Интригантката

Промяна на решението

— Грозна, грозна, грозна — каза Серена за новата си рокля, направи я на кълбо и я хвърли на леглото си.

Прекрасната рокля на „Токка“? О, я стига, колко би могла да бъде грозна?

Цяла седмица Серена беше обличала кафявата си униформа, беше ходила на училище и се беше връщала вкъщи да гледа телевизия, след това да вечеря и пак телевизия и след това да спи. Дори намери време да напише малко домашни. Тя не говореше с никого, освен с родителите и учителите си или да размени случаен поздрав с някое момиче в училище. Чувстваше се само наполовина там, като сянка на предишната Серена, момиче, което всички са познавали, но вече никой не си спомня. И за първи път в живота си се почувства грозна и странна. Очите и косата й изглеждаха безцветни, а прекрасната й усмивка и готино поведение се бяха изпарили.

Беше петък, нощта на партито Целувка по устните. Въпросът, който търсеше отговор беше: да отида или да не отида?

Преди, когато правеха такива изискани партита, Серена и приятелките й прекарваха половината вечер в преобличане, пиеха джин с тоник и измисляха шантави тоалети. Сега, обаче, Серена прерови гардероба си сама.

Там бяха дънките, които беше разкъсала на една ограда в Риджфийлд, и сега имаха цепка на единия крачол. Там беше и бялата сатенена рокля, която носеше на Коледното парти в девети клас. Старото кожено яке на брат й. Калните й обувки за тенис, които трябваше да бъдат изхвърлени преди две години. А, и какво е това? Червен вълнен пуловер — на Нейт. Серена го приближи до лицето си и го подуши. Миришеше на нея, а не на него.

В дъното имаше черна кадифена рокля, която беше купила от обикновен магазин с Блеър. Беше рокля за танци и много алкохол в някоя къща, пълна с хора, дошли да се забавляват. Тя припомни на Серена каква беше, когато я купи — старата Серена, която беше допреди две седмици. Остави пеньоара й да се спусне на земята и нахлузи роклята през главата си. Може би тя щеше да й върне част от загубената сила.

Отиде боса в спалнята на родителите си, където те се приготвяха за тяхното официално събитие.

— Какво ще кажете? — попита и се завъртя пред тях.

— О, Серена, няма да облечеш това. Моля те, кажи, че няма да го облечеш — възкликна майка й, слагайки голям гердан от перли на врата си.

— Какво й е?

— Стара и ужасна е. С такава рокля беше погребана баба ми — отговори г-жа ван дер Удсен.

— Какво им е на новите рокли, които купихте с майка ти миналата седмица? — запита г-н ван дер Удсен. — Купи ли си нещо за партито?

— Разбира се, че купи — намеси се отново г-жа ван дер Удсен. — Купи си прекрасна черна рокля.

— Да, с която изглеждам като дебела монахиня — каза нацупено Серена. После постави ръце на кръста си и позира пред голямото огледало на майка си — Харесва ми тази рокля, сякаш има характер.

Майка й въздъхна неодобрително:

— Добре, какво ще носи Блеър?

Серена изгледа майка си и замига. При нормални обстоятелства щеше да знае с точност до бельото с какво ще е облечена Блеър. А Блеър щеше да настоява да отидат заедно за обувки, защото ако имаш нова рокля, трябва да имаш и нови обувки. Блеър обожаваше обувки.

— Блеър каза на всички да са ретро — излъга Серена.

Майка й беше на път да отговори нещо, но Серена чу телефона в спалнята й да звъни. Дали беше Нейт, за да й се извини? Блеър? Тя с препъване се затича по коридора, за да го вдигне.

— Ало? — каза почти без дъх.

— Йо, кучко. Сори, че не съм се обаждал отдавна.

Серена си пое въздух и седна на кревата си. На телефона беше брат й Ерик.

— Хей — каза тя.

— Видях те във вестника миналата неделя. Много си щура — засмя се Ерик. — Как реагира мама?

— Никак. Все едно мога да правя каквото си поискам. Всички мислят, че съм съсипана или нещо такова — каза Серена избирайки подходящи думи.

— Не е така. Какво става? Звучиш някак тъжно.

— Да, така е — отговори Серена и долната й устна започна да трепери.

— Защо? Какво е станало?

— Не знам. Има някакво парти, на което трябва да отида и всички ще ходят. Нали знаеш — започна тя.

— Е, това никак не звучи зле — нежно каза Ерик.

Серена постави възглавницата си на таблата на кревата и се вмъкна под покривката, после легна на възглавницата и затвори очи.

— Просто никой не ми говори, а дори не знам защо, но откакто се прибрах се държат с мен все едно съм болна от луда крава или нещо подобно — обясни тя, а сълзите започнаха да капят изпод затворените й клепачи.

— Ами Блеър и Нейт? Те поне трябва да ти говорят, нали са ти най-добрите приятели.

— Вече не — каза тихо Серена, а сълзите вече свободно се стичаха по бузите й. Тя взе една възглавница и се опита да спре потопа.

— Е, нали знаеш какво казвам?

— Какво? — преглътна тя и изтри носа си с опакото на ръката си.

— Майната им. Напълно. Нямаш нужда от тях. Ти си най-страхотната мацка в Западното полукълбо. Прати ги по дяволите.

— Да, но те са ми приятели.

— Е, вече не, нали така каза самата ти. Ще си намериш нови приятели. Наистина! Не можеш да позволиш на тъпанарите да те правят на глупачка. Трябва да ги пратиш по дяволите.

Това беше типично за Ерик. Серена се засмя и отново изтри носа си с възглавницата, а после я хвърли в другия край на стаята.

— Окей — каза тя и се изправи — Прав си!

— Аз винаги съм прав. Затова е трудно да ме намериш. Има огромно търсене на хора като мен — каза той.

— Липсваш ми — каза тя и задъвка нокътя на малкия си пръст.

— И ти на мен!

— Серена? Тръгваме! — чу тя майка си да вика от фоайето.

— Окей, трябва да тръгвам. Обичам те.

— Чао.

Серена затвори. На края на кревата й стоеше поканата за партито, която Джени беше направила за нея. Тя я грабна и я хвърли в кошчето.

Ерик беше прав. Не трябваше да ходи на някакъв глупав бенефис, само защото всички други ще са там. Те дори не я искаха. Майната им. Тя беше свободна да прави каквото си поиска.

Взе телефона и го занесе до бюрото си, където стоеше бележникът й. Прерови купчина листа, докато намери телефонните номера на учениците в „Констънс Билард“ от едно писмо, получено по пощата в понеделник. Внимателно изчете имената, надали беше единствената, която нямаше да иде на партито. Щеше да намери някой друг, с когото да излезе.