Двор от скреж и звездна светлина

Глава 21

Вече не можеше да търпи.

Не можеше да търпи студенината, острото отношение. Не можеше да търпи правия като меч гръбнак и режещия поглед, който сякаш се беше наточил още повече през последните месеци.

Не чуваше почти нищо друго, освен грохота в главата си, втурнал се в снеговитата нощ. Дори не осъзна, че избутва Великата си господарка, за да стигне до вратата. До Неста.

Тя наближаваше външната порта с типичната си уверена крачка въпреки заледената земя. Носеше новите си книги под ръка.

Чак като я настигна, Касиан осъзна, че не знае какво да й каже. Не му хрумваше нещо, на което не би се изсмяла.

— Ще те изпратя до вас — заяви накрая.

Неста спря малко след ниската желязна порта и обърна към него студено и бледно като луната лице.

Красиво. Колкото и килограми да беше свалила, продължаваше да е все така красива, както първия път, когато я беше видял в къщата на баща й.

Но и безспорно смъртоносна.

Изгледа го високомерно.

— Няма нужда.

— Далеч е, а е късно.

И не ми каза нито една дума цяла вечер.

Не че той й беше казал нещо.

Още в първите дни след последната битка му беше дала да разбере, че не иска да има нищо общо с него. С никого от тях.

Касиан я разбираше. Наистина. След неговата първа битка му бяха нужни месеци, дори години да се съвземе. Да намери начин да оцелее. Дявол да го вземе, дори него самия още го измъчваха спомените за онази последна битка с Хиберн.

Неста не склони, горда като истинска илирианка. Но по-свирепа.

— Връщай се в къщата.

Касиан й отвърна с онази крива усмивка, която знаеше, че я вбесява.

— Свежият въздух ще ми се отрази добре.

Тя врътна очи и закрачи. Касиан не предложи да носи книгите й, не беше толкова глупав.

Вместо това тръгна с нейното темпо, оглеждайки калдъръма напред за опасен лед. Едва бяха оцелели при сблъсъка с Хиберн. Сега оставаше Неста да си счупи врата на улицата.

Тя устиска една пресечка — няколко минути път покрай къщите със зелени покриви, от които още се лееха весели песни и смях — преди да спре. Извърна се към него.

— Връщай се в къщата.

— Добре — усмихна й се той. — След като те оставя пред твоята врата.

В противния апартамент, където настояваше да живее. В другия край на града.

Очите на Неста — същите като на Фейра, но и съвсем различни, остри и студени като стомана — се стрелнаха към ръцете му. Към нещото в тях.

— Какво е това?

Той пак се усмихна и вдигна малката опакована кутийка.

— Подарък за слънцестоенето.

— Не искам подарък.

Касиан я подмина, премятайки кутийката в ръцете си.

— Този няма как да не го искаш.

Надяваше се да й хареса. Месеци го беше издирвал.

Не искаше да й го подарява пред другите. Дори не вярваше, че ще се появи тази вечер. Знаеше колко са я убеждавали Илейн и Фейра. Освен това видя, че Фейра й дава пари, преди да си тръгне.

„Както обещах“, беше казала Великата му господарка.

Искаше му се да не й беше давала такова обещание. Много неща му се искаха.

Неста го настигна, задъхана заради широките му крачки.

— Не искам нищо от теб.

Той се насили да вдигне вежда.

— Сигурна ли си, миличка?

Не съжалявам за нищо друго в живота си, освен за това. Че нямахме достатъчно време.

Касиан заглуши думите. Потисна картината, която всяка нощ му се присънваше — не как Неста държи главата на краля на Хиберн като трофей, не как вратът на баща й се усуква в ръцете на краля. А как стои приведена над него самия, покривайки тялото му със своето, готова да поеме удара на краля, за да го спаси. Готова да умре за него — с него. Как стройното й красиво тяло се е извило над него и макар да трепери от ужас, не помръдва пред опасността.

Не беше виждал този образ от месеци. Не беше виждал усмивката й.

Знаеше за нейните заливания, за множеството елфи, с които дружеше. И си повтаряше, че не го е грижа.

Повтаряше си, че не го интересува кое копеле е отнело девствеността й. Дали всички онези елфи значат нещо за нея, дали той значи нещо.

Нямаше представа защо изобщо го е грижа. Защо си прави труда. Още от самото начало. Дори след като го срита с коляно в топките онзи ден в къщата на баща й.

Дори след като му каза:

— Достатъчно ясно съм ти показала какво искам от теб.

Не познаваше друг, способен да вложи толкова много смисъл в толкова малко думи и само с интонацията си да превърне последната в обида.

Касиан стисна челюсти. И заряза въздържането.

— Писна ми от гадните ти игрички.

Тя вирна брадичка в жест на кралска арогантност.

— А на мен — не.

— Е, и на всички останали им е писнало. Съветвам те тази година да се постараеш малко.

Поразителните й очи се плъзнаха към него и той едвам устоя на погледа й.

