Короната

Седма глава

Дойде време за вечеря, а аз се опасявах, че може да заспя върху чинията си. Вероятно никой нямаше да възрази, ако я пропуснех. Обикновено се хранехме тихо, освен ако аз не повдигнех някоя тема. Но като слязох на долния етаж и видях баба Сингър да замеря един от стражите с чантата си, осъзнах, че тази вечер нямаше да скучаем.

– На мен ли ще разправяш, че не можело да идвам по това време!

Тя разклати набръчкания си юмрук насреща му и аз прехапах устни, за да сдържа смеха си.

– Нямах това предвид, госпожо – отвърна уплашено стражът. – Просто казах, че е малко късничко.

– Кралицата ще иска да ме види!

Баба Сингър беше страховито същество. Ако по време на управлението ми се развихреше война, възнамерявах да изпратя нея на фронтовата линия. До седмица щеше да се върне, стиснала врага ни за ухото.

Влязох във фоайето.

– Бабо.

Тя веднага се обърна към мен и по лицето ù изплува благо изражение.

– О, ето го и безценното ми момиченце. По телевизията не си такава красавица. Виж се само!

Наведох се, за да ме целуне и по двете бузи.

– Благодаря... май.

– Къде е майка ти? Още когато разбрах, исках да дойда, ама Мей ми забрани да се пречкам.

– Вече е много по-добре. Ще те водя при нея, но защо първо не хапнеш, за да си отпочинеш от пътуването? – Махнах към трапезарията.

Като бях малка, баба живееше в двореца, но накрая ù писна мама да я обсипва с грижи и си тръгна. За да стигне дотук, трябваше просто да прекоси града, което ù отнемаше един час, но тя се оплакваше така, сякаш живееше в другия край на Илеа.

– Звучи прекрасно – съгласи се тя и застана до мен. – Виждаш ли, ето така трябва да се отнасяш с по-възрастни хора. С уважение. – Стрелна очи към клетия страж, който стоеше като ужилен, стиснал чантата ù в ръце.

– Благодаря ви, страж Фароу. Ако обичате, занесете багажа на баба ми в апартамента за гости на третия етаж. Онзи с изглед към градината.

Той се поклони и тръгна към стълбището, а ние влязохме в трапезарията. Няколко от момчетата бяха подранили и вдигнаха вежди, щом видяха майката на кралицата. Фокс веднага дойде да се представи.

– Госпожо Сингър, за мен е удоволствие да се запознаем – заяви той и ù подаде ръка.

– Ех, този е голям сладур, Иди. Виж му личицето само.

Баба хвана брадичката му и той се засмя между пръстите ù.

– Да, бабо, знам. Това е една от причините да го задържа.

Извиних му се с поглед, но Фокс поклати глава, ухилен до уши.

Гънър, Хейл и Хенри също дойдоха да ù се представят, а аз се възползвах от възможността да поговоря насаме с Ерик.

– Зает ли си утре?

Той присви очи.

– Не мисля. Защо?

– Искам да се видя с Хенри.

– О! – Той заклати глава, сякаш се чудеше на собствената си недосетливост. – И двамата сме свободни.

– Добре. Но не му казвай – настоях аз.

– Разбира се.

– Какво? – провикна се баба. – Я повтори.

Ерик скочи към нея и ù се поклони.

– Простете, госпожо. Сър Хенри е от Суендуей и говори само фински. Аз съм му преводач. Казва, че за него е удоволствие да се запознаете.

– О, ясно, ясно. – Баба взе ръката на Хенри. – И НА МЕН МИ Е ПРИЯТНО ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ!

Поведох я към централната маса.

– Той не е глух, бабо.

– Е – отвърна тя, като че ли друго оправдание не беше нужно.

– Говорила ли си с чичо Джерад?

– Джерад иска да дойде, но в момента работи по спешен проект. Нали знаеш, че не разбирам и дума от приказките му. – Баба размаха ръка във въздуха, сякаш гонеше изтънчените му думи като мухи. – Чух се и с Кота. Не знае дали е разумно да идва. Двамата с майка ти не се погаждат и това е. Но малко се е поочовечил. Сигурно е заради съпругата му.

