Короната

Трийсет и първа глава

Елоиз ми помогна да дойда на себе си и докато вървях към стаята на Хенри, изглеждах наистина прелестно. Също както преди разговора с Кайл си напомних, че изборът ми не е лош. Хенри щеше да е всеотдаен, милосърден принц и необичайното ни общуване в началото нямаше да попречи на щастливия ни съвместен живот.

Прислужникът му отвори вратата и ме покани любезно. Хенри седеше на масата с отворени книги и кана чай пред себе си. Като ме видя, стана и ми се поклони с искрена радост.

– Здравей днес!

Изкисках се и тръгнах към него с широката дървена кутия в ръце.

– Здравей, Хенри. – Оставих я на масата и го прегърнах, а той като че ли грейна от жеста ми. – Какво е всичко това?

Докоснах книгите му, оглеждайки отворените страници. Естествено, макар и останал без учител, Хенри учеше английски. Той вдигна една от тетрадките си и ми я посочи.

– Пиша за теб. Мога прочета, да?

– О, да, разбира се.

– Добре, добре. – Хенри си пое дълбока глътка въздух и зачете с усмивка: – „Скъпа Идлин. Знам, че не мога го кажа, но мисля за теб всеки ден. Мои думи още не добре, но мое сърце – той докосна гърдите си – чувства какво не мога да кажа. Дори на фински не бих казал добре.“

Той се засмя на собствените си писания и сви рамене. Аз му отвърнах с усмивка.

– „Ти имаш красива, талантлива, умна и мила. Дано мога ти покажа колко хубаво мисля за теб. И повече целувки.“

Не можах да сдържа смеха си, а той така се зарадва да ме види в добро настроение, че ми се стори, че ще се пръсне от щастие.

– Още работя – обясни, оставяйки тетрадката на масата. – Аз извика Ерик?

– Не – отвърнах. – Искам да поговорим насаме.

Мисълта да общува сам с мен като че ли го притесни. Но досега и толкова не бяхме постигали. Той кимна и потри длани, като че ли се опитваше да прогони поне част от смущението си.

– Хенри, харесваш ме, нали така?

Той кимна.

– Да. Харесвам.

– И аз теб.

По лицето му изплува усмивка.

– Хубаво!

Отново се разсмях. Виждаш ли, Идлин – казах си, – всичко ще е наред.

– Хенри... Хенри, ще се ожениш ли за мен?

Той примижа насреща ми за момент, преди да ококори смаяно очи.

– Оженя за теб?

– Да, стига да искаш.

Той отстъпи назад с вечната си усмивка на лице, но в изражението му се появи нещо непознато. Колебание? Съмнение? При всички случаи изчезна само след секунда.

– Чакай, чакай. – Той коленичи пред мен и стисна двете ми ръце. – Ще омъжиш ли за мен?

– Да.

Хенри се разсмя и заобсипва ръцете ми с целувки, а след миг спря и впери поглед в тях, сякаш не можеше да повярва, че ще ги държи до края на живота си.

– Ела тук – подканих го да стане аз.

Той ме прегърна силно. Но колкото и сладък да беше моментът, едва сдържах сълзите си.

– Трябва да ми дадеш пръстен. – Отворих кутията на масата и Хенри ахна.

В тапицерията ù от синьо кадифе имаше двайсет и пет различни модела годежни пръстени с всевъзможни размери и цветове, но всичките достойни за кралица.

Той ги погледа за момент, преди да се обърне към мен.

– Аз избера за теб?

– Да.

Големият избор сякаш го смути. Прокара пръсти по разкошните бижутерски творения с гранат и аметист, задържа ги върху диамантите, толкова плоски и широки, че човек можеше да кара кънки върху тях. Но накрая намери голяма перла, инкрустирана в червеникаво злато и обточена с низ фини диаманти. Взе пръстена, огледа го отблизо и кимна одобрително.

– За теб.

Протегнах лявата си ръка и той ми сложи масивния изящен пръстен.

– Добре, добре? – попита той.

