подсказа кой им е уредил цяла къща. Грейсън или баща му. Не посмях да погледна към Илейн.

— Рис спомена, че още били в Притиан. Не знаех, че са се установили там.

Той кимна отривисто.

— Засега. Докато се изяснят някои въпроси.

Например как ще съществува светът без Стената. И какво ще направят четирите кралици, укрили се в другия край на континента. Но моментът не беше подходящ за такива разговори.

— Как са Юриан и Васа?

Рис ми разказа достатъчно за състоянието на Тамлин.

Не ми се слушаше повече за него.

— Юриан… — Люсиен въздъхна, оглеждайки резбования дървен таван. — Благодаря на Котела, че го има. Никога не съм очаквал да кажа подобно нещо, но е истина. — Той прокара ръка през копринената си червена коса. — Поел е контрола в свои ръце. Сигурно щяха да го провъзгласят за крал, ако не беше Васа. — Устните му потрепнаха, а в червеникавокафявото му око просветна искра. — И тя е добре. Наслаждава се на всяка секунда от временната си свобода.

Не бях забравила молбата й от нощта след последната битка с Хиберн. Да унищожа проклятието, заради което нощем беше човек, а денем — огнена птица. Някогашната горда кралица, макар и все така горда, сега беше пленница с отчаяно желание да си върне свободата. И човешкото тяло. И кралството.

— Двамата с Юриан разбират ли се?

Не ги бях виждала да общуват и можех само да гадая как се държат един с друг. А сега разбирах, че двамата заедно се мъчат да поведат човеците, обитаващи парчето земя в най-южния край на Притиан, твърде дълго живели в безцарствие.

Територията отдавна бе останала без крал и кралица. И никой не помнеше името на последния властващ род.

Поне от човеците. Елфите можеше и да знаят. Рис може би знаеше.

Но при всички случаи от някогашните владетели на най-южната част на Притиан сега оставаше само пъстра сбирщина от лордове и дами. Нищо друго. Нито един херцог или граф, или носител на друга от титлите, които сестрите ми споменаваха някога, обсъждайки човеците на континента. В елфическите земи не съществуваха такива титли. Не и в Притиан.

Не, тук имаше само Велики господари и лордове. А сега и Велика господарка.

Чудех се дали хората са започнали да използват титлата „лорд“ покрай Върховните елфи, дебнещи от другата страна на Стената.

Преди тя да рухне. Люсиен обмисли въпроса ми.

— Васа и Юриан са двете лица на една и съща монета. За щастие, плановете им за човешките земи почти се припокриват. Методите им обаче… — Той свъсено метна поглед към Илейн, после обърна гузна гримаса към мен. — Май темата не е подходяща за празник.

Определено, но нямах против. Илейн обаче може би…

Сестра ми стана.

— Ще ида да донеса нещо за пийване.

Люсиен също се изправи.

— Няма нужда. Аз…

Но тя вече излизаше от стаята.

Когато стъпките й заглъхнаха, Люсиен се отпусна в креслото и въздъхна тежко.

— Как е тя?

— По-добре. Не говори за способностите си. Ако още ги има.

— Радвам се. Но продължава ли да…? — Мускул потрепна нервно в челюстта му. — Продължава ли да скърби по него?

Думите му прозвучаха като ръмжене.

Прехапах долната си устна, обмисляйки колко от истината да му разкрия. Накрая реших да е цялата.

— Беше много влюбена в него, Люсиен.

В ръждивокафявото му око лъсна гняв — неконтролируемият инстинкт да унищожи всяка заплаха за другарката си. Въпреки това остана на място. Макар и забил пръсти в страничните облегалки на креслото.

Аз продължих:

— Минаха само няколко месеца. Грейсън най-демонстративно прекъсна годежа им, може да й отнеме доста време да продължи напред.

Отново онзи гняв. Не от ревност или агресия, но…

— По-противна твар не съм срещал.

Значи все пак се беше срещнал с него. Някак, живеейки с Юриан и Васа в онова имение, се беше натъкнал на вече бившия годеник на Илейн. И бе проявил достатъчно воля да го остави жив.

— Склонна съм да се съглася — признах му. — Но не забравяй, че бяха сгодени. Дай й време да свикне с мисълта.

— С мисълта, че цял живот ще е вързана за мен?

