Интригантката

С се опитва да се усъвършенства

— Чудесно е, че отново си с нас, скъпа — каза на Серена г-жа Глос, съветник на колежа „Констънс“. След това вдигна очилата си, висящи на златна верижка и ги постави на носа си, за да може да разгледа програмата на Серена, която лежеше на бюрото й.

— Да видим. Хмммм. Така — мърмореше тя, докато препрочиташе програмата.

Серена седеше с кръстосани крака пред нея и чакаше търпеливо. На стената зад г-жа Глос нямаше никакви дипломи, никакъв знак за акредитация от какъвто и да е сорт, само снимки на внуците й. Серена се почуди дали тя изобщо бе ходила в колеж. Всеки би си помислил, че щом ще дава указания, трябва поне да се е опитала.

Г-жа Глос прочисти гърлото си:

— Да, така, програмата ти е абсолютно приемлива. Не претрупана, но пък е задоволителна. Предполагам, че ще я запълниш с извънучебни занятия, нали?

Серена повдигна рамене. Ако пиенето на перно и голите танци на плажа в Кан могат да се нарекат извънучебни дейности.

— Ами, не точно. Искам да кажа, че в момента не съм записана никъде — отвърна тя.

Г-жа Глос остави очилата си да паднат. Носът й започна да става много червен и Серена се замисли дали пък няма пак да й потече кръв, нещо, с което г-жа Глос беше известна. Кожата й беше много бледа, с жълтеникав оттенък. Всички момичета смятаха, че страда от някаква ужасна заразна болест.

— Никакви извънучебни дейности? А как ще се усъвършенствате?

Серена погледна към г-жа Глос с любезен, но празен поглед.

Кой казва, че тя има нужда да се усъвършенства?

— Разбирам. Е, ще трябва да ви включим в нещо, нали? За съжаление, колежите няма дори да ви погледнат, ако нямате извънучебни занимания — каза тя. После се наведе напред и измъкна голяма папка, пълна с хвърчащи листа, от чекмеджето на бюрото си, и започна да прелиства флаерите, отпечатани на цветни странички.

— Ето нещо, което започва тази седмица. „Цветя фън шуй. Изкуството на цветната декорация“ — каза г-жа Глос и погледна към Серена, която направи учудена физиономия.

— Да, права сте. Това няма да ви помогне за „Харвард“, нали? — леко се засмя г-жа Глос.

Повдигна ръкавите на блузата си и се намръщи над папката, която продължаваше да разлиства бързо. Не беше от хората, които се отказват при първия опит — беше много добра в работата си.

Серена задъвка нокътя на палеца си. Досега не беше се замисляла за това, че колежите ще искат тя да е повече от това, което вече беше. А тя определено искаше да отиде в колеж, и то добър. Родителите й със сигурност очакваха от нея да отиде в едно от най-добрите училища. Не че оказваха някакъв натиск, това се подразбираше. И колкото повече Серена мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че нито едно от предложенията не й харесва. Бяха я изхвърлили от пансиона, оценките й се понижиха, нямаше представа за какво става дума в нито един от часовете, които посещаваше и нямаше хоби или някакво готино извънучебно занимание. Резултатът й от SAT беше ужасен, защото не можеше да се концентрира върху тези тестове за попълване. Пък и да се явеше пак, най-много да станеха още по-зле. Казано с една дума, беше прецакана.

— Какво ще кажеш за драма? Оценките ти по английски са доста добри, театърът трябва да ти харесва — предложи г-жа Глос. — Репетират само от малко повече от седмица. Междуучилищен театрален клуб прави съвременна версия на „Отнесени от вихъра“. Как ти звучи това? — каза г-жа Глос и повдигна поглед от листата.

Серена размърда единия си крак напред-назад, докато продължаваше да си дъвче нокътя. Опита се да си се представи сама на сцената, превъплътена в ролята на Скарлет О’Хара. Трябваше да се разплаква, да припада, да носи огромни рокли с корсети и поли с обръчи. Дори, може би, перука.

Никога повече няма да гладувам! Щеше да извика драматично с най-добрия си южняшки акцент. Можеше и да е забавно.

Серена пое флаера от ръцете на г-жа Глос, като внимаваше да не го пипа там, където го е докосвала тя.

— Защо не? Звучи забавно.

Серена си тръгна от кабинета на г-жа Глос, когато свършваше последният час за деня. Репетицията на „Отнесени от вихъра“ беше в аудиторията, но нямаше да започне преди шест, за да могат учениците, занимаващи се със спорт, също да участват. Серена се изкачи по главното стълбище на „Констънс“ до четвъртия етаж, за да вземе палтото от шкафчето си и да провери дали някой не иска да й прави компания до шест. Край нея подтичваха момичета, забързани към следващата си среща, тренировка, репетиция или клуб. По навик, те се спираха за секунда, да кажат здравей на Серена, защото открай време да те видят да говориш със Серена ван дер Удсен, значеше да те видят.

