Интригантката

„Отнесени от вихъра“ отнесена от вихъра

Две мартинита и три ленти по-късно, Серена изскочи от едно такси пред „Констънс“ и се затича по стълбите към аудиторията, където репетицията тъкмо беше започнала. Както винаги, тя закъсняваше с половин час. По целия коридор се носеше мелодия на „Токинг Хедс“, изсвирена жизнерадостно на пианото. Серена отвори вратата на аудиторията и видя стария си приятел Ралф Ботъмс III да пее Burning down the South по мелодия на известна песен с безизразно лице. Беше облечен като Рет Бътлър, с изкуствен мустак и месингови копчета. Ралф беше наддал през последните две години и лицето му беше червендалесто, все едно беше преял със сурово месо. Държеше ръцете на набито момиче с кафява къдрава коса и сърцевидно лице — Скарлет О’Хара. Тя също пееше, като произнасяше думите със силен Бруклински акцент.

Серена се облегна на стената, за да погледа със смесица от ужас и интерес. Това, което видя в галерията не я стресна, но това… това беше страшно!

Когато песента свърши, останалите от клуба заръкопляскаха радостно. След това учителката, възрастна англичанка, започна да режисира следващата сцена.

— Скарлет, сложи ръцете си на хълбоците — инструктира я тя. — Да, покажи ми, покажи ми. Така. Представи си, че си сензацията на Юга, по време на гражданската война. Ти погазваш всички правила.

Серена се обърна да погледне през прозореца и видя три момичета да слизат от такси на Деветдесет и трета и Медисън. Тя присви очи и разпозна Блеър, Кати и Изабел. Сключи ръце на гърдите си, за да се предпази от странното чувство, което я преследваше, откакто се беше върнала в града. За първи път в живота си се чувстваше сама.

Без да каже и дума на хората в клуба по драма — Здравейте! Довиждане! — Серена се измъкна от аудиторията отново в празния коридор. Стената беше осеяна с флаери и надписи, така че тя спря и се зачете. Единият от тях беше за кастинга за филма на Ванеса Ейбрамс.

Тъй като познаваше Ванеса, беше наясно, че филмът ще е много сериозен и мрачен, но беше по-добре от това да пееш глупави песни и да правиш фокус-бокус с дебелия червендалест Ралф Ботъмс III. Кастингът на Ванеса беше започнал преди час на една пейка в Медисън Скуеър Гардън, но можеше и още да не е свършил. И така, Серена отново се озова забързана към такси на път за центъра.

— Ето така искам да го направиш — каза Ванеса на Марджъри Джафи, второкурсничка в „Констънс“, и единственото момиче, което се беше появило за ролята на Наташа. Марджъри имаше червена къдрава коса и лунички, малко прасешко носле, и нямаше врат. Непрекъснато дъвчеше дъвка и беше абсолютно, кошмарно неподходяща за ролята.

Слънцето залязваше и целият парк беше облян в розова светлина. Във въздуха се усещаше характерният аромат на Ню Йорк през есента — смесица от димящи камини, изсъхнали листа, димящ хотдог, кучешка пикня и изгорели газове.

Даниел лежеше по гръб на пейката в парка, така както беше инструктиран от Ванеса — ранен офицер със странно разположени крайници. Ранен във войната и от любовта, той беше трагично блед, слаб и смачкан. На гърдите му лежеше малка стъклена лула. За щастие, Ванеса я беше намерила на улицата в Уилямсбърг през уикенда. Тази лула беше перфектният реквизит за сексапилен, наранен княз.

— Ще прочета репликата на Наташа, а ти наблюдавай внимателно. Хайде Дан, започваме — каза Ванеса.

— Не спеше ли? — каза Ванеса-като-Наташа на Дан-като-княз Андрей.

— Не, наблюдавам те от доста време. Инстинктът ми подсказваше, че си тук. Само ти ми даваш това чувство на спокойствие… тази светлина! Иска ми се да се разплача от радост! — тихо отговори Дан-като-княз Андрей.

Ванеса коленичи до главата му, а лицето й грееше от тържествена наслада.

— Наташа, твърде много те обичам! Повече от целия свят! — въздъхна Дан, като се опита да се изправи, но от болка отново се сви на пейката.

Каза, че я обича! Ванеса грабна ръката му, а лицето й почервеня от наслада. Беше изцяло изгубена в този момент. След това се опомни, пусна ръката му и се изправи.

— Твой ред е — каза тя на Марджъри.

— Кей — отвърна Марджъри, докато продължаваше да дъвче с отворена уста. Свали ластика от къдравата си коса и я бухна с ръка. После коленичи до Дан, държейки сценария и попита:

— Готов ли си?

Дан кимна.

— Не спеше ли? — каза тя, като пърхаше флиртуващо с очи, продължавайки да джвака.

Дан затвори очи и каза репликата си. Само със затворени очи можеше да се сдържи да не се засмее.

Насред сцената Марджъри употреби фалшив руски акцент. Беше ужасно зле.

Ванеса мълчаливо страдаше и се чудеше какво да прави с ролята на Наташа. За момент си се представи как купува перука и сама я изиграва, като помоли някой друг да заснеме сцената. И все пак, това беше нейният проект — тя трябваше да го снима.