Ноздрите ми се разшириха.

— Нямах това предвид.

— Не иска да има нищо общо с мен.

— Ти би ли искал, ако беше на нейно място?

Люсиен не ми отговори.

— Защо не ни погостуваш за седмица-две след слънцестоенето? Тук, в градската къща.

— Защо?

— За да прекараш известно време с нея.

— Не знам дали две минути ще издържи насаме с мен, камо ли две седмици.

Той стисна челюсти, вперил поглед в камината.

Огънят. Дарбата от майка му.

Не от баща му.

Да, Берон владееше огъня. И светът вярваше, че Люсиен е наследил дарбата от него. Но Хелион беше истинският му баща.

Още не му бях разкрила тази истина. Всъщност на никого от другите, освен на Рис.

Но и за това моментът не беше подходящ.

— Когато си взе апартамент под наем тук — подхванах вместо това, — реших, че ще работиш с нас. Ще ни служиш като пратеник в човешките земи.

— Не правя ли точно това? — вдигна вежда той. — Не изпращам ли два пъти седмично доклади на сенкопоеца?

— Просто казвам, че би могъл да живееш тук — настоях аз. — За постоянно, да се нанесеш във Веларис, вместо само да го посещаваш за по няколко дни. Ще ти осигурим по-хубаво жилище и…

Люсиен стана.

— Не искам подаяния.

И аз се изправих.

— Но приемаш помощта на Юриан и Васа?

— Няма да повярваш колко добре се разбираме тримата.

Приятели, значи. Някак се бяха сприятелили.

— Тоест предпочиташ да живееш при тях?

— Не живея при тях. Имението е наше.

— Интересно.

Златното му око се завъртя с тихо бръмчене.

— Кое?

Напълно забравила празничното настроение, отвърнах рязко:

— Че вече се чувстваш по-добре сред човеци, отколкото сред Върховни елфи. Ако питаш мен…

— Не те питам.

— Струва ми се, че си решил да се обединиш с двама други, останали без свой дом.

Люсиен ме погледна остро и каза грубо.

— Честито слънцестоене, Фейра!

Обърна се към фоайето, а аз го хванах за ръката. Възлестите мускули на предмишницата му трепнаха под фината коприна на сапфиренозеления му жакет, но той не опита да се изтръгне от хватката ми.

— Забрави какво казах. Винаги си добре дошъл тук. Стига да искаш.

Люсиен обходи с поглед всекидневната, фоайето и трапезарията отвъд него.

— Бандата на изгнаниците.

— Какво?

— Така се наричаме. Бандата на изгнаниците.

— Измислили сте си име? — попитах, мъчейки се да прикрия изумлението си.

Той кимна.

— Юриан не е изгнаник — отбелязах.

Васа — да. Люсиен — вече двукратно.

— Кралството му отдавна се е превърнало в пепелище и полузабравен спомен, народът му се е разпилял и е заживял по други земи. Може да се нарича както си поиска.

Да, след битката с Хиберн, след като ни помогна, май наистина имаше това право.

И все пак се поинтересувах:

— С какво точно ще се занимава Бандата на изгнаниците? Ще организира приеми ли?

Металното око на Люсиен изщрака леко и се присви.

— Знаеш ли, че понякога си същият задник като другаря си?

Вярно беше. Въздъхнах отново.

— Съжалявам. Просто…

— Нямам къде другаде да отида. — Преди да възразя, той добави: — Съсипахте шансовете ми да се върна в Двора на Пролетта. Не при Тамлин, а изобщо на територията му. Всички или още вярват в лъжите ви, или ме мислят за ваш съучастник. А тук… — Той изтръгна ръка от пръстите ми и тръгна към вратата. — Аз самият не мога да остана насаме с нея дори две минути. Не мога да живея в този двор и да позволявам на другаря ти да плаща за дрехите на гърба ми.

Огледах жакета му. Бях го виждала и преди. Едно време…

— Тамлин го изпрати в имението ни вчера — изсъска Люсиен. — Дрехите ми. Вещите ми. Всичко. Изпрати ги от Двора на Пролетта и ги стовари на прага ни.

Копеле. Оставаше си копеле, въпреки че беше помогнал на двама ни с Рис при последната битка. Но вината не беше само негова. Аз бях създала тази бездна помежду ни. Бях я отворила със собствените си ръце.

