Короната

Четиринайсета глава

Приемната беше подготвена за гостите ни. Два реда столове бяха подредени като скамейки на стадион и ми напомняха за някогашното разположение на кандидатите за Избора по време на осведомителния бюлетин. Из стаята имаше масички с храна и питиета, на вратата стояха стражи, а край нас циркулираха камери.

Зад операторския екип, подреден до стената, седяха момчетата от Елита и всички изглеждаха много развълнувани, че им се отдаваше шанс да наблюдават едно от задълженията ми. Зарадвах се да видя, че Кайл и Ерик (несъмнено като пратеник на Хенри) си носеха дори бележници. Сякаш идваха на работа.

– Изглеждаш прекрасно – увери ме Мерид, навярно забелязал как подръпвам яката си.

– Исках да си придам делови вид, без да съм твърде официална.

– И си успяла. Просто трябва да се успокоиш. Гостите не идват, за да те нападнат, а за да поговорят с теб. Трябва единствено да ги изслушаш.

Кимнах.

– Разбира се. Ще се справя. – Поех си дълбока глътка въздух. За пръв път организирахме подобно събитие и бях едновременно развълнувана и ужасена. – Откъде намери хората? Приятели ли са ти?

– Не съвсем. Няколко от тях често се обаждат в радиопредаванията, в които участвам, а други ми бяха предложени от познати. Всички са с различно обществено и икономическо положение, което би трябвало да е добро начало за една всеобхватна дискусия.

Замислих се върху думите му. Тъкмо това ме очакваше: дискусия. Щях да видя лицата на поданиците ни, да чуя гласовете им. Все пак не се изправях пред тълпа, а само пред шепа хора.

– Ще се справим, нали така? – опита да ме успокои той.

– Точно така.

Напомних си, че предприемам това за добро, и гостите ни заприиждаха в салона.

Отидох да се здрависам с жена, която явно беше отделила по-голямо внимание на косата си, отколкото аз на моята, както и със съпруга ù – красавец, способен да убие човек с количеството одеколон по себе си.

– Ваше Височество – поздрави ме жената с реверанс. – Казвам се Шарън Спинър, а това е съпругът ми Дон. – Той се поклони. – За нас е чест да присъстваме. Толкова е хубаво, че кралското семейство отделя време на поданиците си.

Кимнах.

– Отдавна трябваше да се случи. Моля, почерпете се и се разполагайте, където ви е удобно. Продуцентите може да ви помолят за интервю, докато чакаме останалите ни гости, но не сте длъжни да се съгласявате.

Шарън докосна ъгълчетата на устните си, уверявайки се, че гримът ù е съвършен.

– О, нямаме нищо против. Хайде, скъпи.

Едва се сдържах да не врътна очи. Семейство Спинър май нямаха търпение да застанат пред камерите.

След тях дойдоха семейство Барнс и Полтър, последвани от едно момиче, Бри Марксмън. Пристигнаха и двама млади мъже, Джоъл и Блейк, които се бяха запознали във фоайето и вече си бъбреха като стари приятели. Накрая влезе и млада двойка с фамилия Шел. Изглежда, бяха извадили най-хубавите си дрехи за повода, но въпреки това изпъкваха като най-скромно облечените ни гости.

– Брентън и Али, нали така? – Махнах им като покана да повървят с мен.

– Да, Ваше Височество. Благодарим ви, че ни приехте в дома си – каза Брентън с признателна, свенлива усмивка. – Да разбираме ли, че скоро ще можем да се преместим?

Спрях да крача и се обърнах с лице към тях. Али преглътна, очевидно решена да не възлага големи надежди на посещението им.

– Да се преместите?

– Да. Живеем в Зуни и от известно време опитваме да се изнесем от нашия квартал.

– Не е особено безопасен – добави тихо Али.

– Иска ни се да си създадем семейство. Но все вдигат цените на апартаментите.

– Едни приятели се изнесоха от квартала и успяха да се уредят – обясни Али.

– Но когато и ние опитахме да се пренесем в същата зона, ни обявиха два пъти по-висок наем от този на Ник и Елън.

– Собствениците се оправдаха, че явно приятелите ни са ни казали грешна сума, но... е, не искам да обвинявам никого, но Ник е роден Тройка, а ние двамата щяхме да сме Петици.

– Просто искаме да живеем на по-сигурно място – сви рамене Брентън. – Дори да не можете да уредите въпроса, решихме, че срещата с принцесата ще подобри положението.

– Ваше Височество – извика ме продуцентката. – Извинете, че ви прекъсвам, но започваме.

Тя заведе семейство Шел до местата им, а аз седнах смутено срещу всички.

Засмях се, стараейки се да разсея напрежението.

– Тъй като никога не сме правили подобно нещо, всъщност нямаме точна програма. Кой иска да започне пръв?

