Короната

Двайсет и шеста глава

На следващата сутрин стигнах до кабинета малко по-късно от предвиденото. Бях вързала косата си и се бях облякла набързо, но колкото и време да отделих на лицето си, като че ли не можех да изтрия усмивката от него.

Така приятно беше да се влюбваш. През целия си живот тънех в лукс, а и мислех, че вече съм вкусила любовта, но сега осъзнавах, че познавах само евтината имитация на нещо, което просто не подлежеше на имитация.

Напомних си, че скоро всичко щеше да свърши, и опитвах да се примиря с факта. Знаех, че в крайна сметка ще избера Кайл; дори го бях споделила с Еико.

С Кайл щях да съм щастлива и се надявах и той да е щастлив с мен. Предполагах, че в даден момент от бъдещето ни заедно щях да му разкажа за Еико. И го познавах достатъчно, за да съм сигурна, че щеше да разбере колко объркана съм била и колко спонтанно се е случила целувката ни с Еико. Не исках тази тайна да виси над никого от трима ни.

А и животът с Кайл не ми се струваше като затворничество. Той беше умен, емоционален, забавен, очарователен, все неща, присъщи на един добър съпруг. Народът щеше да го обича и двамата щяхме да се борим заедно срещу Мерид. Беше толкова харизматична личност, че не беше изключено направо да извади Мерид от играта.

А и дълбоко в сърцето си се надявах един ден да го обикна. Все пак вече знаех какво е чувството.

Но засега ми оставаха още няколко скъпоценни дни с Еико и възнамерявах да ги оползотворя докрай.

Нийна почука на бюрото, връщайки вниманието ми към настоящето.

– Добре ли сте? За какво сте се умислили?

– Ами...

Откровено казано, спрягах наум „Нейно Величество Идлин Хелена Маргарет Шрийв де Коскинен“ и си представях как изведнъж въздългото ми име започва да звучи като поезия. Но тогава я погледнах в очите и видях, че са зачервени.

– За теб – излъгах. – Как се чувстваш?

– Добре съм – отвърна тя, но тонът ù казваше „не съвсем“. – Притеснявам се заради Марк. Работното му време е толкова дълго, а сега и аз трябва да оставам в двореца повече и все по-рядко намираме време за нас двамата. Знаете как е. Разстоянието може да се окаже голяма пречка.

Хванах ръцете ù.

– Нийна, не бих си го простила, ако заради мен загубиш любимия си. Ти си безкрайно усърдно момиче; можеш да работиш навсякъде...

– Уволнявате ли ме? – пророни тя на ръба на сълзите.

– Разбира се, че не! Бих умряла от мъка без теб. Ти си най-съкровищната ми приятелка и не искам да се разделяме. – Тя се засмя през навлажнени очи. – Просто нямам сили да гледам как губиш нещо толкова важно за теб.

– Напълно ви разбирам. Знаете ли колко ми е трудно да наблюдавам безучастно как се развива животът ви в момента?

Въздъхнах.

– Моят е живот е нещо коренно различно. А и както сама каза, можеше да е по-зле.

– Идлин, моля ви, помислете отново. Трябва да има и друг начин да спрем Мерид.

– И да има, нямам време да го търся. Ако не затвърдя позицията си още сега, постоянно ще се боря с узурпатори, някои от които може и да постигнат целта си. А не съм съг­ласна. Управлението е важно за мен. Не мога да правя компромиси с него.

Тя кимна.

– Е, същото важи и за мен. Не бих ви оставила в такова положение.

Взех ръката ù, благодарна както винаги за присъствието ù в живота ми.

– Дай ми знак, ако размислиш – настоях. – Ако ти се прииска да напуснеш двореца, бих могла...

Вратата се отвори и онемях – Джоузи влезе с поднос в ръце. Остави по една чаша с кафе пред двете ни с Нийна и чак тогава проговори.

– Всички казват, че пиеш кафето с две бучки захар, но ако не е така, мога да се върна.

– Не, не – отвърнах аз, все още леко смаяна. – Точно така го пия.

– Добре. Минавах покрай пощенската стая и реших да ти донеса ето тези.

Тя остави купчина писма в дървената кутия върху бюрото ми.

– Благодаря ти.

Джоузи кимна.

– Освен това видях майка ти тази сутрин. Чувства се отлично. Момчетата не съм ги срещала.

– Едва ли ще успееш да ги намериш – уверих я с усмивка. – Благодаря ти, Джоузи.

– Не е нищо особено. – Тя сви рамене. – Ако ти трябва още помощ, на разположение съм.

– Нийна?

Тя я гледаше също толкова недоумяващо.

– Как е почеркът ти? – попита я накрая.

– Отличен е – отвърна доволно Джоузи.

– Добре тогава.

И ей така се сдобих с неочаквано попълнение в кабинета си.

* * *

Фокс беше мълчалив, докато се разхождахме из коридорите на двореца. Не му бях предложила особено вълнуваща среща, но неотлъчният облак от тревога, надвиснал над главата ми, беше изсмукал креативността ми. Въпреки това фотографът изглеждаше доволен от снимките.

– Тъжно е, че не можем да излезем на ресторант или да правим нещо забавно като например... Играеш ли боулинг? – попита Фокс.

– Не – отвърнах през смях. – Не ми звучи примамливо да обувам обувки, носени от стотици други хора, и да пъхвам пръстите си в дупки с кой знае колко микроби вътре. – Оплезих се погнусено. – Не е моят тип забавление.

Той се усмихна.

– Как е възможно да мислиш за микроби, докато играеш игра?

