Короната

Двайсет и осма глава

Всички изхвърчаха към трапезарията за обяд, а аз останах в приемната, жадна за малко уединение. Всъщност жадувах за Еико, но нямаше начин да се добера до него, без да предизвикам съмнение. Затова стиснах зъби и включих отново телевизора. Спрях звука и загледах лицето на Мерид върху екрана.

Може би народът имаше право. Може би трябваше да се откажа от поста си. Ако обучехме Кадън за крал, вероятно щяхме да спасим положението. Щеше да е крайно унизително да абдикирам след едва седмица на престола, но поне семейството ми нямаше да бъде опозорено.

– Ваше Величество? – обади се Джоузи. Напълно бях забравила за нея. – Мога ли да ви донеса нещо? Храна? Кафе?

– Не, Джоузи. Загубих апетит.

– Нищо чудно – отвърна тя с тънка усмивка.

– Благодаря ти, че дойде да ме предупредиш днес. Знам, че не изглежда важно, но тези допълнителни пет минути ми дадоха шанс да се окопитя. Щеше да е много по-зле, ако сър Андрюс беше научил пръв.

Тя се ококори.

– Ужасен е. Винаги ли крещят така?

Кимнах.

– Като изключим лейди Брайс и генерал Леджър. Но останалите се държаха така дори с татко. Сякаш не виждат друг начин да изразят позицията си, освен да викат.

Умълчахме се за момент, наблюдавайки красивото лице на Мерид на екрана. Определено беше привлякъл вниманието на медиите.

– Много съжалявам, Идлин – прошепна Джоузи и аз обърнах очи към нея. – За всичко. За поведението ми и за трудностите ти.

– Май наистина не очакваше такова нещо, а? – попитах с приятелски тон.

Тя поклати глава засрамено.

– Мислех, че всички вършат работата ти вместо теб, а ти само одобряваш или отхвърляш.

– Че живея само за приеми, пари и власт?

– Да. – Тя се засмя половинчато. – Не е за вярване, че цял живот си мечтая да бъда принцеса и чак сега разбирам колко непосилно би ми било.

Наместих се върху дивана и най-сетне зададох въпроса, който ме глождеше още от самото начало.

– Затова ли вписа Кайл в Избора? За да станеш принцеса?

Бузите ù пламнаха.

– Не очаквах да изтеглиш името му. Камо ли да се задържи толкова в надпреварата. Като видях целувката ви на първата страница на вестника, толкова се развълнувах, че започнах да рисувам модели на тиари.

– А сега?

– Все още ми се иска да си имам своя, но вече знам, че не съм я заслужила. – По лицето ù бавно се разля усмивка. – И съзнавам, че дори брат ми да спечели, няма да съм точно принцеса, но все пак се вълнувам. Като гледам колко бляскаво живее леля ти Мей, как обикаля света, среща какви ли не хора и се облича като манекенка...

– Разбирам защо те привлича – съгласих се. – Братята и сестрата на мама определено са си поживели по-добре от нея самата по един или друг начин.

Като се замислих за леля и чичовците ми, ме споходи прекрасна идея и се зарадвах, че от този ден щеше да излезе поне едно хубаво нещо.

Джоузи се заигра с ръба на роклята си.

– Да, изглежда забавно. Но аз бях обсебена от мисълта. Съжалявам, че те измъчвах.

– Аз също. Беше ми трудно да раста с момиче, което искаше да бъде на мое място, без да се замисля колко работа имам.

– А на мен ми беше трудно да раста в твоята сянка.

Джоузи изглеждаше тъжна, несигурна в себе си.

– Знаеш ли, Джоузи, не е късно да се влюбиш в нещо друго. Определено мога да ти подсигуря много варианти, а и ще ти помогна да намериш правилния път. Стига този път да не те води към моите тиари.

Тя се изкиска.

– Нямам представа откъде да започна.

– Е, през последните дни доказа колко полезна можеш да бъдеш. Какво ще кажеш да те наемем като стажантка в кабинета? Все пак каквото и занимание да си избереш, ще ти трябват пари.

– Сериозно? – възкликна тя.

– Сериозно.

Джоузи се втурна през стаята и ме връхлетя с прегръдка. За пръв път нямах нищо против близостта ù.

– Благодаря ти.

– Няма защо. Трябва да правя добро, докато съм тук.

Тя се отдръпна от мен.

– Ако слезеш от престола, кълна си, никога няма да ти го простя.

Не бях възнамерявала да издавам чак толкова с едно изречение.

– Знам, че не е голяма заплаха, но все пак... не го прави. Не бива.

Поклатих глава.

– Няма. Обещавам. Колкото и да се изкушавам, съм твърде горда да абдикирам.

Скъпи чичо Джерад,

Отдавна трябваше да ти пиша. Как си? Как върви работата? Как…

Добре де, искам да ми направиш една услуга. Приятелят на помощничката ми също е талантлив учен като теб. Не знам дали е в твоята сфера, но ми хрумна, че вероятно имаш познати, които могат да му намерят работа в Анджелис. Приятелката ми ще е много щастлива, ако го наемат по-близо до нея, а това ще направи и мен щастлива. Дали би могъл да помогнеш?

Напомням ти съвсем по приятелски, че все пак съм ти кралица.

Хиляди благодарности! Обичам те много! Ела ни на гости, когато можеш.

Идлин