Поканих я от другата страна на масата и тя седна на моето място. Аз заех това на татко и се почувствах доста странно. Макар че ми беше поверил нещата временно, имах усещането, че съм откраднала нещо от него.

– Ако съдя по вашите думи, леля Лия сигурно наистина му действа успокояващо – съгласих се аз. – Явно е важно характерите на двама души да се уравновесяват взаимно.

Келнерите побързаха да сервират супа на баба, добре запознати с избухливия ù нрав. Тя веднага я нападна.

– При нас с дядо ти се получаваше. При родителите ти също.

Облегнах брадичка на ръката си, забравила за моята супа.

– Що за човек беше дядо?

– Добър. Много добър. Вечно гледаше да помогне на някого. Не се ядосваше като мен и не позволяваше на нищо да го потисне. Ще ми се да го познаваше.

– И на мен.

Оставих я да се храни и плъзнах поглед из стаята. С Кайл се различавахме по това, че той беше скромен, а аз горделива. С Хенри – по това, че той възприемаше всичко с радост, докато аз се съсредоточавах върху предизвикателството във всяка една случка. Иън, Фокс, Гънър... в характера на всеки от тях присъстваше по някой елемент, който бе моя противоположност.

– Така ли въздейства французойката на Арън? – попита баба, опитвайки да прикрие ненавистта си.

Замислих се.

– Всъщност не. По-скоро те са две половини от едно сърце, попаднали в различни тела. – Очите ми се насълзиха. Чувствах се толкова уморена и ми липсваше безкрайно. – Дори не мога да ти опиша колко я обича.

– Достатъчно, че да избяга от двореца – измърмори баба ми.

Въздъхнах бавно.

– Точно така, бабо. Толкова страдаше по Камил, че реши да изтърпи болката от раздялата със семейството си, с дома си, с родната си страна, само и само да бъде с нея.

Тя усети тъгата в гласа ми и протегна ръка да хване моята.

– Добре ли си, миличка?

Стегнах се веднага.

– Разбира се. Просто съм малко уморена. Трябва да си почина. – В този момент Кадън и Остън влетяха в трапезарията, подсигурявайки ми идеалния път за бягство. – Момчетата ще те заведат при мама.

Баба изпищя от радост.

– Момчетата ми!

Оттеглих се, докато братята ми я разсейваха, и тръгнах тихо към мястото на Хенри.

Потупах го по рамото и той вдигна поглед от храната си, усмихнат както винаги.

– Здравей днес!

Изкисках се.

– Искаш ли да обядваме заедно утре?

Изчаках намесата на Ерик, но Хенри вдигна ръка с умислен поглед.

– Утре, обяд? – попита той.

– Да.

– Добре, добре! Да!

Усмихнах се.

– До утре тогава!

На излизане от трапезарията надникнах през рамо и видях как Хенри държи Ерик за рамото, въодушевен от поканата ми. И от това, че беше провел разговор с мен, без да има нужда от превод. Ерик му кимна, явно бе щастлив за приятеля си... но го бях виждала да се усмихва и по-искрено.

* * *

Погледнах часовника. Десет минути след полунощ. Ако успеех да заспя веднага, щях да си набавя около пет часа сън.

Десет минути по-късно обаче стана ясно, че няма да се получи. Някога с лекота изключвах всяка мисъл от съзнанието си, но сега като че ли недовършените задачи превземаха ума ми, докато не ги отметнех от списъка си, без да ги е грижа дали съм достатъчно отпочинала, че да се заема с тях.

Нахлузих халата си, разресах косата си с пръсти и излязох боса в коридора. Може би, ако се затворех в кабинета и свършех малко работа, мозъкът ми щеше да се укроти и да ми позволи да поспя. Но за целта ми трябваше кафе.

Беше твърде късно, за да разчитам на прислужници, затова тръгнах към кухнята. Тя като че ли никога не пустееше и бях сигурна, че все ще се намери кой да ми помогне. Щом свърнах по стълбищната площадка на втория етаж, отскочих назад, уплашена от фигурата пред себе си.

– О! – възкликна Ерик, като осъзна, че някой стои на пътя му.

Придърпах халата малко по-плътно около тялото си, макар и да бях напълно облечена, и отметнах косата си назад. Надявах се да не изглеждам чак толкова изненадана, колкото всъщност бях.