– За един от рождените му дни Остън поиска да го водим на боулинг. Наехме цяла зала за следобеда. Като разбрах, че трябва да нося използвани обувки, желанието ми бе попарено. С колкото и дезинфектанти да ги пръскаха, нямах намерение да ги обувам. Всички играха, дори мама, а аз само ги гледах.

– Колко тъжно. Да не би да имаш фобия от микроби? – попита почти подигравателно той.

Простих му закачката.

– Не. Просто идеята не ми допада.

– Е, ясно тогава – заключи той.

– Кое е ясно?

– Ако се омъжиш за мен, първата ми работа ще е да ти построя лично твоя боулинг зала.

Засмях се.

– Не се шегувам. Може да използваме студиото.

– И край на бюлетините? – попитах радостно аз. – Доб­ре, май ме склони. Съгласна съм.

– Ще можеш сама да измислиш модела на обувките си!

– Оооооо! – Почти си представих как превръщам онези странни неща в аксесоари, достойни за кралски особи. Щеше да е доста забавно. – Ето това ми харесва в теб, Фокс. Бива те да разведряваш настроението.

– Мисля, че имаме достатъчно снимки, Ваше Величество – обяви фотографът и свърна по един от коридорите. – Благодаря ви.

– И аз ви благодаря – провикнах се след него. – Извинявай за това. Краят наближава и народът иска да следи какво се случва с финалната четворка.

– О, нямам нищо против – увери ме той. – Много съм щастлив, че стигнах дотук и ми се отдаде възможност да се запозная с теб.

Погалих с палец ръката му.

– Благодаря ти, Фокс. Съзнавам, че не ти отделям много внимание.

– Да ти изглеждам разстроен? За пръв път съм на среща с кралица. И това ако не е страхотно.

Дори не се бях замислила как ще възприеме поканата ми за среща. Всъщност се надявах да го подготвя, че скоро може да си тръгне. А сега се усещах в капан.

– Колко невъзпитано от моя страна. Как се чувстваш? Как е семейството ти?

– Татко е добре. Хвали се наляво и надясно. „Видя ли, че Фокс е във финалната четворка? Това е моето момче.“ – Той поклати глава. – Напоследък нямаше много поводи за радост, затова колкото и да ми се иска да го усмиря, просто сърце не ми дава. Поне не ми се налага да присъствам на всичко това.

Засмях се.

– Напълно те разбирам. Моят баща е любител на фотографията и обича да документира всичко. И откровено казано, ме притеснява много повече от журналистите, макар че не прави нещо по-различно от тях.

– Все пак говорим за баща ти. По-лично е.

– Да.

Умълчахме се и дворецът ми се стори много пуст. За момент изпитах носталгия по тълпите от момчета, нахлули в живота ми преди два месеца. Зачудих се дали щях да продължавам да мисля за тях дори след края на надпреварата.

– Както и да е, справя се, като се имат предвид обстоятелствата – наруши тишината Фокс. – Много се гордее с мен, но все ми задава въпроси, на които никога не знам как да отговоря.

– Например?

По лицето му се изписа смущение.

– Постоянно ме разпитва дали те обичам. И дали ти ме обичаш. Все му повтарям, че не мога да вляза в кабинета ти и да изискам от теб обяснение в любов. – Той се усмихна широко, за да ми демонстрира мнението си по въпроса. – Никога не бих те принудил да ми споделиш чувствата си. Не ми се струва справедливо. Въпреки това трябва да знаеш, че аз... аз...

– Не го казвай.

– Защо не? От известно време искам да ти призная какво изпитвам към теб.

– Не съм готова за това.

Отстъпих назад с разтуптяно сърце. Случваше се твърде бързо, твърде внезапно. Напоследък почти не бяхме разговаряли, а изведнъж...

– Идлин. Искам поне да знаеш какво чувствам. Скоро ще трябва да избереш един от нас. Не мислиш ли, че е хубаво да имаш тази информация?

Обърнах се към него и изпънах рамене. Щом можех да се изправя пред държавници и репортери, можех да погледна в очите и едно момче.

– Кажи ми, Фокс.

Усмивката му беше лека, но искрена.

– Мисля, че съм луд по теб още от нощта, в която ми позволи да остана. Държа се толкова мило с мен в най-ужасната нощ в живота ми и просто умирам от желание да те запозная със семейството ми. Искам да те видя на плажа в Клермонт; искам да те покана на вечеря у дома. Сигурен съм, че ще си паснеш отлично с рода Уесли.

Той спря и поклати глава, сякаш не можеше да повярва какво бе изрекъл току-що.

– Искам да ти помогна. Искам да знаеш, че съм до теб, каквото и да се случва. Искам и ти да си до мен. Не знам още колко време ми остава с татко. Ще ми се да види, че съм си избрал път в живота, преди да ни напусне.

Затворих очи, смачкана от чувство за вина. Неотдавна мислех, че собствената ми майка е на смъртния си одър. Разбирах желанието му.

– Но едва ли ще мога аз да го сбъдна – пророних аз.

– Моля?

– Нищо – отвърнах и разтърсих глава. – Фокс, благодаря ти за откровената изповед. Възхищавам се на искреността ти, но още не мога да ти обещая нищо.

– Не искам такова нещо от теб. – Той ме доближи и взе ръката ми. – Просто държах да знаеш какво изпитвам.

– Да, и вече ще го имам предвид, когато правя избора си. А това ще е скоро.

Той погали ръката ми с палец, жест, който не ми подейства толкова успокояващо, колкото той очакваше.

– Чувствата ми към теб са сериозни, Идлин. Не се съмнявай.

– Не се съмнявам – прошепнах аз. – Ни най-малко.