— Да се постарая?

— Знам, че тази дума ти е чужда.

Неста спря в дъното на улицата, на брега на ледената Сидра.

— Защо ми е да се старая? — Зъбите й проблеснаха в мрака. — Довлякохте ме насила във вашия свят, в този Двор.

— Тогава върви другаде.

Тя стисна устни в отговор на предизвикателството му.

— Може и така да направя.

Но Касиан знаеше, че няма къде другаде да отиде. Нямаше нито пари, нито семейство в други земи.

— Не забравяй да пишеш.

Тя отново закрачи, следвайки речния бряг.

Касиан тръгна след нея, бесен на себе си, че го правеше.

— Можеше поне да се нанесеш в Дома на Ветровете — подхвана, но тя рязко се обърна ядосана.

— Престани — озъби му се.

Той спря, разпервайки леко криле, за да запази равновесие.

— Престани да вървиш след мен. Престани да ме каниш в щастливото ви семейно кръгче. Престани с всичко.

Касиан знаеше как изглежда ранено животно. Знаеше как се зъби, как беснее. Въпреки това каза:

— Сестрите ти те обичат. Не мога да си обясня защо, но те обичат. Ако не искаш да се постараеш заради щастливото ми семейно кръгче, направи го поне заради тях.

В очите й сякаш зейна бездна. Празна, бездънна бездна.

Тя пророни само:

— Върви си, Касиан.

Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които бе използвала името му, вместо „ти“ или „онзи“.

Тя се обърна да продължи към апартамента си, към най-долнопробната част на града.

Касиан посегна инстинктивно към свободната й ръка.

Облечените й в ръкавица пръсти се тръкнаха в мазолите му, но той не ги пусна.

— Говори с мен, Неста. Кажи ми…

Тя изтръгна ръката си от хватката му. Изгледа го отвисоко. Величествена, свирепа кралица.

Задъхан, Касиан зачака словесното бичуване. Зачака да го разкъса на парчета.

Неста обаче само продължи да го гледа, сбърчвайки нос. Накрая изсумтя, и си тръгна.

Сякаш той не представляваше нищо. Сякаш не заслужаваше вниманието й. Усилията й.

Нечистокръвно илирианско копеле.

Този път Касиан не я последва.

Изпрати я с поглед, докато не се превърна в сянка в мрака, докато не се сля с него.

И продължи да се взира в нищото, стиснал подаръка в ръце.

Пръстите му се впиха в мекото дърво на малката кутийка.

Благодарен беше, че улиците пустееха, че няма кой да види как я хвърля в Сидра. Ледът се спука и плисъкът отекна между сградите по речния бряг.

Върху дупката мигновено се образува нов слой лед. Сякаш нищо не се беше случило.

Неста пусна четвъртото, последно резе на входната врата на апартамента си и се облегна на скърцащото изгнило дърво.

Тишината се разля около нея, приветлива и задушаваща.

Само тишината можеше да укроти трепета, преследвал я през целия град.

Той беше тръгнал след нея.

Усетила го беше в костите си, в кръвта си. Летеше високо в небето, но я изпрати чак до нейната сграда.

Знаеше, че сега чака на един от близките покриви, за да види, че запалва елфическата светлина.

В нея се бореха два инстинкта: да остане на тъмно и да го накара да чака в мразовитата нощ, или да запали кълбото, за да се отърве от него. От всичко, което носеше със себе си.

Избра втория вариант.

Задържайки се до вратата в сумрачната плътна тишина, Неста бръкна в джоба си и извади сгънатия банков чек.

Достатъчно пари за три месеца наем.

Зачака срама. Но не изпита нищо.

Абсолютно нищо.

От време на време я спохождаше гняв. Режещ огнен гняв, който я пронизваше като кама.

Ала през повечето време живееше в тишина.

Кънтяща, бучаща тишина.

Не чувстваше нищо от месеци. В някои дни дори не съзнаваше къде е и какво е сторила. Изнизваха се бързо, а в същото време сякаш се точеха цяла вечност.

Месеците също. Само мигна, и настана зима. Само мигна, и тялото й измършавя. Стана толкова кухо, колкото наистина го чувстваше.

Мразовитият нощен вятър проникна през разнебитените кепенци и я накара да изтръпне отново. Въпреки това не запали камината в другия край на стаята.

Не понасяше пращенето на горящи дърва. Едвам го беше изтърпяла в новия дом на Фейра. Пук… хруп.

Чудеше се как на никой от другите не му звучи като трошене на кости, като прекършване на врат.

Нито веднъж не беше запалила огъня в този апартамент. Топлеше се с одеяла и повече дрехи.

Отвън се чу тътнеж на големи криле.

Неста въздъхна треперливо и плъзна гръб надолу по стената, докато не седна на пода.

Притисна колене към гърдите си и впери поглед в сумрака.

Тишината бушуваше грохотно край нея.

И тя продължаваше да не чувства нищо.