И все пак не се чувствах достатъчно виновна, че да му се извиня. Поне засега. Вероятно завинаги.

— Защо?

Само този въпрос ми дойде наум.

— Сигурно е било заради скорошното посещение на другаря ти.

Гърбът ми се скова.

— Рис не те е намесвал.

— Е, каквото и да му е казал, Тамлин е решил, че иска да остане сам. — Червеникавокафявото му око притъмня. — Другарят ти не е трябвало да го потиска допълнително.

— Ще излъжа, ако кажа, че съжалявам.

— Не след дълго ще ви потрябва съюз с Тамлин. Затова внимавайте.

Не исках да мисля за това точно днес. Всъщност когато и да било.

— Отношенията ми с него отдавна приключиха.

— Твоите — да, но Рис тепърва ще си има работа с него. Съветвам те да му го напомниш.

Сякаш в отговор усетих пулс по връзката ни с Рис.

Всичко наред ли е?

Позволих му да чуе и да види целия ни разговор за част от секундата.

Съжалявам, че съм му създал неприятности — каза Рис. — Да се прибера ли?

Ще се справя.

Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

После връзката ни притихна.

— Проверяват ли те? — попита тихо Люсиен.

— Не знам за какво говориш — отвърнах с отегчено изражение.

Той ме изгледа многозначително и продължи към вратата, грабвайки дебелото си палто и шала си от закачалката до нея.

— По-голямата кутия е за теб. По-малката е за нея.

Отне ми малко време да се досетя, че говори за подаръците. Надникнах през рамо към красивите сребристи опаковки със сини панделки.

Когато върнах погледа си към вратата, Люсиен вече го нямаше.

Намерих сестра ми в кухнята. Чайникът пищеше, а тя просто го гледаше.

— Няма да остане за чай — казах й.

Нуала и Серидуен не се виждаха наоколо.

Илейн просто свали чайника от печката.

Знаех, че не мога да й се ядосвам — можех да се ядосвам единствено на себе си — но все пак попитах:

— Толкова ли беше трудно да му кажеш поне дума? Да го поздравиш?

Илейн продължи да се взира в изпускащия пара чайник, оставяйки го на кухненския шкаф.

— Донесъл ти е подарък.

Сърнените й очи се обърнаха към мен. По-остър поглед не бях виждала в тях.

— И в замяна трябва да му се отплатя с времето си, с вниманието си?

— Не — примигах насреща й. — Но той е добър елф. — Въпреки гневния ни разговор. Въпреки тази глупост с Бандата на изгнаниците. — Грижа го е за теб.

— Той не ме познава.

— Дори не му даваш шанс да те опознае.

Тя стисна устни — единственият белег на гняв по благопристойното й изражение.

— Не искам другар. Не искам елф.

Искаше човешки мъж.

Слънцестоенето. Днес беше слънцестоенето и всички трябваше да са щастливи и доволни. А не да се карат с този и онзи.

— Знам. — Въздъхнах тежко. — Но…

Нямах представа как да довърша изречението си. Люсиен й беше другар, но това не му даваше право да изисква от времето й. От вниманието й. Тя беше самостоятелна личност, способна сама да взема решения. Да преценява нуждите си.

— Той е добър елф — повторих. — И… и просто… — Мъчех се да изровя подходящите думи. — Не ми харесва да ви гледам и двамата нещастни.

Илейн впери поглед в работната маса, отрупана с опечени и недовършени сладкиши.

— Знам.

Не остана нищо за казване. Затова я докоснах по рамото и излязох.

Илейн не промълви.

Намерих Мор седнала в дъното на стълбището по свободни панталони в прасковен цвят и дебел бял пуловер. Комбинация от стила на Амрен и моя.

Тя ми се усмихна мрачно и златните й обици проблеснаха.

— Питие?

В ръцете си държеше гарафа и две чаши.

— О, Свещена майко, да.

След като седнах до нея на дъбовото стъпало и глътнах наведнъж кехлибарената течност, която прогори гърлото ми и затопли приятно стомаха ми, Мор попита:

— Искаш ли съвет?

Не. Да.

Кимнах.

Мор отпи голяма глътка от чашата си.

