Короната

Трийсет и втора глава

Преди да дойде време за най-важния ден в живота ми, ме извикаха в Дамския салон. Майка ми можеше да организира срещите си навсякъде, затова продължавах да се чудя защо все избираше огромната зала. Въпреки това се отзовах веднага.

С нея бяха госпожица Луси и леля Мей. Нямах представа откъде е научила новината скъпата ми леля, но толкова се зарадвах да я видя, че веднага хукнах към нея. В този момент осъзнах, че не ме бяха повикали заради нея. Госпожица Марли ридаеше върху рамото на мама.

Като ме чу, вдигна глава и впери поглед в мен.

– Щом не си искала да се омъжваш за него, хубаво, но защо – ЗАЩО – го изгони от двореца? Как да живея без децата си?

– Джоузи си остава тук – напомних ù угрижено.

Тя вдигна предупредително показалец.

– Не ми хитрувай. Може да си кралица, но още си и дете.

Мама стрелкаше поглед между двете ни и се чудеше как да постъпи: да брани дъщеря си, която беше достатъчно голяма да се защитава сама, но си оставаше нейна дъщеря, или да утеши приятелката си, чийто син я напускаше без почти всякакво предупреждение... болка, която тя познаваше от личен опит.

– Госпожице Марли, позволи ми да ти обясня. – Прекосих стаята, а тя се стовари в едно кресло. – Обичам Кайл. Стана ми по-близък, отколкото някога съм очаквала. И истината е, че беше готов да остане заради мен. Дори заради теб. Но би ли му причинила такова нещо?

– Да! – настоя тя, вдигайки зачервени очи към мен.

– Арън почти буквално разби сърцето на майка ми, когато си тръгна. Разби и моето. Но значи ли това, че трябваше да остане тук завинаги?

Тя не отговори на въпроса ми. Мама сведе поглед и стис­на устни, сякаш и тя самата го проумяваше чак сега.

– Знам, че всички избягваме да обсъждаме неприятни теми. Като например защо ръцете ти са покрити с белези. – Погледнах госпожица Марли смело в очите. – Но не бива да мълчим. Борила си се храбро за любовта си и аз ти завиждам за това, възхищавам ти се.

Лицето ù се напрегна и от очите ù отново рукнаха сълзи, а аз опитах да запазя самообладание. Твърде много хора разчитаха на мен днес.

– Всички знаем какво си направила и как родителите ми са ти възвърнали правата и разбирам защо се чувстваш вечно задължена на семейството ми, но не е така. Госпожице Марли, какво друго смяташ, че можем да поискаме от теб?

Тя продължаваше да мълчи.

– Попитай майка ми. И тя не желае да те задържа в двореца. Можеш да заминеш със сина си, ако искаш. Със семейството ти може да обикаляте света като наши посланици. Нередно е да приемаш, че тъй като са пощадили живота ти, той вече не ти принадлежи. И ми се струва жестоко да прехвърляш това бреме на децата си, да принуждаваш даровит, амбициозен млад мъж да прекара най-хубавите години от живота си зад тези стени.

Госпожица Марли отпусна глава в ръцете си.

– Винаги си била свободна да си отидеш – прошепна ù мама. – Мислех, че го знаеш.

– Аз не го чувствах така. Двамата с Картър щяхме да умрем още преди години, ако с Максън не ни бяхте помогнали. Не можех да си представя, че някога ще успея да ти се отблагодаря.

– Сприятели се с мен още когато бях най-обикновено момиче. Разубеди ме да напусна Избора. Държеше косата ми, когато страдах от сутрешно повръщане. Спомняш ли си? Винаги ми се случваше следобед.

И двете се засмяха.

– Когато се плашех от поста си, ти ми вдъхваше сили. Помогна да зашият огнестрелната ми рана, за бога.

Хрумна ми да разпитам мама по този въпрос, но в крайна сметка се отказах.

Госпожица Луси дойде, коленичи пред госпожица Марли и хвана ръката ù.

– Имаме доста оплетено минало, а? – рече тя. Мама и госпожица Марли се усмихнаха. – Допускахме грешки и пазехме тайни, и правехме купища глупости заедно с добрините. Но погледни ни сега. Вече сме големи жени. Погледни Идлин.

Трите обърнаха очи към мен.

– Редно ли е след двайсетина години да се чувства затрупана от грешките си? Окована от тях?

Преглътнах.

– Ами ние? – допълни госпожица Луси.

Госпожица Марли отпусна рамене и придърпа мама и госпожица Луси до себе си.

Наблюдавах ги с буца в гърлото.

Един ден мама нямаше да е до мен, леля нямаше да ми идва на гости, а двете им приятелки щяха да се изнесат от двореца. Но тогава щях да имам Джоузи и Нийна и нашите дъщери, и братовчедки, и приятелки. Щяхме да живеем заедно и да преплитаме съдбите си, щяхме да изградим свещено сестринство, с каквото само шепа жени можеха да се похвалят.

Радвах се, че мама бе решила да прекоси цялата страна, за да гостува на непознат, и се беше доверила на момичето до нея в самолета, и се бе сприятелила с прислужничката си, и че дори някога животът да ги разделеше, никога нямаше да успее да ги отчужди.