— Хей, Серена — извика Лора Салмън, преди да се гмурне надолу по стълбите, към музикалната стая в мазето за репетициите на певческото дружество.

— Доскоро, Серена — каза Рейн Хофщетер, когато се промъкна през навалицата в спортните си шорти, на път за тренировка по футбол.

— Ще се видим утре — нежно каза Лили Рийд и се изчерви, защото беше облечена с бричовете си за езда, от които винаги се притесняваше.

— Чао — обади се и Кармен Фортиер, дъвчейки дъвка, облечена в кожените си панталони и яке. Тя беше в „Констънс“ със стипендия, беше в началния курс, а живееше в Бронкс. Твърдеше, че не можела да се прибира с училищната си униформа, защото щели да я пребият. Тя беше на път към клуба по аранжиране на цветя, въпреки че лъжеше приятелите си от квартала, че ходи на карате.

Изведнъж коридорът остана празен. Серена отвори шкафчето си, извади палтото си от „Бърбъри“ и го облече. След това тресна вратичката на шкафчето, за да се затвори и се затътри по стълбите към главния вход, а след това зави по Деветдесет и трета към Сентръл Парк.

В джоба на палтото й имаше кутийка „тик-так“ само с едно бонбонче в нея. Тя го извади и сложи на езика си, но беше толкова притеснена за бъдещето си, че не усети вкуса му.

Пресече Пето Авеню, като вървеше от страната на парка. Целият паваж беше осеян с паднали листа. Надолу по улицата две момичета от „Сейкрит Харт“, облечени в сладките си червено-бели униформи, разхождаха огромен черен ротвайлер. Серена се замисли дали да не влезе в парка откъм Осемдесет и девета улица и да поседи да убие малко време там, преди да започне репетицията й. Но сама ли? Какво щеше да прави, нали ще я видят? Тя винаги е била от този тип хора, които всеки наблюдава.

И така, тя избра да се прибере.

Домът й беше на Пето Авеню 994, луксозна, малко снобска сграда до хотел „Станхоуп“ и срещу музея „Метрополитън“. Семейство ван дер Удсен държаха половината от най-горния етаж. Апартаментът им имаше четиринадесет стаи с пет спални, всичките със собствена баня, апартамент за прислужницата, хол с размерите на бална зала и две доста големи фоайета с мокри барове и огромни кътове за развлечение.

Когато Серена се прибра, апартаментът беше празен. Родителите й рядко си бяха вкъщи. Баща й управляваше същата холандска превозваческа фирма, която прапрадядо му беше основал през 1700 година. И двамата й родители бяха в борда на директорите на всички благотворителни кампании и организации за изкуство в града и все имаха съвещания, обеди или срещи за набиране на средства, на които трябваше да присъстват. Прислужницата Деидре беше излязла да пазарува, но апартаментът изглеждаше безупречно, с вази с пресни цветя във всяка стая, включително и в баните.

Серена отвори вратата на едно от по-малките фоайета и се настани на любимия си син кадифен фотьойл. Тя взе дистанционното, за да отвори шкафа със скрития в него телевизор с плосък екран. След това нетърпеливо прегледа каналите, и като не можа да се съсредоточи върху нищо, се спря на TRL, въпреки че смяташе, че Карсон Дали е най-досадният мъж на планетата. Напоследък не беше гледала много телевизия. Съквартирантките й в пансиона правеха пуканки и топъл шоколад и гледаха „На живо“ в събота вечер или „Джекес“ с техните пижами, но Серена предпочиташе да се измъква, да пие кайсиев шнапс и да пуши пури с момчетата в мазето на параклиса.

Това, което я притесняваше сега повече от Карсон Дали и факта, че седеше вкъщи сама и нямаше какво да прави, беше, че можеше да прекара живота си по този начин — гледайки телевизия в апартамента на родителите си — ако не си събереше мислите и не влезеше в колеж! Защо беше толкова глупава? Всички изглежда си бяха уредили нещата. Беше ли пропуснала важния разговор как да се организира? Защо никой не я беше предупредил?

Е, нямаше смисъл да се шашка. Все още имаше време. А и все още можеше да се забавлява. Не се налагаше да става монахиня, защото влезе в Клуба по драматично изкуство, или каквото и да беше.

Серена изключи телевизора и се запъти към кухнята. Кухнята на семейство ван дер Удсен беше огромна. На стените, над блестящите плотове от неръждаема стомана, бяха наредени шкафове за чаши. Имаше три хладилника, които поддържаха минусови температури и две ресторантски печки. В центъра на кухнята имаше касапска маса, а на нея беше пощата за деня.