Единият от младите мъже – Блейк – вдигна ръка и камерите се обърнаха към него.

– Да, Блейк?

– Кога ще се върне кралят?

И само с няколко думи успя да ме накара да се почувствам незначителна.

– Не мога да отговоря със сигурност. Зависи кога ще се възстанови майка ми.

– Но ще се върне на поста си, нали така?

Усмихнах се насила.

– Ако поради една или друга причина не се върне, държавата ще продължи да съществува като преди. Още от самото начало аз съм законната наследница на престола и винаги съм споделяла идеалите на баща ми. Той мечтаеше да свали кастовата система, а сега, когато тя е в миналото, аз ще направя всичко по силите си да залича следите от нея.

Надникнах към Мерид, който вдигна одобрително палци.

– Именно там е въпросът – обади се Андрю Барнс. – Кралската власт не помага по никакъв начин на онези от нас, чиито родители са били от Пета, Шеста или от още по-дол­на каста.

– Трудно е да установим кой подход би бил най-работещ. Затова и ви поканихме днес. Искаме да чуем вашата гледна точка.

Сключих ръце в скута си с надеждата да изглеждам достатъчно уравновесена.

– Но случвало ли се е някога монарсите наистина да се вслушат в мнението на народа си? – попита Бри. – Обмисляли ли сте възможността да предадете властта в ръцете на хората? Не смятате ли, че вероятно ще се справяме по-добре от вас?

– Е...

Шарън ме прекъсна, обръщайки се към Бри:

– Скъпа, та ти дори не знаеш как да се обличаш. Как ще ръководиш цяла страна?

– Организирайте гласуване! – настоя Бри. – Дори това би довело до големи промени.

Господин Полтър – Джамал – се приведе напред.

– Твърде млада си – заяви той, също обявил се срещу Бри. – И аз искам да доживея промяна. Запознат съм лично с кастовата система. Бях Тройка и откакто ми отнеха статута, загубих много. Вие, деца, не знаете достатъчно за миналото ни, за да го коментирате.

Другото момче стана, и то бе видимо разлютено.

– Може да съм млад, но от това не произтича, че не следя събитията и не познавам хора, преживели трудностите на кастовата система. Искам страната ни да се подобри за всички, не само за мен.

Бяха минали едва пет минути, а дискусията се превръщаше в състезание по надвикване. Като че ли никой не го интересуваше, че и аз присъствам. Присъствах в коментарите им, разбира се, но никой не се обръщаше пряко към мен.

Очакваше се беседата между хора с всякакви обществени положения да доведе до конфликт, но ми се искаше Мерид да беше подготвил гостите ни по-добре. А може и да беше, но хората въпреки това да нямаха желание да общуват с мен. Толкова време се бях вглъбявала в омразата им, че дори не се бях замислила върху вероятността просто да ме смятат за излишна.

– Ако обичате, нека опитаме с вдигане на ръце – предложих, пробвайки да си възвърна контрола. – Не мога да ви изслушвам, ако говорите едновременно.

– Изисквам гласуване! – провикна се Бри и останалите замлъкнаха. Тя впи злобен поглед в мен. – Вие, големците, нямате представа как живеем. Погледнете този салон. – Тя махна с ръка към красиво боядисаните стени и изкусни гоб­лени, порцелановите чинии и кристални чаши. – Как да се доверим на управлението ви, при положение че сте толкова откъснати от народа си? Ръководите живота ни, без да разбирате пред какво сме изправени всеки ден.

– Има право – подкрепи я Сузет Полтър. – Не сте прекарали и ден в мръсотията, в стреса навън. Лесно е да взимаш решения за хорския живот, без да имаш досег с него.

Плъзнах недоумяващ поглед по непознатите лица в стаята. Аз отговарях за тези хора. Но нима беше възможно? Нима имаше начин един-единствен човек да подсигури равен шанс на всеки, да им даде всичко, от което се нуждаят? Невъзможно. Но не можех просто да им отстъпя властта.

– Простете, но ще се наложи да ви спра – обади се Мерид, изниквайки от тъмната част на залата. – Принцесата е твърде благосклонна, за да ви напомни пред кого стоите, но като неин близък приятел не мога да ви позволя да ù говорите така.

Звучеше като менторите ми, които винаги ме гледаха отвисоко и ме караха да се смущавам дори когато нямах причина за това.

– Принцеса Идлин може и да не е ваша кралица днес, но скоро тронът ще бъде неин. Заслужила си го е благодарение на множество традиции и саможертви. Забравяте, че докато вие имате правото да изберете професията си, дома си, цялото си бъдеще, на нея те са ù възложени по рождение. И тя е приела това бреме във ваше име. Несправедливо е да я нападате заради крехката ù възраст. Все пак баща ù не беше по-опитен, когато възседна трона. Принцеса Идлин се обучава неуморно от години и вече ви увери, че възнамерява да поеме по неговия път. От вас се иска да ù кажете как да изпълни целите му.

