Короната

Трийсет и четвърта глава

Влетях в студиото, издирвайки Еико. Не го намирах сред тълпата от хора, лутащи се да търсят мен.

Скочих на сцената в мига, в който лампичката на камерата светна в червено, отметнах косата от лицето си и заговорих без всякаква цел и посока.

– Добър вечер, Илеа. – Нарушавах всички правила относно публичните речи. Стойката ми беше потресаваща, говорех накъсано и дори не гледах в обектива, понеже продължавах да търся Еико. – За тазвечерното специално издание на осведомителния бюлетин сме ви подготвили една изненада.

Най-накрая го видях – стоеше наполовина скрит зад Хен­ри.

– Нека приветстваме заедно господин Еико Коскинен на сцената.

Студиото избухна в аплодисменти, а аз се надявах Еико да събере смелост и да дойде пред камерите заради мен. Той преглътна и изпъна вратовръзката си, докато Хенри го тупаше окуражително по гърба.

Като стъпи на сцената, го хванах за ръка и го накарах да остане до мен. Малко ми се виеше свят и се притеснявах, че при него също е така.

– Някои от вас навярно си спомнят този господин от бюлетина преди няколко седмици. Това е преводачът на сър Хенри и откакто пристигна в двореца, се доказва като интелигентен, мил, почтен, забавен и още десетки неща, които не съзнавах, че търся, докато не ги видях в него. – Погледнах към Еико и надеждата в очите му ми подейства някак успокояващо. – И така се влюбих безнадеждно в него.

– И аз в теб – отвърна той с толкова тих глас, че може би никой освен мен не го чу.

– Еико Петери Коскинен, ще ми направиш ли невероятната чест да станеш мой съпруг?

От гърлото му се изтръгна красив, недоумяващ смях и светът сякаш застина. Нямаше коленичене, нито трескаво търсене на пръстени. Бяхме само двамата с него.

И милионите ни зрители.

Той се обърна и аз проследих погледа му, знаейки, че търси Хенри. Приятелят му размахваше бурно ръце и викаше безгласно „да, да“.

– Да – отговори през смях Еико.

Спуснах се към него, прегърнах го през врата и го целунах. Усещах смътно овациите и радостните възгласи, но щастливото туптене на сърцето ми заглушаваше повечето.

Нещо в мен ми нашепваше, че трябва да се замисля как ще реагира народът, как ще се развият събитията след тази вечер. Но останалата част от съзнанието ми потисна тревогата и проумях с чиста, съвършена сигурност, че съм намерила спътника си в живота.

Отдръпнах се, за да го погледна, обзета от неописуема сладост.

След секунда по лицето му се изписа объркване.

– И... какво да правя сега?

Усмихнах се.

– Просто се оттегли от сцената за момент. Трябва да се погрижа за нещо друго. А после искам да си поговорим за толкова много неща.

– И аз.

Ръкопляскането постихна, а аз вперих очи в обектива, твърде щастлива, за да изпитвам страх, и се обърнах най-искрено към народа си.

– Съзнавам, че съм ви кралица от едва няколко дни, но през този кратък период и дълго преди това се безпокоях за мястото си в сърцата ви. Едва ли някога ще разбера защо се сблъсках с толкова масово неодобрение, но чак сега проумявам, че не бива да му отдавам такова значение. Животът ми си е мой, не ваш. По същия начин вашият живот трябва да принадлежи изцяло на вас самите, а не на мен.

В този момент усетих как настроението в студиото се променя рязко и може би се заблуждавах, но имах чувството, че същото се случва и извън него.

– Последните два месеца бяха шеметни за мен. Едва не загубих майка си, обичният ми брат близнак се пренесе в чужбина, провъзгласиха ме за кралица и доведох до край Избор, който изненада всички ни.

Усмихнах се при мисълта колко бързо се беше случило всичко... че трябваше да ме е разгромило, но не успя.

– По време на всички тези събития някои от вас изразяваха съпричастност към мен, докато други се чувстваха пренебрегнати. Едни ме подкрепяха, други се бунтуваха срещу мен. Неотдавна щях да заявя, че всичко това е неоснователно, но вече мисля другояче. Преди Избора живеех в тесен кръг от роднини и приятели. Признавам, че най-много ме интересуваше собственото ми благополучие и в негово име бях готова да пожертвам какво ли не, включително добруването на много от хората покрай мен. Не ви споделям всичко това с гордост.

За момент приковах очи в килима. Имах нужда да събера мислите си.

