Короната

Тринайсета глава

– Чакай малко, в коя посока се движеха тези господа? – попита Хейл, докато слагаше две петифури в чинията си.

– Офицерите се движат диагонално. На твое място не бих направила така, но ти си знаеш.

Той се засмя.

– Добре. Ами тези малките?

– Само в права линия: наляво и надясно, напред и назад.

Той премести топа си и взе една от пешките ми.

– Честно казано, никога не бих предположил, че си любителка на шаха.

– Чак любителка, не. Просто в даден момент Арън доста се увлече по него и месеци наред ме насилваше да играя с него всеки божи ден. После обаче срещна Камил и се отказа от шаха, за да ù пише любовни писма.

Преместих офицера си и взех коня му.

– Ох, това дори не го очаквах – оплака се той с пълна уста. – Все чакам подходящия момент да те попитам за Арън, но се боях да не те разстроя.

Свих рамене, обмисляйки да отхвърля подканата му, но вместо това си напомних, че ако исках да намеря щастие, трябваше да допусна все някого до себе си. Затова въздъхнах и му споделих истината.

– Липсва ми. Може да се каже, че израснах с даден ми по рождение най-добър приятел, а сега вече го няма. Имам и други близки хора, като придворната ми дама Нийна например. Май не съзнавах колко съм се сближила с нея, докато Арън не си тръгна. Но и това ме плаши. Ами ако се привържа и към нея толкова силно, а накрая и тя ме напусне?

Хейл закима с глава и усетих, че опитва да потисне усмивката си.

– Не е смешно! – възмутих се и го замерих с една от пешките, които бе изгубил.

Той се отмести от пътя ù и се разсмя на глас.

– Не, не се усмихвам заради това. Просто... последния път, когато подхванахме сериозна тема, ти избяга. Нали не си обула кецове под роклята си?

– В никакъв случай. Не биха си отивали – отвърнах шеговито аз. – Но истината е, че трябваше да ти се доверя още тогава. Извинявай, че нещата при мен се случват малко по-бавно. Не съм свикнала да разкривам душата си пред хората.

– Не те пришпорвам. Търпелив човек съм.

Погледите ни се срещнаха за един твърде дълъг момент и аз сведох очи към шахматната дъска, където кръжеше ръката му.

– Що се отнася до отношенията ти с Нийна – продължи Хейл, – дори да ù се наложи да напусне двореца някой ден, ще си остане твоя приятелка, също както Арън си остава твой брат. Може и да ви е по-трудно да поддържате връзка, но ако наистина ги обичаш толкова, колкото твърдиш, ще си струва.

– Знам, че е така – признах си. – Но просто тази мисъл не ми помага. Пък и рядко намирам нови приятели, понеже не излизам често. Затова се старая да запазя онези, които вече имам.

Хейл се изкиска и междувременно пропуснах да видя какъв е бил ходът му върху дъската.

– Е, аз пък искам да те уверя, че дори да не избереш мен, ще си остана твой приятел до живот и ако някога ти потряб­вам, веднага ще скоча на самолета за Анджелис.

Усмихнах се.

– По нещо всеки ден.

Той кимна.

– Всеки ден.

– Наистина имах нужда да го чуя. Благодаря ти. – Надигнах се в стола си и започнах да планирам следващия си ход. – Ами ти? Кой е твоят най-добър приятел?

– Всъщност вече ме разпитваха по въпроса преди няколко седмици, точно след като си тръгна Бърк. Най-добрият ми приятел е момиче, а надзорниците ни решиха, че пиша любовно писмо до гаджето. Повярвай ми, беше доста унизително да я свържа по телефона с един от стражите и да я накарам да му обясни, че никога, ама никога не сме имали романтична връзка.

Прехапах долната си устна, доволна, че приемаше случката с чувство за хумор.

– Много съжалявам.

– Няма нищо. Даже на Кери ù беше забавно.

– Е, радвам се, че е минало леко. – Покашлях се. – Но сега ще трябва да те попитам: наистина ли никога не си се увличал по нея?

– Не! – Той почти потрепери. – Кери ми е като сестра. Мисълта да я целуна ми се струва направо абсурдна.

Вдигнах ръце пред себе си, учудена от бурната му реакция.

– Добре. Кери е безобидна. Ясно.

– Извинявай. – Отвращението по лицето му премина в свенлива усмивка. – Просто са ми задавали този въпрос милион пъти. Приятели, родителите ми... имам чувството, че всички се опитват да ни съберат, а аз не изпитвам нищо подобно към нея.

– Разбирам те. Понякога ми се струва, че всички искат да избера Кайл само защото сме израснали заедно. Сякаш това е достатъчно да се влюбиш в някого.

– Е, разликата тук е, че ти всъщност изпитваш чувства към Кайл. Личи си от пръв поглед.

Той се заигра с една излязла от играта пешка.

Аз забих очи в скута си.

– Не биваше да подхващам тази тема. Извинявай.

– Не, няма нищо. Единственият начин да запазим разума си в тези условия е да не забравяме, че ти определяш правилата и решаваш кой какъв шанс има. А от нас се иска само да бъдем себе си.

– А ти какъв шанс мислиш, че имаш?

Той ми се усмихна.

– Не знам. Някъде по средата може би?

Поклатих глава.

– По-нависоко.

– Така ли?

– Да.

Усмивката му поувехна.

– Това е удивително, но и малко страшничко. Печалбата идва с много отговорности.

Кимнах утвърдително.

– Цели тонове.

– Май преди не се бях замислял по въпроса. Но след като пое властта в свои ръце, започнах... да се плаша малко.

Вперих очи в него, сигурна, че недоразбирам нещо.

– Не ми казвай, че се оттегляш?

– Не – отвърна той, въртейки пешката в ръцете си. – Просто осъзнавам колко сериозно е всичко. Сигурен съм, че и майка ти е имала подобни моменти.

Говореше нетипично сприхаво и като че ли настроението му не беше повлияно само от въпроса за Кери. Аз опитах да запазя тона си равен, но въпреки това той избягваше погледа ми.

– Да не би да пропускам нещо? Още от самото начало си толкова ентусиазиран, че направо се чудех дали си с всичкия си. Разколебаваш ли се внезапно?

– Не съм казал, че се разколебавам – възрази той. – Просто ти споделях опасението си. Ти постоянно изразяваш своите. Каква е разликата?

Имаше доста истина в твърдението му, но очевидно бях засегнала болно място. А след всичките ми усилия да говоря откровено пред Хейл, не разбирах защо той решаваше да се затвори така. Не вярвах да ме подлага на изпитание просто за идеята, но се чудех дали не опитва да изпробва търпението ми.

Стиснах ръцете си в юмруци под масата и ги отпуснах, напомняйки си, че имам доверие на Хейл.

– Май е най-добре да сменим темата – предложих.

– Съгласен съм.

Но последва единствено мълчание.