Бри килна глава.

– Вече ù казах.

– Ако предлагате най-внезапно да преминем към демократично управление, трябва да сте наясно какъв хаос ще предизвика това – отвърна Мерид.

– Но ако държите да проведем гласуване – подхванах аз, – може да обсъдим такова на местно ниво. Възможно е лидерите във вашия район, онези, които имат личен поглед върху живота ви, да ви подсигурят по-адекватни решения.

Бри не се усмихна, но раменете ù се поотпуснаха.

– Все някакво начало е.

– Добре тогава. – Видях, че Нийна си води записки старателно. – Брентън, ти спомена за трудностите около намирането на жилище. Ще обясниш ли по-подробно?

След петнайсет минути групата стигна до заключението, че никой не бива да бъде лишаван от дом въз основа на професията му или някогашната му кастова принадлежност и че цените на жилищата трябва да бъдат обявявани публично, за да не се вдигат с цел отблъскване на някои обществени прослойки.

– Не искам да звуча снобски – обади се Шарън, – но някои от нас живеят в квартали, където предпочитаме да не приемаме... определени хора.

– Точно така прозвуча – каза едно от момчетата. – Снобски.

Въздъхнах умислено.

– Първо, ако живеете в скъп квартал, цените на жилищата и бездруго са високи. И второ, приемате за даденост, че хората с по-малко средства са лоши съседи. Онова, което казахте за мен, Сузет, е вярно. – Тя се напери, като чу името си, и се усмихна, задето е била права, макар и да не знаеше за какво. – Никога не съм живяла извън двореца. Но благодарение на Избора в живота ми навлязоха млади мъже от различни обществени прослойки и научих толкова много от тях. Някои от тях са се посветили на образованието си и на работата си едновременно, а други издържат семействата си или се стараят да научат английски, за да имат повече възможности. Всички те може и да имат по-скромен стандарт на живот, но обогатиха моя по неподозиран начин. Шарън? Това не е ли от значение?

Тя не отговори.

– В края на краищата не мога да принудя никого от вас да се отнася подобаващо с околните. Трябва да сте наясно, че каквито и закони да прокарам, няма да са от никаква полза, ако от всеки от вас не се научи да постъпва съвестно спрямо съгражданите си.

Видях Мерид да се усмихва и разбрах, че макар да не се бях представила отлично, правех голяма крачка напред. Гордеех се с постижението си.

Когато срещата приключи, имах чувството, че ще припадна от цялото напрежение. Един двучасов разговор ме натовари като едноседмична работа. Слава богу, момчетата от Елита разбираха колко съм уморена и си тръгнаха само с вежливи поклони. По-късно щяхме да обсъдим случката. В момента исках единствено да се пльосна на някой диван.

Мерид дойде при мен и аз простенах жално.

– Струва ми се, че ще искат нова среща, но ще приема чак когато се възстановя след днешната. Което може да отнеме години.

Той се засмя.

– Справи се чудесно. Те затрудниха нещата. Но тъй като не е имало подобно събитие досега, никой не знаеше как да се държи. Следващия път ще е много по-лесно, уверявам те.

– Надявам се. – Потрих ръце. – Бри остана в съзнанието ми. Колко пламенно защитаваше позицията си.

– Пламенно. – Той врътна очи. – И така може да се опише.

– Сериозно говоря. Май въпросът е много важен за нея. – Спомних си колко близо беше до това да се разплаче на няколко пъти. – Цял живот изучавам политически науки. Запозната съм с принципите на републиката, конституционната монархия и демократичната държава. И се питам дали не е права. Дали не е редно да...

– Нека те спра още тук. Забрави ли колко умопомрачена изглеждаше, когато разбра, че няма да стане нейното? Наистина ли искаш хора като нея да решават бъдещето на страната?

– Тя е един глас от милиони.

– Именно. Учил съм политика толкова, колкото и ти, но от доста различни гледни точки. Повярвай ми, много по-разумно е да задържите властта в двореца. – Той хвана ръцете ми и се усмихна така уверено, че веднага загърбих колебанията си. – А ти си изключително способен владетел. Не позволявай на една малка група хора без всякаква представа как да изразяват мнението си да подкопаят самоувереността ти.

Кимнах.

– Просто съм леко смаяна, това е.

– Разбираемо. Трудни събеседници ти доведох. Но можеш да удавиш всички неприятни спомени в бутилка вино. Знам, че избата ви е добре заредена.

– Така е – отвърнах с широка усмивка.

– Хайде тогава. Да отпразнуваме повода. Току-що направи нещо похвално за народа си. Заслужила си чаша питие.