С това трябваше да се задоволя. Не със съвършенство. Не с блаженство. А с него... нещо средно, добро. Но като се имаше предвид колко грешки бях допуснала по пътя си, и това трябваше да ми е достатъчно.

Усмихнах се.

– Добре, добре.

* * *

– Имате пратка – обяви Елоиз.

Погледнах пакета недоумяващо, тъй като не очаквах нищо. Оставих кутията с пръстени до него и разперих пръсти.

– Какво мислиш? – попитах я.

Елоиз ококори очи.

– Не съм виждала по-красив.

– Е, всичките двайсет и пет са единствени по рода си и са изработени специално за повода. Малко е прекалено, но се радвам, че точно този беше сред тях. Определено е един от любимите ми.

– Стои ви прекрасно, госпожице. – Тя ми се усмихна. – Имате ли нужда от мен, или предпочитане да останете сама?

– Засега май ще поостана сама, благодаря ти.

– Разбира се. Обадете ми се, когато сте готова за вечеря, и ще ви я донеса.

Аз кимнах и Елоиз излезе от стаята, первайки вратата с крайчеца на полата си.

Изобщо не биваше да се съмнявам в избора на Нийна.

Хванах облегалката на стола пред себе си и опитах да разнищя положението си. Бях загубила много, но не биваше да забравям колко бях получила. Вече се наричах кралица и бях сгодена. Най-сетне се научих да прониквам в душите на хората и да им разкривам своята. Чакаше ме още много работа, толкова много неща исках да сторя за семейството и народа си. Надявах се да съм попаднала на място, откъдето с увереност да го направя.

Въздъхнах и разопаковах любопитно тънката кутийка. Отворих капака и ахнах.

Отвътре ме гледаше красива снимка на семейството от деня на коронацията. Остън изглеждаше така, сякаш крои поредната си дяволия, а Арън беше толкова напет. На Кадън му трябваше само меч в ръката, за да придобие облика на доблестен принц. На следващата снимка се бяхме подредили малко по-различно. Прерових цялата кутия, любувайки се на снимка след снимка. Лейди Брайс ме прегръщаше силно, Кайл ме държеше в обятията си и се смееше от сърце, а семейство Леджър стояха, поставили по една ръка на раменете ми, сякаш наистина им бях дъщеря.

Този моменти ми се струваха толкова далечни сега. Имах чувството, че от снимките ме гледаше съвсем друго момиче. Малко време и капка надежда бяха достатъчни да променят човек.

Щом стигнах до фотографиите с Еико, установих, че рязко се открояват от всички останали. На тях не носех наметалото си, а той беше само по елек и като че ли несъзнателно ни бях разположила като двама влюбени. Едната ми длан почиваше върху гърдите му, а той ме държеше през кръста. Бях килнала леко глава към него, сякаш сърцето му задействаше гравитационно притегляне.

Взирах се в любимата си снимка дълго време, впечатлена от това, че фотографът бе успял да улови светлината в очите му. Само часове след заснемането ù бях потънала в тези очи, в прегръдките му. Колко удивително, че имах такава снимка. Ако не бяха останалите, той изобщо нямаше да се качи на подиума с мен, да шепне на фински в ухото ми. Напомних си колко голям късмет имахме, че се бяхме срещнали. Ако се бях опълчила на родителите си, ако Хенри не бе проявил смелостта да се запише за участие, ако бях посегнала към съседния плик по време на лотарията...

Взех снимката и тръгнах към чекмеджето, където криех съкровищата си. С усмивка огледах малката си колекция, благодарна за изминалите два месеца.

Ризата, която Хенри ми беше вързал вместо престилка. Ужасната вратовръзка на Кайл, враг номер едно на световния мир. Карфицата на Хейл, нанизана на парче плат, за да ми напомня да се държа. Окаяната рисунка на Фокс. Стихотворението на Гънър, което всъщност нямаше нужда да пазя на хартия, тъй като го помнех наизуст. Малки, безценни сувенири.

Още държах снимката в ръцете си. Макар че несъмнено беше съкровище за мен, не можех да я пусна вътре. Не можех да затворя Еико в дървена кутия.