Короната

Първа глава

– Съжалявам – казах, подготвяйки се за неизбежната бур­на реакция. Още в началото на Избора ми си представях такъв завършек: как десетки от ухажорите ми напускат наведнъж, много от тях недоволни заради преждевременния край на славата им. Но след изминалите две седмици, след като научих колко мили, интелигентни и великодушни са повечето от тях, мисълта за масовата елиминация започна да ме смущава безкрайно.

Те бяха постъпвали справедливо с мен, а сега аз трябваше да им отвърна с несправедливост.

– Съзнавам, че е неочаквано, но лабилното състояние на майка ми принуди краля да ми възложи повече отговорности, а единственият начин да се справя с тях е да намаля ангажиментите си спрямо надпреварата.

– Как се чувства кралицата? – попита Айвън, преглъщайки тежко.

Въздъхнах.

– Изглежда... изглежда доста зле.

Татко се двоумеше дали да ме пусне при нея, но накрая успях да го склоня. Веднага щом я видях да спи до монитора, отчитащ сърдечния ù ритъм, разбрах колебанието му. Току-що бе излязла от операция; докторите бяха взели вена от крака ù, за да заменят онази в гърдите ù, която бе претоварила до смърт.

Един от хирурзите каза, че я били изпуснали за момент, но успели да я върнат към живота. Седях до нея, хванала ръката ù. Колкото и глупаво да звучеше, нарочно се бях прегърбила с надеждата да се събуди и да поправи стойката ми. Не подейства.

– Поне е жива. А баща ми... той...

Раул сложи утешително ръка върху рамото ми.

– Няма нищо, Ваше Височество. Всички разбираме.

Плъзнах очи из стаята и задържах погледа си върху всеки от кандидатите за миг, запечатвайки лицата им в паметта си.

– Между другото, всички ме ужасявахте – признах си аз. Из стаята се разнесе сдържан смях. – Безкрайно много ви благодаря, че положихте усилия и се държахте толкова благородно с мен.

На вратата се показа един страж и се покашля дискретно, за да обяви присъствието си.

– Простете, милейди. Наближава време за бюлетина. Екипът иска да провери... ъ – той изпълни смутен жест с ръцете си – ... косата ви и други такива.

Кимнах.

– Благодаря. Идвам след секунда.

Когато стражът си тръгна, върнах вниманието си към момчетата.

– Дано не ми се сърдите, че се сбогувам с всички ви едновременно. Желая ви множество успехи занапред.

Изпратиха ме с хорово довиждане. След като напуснах Мъжкия салон, си поех дълбока глътва въздух и се настроих за предстоящото. Ти си Идлин Шрийв и никой – буквално никой – не е по-могъщ от теб.

В двореца цареше злокобна тишина без мама и придворните ù дами, без смеха на Арън по коридорите. Нищо не подчертава нечие присъствие повече от загубата му.

Вдигнах рамене и се отправих към студиото.

– Ваше Височество – поздравиха ме няколко души, като влязох през вратата. Всички ми се покланяха и се отместваха от мен, избягвайки погледа ми. Не знам дали беше от състрадание, или защото вече бяха осведомени.

– Ох – пророних, като се зърнах в огледалото. – Кожата ми е малко лъскава. Би ли...?

– Разбира се, Ваше Височество.

Гримьорката напудри умело лицето ми.

Изпънах високата дантелена яка на роклята си. Тази сутрин ми се беше сторило най-подходящо да се облека в черно предвид общото настроение в двореца. Но вече започвах да се чудя дали изборът ми е бил правилен.

– Изглеждам прекалено сериозно – споделих опасението си. – Но не като почтена дама, а като разтревожена жена. Не ми харесва.

– Изглеждате прекрасно, милейди. – Гримьорката освежи червилото ми. – Също като майка си.

– Напротив – оплаках се аз. – Нямам нито косата, нито кожата, нито очите ù.

– Не това имах предвид. – Усмихнатото, приятно закръглено момиче с малки къдрички по челото застана до мен и погледна отражението ми в огледалото. – Виждате ли. – Тя посочи очите ми. – Цветът им е различен, но излъчват същата решимост. А и имате нейната ведра усмивка. Знам, че приличате най-много на баба си, но определено сте дъщеря на майка си.

Вперих поглед в отражението си. Момичето имаше право. И ми помогна да не се чувствам толкова изоставена в този самотен момент.

– Благодаря ти. Много мило.

– Всички се молим за нея, милейди. Знаем колко е жилава.

Изкисках се независимо от мрачното си настроение.

– Такава си е.

– Две минути! – провикна се режисьорът.