— Не се бъркай. Сестра ти не е готова, нито пък той, колкото и подаръци да й носи.

Вдигнах вежда.

— Клюкарка.

Мор се облегна на горното стъпало без капка гузност.

— Нека поживее с Бандата на изгнаниците. Да се справи с Тамлин по свой начин. Да реши къде иска да бъде. Кой иска да бъде. Същото важи и за нея.

Имаше право.

— Знам, че още се обвиняваш заради трансформацията на сестрите си. — Мор побутна коляното ми със своето. — Затова искаш да оправиш животите им сега, когато вече са край теб.

— Винаги съм го искала — отвърнах свъсено.

Мор се усмихна иронично.

— Затова те обичаме. Затова и сестрите ти те обичат. За Неста не бях толкова сигурна.

Мор продължи:

— Само имай търпение. Всичко ще се нареди от само себе си. Винаги става така.

Още една истина.

Напълних чашата си, оставих кристалната гарафа на стъпалото и отново отпих.

— Искам да са щастливи. Всичките.

— Ще бъдат.

Изрече двете думи с такава непоколебимост, че й повярвах.

— Ами ти? — вирнах вежда. — Ти щастлива ли си?

Мор знаеше за какво говоря. Но просто се усмихна, развъртайки алкохола в чашата си.

— Днес е слънцестоенето. Със семейството си съм. Пия. Много съм щастлива.

Умело изплъзване. Но го приех с радост. Чукнах тежката си чаша в нейната.

— Като стана дума за семейството ни… Къде се дянаха, по дяволите?

Кафявите очи на Мор грейнаха.

— О! О, не ти е казал, а?

Усмивката ми посърна.

— Какво да ми каже?

— Какво правят тримата всяка сутрин на слънцестоене.

— Започвам да се притеснявам.

Мор остави чашата си и ме хвана за ръка.

— Ела с мен.

Преди да възразя, вече ни беше ответряла.

Блъсна ме ослепителна светлина. И студ.

Брутален студ. Прекалено брутален за пуловерите и панталоните ни.

Сняг. И слънце. И вятър.

И планини.

И… колиба.

Онази колиба.

Мор посочи към необятното плато на планинския връх. Покрито със сняг, както го бях видяла и преди. Но вместо съвършено равната снежна шир…

— Това снежни крепости ли са?

Тя кимна.

Нещо бяло се стрелна през полето, бяло, твърдо и лъскаво, и тогава…

Крясъкът на Касиан отекна сред заобикалящите ни планини. Последван от:

— Кучи син!

Смехът на Рис беше ярък като слънцето по белия простор.

Докато оглеждах трите снежни степи — барикади — в единия край на платото, Мор ни обгради с невидим щит срещу свирепия вятър. От студа обаче нямаше как да ни предпази.

— Бият се със снежни топки.

Тя пак кимна.

— Трима илириански воини — натъртих. — Най-великите. Илириански воини. Се бият със снежни топки.

Очите на Мор заискриха от дяволито доволство.

— Още от деца.

— Те са на по петстотин години!

— Искаш ли да ти кажа кой колко пъти е побеждавал?

Вперих смаян поглед в нея. После и в полето отпред. В снежните топки, летящи с впечатляваща точност и бързина, докато три тъмни глави ту се показваха, ту се скриваха зад белите барикади.

— Без магия — уведоми ме Мор, — без криле, без почивки.

— Тук са още от обяд.

Наближаваше три часът. Зъбите ми започваха да тракат.

— Аз обикновено си стоя вкъщи и пийвам — обясни Мор, сякаш с това отговаряше на въпроса ми.

— Как решават кой е спечелил?

— Онзи, който не получи измръзване.

Пак я погледнах с тракащи зъби.

— Това е нелепо.

— В колибата има още алкохол.

Никой от тримата не ни беше забелязал. Азриел се показа иззад снежната си стена, изстреля нависоко две топки и пак се скри.

След секунда Рис изруга гръмко.

— Задник.

Зад всяка сричка прозираше смях.

Мор ме хвана под ръка.

— Май тази година другарят ти няма да спечели, приятелко моя.

Притиснах се към топлото й тяло и загазихме през дълбокия до пищялите сняг към колибата, чийто комин пускаше дим в ясното синьо небе.

Илириански лигльовци, и още как.