Ерик отстъпи назад, чудейки се какво да прави с ръцете си, и накрая се поклони рязко. Жестът му беше толкова скован и непохватен, че не можах да сдържа смеха си.

Той се поусмихна и поклати глава. Беше по пижама – дол­нище на сини райета и обикновена памучна тениска – и също като мен скиташе бос из двореца.

– Защо си буден по това време? – попитах го аз.

– Откакто обяви кои момчета остават в Елита, Хенри се труди усилено върху английския си. А и държи да е максимално подготвен за утрешната ви среща. Приключихме работа едва преди няколко минути и се бях запътил към кухнята за чай с мед. Медът уж подобрявал съня. – Изстреля всичко с тих, припрян глас, сякаш се притесняваше да не ме отегчи.

– Така ли? Май ще го изпробвам утре. Аз пък отивах към кухнята за кафе.

– Ваше Височество, имам ви за изключително интелигентна жена, затова с неудобство ви съобщавам, че кафето няма да ви помогне да заспите. Ни най-малко.

Изкисках се.

– Знам. Мислех да поработя. Не мога да заспя, затова реших поне да съм полезна с нещо.

– Сигурен съм, че винаги си полезна. Дори докато спиш.

Сведох глава и тръгнах покрай парапета, а той ме последва надолу по стълбището. Мислех си само колко неугледен ми се беше сторил при първата ни среща, подобно на избледняла сянка на човек. Знаех, че зад скромния му вид се криеше истинският Ерик – остроумен, грижовен и забавен. Въпреки че още не разбирах защо го използва като щит, бях наясно, че има много какво да покаже на света.

– Как се справя Хенри? С уроците по английски?

Той сви рамене и хвана ръце зад гърба си.

– Добре. Но не особено. Онова, което ти казах преди, още важи с пълна сила; далеч не е готов за нормален разговор. Но има такова желание, че полага максимални усилия. – Той кимна, сякаш оценяваше работата им наум. – Прощавай, трябваше да попитам по-рано. Как са родителите ти? Разбрах, че майка ти е в съзнание и вече се възстановява.

– Така е, благодаря. Днес трябваше да я качат в стаята ù, но нивото на кислорода в кръвта ù беше нестабилно и решиха за всеки случай да я задържат още една нощ в болничното крило. А татко продължава да спи на кушетка до нея.

Ерик се усмихна широко.

– Сватбеният обет повелява „в здраве и болест“, но е друго да го видиш в действие.

Кимнах.

– Честно казано, понякога ме плашат. Струва ми се невъзможно да намеря любов като тяхната.

Той се подсмихна.

– Невъзможно е да знаеш всичко за нечия връзка, дори за тази на родителите ти. Особено за тази на родителите ти – добави той, сякаш вече беше обмислял въпроса относно собственото си семейство. – Гарантирам ти, че ù е подарявал поне един несполучлив коледен подарък, с което си е спечелил цял ден мълчание.

– Не ми се вярва.

Ерик не отстъпи от позицията си.

– Трябва да приемеш, че нищо не е съвършено, колкото и да си въобразяваш, че е така. Брат ти си намери възлюбена и скоропостижно се ожени за нея, но няма да се учудя, ако сега не може да спи от хъркането ù.

Покрих устата си с длан, но не достатъчно бързо, че да заглуша смеха си. Просто си представих горкия Арън с възглавници върху ушите.

– Напълно възможно е – увери ме Ерик, видимо доволен, че е успял да ме разсмее.

– Току-що съсипа представата ми за Камил! Как ще я погледна сериозно в очите при следващата ни среща?

– Не е нужно – отвърна простичко той. – Посмей се. Сигурно мнението ти за всички е донякъде погрешно.

Поклатих глава с въздишка.

– Вероятно си прав. Което допълнително затруднява работата ми.

– Като Избора например?

– Понякога ми се струва по-лесно да се справя с цяла зала политици, отколкото с шест момчета. Покрай всяко нещо, което съм научила до момента, сигурно има поне десетина други неща, които съм пропуснала.

– Значи, разчиташ главно на инстинкта си?

– Почти напълно.

– Е, за Хенри обаче той не те е излъгал. Толкова е добър, колкото изглежда. Но предполагам вече го знаеш, щом го задържа в Елита.