Излязох на застланата с килим сцена, приглаждайки роклята си с длани. Дори под ярката светлина на прожекторите студиото ми се струваше по-студено от обичайното, а като заех мястото си зад подиума, усетих кожата си настръхнала.

Гаврил, облечен малко по-сдържано, но изискан както винаги, ми се усмихна състрадателно.

– Сигурна ли сте, че имате сили за това? Нямам нищо против да съобщя новината вместо вас.

– Благодаря ти, но мисля, че аз трябва да го направя.

– Добре. Как е майка ви?

– Видях я преди един час; стори ми се добре. Докторите не я събуждат, за да се възстанови, но изглежда толкова измъчена. – Затворих очи за момент и опитах да запазя самообладание. – Извинявай. Малко съм притеснена. Но при всички случаи се справям по-добре от татко.

Той поклати глава.

– Не мога да си представя някой да страда повече от него. Още откакто я срещна, целият му свят се върти около майка ви.

Замислих се за предишната вечер, за стената със снимки в стаята им... и прегледах наум всички подробности, които наскоро ми бяха разкрили за началото на връзката си. Въпреки това не виждах смисъл да се пребориш с толкова трудности в името на любовта, а тя да те остави така безпомощен накрая.

– Ти си присъствал, Гаврил. Видял си техния Избор. – Преглътнах колебливо. – Възможно ли е да се получи? И как?

Той сви рамене.

– Вашият ми е трети, но не мога да ви кажа как се получават нещата, как една лотария може да ви намери сродната душа. Знам само едно: не се възхищавах особено на дядо ви, но той се отнасяше с кралицата като с най-важното същество на планетата. Колкото и грубо да се държеше с останалите, с нея винаги беше мил. Само тя успя да види добрата му страна. Въпросът е, че дядо ви откри правилната жена.

Присвих очи насреща му, усещах, че ми спестява нещо. Знаех, че дядо ми е бил строг владетел, но като се замислех, само в тази светлина го познавах. Татко не ми беше разказвал що за съпруг и баща е бил, а и аз самата проявявах по-голям интерес към баба ми.

– А що се отнася до Избора на баща ви. Едва ли знаеше какво търси. Май същото важеше и за майка ви. Но двамата си пасваха във всяко отношение. Всички околни го забелязаха дълго преди тях самите.

– Наистина ли? – учудих се аз. – Не са го усещали?

Гаврил направи физиономия.

– Мен ако питате, по-скоро тя не го усещаше. – Той ме погледна многозначително. – Като че ли е семейна черта.

– Гаврил, ти си един от малкото хора, на които бих го признала, но проблемът не е там, че не знам какво търся, а че не бях готова да започна търсенето.

– Хм. Тъкмо това се питах.

– Но ето че съм тук.

– И то сама, опасявам се. Ако решите да продължите напред, а след вчерашната случка никой не би ви укорил дори да се откажете, то само вие можете да направите този важен избор.

Кимнах.

– Знам. И именно това ме плаши.

– Десет секунди – обяви режисьорът.

Гаврил ме потупа по рамото.

– Можете да разчитате на мен във всяко едно отношение, Ваше Височество.

– Благодаря ти.

Изправих рамене пред камерата и опитах да си придам спокоен вид, когато се появи червената светлинка.

– Добро утро, народе на Илеа. Аз, принцеса Идлин Шрийв, съм тук, за да ви съобщя за някои скорошни събития около кралското семейство. Първо ще ви предам добрата новина.

Опитах да се усмихна, наистина опитах, но се чувствах толкова самотна.

– Обичният ми брат, принц Арън Шрийв, се ожени за френската принцеса Камил де Советер. Неочакваната им сватба по никакъв начин не помрачава радостта ни за щастливата двойка. Нека всички заедно им пожелаем един благополучен брак.

Направих кратка пауза. Ще се справиш, Идлин.

– Тъжната новина е, че снощи майка ми, Америка Шрийв, кралицата на Илеа, получи много сериозен инфаркт.

Отново спрях. Имах чувството, че думите образуват бент в гърлото ми и затрудняват все повече говора ми.

– Кралицата е в критично състояние и под постоянен лекарски надзор. Призовавам ви да се мо...

Покрих устата си с длан. Щях да се разплача. Щях да загубя самообладание пред камерите на националната телевизия, а от Арън знаех какво мисли народът за мен – не биваше да прибавям и мекушавост.

Сведох поглед. Мама се нуждаеше от мен. Татко също. Може би донякъде дори страната ни се нуждаеше от мен. Не исках да ги разочаровам. Затова подсуших сълзите си и продължих.

– Призовавам ви да се молите за бързото ù възстановяване, тъй като всички я обичаме и разчитаме на мъдростта ù.