Точно тогава някой я хвана за ръката и попита:

— Може ли аз да опитам, когато тя свърши?

Ванеса се обърна, за да види Серена ван дер Удсен, останала без дъх, понеже беше тичала през парка. Бузите й бяха поруменели, а очите й — тъмни като небето. Серена беше нейната Наташа, ако изобщо имаше такава.

Даниел рязко се изправи, забравил болките и репликата си. Лулата се изтърколи и падна.

— Чакай, не сме готови — каза Марджъри и ръгна Дан по ръката. — Трябва да ми целунеш ръка.

Дан я погледна с празен поглед.

— Разбира се. Марджъри, имаш ли нещо против да дадеш на Серена сценария си? — каза Ванеса.

Серена и Марджъри си смениха местата. Този път Дан стоеше с отворени очи. Не смееше дори да мигне.

Започнаха да четат.

— Наблюдавам те от доста време — каза Дан и това беше вярно.

Серена коленичи до него и хвана ръката му. Дан се почувства отмалял и беше благодарен, че е легнал.

Уау. Много е лесен.

Той беше участвал в много пиеси, но никога не беше усещал нещото, наречено „химия“, с никого преди това. А да усетиш това чувство със Серена ван дер Удсен, беше все едно да умреш от изтънчена смърт. Беше все едно двамата със Серена да споделят един и същ въздух. Той вдишваше, а тя издишваше. Той беше безмълвен и неподвижен, докато тя изригваше до него като фойерверки.

Серена също се забавляваше. Сценарият беше красив и чувствен, а и този, приличащ на битник Дан, беше много добър актьор.

„Мога да получа ролята“, помисли си тя въодушевено. Досега не се беше замисляла сериозно какво иска да прави с живота си, може би това беше актьорството.

Те продължиха да четат и след отбелязания край, все едно бяха забравили, че играят. Ванеса се намръщи. Серена беше чудесна — двамата заедно бяха чудесни — но Дан щеше да загуби съзнание от радост. Направо да си изповръщаш червата.

„Момчетата са толкова прозрачни“, помисли си Ванеса и прочисти шумно гърлото си:

— Благодаря ти, Серена. Мерси, Дан — каза тя и се престори, че пише нещо в бележника си. — Утре ще ви известя — добави и написа само в сънищата ти.

— Беше забавно! — каза Серена и се усмихна на Дан.

Дан я погледна замечтано от мястото си на пейката, все още опиянен от споделения момент.

— Марджъри, на теб също ще кажа утре, става ли? — каза Ванеса на червенокосото момиче.

— Добре, мерси.

Дан се изправи, мигайки с неразбиране.

— Много благодаря, че ми позволи да се пробвам — каза Серена сладко и се обърна да си върви.

— Ще се видим после — каза Дан някак отнесено.

— Чао — каза и Марджъри, като му помаха и хукна след Серена.

— Дан, хайде да изрепетираме твоя монолог — каза остро Ванеса, — искам да заснема първо него.

— Кое метро вземаш? — запита Марджъри, докато вървяха със Серена през парка.

— Ами 6, предполагам — отговори тя, тъй като никога не ползваше метрото, но нямаше нищо лошо в това да се повози с Марджъри.

— Хей, аз също. Можем да се прибираме заедно — щастливо каза Марджъри.

Беше час пик и метрото беше претъпкано. Серена се озова между жена с огромна чанта „Дафис“ и дебело малко момче, което нямаше къде да се хване и се държеше за палтото й, като го стискаше всеки път, когато влакът потегляше. Марджъри се държеше за релсата над главата си, но едва я стигаше с върховете на пръстите си, и постоянно се буташе в хората и ги настъпваше по обувките.

— Не смяташ ли, че Дан е страшно сладък? Нямам търпение да започнем да снимаме. Така ще мога да съм покрай него всеки ден — каза Марджъри.

Серена се усмихна. Явно Марджъри смяташе, че е получила ролята, което беше малко тъжно, понеже Серена беше абсолютно сигурна, че ролята е нейна. Беше ги заковала.

Тя си представи как се опознават с Дан. Той имаше тъмни очи с натрапчив поглед и говореше така, сякаш изговаряше собствените си мисли. Това й харесваше. Щеше да се наложи да репетират доста след училище. Почуди се дали той обича да излиза и кое е любимото му питие.

Влакът рязко спря на Петдесет и девета и Лексингтън — Блумингдейлс. Серена замалко щеше да падне върху малкото момче.

— Ау — каза то и я изгледа лошо.

— Това е моята спирка — каза Марджъри и си проправи път към вратата. — Съжалявам, че не ти дадоха ролята. Ще се видим утре на училище.

— Късмет — викна Серена след нея. Влакът се поизпразни и тя седна на една седалка, а мислите й все още бяха заети с Дан.

Представи си как пият ирландско кафе в тъмни кафенета и дискутират руска литература. Той изглеждаше така, сякаш много чете. Можеше да й дава книги и да й помага с актьорската игра. Дори можеха да станат приятели. Имаше нужда от нови такива.