Долових нещо странно в тона на гласа му, леко огорчение може би.

Сключих ръце умислено и чак тогава осъзнах, че бяхме подминали кухнята. Но винаги можех да се върна, ако още ми се пиеше кафе.

– Положението ми е доста оплетено. По традиция не ми се полага Избор. В миналото принцесите са били омъжвани по политически съображения, но родителите ми не искаха да ми причиняват такова нещо. Затова е малко страшничко да се озова в стая, пълна с момчета, от които трябва да избера партньора си за цял живот. А и мога да разчитам само на шепа впечатления за тях и надеждата, че никой няма да ме подведе.

Осмелих се да надзърна към него и ми се стори някак угрижен, с вглъбено изражение на лице.

– Наистина звучи невероятно плашещо – отбеляза бавно той. – Изненадвам се, че играта е давала толкова добри резултати в миналото. Дано не прозвуча грубо, но ми се струва малко несправедлива.

Кимнах утвърдително.

– Точно това казах и аз, когато родителите ми дадоха идеята. Те обаче настояха да опитам, така че...

– Значи... идеята не е била твоя?

Замръзнах.

– Искаше ли да участваш изобщо?

Когато те хванат в лъжа, по гърба ти обикновено пропълзява студена тръпка. Лошото в случая беше, че вестниците отдавна загатваха подобно нещо и доста хора се досещаха как стоят нещата.

– Ерик, това трябва да остане между двама ни – пророних тихо, по-скоро като молба, отколкото като заповед. – Признавам си, в началото не исках да имам нищо общо с Избора. Но сега...

– Сега си влюбена? – попита той с любопитен, но и леко горчив тон.

Засмях се.

– По много начини бих описала състоянието си в момента: привързана, уплашена, отчаяна, замечтана. Много бих се радвала да добавя и „влюбена“. – Замислих се за Кайл и за разговора ни в градината. „Любов“ все още беше твърде силна дума за отношенията ни, пък и не смятах за удачно да споделям за това с Ерик. – Понякога ми се струва, че съм близо, но в момента трябва да се съсредоточа върху Избора. Поради множество причини. И заради много хора.

– Надявам се ти да си една от тях.

– Да, правя го и заради себе си – уверих го. – Просто нещата не стоят точно така, както народът си представя.

Той не отговори. Просто продължи напред, обмисляйки думите ми.

– Не бива да повтаряш разговора ни пред никого. Не мога да повярвам, че току-що ти споделих всичко това. Ако някой си помисли, че Изборът е шега за мен или просто фасада...

Ерик вдигна ръка.

– Не се притеснявай. Никога не бих предал доверието ти. Предполагам, че не се печели лесно, и в никакъв случай не бих го пропилял.

Усмихнах му се.

– Е, заслужаваш го. Опазвал си и други мои тайни, а и ме измъкна от голяма свада. Освен това ми поднесе цвете, при положение че не беше длъжен.

– Най-обикновено глухарче.

– Въпрос на гледна точка – напомних му и той се усмихна на собствените си думи. – Опитвам се да кажа, че си направил много за мен, и то по своя собствена воля. Отдавна си спечелил доверието ми.

– Радвам се – отвърна простичко той. – Защото можеш да разчиташ на мен за всичко, по всяко време.

Думите му прозвучаха толкова искрено, че ме накараха да спра намясто. Ерик ме гледаше с бистрите си очи, чийто ярък син цвят изпъкваше още повече на фона на тъмната му коса.

– Наистина ли? – попитах, макар и да нямах причина за съмнение.

– Разбира се – отвърна той. – Все пак скоро ще станеш моя кралица. За мен е чест да ти служа.

Покашлях се.

– Да. Ъ. Благодаря ти. Успокояващо е да знам, че има поне шепа хора, за чието одобрение не трябва да се боря със зъби и нокти.

Той ми се усмихна топло, напомняйки ми колко хубаво беше да имам човек като него на своя страна.

– А сега извинявай – казах и тръгнах в другата посока, – но трябва да поспя.

Ерик ми се поклони отново.

– Разбира се. Знам, че съм ангажиран с Хенри, но ако има как да съм ти полезен, само дай знак.

Отвърнах му с усмивка и тръгнах към стаята си с опънат като струна гръб.