Поех си въздух. Само така можех да се справя. Вдишай, издишай.

– Майка ми изпитва огромно уважение към Избора, който, както всички знаете, е причината за дългия щастлив брак на родителите ми. Затова реших да почета най-голямото ù желание и да продължа със собствения ми Избор. С изглед на напрежението, в което се намира кралският двор през последните двайсет и четири часа, смятам за най-разумно още сега да намаля кандидатите до Елита. Баща ми е свел избора си до шест вместо десет претенденти заради извънредни обстоятелства, така че следвам неговия пример. Следните шестима господа са поканени да останат в Избора: сър Гънър Крофт, сър Кайл Удуърк, сър Иън Кейбъл, сър Хейл Гарнър, сър Фокс Уесли и сър Хенри Джакопи.

Странно, но имената им ми подействаха успокоително, явно защото знаех колко се гордеят и усещах радостта им дори от разстояние.

Почти приключвах. Народът бе осведомен, че Арън отиваше да живее другаде, че майка ми можеше да не оцелее и че въпреки това Изборът щеше да се състои. Но сега идваше ред на новината, пред която тръпнех от ужас. Писмото на Арън ми съобщаваше какво мисли илейският народ за мен. Как ли щяха да реагират хората?

– Тъй като майка ми е в доста тежко състояние, крал Максън Шрийв реши да остане до нея. – Вече няма връщане назад. – В тази връзка ме провъзгласи за свой регент, какъвто ще остана, докато не се почувства готов да се върне на поста си. Дотогава ще отговарям лично за всички държавни въпроси. Приемам тази отговорна роля с натежало сърце, но се радвам, че мога да помогна някак на родителите си. Очаквайте текуща информация по всички посочени въпроси. Благодаря ви за отделеното време и ви желая хубав ден.

Камерите спряха и аз слязох от сцената, за да седна на един от столовете, предвидени за семейството ми. Виеше ми се свят и навярно щях да остана там с часове, ако смятах, че е допустимо, но ме чакаше твърде много работа. Първата ми задача беше да проверя как са мама и татко, а после се залавях с ангажиментите си. Днес трябваше да се срещна и с Елита.

На излизане от студиото спрях рязко, тъй като пътят ми се оказа заприщен от господата, застанали в колона. Първото лице, което привлече вниманието ми, беше това на Хейл. Той се усмихна широко и ми поднесе цвете.

– За теб.

Погледнах зад него и видях, че всички момчета държаха цветя, някои с остатъци от корените. Явно бяха чули имената си по бюлетина и веднага бяха хукнали към градината.

– Глупчовци – въздъхнах аз. – Благодаря ви.

Взех цветето на Хейл и го прегърнах.

– Казах по нещо всеки ден – прошепна той, – но ми дай знак, ако искаш да вдигнем бройката на две, става ли?

Стиснах го още по-силно.

– Благодаря ти.

Иън беше следващият и макар с него да се бяхме докосвали само за снимките от първата ни среща, не можах да се сдържа и го прегърнах.

– Защо ли си мисля, че теб са те принудили? – прошепнах му.

– Взех цветето от една ваза в коридора. Не ме издавай на персонала.

Потупах го по гърба и той направи същото.

– Ще се оправи – увери ме Иън. – Всичко ще е наред.

Кайл беше убол пръста си на някакво трънче и като се прегърнахме, държеше кървящата си ръка настрани от дрехите ми, което ме разсмя.

– За усмивките – каза Хенри, като прибавих и неговото цвете към букета.

– Добре, добре – отвърнах и той се усмихна заедно с мен.

Дори Ерик ми беше донесъл цвете. Позасмях се, като го приех.

– Това е глухарче – изтъкнах.

Той сви рамене.

– Знам. Някои го приемат като бурен, други като цвете. Въпрос на гледна точка.

Прегърнах го и усетих как поглежда към останалите момчета, явно смутен, задето получаваше същото внимание като тях.

Гънър преглътна свенливо и не каза почти нищо, но ме прегърна нежно, преди да се отдалечи.

Фокс държеше три стръкчета цветя в ръката си.

– Не можах да избера само едно.

Усмихнах му се.

– Всичките са красиви. Благодаря ти.

Прегръдката на Фокс беше силна, сякаш изпитваше нужда да ми окаже по-голяма подкрепа от останалите. Надникнах към Елита през рамото му.

Не, във всичко това нямаше никакъв смисъл, но разбирах как се е случило, как, макар и с усилие, сърцето на човек може да се отвори толкова широко. Тъкмо такава надежда хранех: дългът и любовта да се застъпят някак, а аз да намеря щастие по средата.