Короната

Трийсета глава

Кръстосвах нервно из приемната на кабинета ми в очакване на Еико. Буцата в гърлото ми нарастваше с всяка изминала секунда и заплашваше да заклещи всички думи, струпани под нея.

– Ваше Величество? – пророни той и макар че бяхме обградени с хора, ми се усмихна така, сякаш бях слънцето и звездите в небето му.

– Искам да обсъдим някои неща за утрешното събитие. Ще затвориш ли вратата, ако обичаш?

Опитах да говоря с равен глас, но по изражението му разбрах, че е усетил нещо. А това затрудни още повече небрежното ми поведение.

– Добре ли си? – попита той шепнешком, въпреки че бяхме насаме.

Въздъхнах, стараейки се да запазя самообладание.

– Не съвсем.

– Ако съдя по новините, имаш неочакван ухажор – рече със спокоен глас Еико.

Кимнах утвърдително.

– Кога е станало това?

– По-отдавна, отколкото предполагах.

– Сигурно ти причинява още по-голям стрес.

– И не само. – Преглътнах сухо. – Заради настоящата ситуация се налага да обявя годежа си още утре.

– О. – В самотната буквичка се съдържаше огромен смут.

– А тъй като Кайл има планове за бъдещето, които не мога да пренебрегна, ще предложа брак на Хенри. Още днес.

Този път Еико напълно онемя.

Протегнах ръка към неговата и той ми я подаде. Не изглеждаше ядосан, което щеше да е справедливо, като се имаше предвид, че бях престъпила всяко свое обещание към него. По лицето му имаше единствено тъга. Чувство, което познавах твърде добре.

– Разбираш, че ще трябва да напусна двореца след утрешния ден? – попита тихо той.

– Ще помоля Нийна да ми намери друг преводач. Не мога да те товаря с такава задача. – Дъхът ми пресекна и сълзите потекоха по бузите ми. – До един час ще отида да му съобщя новината. Дали е възможно... ще бъдеш ли така добър да не присъстваш?

Той кимна.

– Ако ме беше помолила да остана, вероятно щях да ти откажа за пръв път.

Подържахме се за ръце мълчаливо. Може би с надеждата, че ако не помръдвахме от местата си, нищо нямаше да се промени.

– Подготвил съм се – наруши тишината той. – Знаех какво предстои, но въпреки това...

Долната му устна затрепери и гледката запрати остра болка в сърцето ми.

Хвърлих се в прегръдките му.

– Еико, трябва да го чуеш. Поне веднъж. Да разбереш, че го казвам без капка съмнение. Обичам те. И ако бях свободна, ако не принадлежах на народа си, щях да избягам с теб още сега. Но Мерид ще използва отсъствието ми, за да превземе трона и поданиците ми. – Поклатих глава. – Не мога...

Той хвана лицето ми в ръцете си и ме накара да го погледна в очите. Макар и да преливаха от сълзи, бяха бистри и красиви както винаги.

– Не можеш да си представиш каква чест е за мен да съм на второ място след народа ти. Една достойна кралица не би го изоставила.

Придърпах го към себе си и го целунах така, сякаш животът ни зависеше от това. Може и да не беше най-красивата целувка заради навлажнените ни носове и потеклата по бузите ми спирала, но побираше в себе си всички онези други целувки, които никога нямаше да имаме.

Кайл беше прав. Последните целувки бяха най-важни.

Отстъпих назад, бършейки лицето си. Наистина държах да изглеждам като дама точно в този момент. Вдигнах ръка и свалих пръстена на прапрабаба му от пръста си.

– Не ставай глупава.

– Това е семейна реликва, Еико.

Той обви ръката ми със своята.

– Още в деня, когато ти го дадох, нямах намерение да си го искам обратно. Не бих могъл да го подаря на друго момиче.

Усмихнах се тъжно и го върнах на мястото му.

– Е, в такъв случай...

Свалих кралския пръстен от другата си ръка.

– Идлин, това е собственост на кралското семейство.

– И ти щеше да си чудесен принц. Така ще имаш доказателство за това до края на дните си.

Погледнах пръстените ни. Не се намираха на левите ни ръце, но все пак ги имаше. Една част от сърцето ми винаги щеше да принадлежи на Еико.

– Трябва да вървя – обяви той. – Хенри би трябвало да е в стаята си.

Кимнах.

Еико ме целуна леко по бузата и прошепна в ухото ми:

– Обичам те. Дано имаш прекрасен живот.

А после, сякаш не можеше да понесе и секунда повече, се устреми към кабинета и плъзна вратата на приемната след себе си.

Аз седнах на дивана и стиснах силно страничната му облегалка. Прилошаваше ми. Имах чувството, че всеки момент ще припадна. Или ще повърна. Изтичах до вратата, която водеше право към коридора, и хукнах към стаята ми.

– Милейди? – учуди се Елоиз, когато профучах край нея, влязох в банята и повърнах всичко, изядено през деня, стенейки от гняв и тъга, и умора. – Изкарайте всичко. – Прошепна Елоиз, долепила влажна кърпа до челото ми. – Тук съм.

Тя коленичи зад мен и обви корема ми с ръце. Натискът ми подейства изненадващо добре.

– Не мога да си представя какво ви е. Всеки да изкаже мнение, всеки да поиска своето. Но когато сте тук, можете да крещите и плачете колкото си искате. И това ще отмине.

Заридах още по-силно, обръщайки лице към гърдите ù. Тя дори не продума, а само ме задържа в прегръдките си, докато мъката се изливаше от тялото ми.

– Благодаря ти – казах ù, когато дишането ми се укроти.

– Няма защо. Трябва ли да се връщате на работа?

– Трябва да предложа брак на Хенри.

Ако изобщо се изненада, Елоиз не го показа.

– Всяко нещо по реда си. Нека първо измием лицето ви.

И така започнах да се подготвям за първата стъпка, ознаменуваща остатъка от живота ми.