Серена я взе и я прегледа. Най-вече покани за родителите й — бели квадратни пликове със старомоден шрифт — за балове, бенефиси, срещи за набиране на средства и търгове. След тях бяха откриванията на изложби — картички с някоя от работите на художника от едната страна и детайлите по откриването, на другата. Една от тях привлече вниманието на Серена. Явно е била загубена по пощата за известно време, защото изглеждаше зле, а откриването беше насрочено за сряда в 16.00 часа… тоест точно в момента. Серена обърна картичката и се загледа в снимката на творбата. Изглеждаше като близък план на око, в черно и бяло, с розови нюанси. Творбата се казваше „Кейт Мос“, а изложбата беше под надслов Зад кулисите. Серена присви очи и се загледа в снимката. В нея имаше нещо невинно и красиво, а в същото време беше и малко отвратителна. Може би не беше око. Серена не бе сигурна какво точно е изобразено на снимката. Обаче, определено беше готино. Без съмнение тя знаеше къде ще прекара следващите два часа.

Нахлу в стаята си и смъкна униформата, като я замени с черни кожени панталони. След това грабна палтото си и викна асансьора. След минути вече слизаше от таксито пред галерията „Уайтхот“ в центъра на Челси.

Още в момента, в който влезе, Серена грабна безплатна чаша джин-мартини и се подписа в листа на гостите. Галерията беше пълна с двадесет и няколко годишни битници с готини дрехи, които пиеха безплатно мартини и се наслаждаваха на снимките, окачени на стените. Всяка снимка беше сходна на тази от картичката, същият черно-бял близък план на око, увеличени и в различни нюанси. Под всяка имаше надпис, а на всеки надпис имаше име на знаменитост: Кейт Мос, Кейт Хъдсън, Хоакин Финикс, Джъд Лоу, Жизел Бюндхен, Еминем, Шер, Кристина Агилера, Мадона, Елтън Джон.

От невидимите колони звучеше френска поп музика. Фотографите, братя Реми, еднояйчни близнаци, синове на френски модел и английски херцог, бяха център на вниманието на репортерите от „Арт Форум“, „Вог“, W, „Харпърс Базар“ и „Ню Йорк Таймс“.

Серена изучаваше всяка от фотографиите доста задълбочено. Накрая реши, че не са очи, сега, когато ги виждаше увеличени. Но какво бяха? Пъпчета?

Изведнъж тя почувства ръка на кръста си.

— Здравей, мон шери. Красиво момиче. Как се казваш?

Беше един от братята Реми. Беше на двадесет и шест, висок колкото Серена. Имаше черна къдрава коса, ослепително сини очи и говореше с френски и британски акцент. Беше облечен в морскосиньо от глава до пети, а устните му бяха тъмночервени и извити в краищата. Беше абсолютно прекрасен, също като брат си.

Щастливка.

Серена не се възпротиви, когато той я дръпна за снимка с брат си за неделното издание на „Сънди Таймс“ в раздела за стил. Единият брат стоеше зад нея и целуваше врата й, а другият беше коленичил и прегръщаше коленете й. Около тях хората лакомо гледаха, нетърпеливи да зърнат новото момиче.

Всеки в Ню Йорк искаше да е известен. Или поне да види някой известен, за да може да се хвали впоследствие.

Репортерът от „Ню Йорк Таймс“ разпозна Серена от разни купони от преди година и нещо, но искаше да се увери, че е тя.

— Серена ван дер Удсен, нали? — запита той като вдигна поглед от бележника си.

Серена се изчерви и кимна. Беше свикнала да я разпознават.

— Трябва да ни станеш модел — въздъхна един от братята Реми и целуна ръката й.

— Да, трябва — съгласи се другият и пъхна маслинка в устата й.

Серена се засмя и каза:

— Става, защо не? — въпреки че не знаеше с какво се захваща.

Единият от братята посочи врата, маркирана със знак „Частна стая“ в другия край на галерията.

— Ще те чакаме там. Не се притеснявай и двамата сме гейове.

Серена се захили и пое голяма глътка от питието си. Шегуваха ли се?

Единият брат я тупна по задника.

— Всичко е наред, скъпа. Ти си абсолютно зашеметяваща, затова няма от какво да се притесняваш. Хайде. Ние ще сме там след минута.

Серена се поколеба, но само за секунда. Можеше да е една от подобните на Кристина Агилера и Хоакин Финикс. Няма проблем. С вдигната брадичка, тя се запъти към стаята.

Точно тогава, някакъв тип от Лигата за Обществено изкуство и жена от нюйоркската Управа на превозвачите се присъединиха към двамата братя и заговориха за новата авангардна обществена програма за изкуство. Искаха да поставят снимки на братята Реми по автобусите, метрото и по такситата из целия град.

— Да, няма проблем, ако изчакате малко, имаме съвсем нова звезда. Ще ви я дадем ексклузивно! — съгласиха се братята Реми.

— Как се казва тя? — запита нетърпеливо жената.

— Серена — казаха двамата братя едновременно.