– Но срещата с всички тези млади мъже ми разкри света отвъд стените, зад които живеех. Едва през последните няколко седмици се убедих колко малко знам за собствената си страна. Бюджетните графици и предложения отразяват само на хартия вашите потребности, но именно срещата лице в лице с вас ми показа пред какво сте изправени. Затова – поех си дълбока глътка въздух – тази вечер искам да ви съобщя, че Илеа вече е конституционна монархия.

Из студиото се разнесоха смаяни възгласи и шепот, затова дадох малко време на публиката, както и на зрителите пред малкия екран да смелят информацията.

– Моля ви, не го приемайте като начин да намаля задълженията си. Истината е, че ви обичам твърде много, за да поема сама тази отговорност. Дори с верен партньор до мен – надникнах към Еико с усмивка – задачата е твърде сложна, както виждаме от преждевременната смърт и здравните проблеми на предшествениците ми. Затова ще изпълнявам моята роля оттук и ще ви помагам да изпълнявате своята. От дълго време със семейството ми търсим начини да подоб­рим живота ви, а всъщност се оказваме безсилни. Защото той трябва да е във ваши ръце. Чак тогава ще видим промяната, която някои от вас очакват поколения наред... Междувременно ще намеря подходящ премиер и през следващите две години ще организираме истински избори. Не мога да ви опиша с какво нетърпение очаквам да ми разкриете плановете си за страната ни. Сигурна съм, че с обновяването ù ще възникват множество въпроси и спънки, но моля ви, не се съмнявайте, че с кралското семейство сме на ваша страна. Не мога да управлявам сърцата ви, също както и вие не можеше да управлявате моето. Мисля, че е крайно време всички ние да се устремим към едно по-светло бъдеще.

Усмихнах се без нито капка страх и тревога; усещах единствено спокойствие. Ако вместо да се притеснявам за мнението на околните, съсредоточавах вниманието си върху работата, която вършех, отдавна щях да съм стигнала до това заключение.

– Благодаря ви за подкрепата. Както към мен, така и към семейството и годеника ми. Обичам ви, Илеа. Лека нощ!

Светлинките на камерите угаснаха и аз слязох от сцената сред какофония от крясъци. Съветниците очевидно се възмущаваха и търсеха отговори от баща ми.

– Защо държите сметка на мен, глупаци такива? – викаше им той. – Тя ви е кралица, за бога. Питайте нея.

Обърнах се към Еико.

– Добре ли си?

Той се засмя.

– Никога не съм бил по-щастлив и по-уплашен.

– Добре казано.

– Ей! – провикна се Кайл, а Хенри изскочи зад него и прегърна Еико.

Оставих ги да празнуват и се оттеглих. Чакаше ме още много работа.

Проправих си път през слисаните, побеснели съветници и набрах познатия номер от телефона в дъното на студиото.

Мерид вдигна веднага.

– Какво направи току-що? – разпищя ми се той.

– Отмених поканата си да участваш по какъвто и да било начин в управлението ми.

– Осъзнаваш ли колко глупаво постъпваш?

– Осъзнавам единствено, че преди няколко седмици нещо съвършено нормално те уплаши до смърт. Вече разбирам. Защо властта да е в чужди ръце, когато може да е в твоите?

– Ако си въобразяваш, че ще се отървеш така лесно от мен...

– О, да. Защото вече разговарям пряко с народа си и нямам нужда от теб. Сбогом, сър.

Усмихнах се блажено, тъй като бях сигурна в едно: никой нямаше да ми отнеме страната, защото доброволно я бях върнала на хората. Те заслужаваха щастие не по-малко от мен и вече нямахме нужда някой друг да ръководи живота ни.

– Идлин! – извика лейди Брайс, втурвайки се към мен. – Ах, ти, гениалното ми момиче!

– Съгласна си, нали?

– С кое?

– Да станеш премиер. Само докато дойде време за избори, но все пак.

Тя се засмя.

– Не знам дали съм най-подходящият човек за тази позиция. Пък и нали има...

– Хайде де, лельо Брайс.

За част от секундата по лицето ù се изписа същински ужас. После очите ù плувнаха в сълзи.

– Мислех, че никога няма да чуя тези думи.

Протегнах ръце и прегърнах жената, превърнала се в най-близката ми довереница. Чувствах се странно, защото макар и никога да не се бяхме разделяли, сега имах усещането, че си връщам нещо отдавна загубено. Същото изпитах, когато Арън се върна за коронацията ми.

– О, боже, трябва да се обадя на Арън! – възкликнах аз.

– Ще го добавим към списъка със задачи. Вече можем да отметнем от него поне две неща. Сгоди се и промени страната. Какво следва?

Погледнах към другия край на студиото, където баща ми се здрависваше с Еико, а мама го целуваше по бузата.

– Да променя живота си.